Предмет и методи на философската антропология

[Zeroadhesion]

1. Предмет и методи на философската антропология.

Философско учение за човека, което е получило широко развитие в последните години и което търси отговор на въпроса «Какво е човекът?», синтезиращо обективно научното и ценностното виждане за човека и света. Утвърждава се окончателно след Втората световна война в Западна Германия.
Развитието на философията откъм съдържателната й страна, съобразно различните исторически епохи /според Д. Михалчев/ се изразява в три структурни елемента: отнология, гносеология и филосовска антропология:
1. Какво представлява светът: учение за света за битието /онтология/;
2. В какво се състои познаването на света: учение за познанието /гносеология/;
3. Мястото на човека във Вселенатаи смисъла на неговия живот: учение за човека /философска антропология/.
Бердяев – освобождаването на философията от всякакъв антропологизъм е умъртвяване на самата философия. Твърди, че филосовската антропология трябва да бъде основна философска дисциплина. Възгледите му при определяне на предмета и съдържанието на философската антропология са твърде едностранчиви, което води до тяхното стесняване, а това от своя страна ограничава възможностите на философската антропология, която е призвана да даде отговор на много от въпросите засягащи човека и неговото съществуване.
Една от тенденциите във философията, свързана с мислители като Киркегор, които под истинска същност на човека разбират някаква субективност, затворена в чисто духовни подбуди, които ръководят личността.
Като противоположност на тази тенденция се явяват възгледите на Хартман, който се опитва да представи пълната зависимост на човека от света.
Очертават се две крайни направления във философията – субективистичното и обективистичното, които са насочени поотделно към по-голямо антропологизиране или онтологизиране на философията като цяло. Това повлиява и върху предмета и съдържанието на философската антропология.
От друга страна, във филосовската литература се среща още една тенденция в употребата на термина «философска антропология» - В. Брунинг отнася към нея всички минали и съвременни философски учения за човека – персонализъм, екзистенциализъм, прагматизъм и т.н.
Мислители като Шелер правят нов опит върху най-ирока основа да се очертае проблематиката на съвременната филососка антропология. Той тръгва от отношението човек-животно по посока разкриване най-вече на различията между тях. С това той до голяма степен предопределя и характера на философската антропология да решава по негово време този проблем, което много скоро ще влезе в противоречие със съвременното му разлеждане, където повече се набляха на сходството помежду им.

Съвременните постижения на природните и историко-хуманитарните науки /физика, биология, физиология, химия, кибернетика, психология, археология, социология, история и др./ натрупаха отгромен материал за много важни страни от човека и неговото поведение. Науките започнаха да обясняват и експериментално да възпроизвеждат цял ред негови свойства и функции. Остава въпросът да се види и прецени в каква степен те допринасят за философското познаване на човека и за разбирането на неговата същност. Съвременната философска антропология трябва не само да се опре върху постиженията на другите науки, но и да покаже как се трансформират и реализират конкретните научни знания във философското определяне и разбиране на човека. Ф.А. трябва органически да съчетава в себе си най-новите научни постижения, за да може по съвременен начин да решава сложни и трудни проблеми, които стоят пред нея по отношение на човека.

Въпреки че съвременната философия на човека дава отговор на редица въпроси, свързани с същността на човека, все още остава нерешен въпросът, какво именно се разбира под философска антропология, какво е реалното съдържание и какъв е предметът и методите на тази философска наука.

Какво във философията се разбира под понятието «човек». Определения на философски мислители:

Аристотел – Зовекът е зоон-политикон /социално животно/;
Сенека – Човекът е мислещо същество /животно/;
Аврелий Августин – Човекът е разумно, смъртно същество /животно/;
Г. Хегел – Човекът е свободно духовно същество;
Н. Бердяев – Човекът е усъвършенстващо се животно;
Ф. Ницше – Човекът е животно, което може да обещава;
Йохан Хердер – Човекът е смеещо се животно;
Бенджамин Франклин – Човекът е животно, което прави оръдия;
Хосе Ортега-и-Гасет – Човекът е лирическо животно;
Карл Ясперс – Човекът е същество, стремящо се да излезе зад своите предели;
Верне Грант – Човекът е животно, надарено с култура;
Маркс Вартофски – Човекът е животно стремящо се към истина;
Сьорен Киркегор – Човекът е синтез на време и вечност;
Блез Паскал – Човекът е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика.

Мислители като Б. Паскал, Л. Фойербах, М. Шелер, Х. Плеснер, А. Гален и др. – поставиха и очертаха основните проблеми пред философската антропология и очертаха вътрешното й разнообразие, което най-често се материализира в различните типове подгови и антропологични учения.

Те са поставят и очертават основните проблеми пред философската антропология. Различни типове подходни и антропологични учения – три основни:
еврейско-християнската традиция - Адам и Ева, рая и грехопадението;
гръкоантичният кръг от идеи - човекът е човек, защото притежава «разум»;
естествените науки, според които човекът е късен продукт на развитието на планетата, същество което не се отличава от своите предшественици в животинския свят по степента на сложност при преплитането на енергии и способности, срещащи се и в по-низшата природа.
Тези три кръга идеи изграждат природонаучна, философска и теологична антропология, които според М.Шелер нямат нищо общо помежду си. На в крайна сметка сложната и противоречива природа на човека да същетава в себе си тези три противоречиви страни /които всъщност са повече от три/ не позволява на Шелер да изгради една непротиворечива изходна позиция зафилософската антропология.
Това се заема да направи Хелмут Плеснер, който също тръгва по пътя да разграничава различните обяснения, които се преплитат при изследването на човека, в хода на своя анализ той констатира, че в определението на човека се преплитат натурофилософското и културно-философско обяснение. Плеснер се опитва да избегне крайностите, които тези обяснения носят, когато се не отчита тяхната взаимозависимост. Той тръгва по нов, трети път, който разглежда човека заради самия човек, т.е. да се ръководим от собственото му битие /това, което правят Хайдегер и Сартр/. Но той не провежда това свое намерение докрай, тъй като се насочва ту към философско-рлелигиозно тълкуване на човека, ту към философско културно, но въпреки това лутане посочва един път, по който може да върви филосовската антропология – да се изследва човешкото поведение, поведението на човека към себе си и към света. За най-красноречиви форми на човешкото поведение той определя смеха и плача – «ексцентричност», която отличава човека от животните. Но вместо да върви към обединяване на бадличните страни от човека и неговото поведение, намерили израз в различните подходи, Плеснер задълбочава антагонизма.
Арнолд Гелен се опитва да преодолее непримиримостта на позициите, като тръгва по пътя на обясняването на човека като някаква цялостност, която се подчинява на особени биологични закони, къй като той все още е едно «незавършено същество». То действа по силата на някакви вътрешни подбуди, спонтанно възникващи в него. Подобно на Шелер и Плеснер, Гален не вижда, че няма противоречие между подходите, тъй като те заркриват божествената, биологичната, символната, разубната страна на човека, но само превърнати в самостоятелни и независими негови същности. Подобно разделяне /което е нецелесъобразно/ има и при А Щерн и Д. Бидней /представители на американската ф.а./ Щерн също различава научна и философска антропология – първата за него е емпирична наука, а втората спекулативна. Алфред Щерн се опитва да изгради своя «междинна» теория, която той сам определя като «златна» среда между умерения емпиризъм на Гелен и бездънната метафизика на Шелер. «Същността й, казва той, е в благоразумната спекулация, насочваща логиката и основана на емпиричните факти, но излизаща зад техните предели, когато е необходимо.
Джон Бидней – няколко «всеобщи качества на човека», от които той се спира върху четири качества на човека – единствоното същество споробно да размишляла върху себе си - «рефлектиращо животно», второ – човекът е «разумно животно», което притежава способността да продуцира абстрактно-понятийно мислене, трето «семантическо животно» - творез на езика като средство за комуникация и четвърто – животно, притежаващо способността да си въобразява. Основните подходи на Бидней са два – фактуален и нормативен. Първият се изразява във въпроса «какво е човекът»,а вторият във въпроса «Какъв той може да стане».При реализирането на тези два подхода в съвременната философска антропология се достика често пъти до крайни детерминистични позиции – на «културния детерминизъм», игнориращ всякакви други фактори /Л. Уайд и др./ и на «биологически детерминизъм» /Р. Арди и др./

Блез Паскал – човекът е «едно чудовище от противоречия».
Той е един от първите, който обръща внимание на този човешки факт, въпреки че не е могъл да го реши. Независимо от това, той добре очервана едни от най-важните човешки противоречия, които трябва да бъдат основен обект за анализ от съвременната философска антропология.

Противоречия:

«Нашето безсилие да проникнем в същността на явленията се засилва и от обствоятелството, че те са прости, а ние същетаваме две нееднородни и противоположни начала – тяло и душа. Човек е за самия себе си най-удивителното творение на природата, защото не може да проумее какво представлява тялото и още по-малко духът, а най-непонятно му е как тялото се съчетава с духа. Това за него е върхът на трудностите, а същевременно е собственото му същество. Човекът е същество, което без божието откровение естествено и непреодолимо се поддава на заблуждение. Хората чувстват, че са създадени от мога; искат да обичат само него; искат да мразят само себе си... Християнската религия запознава хората едновременно с тези две истини: че има бог, когото са способни да познаят, и че в тяхната природа е заложена греховността, която ги прави недостойни за него»... Човек не е нито ангел, нито животно и за нещастие в стремежа си да постъпва като животно... Опасно е прекалено убедително да покажем на човека, че е сходен с животните, без да му посочим и неговото величие. Опасно е също така да му покажем величието, без да му посочим окаяността. Още по-опасно е да го оставим в неведение на двойствената му природа. Най-благотворно за него е да познава и двете й страни. Човек не трябва да се смята равен с животните или с ангелите, нито да бъде в неведение за величието и нищожеството си, а трябва да съзнава и едното, и другото.
Мислители като Бердяев, Фройд, Соловьов и др. Обръщат внимание върху други противоречия: така например Бердяев посочва, че
«човекът е полово същество и половата полярност характеризира неговата природа», но не само полово същества, а и
бисексуално, което съчетава в себе си в разична пропорция, често в жестока борва, мъжкия и женския принцип.
Човешката доша боледува от конфликта на съзнаваното и несъзнаватото ...
Общественото съзнание, което доминира в цивилизациите, иска от човека да изтласка преживяното в глъбините на несъзнаваното, да го изтрие от паметта си, да го съгласува с изискванията, предядявани от неговата цензура... Човекът е сложен, защото е индивид, част от рода и личност, духовно същество. Егоцентризмът и биологичното самоутвърждаване на индивида може да го откъсне от живота на рода, но това само по сее си не води до утвърждаване на личността... Човешката личност не може да няма отношение към обществото... непрекъснато се сблъскват, непрекъснато воюват социалното и личното... Човекът е свободно същество. /Беядрев/

Обобщавайки идеите на Б. Паскал, Н. Бердяев и др., стигаме до извода, че основните проблеви, очертаващи предмета на философската антропология, са противоречията в човешката природа, чието изучаване най-добре би разкрило какво представлява той. За нас основните противоречия се свеждат до следните противоположни страни в човека:

1. Отношението Тяло-Душа;
2. Отношението Човек-Бог;
3. Отношението Човек-Животно;
4. Отношението Личност-Индивид, Личност и Общество;
5. Проблемът за пола. Борбата между Мъжкото и Женското начало;
6. Отношението Съзнателно-Безсъзнателно;
7. Свободната човешка воля.

Подобно на философията и философската анпропология търси и дава отговор на основните свои проблеми, които очертават нейното място в цялото антропологично многообразие – лингвистична антропология, физична антропология, екологична антропология и др., дори и паранормална антропология.

По-детайлното изучаване на някои проблеми в човека е обособило от философската антропология самостоятелни антропологични учения: философско-религиозна антропология – Х. Хенгстенберг, К. Ранер, П. Тилих, Е. Брунер, К. Барт и др.; философско-културна антропология – Е. Ротхакер, М. Ландман и др.

Ние смятаме, че съвременното решаване на проблемите на философската антропология ще ни приближи до отговора на въпросите «Какво е човекът?», «Какво е мястото на човека в Космоса?», «Какъв е смисълът на неговия живот?», «Какво може да направи от себеси той?» и т.н. Същевременно ще разберем какво е философската антропология като неотделима част от философията- Възможност да ни се помогне да размерем човека, който по думите на Шелер, «в никакво друго историческо време не се е оказвал толкова проблематичен, колкото сега». И тази проблематичност се поражда от сложната противоречивост, която е в човека и която го представя като трудно уловим обект за философски анализ.

Методологически принципи на философската антропология:

В синтезиран вид най-важните принципи са посочени в трудовете на Ото Болнов, където той обръща внимание на четири методологически принципа, които се използват от философската антроплогия. Те не са измислени от него, а са синтез от прилагането им в различни философско-анпропологични изследвания. Те са в тясна зависимост един от друг като при това представляват единно цяло, разглеждащо човека от различни страни.
1. Принципа на антрпологическата редукция, според който всички области на куртурата, стопанството, държавата, изкуството, религията и науката са възникнали като творчески постижения на човека и затова не могат да се разберат като самодостатъчни предметни области, а само от гледна точка на човешките потребности, на които те дължат своето възникване. От гледна точка на това се обуславя тяхната функция, която те трябва да изпълнят в рамките на човешкия живот.
2. Принципа-органон, който осъществява обратната на антропологичната редукция операция. Докато първата се опитва да разбере обективните форми на културата от гледна точка на човека като техен творец, втората, образтно, се захваща да размере човека от гледна точка на създадените от него форми. Тя пита следователно: как трябва да е устроена същността на човека, след като е могъл да създаде по своя вътрешна потребност изкуството, науката, политиката? Какво научаваме от тези творения за техния творец?
3. Антропологическа интерпретация на отделни явления и феномени от човешкия живот. Според Болнов, към същността на човека принадлежи това да може да живее в култура, но все пак в неговия живот има феномени, които не могат да се схванат от гледна точка на културата, защото те изглежда принадлежат на самия живот, независимо от нековите културни обективации. Тук спадат различни прояви на неговата телесна, но и душевна организация, настроения, чувства, влечения, инстинкти. Те най-добре са изследвани от представителите на екзистенциализма, фройдизма, неофройдизма и др. – изследване в исторически и поведенчески план. При историческия се набляга на факта, че човешкият младенец след рождението си плодължава да се формира под влиянието на външната среда, т.е. има значителна изменчивост на неговата същност в хода на историята. При поведенческия план се наблага върху изучаване поведението на човека от позициите на други биологически организми.
4. Принцип на открития въпрос. Според Болнов, не съществува нито възможността да се гарантира единството на антропологичните определения чрез един временен онтологичен фундамент, нито пък те да се получат в един последващ синтез от някакви отдени характеристики. Напротив, има само една възможност – да се откажем от създадения според едно такова единство образ на човека изобщо. Според редица мислители, това ще осигури безпристранстност на философската антропология по отношение на човека и ще позволи всяко ново откритие да се използва в изучаването на човека. Само така ф.а. ще бъде свободна, да изучава обективно човешката природа, която за нея си остава цялостна, а не да се абсолютиризар отделни страни от неговата същност. Този подход би осигурил най-добре възможността да се види същността на човека и мястото му в света, а това от своя страна ще позволи да има по-малка степен на субективизъм, от който често пъти страдат философско-антропологичните изследвания.

Самата философска анпропология трябва да се стреми максимално да бъде обективна като се занимава с реалния човек, а не с някаква метафизична или трансцедентална същност. Напусне ли своята обективна основа, ф.а. ще стесни много своите възможности и перспективи, които иха ни дави една по-изчерпателна представа за човека.






























Допълнителни материали:

философская антропология
Философская антропология (греч. человек и учение, слово)
1) Философское учение о человеке, получившее широкое развитие в последние годы, нек-рыми философами-марксистами рассматривается как философская дисциплина, отвечающая на вопрос «что такое человек», синтезирующая объективно-научное и ценностное видение человека и мира.
2) Течение в совр. буржуазной философии, окончательно сложившееся после второй мировой войны в Зап. Германии. Осн. идеи и методологические установки Ф. а. восходят к работам М. Шелера «Положение человека в космосе» (1928), Г. Плест снера «Ступени органического и человек. Введение в философскую антропологию» (1928). Представители Ф. а. - Г. Хенгстенберг, А. Гелен, П. Ландсберг, Э. Ротхакер и др. - ориентируются на создание «синтетической» концепции человека, видят в философии учение «о сущности и сущностной структуре человека», «о человеке с точки зрения самого бытия человека». Привлекаемый «антропологами» научный материал интерпретируется ими идеалистически или эклектически. Это исключает возможность научного ответа на вопрос о сущности и структуре человека, о человеческой личности. Анализируя «субстрат» и «сущность» человека, представители Ф. а. сводят субстратную сторону к сущностной или, наоборот, сущностную - к субстратной. В рамках подобной интерпретации прослеживаются биологическая и функционалистская ветви совр. Ф. а. Сторонники биологического варианта подменяют понятие человеческой сущности понятием естественного субстрата, рассматриваемого в плане идеалистического натурализма и биологизма.
Сторонники функционалистской трактовки абсолютизируют факт отчужденности человека в системе капиталистических отношений и интерпретируют эти отношения в духе идеалистического символизма. Обращение «антропологов» к этим проблемам - гносеологический источник возникновения частных дисциплин: от «культурной антропологии» Кассирера, М. Ландмана до «медицинской антропологии» Р. Христиана и В. Вайцзекера. Эклектическая смесь феноменологии Гуссерля, философии жизни, экзистенциализма в рамках Ф. а. порождает иллюзорную модель человека как «устремленной к себе индивидуальности», социальные связи которой мистифицируются и изображаются в виде зависимостей от «потустороннего» начала. Подобные выводы затушевывают действительные социальное классовые антагонизмы. Смысл жизни человека, как правило, выводится из «вневременного» смысла, нередко трактуется в откровенно религиозном плане. Антинаучные и политически реакционные идеи Ф. а. оказали существенное влияние на содержание совр. философского ревизионизма. Отождествление «подлинного» марксизма о учением о «тотальном человеке» - теоретическая основа «философии надежды» Э. Блоха, «рбстрактно-го гуманизма» Э. Фишера и т. п. Все варианты буржуазной Ф. а. противостоят подлинно научному представлен нию о человеке в философии марксизма-ленинизма.

Макс Шелер (1874 — 1928), германски философ

„Човек е способен на три вида знание: на знание заради господство или достижения, на образователно знание и на знание заради спасение.“
„Изучавайте животните, и ще разберете колко е трудно да бъдеш човек.“
Човек и пол
„Образованите дами — когато са насаме — днес държат да казват за някоя жена: А, да тя е «прекрасен човек». Те се отричат от своя пол и си поставят за цел чистото човечество. Но те забравят: не само думата човек идва от «мъжки» (на много други езици думата човек означава най-често едновременно и мъж, например homo, homme). И идеята за един човек, който трябва да обхваща мъжът и жена, е само една мъжка идея. Не мисля, че тази идея би възникнала в една господствана от жени култура. Само мъжът е толкова «духовен» и толкова — детски, за момент да пренебрагне дълбочината на разликата, която се нарича полова. Определено, човек се нуждае от подобна дума: но нейното значение не е и никога не може да бъде напълно неутрално. Тя е винаги мъжката или женската идея за онова, което все пак би трябвало да обхваща. Онези дами, които се наричат «великолепни хора» с това само показва, че те не са истински жени и — тъй като към самата същност на човека принадлежи да бъде винаги мажки или женски — че те са само умалени «хора». Във времена, когато половото различие се е усещало като позитивно оценностено, е възникнала употребата човек в среден род, който тъкмо с граматичния си род трябвало да сочи, че обозначаваната жена не е истинска жена и носи «само» «мъжките» белези. Жена, която иска да е «великолепен човек», практически винаги ще бъде маймуна на мъжа. И така да оставим и тук «твърде човешкото».“
Макс Шелер (нем. Max Scheler; 22 августа 1874, Мюнхен — 19 мая 1928, Франкфурт-на-Майне) — немецкий философ и социолог; профессор в Кёльне (1919—1928), во Франкфурте (1928); ученик Эйхена. Шелер перенес феноменологический метод Гуссерля в сферу этики, философии культуры и религии, изображая нравственные ценности неизменными «сущностями» и противопоставляя формальной этике Канта материальное учение о ценности.
Один из основоположников философской антропологии, которую понимал как особую науку, синтезирующую разрозненные естественно-научные знания о природе человека с философским постижением различных проявлений (сторон) его бытия. Сущность человека усматривал не в мышлении или волении, а в любви. Любовь, согласно Шелеру, — это акт духовного единения, сопровождающийся мгновенным прозрением высшей ценности объекта.
Главные области его исследования — описательная психология, в частности психология чувства, и «социология знания» в самом широком смысле, в которой он различал ряд типов религиозного, метафизического, научного мышления (в зависимости от их установки по отношению и Богу, миру, ценностям, действительности) и пытался поставить их в связь с определенными формами общественной, практически-государственной и экономической жизни. Созерцающему и познающему человеку, согласно Шелеру, противостоят объективные, не созданные человеком предметные миры, каждый из которых обладает своей доступной созерцанию сущностью и своими законами (сущностными законами); последние стоят выше эмпирических законов существования и проявления соответствующих предметных миров, в которых эти сущности благодаря восприятию становятся данными. В этом смысле Шелер считает философию высшей, наиболее широкой по объему наукой о сущности. В конце своей духовной эволюции Шелер покинул почву католической религии откровения и развивал пантеистически-персоналистскую метафизику, в рамки которой хотел включить все науки, в том числе антропологию. Все же от своей феноменологически-онтологической точки зрения он полностью так и не отошел, но в центр его философии выдвинулись теперь проблемы философской антропологии, основателем которой он явился, и проблема теогонии.
Димитър Георгиев Михалчев е български философ и председател на Българската академия на науките между 1944 г. и 1947 г. Роден е в Лозенград на 25 декември 1880 г. От 1915 г. до 1947 г. е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Димитър Михалчев е основател и редактор на списание „Философски преглед“.