България в поетическото творчество на Иван Вазов (ЛИС)

[ТоXxiC]

Поетическото си творчество Вазов посвещава на България и на народа и. Родината във всичките си превъплащения става вдъхновение, постоянна тема и основен образ в поезията му. Творецът остава “верен син на своя народ и своето време”, а творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности. Образът на България покорява читателя със своята мащабност и величие, защото е изваян под нестихващия прилив на обичта към Отечеството, която в авторовото съзнание е патриотичен дълг.

Иван Вазов е продължител на традициите от предоосвобожденската епоха, което обеснява основната му цел чрез художественото слово да “възкреси” паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Представата за родината се изгражда от патетични картини и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти от историята ни. Всяка поетическа творба на Вазов е изпълнена с преклонение и възхищение от България, от природата и, от славното и минало и от силния и дух и борбеност на нейните чеда. В поезията си авторът влага и пресъздава своите чуства, като за разлика от Ботев не остава само при поляризираните крайности – любов и омраза, а вписва безброй нюанси. Така редом с любовта присъстват и възторгът, болката, страданието, вярата и оптимизмът, които се примесват с тъга и разочарование и прерастват в ненавист към народния враг, към потисничеството и тиранията, угнетяващи човешкия дух. За Вазов България е сакрално пространство, вяра и упование. Поетът съди хората спрямо тяхната посветеност и любов към нея. Обичта, изразена в творчеството му, е не само дълбоко лично, интимно изживяване, но и ярка гражданска позиция.

Стихотворенията от предосвобожденския му период – “Новонагласената гусла” и “На България”, бележат началото на патриотичната лирика на Вазов. Категорично е наложено разбирането, че същинският творчески път на писателя започва от стихотворението “Новонагласената гусла”. То е определяно като програмно в поетическото наследство на автора, защото в него той за първи, но не и последен път, провъзгласява, че ще бъде певец на народните страдания и борби. В духа на времето, в което е създадено стихотворението, наи-естественото нещо е да се обърне гръб на любовта към жената и към природните красоти на земята рай. Още с тези първи творчески стъпки поетът изхожда от принцип, на който ще остане верен до края на живота си – да бъде най-близо до острите български проблеми. Подобно на лирическия герой при Ботев, в стихотворението “До моето първо либе”, Вазовият човек също се отрича от безумството да възпява красотата и любовта във времето на робството:

Пеях пренесен! О, заслепениье!

Фалех цветята, славех живота...

А не поглеждах как окол мене

моите братя влачат хомота!

(“Новонагласената гусла”)

Възклицателните изречения, апосиопезата и анжамбманът показват вълнението на лирическия Аз. Разкрива се разбирането на Вазов, че красотата трябва да се търси в свободата, защото хубостта на природата и любимата не е лек за лютите рани на изстрадалия роб и защото стоенето до мечтата за свобода е призвание на всеки патриот. Особено актуални са тези нагласи през Възраждането, а поезията е полето за най-силните им изричания. Още с първите си творби, Вазов превръща поетическото си творчество в своя висока социална мисия, в своеобразен отечествен дълг, то е призвано да служи на националната идея. Процесът на “сменяне на струните” на “Новонагласената гусла”, всъщност е процес на трансформация на ценностната система на поета, в следствие на прозрението, че е бил обхванат от “заслепенье”. Съдбата на “старите” Вазови песни е да бъдат неразбрани, защото са непотребни – “Моите песни кой ще разбра?/Те не услаждат клети робове”. Лирическият субект стига до извода, че поетът трябва да е “глас и съвест на епохата”, а светът е същият, какъвто е и при Ботев – “черна прокуда” (“На прощаване”), където народът е мъченик. Поетът категорично заявява своята идейно-естетическа преориентация и дава обет да бъде съпричатен със съдбата на родината:

Днес на дългът си аз съм послушен:

ази ще пея песни свободни.

Поетът “провъзгласява”, че ще бъде певец на народните страдания и борби. Творчеството му става художествен израз на осъществената задача на Българското възраждане – да разбужда националното самочуствие и патриотичната енергия на българина, да пробуди националната ни идентичност.

Във втората Вазова стихосбирка, “Тъгите на България”, е поместено стихотворението “На България” – патетичен монолог обръщение към родината, на която лирическият герой поднася своята синовна обич:

На теб, Българийо свещена,

покланям песни си сега.

На твойте рани, кръв безценна,

на твойта жалост и тъга,

на твойте сълзи и въздишки,

на твойте страсти и тегло

и на венеца мъченишки

кой грей на твоето чело.

В художествения свят на твореца с трагично величие се откроява образът на България, на която авторът посвещава своите “нови” “песни свободни”. Анафората “на твойте” засилва внушението за посветеност на родината, която по-нататък, наричайки “майко мила”, лирическият герой изравнява със стожера на националната идентификация и общочовешки символ на топлота и уют – майката. Това е доказателство за нейната изконност и ненакърнимост. Образът на родината страдалка е иконизиран и оценностен. Гласът на родината, който е печален, ореолът и на святост, акцентиран чрез образите символи “кръв безценна”, “венец мъченишки”, са достатъчно поетическо основание за сакрализацията на образа и, за проектирането му в полето на болката и страданието. Мъченичеството на Отечеството е поставено в по-широки времеви граници, то е следствие от робската участ. Мотивирано е от многовековното ни трагично битие, от скръбната орист на българския род. С България е свързана непоколебимата позиция на поета за ценностното.

Вазовата лирика, прославяйки националния характер, защитава мястото на родината и нацията ни сред другите европейски държави и народи. Творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности, а самият той е продължител на традициите от предосвобожденската епоха, което обяснява основната му цел – чрез художественото слово да “възкреси” паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Вазов осъществява своята творческа мисия в цикъла “ Епопея на забравените”. Представата за родината се изгражда от патетични и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти в историята ни. Всяка ода от епопеята е възторжена прослава на дейците от Възраждането, на обикновените българи, жертвали себе си в името на своята цел. Вазов се прекланя пред националните герои и живота им, отдаден на България и народа, и пред славните битки срещу робското потисничество и тиранията. Чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и събития в историята ни, които съсредоточват духовните измерения на нравствеността, той иска да представи мощта и духовния ръст на нацията и да ги противопостави на времето, в което “кумирите” заменят “идеалите” (следоосвобожденската действителност). В творбите си от цикъла “Епопея на забравените” той рисува постепенното осъзнаване на националното в българите и неговото израстване до саможертва, която измива срама от робското търпение и покорство. Революционните водачи и будителите съзнателно правят своя избор да служат на Родината и отстояват правото на съществуване на съотечествениците си и правото им на собствена държава. Образите на славните дейци от тази епоха са създадени от автора с изключителна сила на художественото и историческото внушение. Те са достойни синове на Отечеството, тяхното присъствие бележи полетите на националния дух. Героите-мъченици на освободителното движение вдъхновяват народа чрез примера си, в литературата биват канонизирани за светци в иконостаса на национално-духовното битие и завинаги остават в световната история.

“Епопея на забравените” претворява живота на нацията и миналото и в цялото им величие, но присъства и горчивината от факта, че славните герои не се помнят от хората на свободна България. “Сто и двайсет годин” делят Паисий от онзи “див, чутовен връх” Шипка. От годините на борби и страдания, авторът извлича най-светлите имена, които трябва да останат в паметта на народа, а са потънали в забрава в следосвобожденската действителност. В поезията му миналото е нравствен коректив на настоящето. Времето на низките страсти и егоистични цели превръща светлите личности от предосвобожденската епоха в “забравени”, за което свидетелства и самото заглавие на цикъла. Поетът създава пантеон на безсмъртните с цел да покаже на съвременниците си тяхната история, съдбата на народа по време на игото, робското примирение, чиито срам измиват опълченците на връх Шипка. В “Епопея на забравените” темата за непознатите страни на предосвобожденското време, за всички безименни участници в борбата , заплатили с живота си за свободата на Отечеството е широко разгърната. Вазов следва процеса започнал още с елегията “Обесването на Васил Левски” и баладата “Хаджи Димитър” на Ботев и “изважда” от анонимност героите на българското Възраждане.

Стихосбирката е рамкирана от произведенията, посветени на две митични проявления в българската история – “Левски” като най-възвишен пример на личен подвиг и “Опълченците на Шипка” като най-възвишен пример на колективен подвиг. Проследяването на процеса на самоосъзнаване, съзряване и единение е определено не хронологически, а чрез идейно-емоционална градация (Ако Левски въплащава идеала на народа за личност, то с подвига си на връх Шипка народът е достигнал висотата на идеала си). В цикъла Вазов търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история, разкрива влиянието на отделната личност върху народното съзнание и ролята й в историческото битие на нацията. Поетът показва устрема на българския народ към свободата още от “най-първата искра в народната свяст”, която Паисий хвърля в тъмнината на робството чрез своето дело, за да възвести тържествено, че “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!” – Думи, които напомнят Божиите слова, въдворили ред в хаоса – “Да бъде светлина!”. Основната художествена идея е да се очертаят мястото и ролята на героя за историческия преход на народа от една епоха (робското мислене) към друга (възраждането на духа на българина). Конкретното заглавие ориентира към първия ни възрожденец, който с малката си книжица поставя началото на нова епоха за просвета и за осъзнаване на народностното самочуство. Одите отварят един безкраен диалог за реториката, метафориката, смяната на позициите, нивата на богатата антитезност и сентенциозния стил. Но това, което отличава “Паисий” в образната система от философско-поетични обобщения за светлия човешки разум и вождаческия дух към достойни бъднини, е художественото “пресрещане” на поетичната лексика на средновековното похвално слово (архаичният лексикален пласт) и одическата приповдигнатост на следосвобожденеца, който громи “несвестните и юродите”, че по своя воля предпочитат мрака на безпаметството. Историческото повествование за “новото житие”, на което Паисий поставя “конец”, е отразено оригинално – монологът на героя се отделя композиционно като втора структурна част. Така познанието на Паисиевия труд (“История Славянобългарска”) се разграничава от оценката за неговото дело. Историко-оценъчното отношение на благодарствения поет към подвига на изключителната личност, към превръщането на роба монах в осъзнаващ се човек, творящ бъдещето, е ситуирано в първата част на творбата. Двата структурни компонента в общи линии са механично равностойни, но проблемно-тематичната им съотнесеност дава възможности за богати вариации на тълкуване. Величието на миналото възкръсва отново, защото в мрака на робството един вдъхновен житие-писец създава слово за един народ, който е имал “царства и столици”, “светци и патрици”. Знанието за отминалите времена гарантира съхранението на българското, забравянето им е акт на загуба на идентичност, възкресяването на историческата памет е залогът за бъдещето на нацията – това обеснява паратекстът на одата, цитат от Паисиевата “История Славянобългарска” – “Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”. Както “Историята” събужда българина от неговата безисторичност, така и “Епопеята” го разтърсва след век от неговата бездуховност и му посочва достойните висоти. Трудът на монаха, “за рая негоден”, е подвиг – “житие велико”, което хвърля мост между изчезналото минало и непоявилото се бъдеще. Ролята на Паисий за народното “свестяване” е искра в мрака, както Раковски е “пламък и възторг горещ” , а Каблешков – “тръбен звук” в глухото робско пространство. В описанието на робското забвение поетът използва известната от библейските текстове и много специфична за възрожденската поезия тема за мрака, тъмнината. Образът на Паисий, внушен като незначителен, незабележим чрез характеристиките “непознат”, “наведен”, “скромна килийка”, бележи единственото човешко присъствие сред мрака. Героят динамично преминава от обикновеното към изключителното. Приповдигнатото и архаично слово го извисява в сферата на романтичната величавост, за да акцентира върху значимостта на делото, което разпалва огньовете по възходящия път на българския народен дух. Личността на Паисий излиза от времевите граници и това темпорално пространство се заявява с опозицията “мрак-светлина”. Ренесансовата красота и богатството на героя са усетени и апотеозно пресъздадени чрез монолога за Историята като символ на познанието и себепостигането на един народ, доказал своята духовна непомръкналост в мрака чрез личността. Вазов проникновено пресъздава чрез образа на нашия първи възрожденец процесите на самото народностно пробуждане от тъмния хаос (робския сън) към сиянието на искрата (народната свяст), от нецивилизоваността към съграждането на национално достойнство по пътя на самоузнаването за величието на предците.

След въдворения ред в тъмнината, други двама българи – братя Миладинови, продължават Паисиевото дело и подемат “борбата” за запазване на националната идентификация и самочуствие. Те поддържат възроденото от Хилендарски самосъзнание и не се боят да изрекат думи като “наука, свобода”. Обърнали взор към славното минало – “спомени стари” и “преданья вети” за “юнаци измрели без гроб, без венци,/ за хорска свобода паднали борци”, братята събират песни и приказки и въодушевяват съотечествениците си, разпалват желанието им да извоюват свободата си. В творбите събирани от двамата братя оживява величественият образ на Крали Марко с “коня Шарколия” – герой от националния ни фолклор, чието име изпълва душите с гордост и плам и не позволява на духа да угасне и на народа да се подчини на робските окови. Делото на братя Миладинови подготвя българите за бъдещето, подобно на Паисий, Левски, Раковски, Караджата те гледат напред към славната победа, която ще увенчае многовековните стремежи и ще възмезди народните страдания през дългите години на робството:

Защото в един век, за правдата глух,

разбуждаха смело народния дух

и на братя родни чрез родното слово

те готвеха битви и бъдеще ново.

(“Братя Миладинови”)

Братята – славни синове на Отечеството защитават езика му и “без да ги е страх с силний да се борят” се отдават напълно на вярна служба на родината – “И викаха силно: “Мразиме хомотът/ позорен и мръсен на фанариотът!”. Братя Миладинови остават в съзнанието на народа със своите последни слова: “Как много те любим, Българийо мила!” – предани на идеала си до своя последен миг. Борбата, която Паисий и братята водят с перо и слово, помага на българите да се самопознаят, кара ги да повярват в собстените си сили и имайки славното минало за опора да извоюват свободата си.

След процеса на духовно съзряване първият, който прилага идеите на възрожденците е Раковски. В одата “Раковски” той е описан като “Мечтател безумен, образ невъзможен,/ на тъмна епоха син бодър, тревожен”. Образът му е изграден с помощта на епитети, антитези и градации, които го представят като завладяваща личност, чиито единствен идеал е свободата на Отечеството – “Свобода! Сяйна е зорница!”. Той притежава качествата на будител и революционен водач и съчетава в себе си несъвместими крайности:

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.

(“Раковски”)

Животът на бунтовника е разположен между двата полюса “смърт или свобода”, той проправя пътя към Освобождението като подготвя въстанието, търси опора в историята, живее с народните тъги и радости. Тези ценности завещава на поколенията в предсмъртния си час друг легендарен национален герой – Караджата (“Караджата”). Заветът му включва онези стойности, които трябва да бъдат пренесени във времето, защото те всъщност са надвременни:

дълго йощ време там под небосвода

кънтяха тез думи: Свобода, свобода!

Смърт или свобода!

В девета ода от Вазовия цикъл, героят е описан като:

Той беше юнака с горещата кръв,

Караджата храбри, във битките пръв,

мъдрец във съвета, орел в планината,

за четата гордост, слава на борбата,

на Хаджи Димитър съратник и брат,

като него храбър, като него млад.

Първите единадесет оди от “Епопея на забравените”, завършват с физическата смърт на българските герои – “числото надви храбростта”, но поражението на българите не е победа за тирана, защото той не успява да сломи духа на народа и защото опиянението от борбата, желанието за свобода се предават на следващите поколения, живите продължават делото на загиналите. Караджата предсказва: “скоро ще да рухне зверската ви власт,/ наближава вече големият час/ за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода...” Апосиопезата, с която Вазов си е послужил изразява огромното вълнение на лирическия герой.

В следващата Вазова ода – “Левски”, самоотвержената дейност на Апостола, въплатил чертите на народния водач, събужда героичния дух на българина:

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

Дванадесетте творби не следват нито каузален, нито хронологичен ред, с което усещането за историчност се разколебава. “Епопея на забравените” не е история, а разказ за ценности и за значими идеали. Тя внушава извънмерността на своите герои, които независимо от подредбата в словесния паметник, са идеалните образци. Образите са монументални, героически идеализирани и иконизирани. В този смисъл неоспоримо е, че цикълът поставя на първо място одата “Левски”. Всяка следваща обезсмъртена Вазова личност в “епопеята” се съизмерява с образа на Левски и изключителната му нравствена чистота и духовна извисеност. Той е единствената историческа личност във вековната българска история, комуто народът е отредил името Апостол – заради беззаветната си преданост към делото на националното освобождение. В националното съзнание той е канонизиран, в него образът му сам по себе си функционира като икона. Както и в останалите творби от цикъла героят, е представен в преломен момент, изправен пред съдбовна нравствено-етична дилема – той трябва да направи своя житейски избор. Понеже не търси затваряне в себе си и изолиране от несгодите и страданията на поробените си съотечественици, той решава да напусне манастира, за да служи на Бог, служейки на народа. Приповдигнатия и многословен монолог в началото на творбата представя философско-етичната мотивация в избора на борбата. Дяконът се отказва от църквата , но това е само един от парадоксите, защото вместо да се отдалечи по този начин, той всъщност се приближава към нея. Израстването на личността, започва с духовното и разкрепостяване (“Манастирът тесен за мойта душа е “), минава през прозрението за отговорността пред другите (“мисля, че човекът тук, на този свят/ има един ближен, има един брат”) и издига човека в най-висша мярка за святост, за да стигне до идеята за пълно себераздаване (“...и че ще е харно да оставя веч/ тази тиха ограда, от света далеч,/ и да кажа тайно две-три думи нови/ на онез що влачат тежките окови”). С приключването на увода творбата сменя пълната безсъбтийност и умозрителност със забързания ритъм на един наситен с действия живот. Преходът между двете части е рязък и така се подчертава още по-силно контрастът като основен принцип на изображение в творбата. Двусъставната структура противопоставя философско-етичната разсъдителност на революционната и апостолска действителност. Биографичното повествование е подробно и динамично. Но в него акцентът пада върху духовната същност на героя, то не изоставя зададения модел: да се подчертае апостолската

всеотдайност на литературния персонаж. Основен център в дейността му е проповедта, говоренето: “говореше често...”, “говореше тайно...” . Неговите думи са думи за нови етични правила и изисквания, “за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът”. Те разрушават всички познати досега ценности, робското примирение, страхът, егоизмът са престъпления в моралния кодекс на революцията. Свободата се осъзнава като философско-етична категория. Словото на Левски е равно на свещена апостолска проповед, тя възражда народа за нов живот, събужда съвестите, разкрива нов свят и ново бъдеще. Подобно на Христовото учение, неговите думи фокусират народните въжделения, защото носят знанието за самия народ:

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно

и тям на душата ставаше по-ясно

Героят е наречен “светец” в съзнанието на народа, такъв е той и за лирическия говорител. Неговата основна художествена задача е да изгради похвалното слово за персонажа, да го възвеличае и да осигури сакрализацията му в иконостаса на духовно-националното битие на българина. Творбата дори търси сравненията с Месията скрито и явно като поетическо средство за внушаване на светостта и апостолската чистота на героя. Той е трагично извисен, самотен (“ходеше замислен, самси, без другар”), наречен е “дух” и “огън”, неговото сърце е за “кръст готово”, а най-висшето му въплащение – “за да е полезен, дал си бе животът!”. Образът на Левски остава във вечността сред велики личности като “Прометея”, “Сократа”, “Колумба” и “Хуса” – всички те жертви на тиранство, опит да се спре прогресът. Мъченическата смърт на Апостола също участва в канонизацията на образа му, повтаряйки кръстните мъки на Спасителя. Както в Християнството, където кръстът е въздигнат в знак, равен по святост на самата жертва, така и лирическият говорител възклицава: “ Той биде обесен./ О, бесило славно!/ По срам и по блясък ти си с кръста равно!” – образът на бесилото е пресемантизиран, то е архетип на кръста на Спасителя, но надвишава светостта му – Левски е “готов сто пъти да умре” на него. От символ на безчестие бесилката се превръща в символ на слава – “ най-грозний конец/ в бъдещето става най-сяен венец.” – поетът си служи с оскиморонно противопоставяне, за да изгради опозицията “чест – безчестие”, а чрез анжамбмана изразява вълнението на лирическия говорител с евангелския първообраз е проведено и чрез предателството. Паралелите са продължени – предателят е сравнен с Юда. Абстрахирайки се от историческата достоверност на тази част, тя е художествено истинна, защото завършва мита. На оптимизма и светлото чуство в делото на героя е противпоставен песимизмът и отрицанието, породени от позорната постъпка. Колкото е възвишена и приповдигната творбата в разказа за Апостола, толкова е безкомпромисна и унищожителна в полемиката с предателството. Колкото е чист и нечовешки светъл Левски, толкова е скверен и низостен предателят. Възклицания, реторични въпроси, резки антитези, задъхани градации дават израз на авторовия гняв, на безпределното му възмущение:

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоя позор за бога, туй пятно на храма...

Предателят няма право на присъствие в историята с нищо друго, освен с престъплението си (името му не е споменато, следователно времето ще го обрече на смърт).

В идейното съдържание на цикъла този мотив е изведен и чрез една универсална истина, която подсилва драмтизма на събитията:

Защо страхът е бездушен и слеп,

на малките души – съветник свиреп

(“Братя Жекови”)

Чрез образа на “малките души” – също рожби на времето, изпъленено “с геройство и срам”, авторът дистанцира двата типа личностно поведение, двете полюсни възможности за човешкия избор – на героя и на предателя. А изборът им, по своята същност, е акт на приемане или отхвърляне на общочовешките и национални ценности.

За изключителната личност, надраснала времето (каквито са героите в “Епопеята”), смъртта може да бъде и самоценност, горда изява на свободна воля, себеосъществяване, белязано с трагична самота (“Левски”, “Бенковски”, “Братя Жекови”, “Волов”). И в “1876” (единственото ситхотворение, което не назовава личност или група от хора, а е символ на важна за българския народ дата), и в стихотворението “Волов” отъсътва одическото начало. Последната творба, подобно на “Левски” и “Паисий”, включва кратък монолог на героя, а след петия стих се превръща в драматическа миниатюра.

За разлика от Левски, Бенковски сам прави своя избор – героична гибел, и не пада в “плен срамотен”. Революционерът се включва в бунта с “желязна воля и железни сили”, той е водач на народа – “Вървете! Да мрем!/ Ставайте робове!/ Аз не ща ярем!”. Бенковски е направил своя житейски избор – борба за освобождение на отечеството, но тя не може да бъде доведена до своя заветен край и изход е само смъртта. Тя е бунтът на героя против земната робска участ, чрез нея той отхвърля ограниченията и рамките, наложени от робското битие, тя е неговият път към вечността. Привидното поражение, всъщност е победа, защото Бенковски умира свободен и дори след смъртта си всява страх у поробителя. А на потомците оставя името си и спомена за един непокорен, силен, горд човек, който смело “тиква” “с своя крак” и народа си, и историята, за да придаде своеобразно ускорение на историческия миг, да превърне историческото безвремие в историческо време. Баладичният край на произведението, наложен от патриотичния патос и приповдигнатия тон, внушава безсмъртието на подвига:

Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

“Бенковски!” – продума и тихо умря!

За да илюстрира духовното израстване и революционния подем на народа и в доказателстовото, че словото на будителите и примерът на революционерите дават резултати, в одата “Каблешков” Вазов използва обобщения: “и всякоя възраст, пол, класа, душа/ размърда, разбуди като гора спяща”, “Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,/ богатий и бедний под покрива сламен-/ всичките горяха от същия пламен”. В тази творба, както и в “Кочо” и “Опълченците на Шипка”, обикновеният човек излиза на преден план, безропотната рая си поставя възвишени цели, а именно извоюването на собствената свобода. Обрисувано е общото опиянение и бързото духовно израстване на българина в дните, когато “лудостта” обхваща целия народ и навлиза в неговия живот, бит, времето, когато:

И скромний учител във своя урок

хвана да загатва за “тиран жесток”.

И речта “свобода” да повтаря често.

И сякое сърце и време, и место

духът на борбата изпълваше веч.

“Каблешков” е творба, която повтаря постройката на цялата “Епопея”. Тя разказва как бавно един народ “полудява” – “И в няколко дена тайно и полека/ народът порасте на няколко века!”.

Историческите личности като Каблешков, Волов, Бенковски, Левски, Раковски, Паисий имат решителна роля за развитието на българския народ и тяхното място в “Епопея на забравените” е лесно обяснимо. В това отношение одата “Кочо” не попада в общата схема, защото героят не е с историческите заслуги на останалите личности, но този дисонанс е само привиден. Вазов възпява не само вдъхновителите на въстанието, но и копнежът на обикновените хора, доскорошни роби, техният стремеж да извоюват свободата си. В главен герой се превръща колективът. Наред с бунтовниците и духовните дейци, в цикъла намират място и простият чизмар, превърнал се в смел борец. Паратекстът – “Кочо”, “Защита на Перущица” изразява сливането между отделната личност и общността. Това е една от творбите в “Епопеята”, които представят колективния подвиг, показват народа сам, творящ историята си. Творецът е представил както народа като цяло в неговата решителност, така и поведението на всеки поотделно: “въстаници бодри и бащи злочести”, “русите главички и белите власи”, “старата баба що едвам се люшка”. Лудост е обхванала всички, а боят кипи “отвътре, отвън”. Башибозушката сган е стъписана пред довчерашните раи, които сега вместо молби и плач, сеят куршуми срещу бившите си господари. Епическият разказ е напрегнат и рязко отвежда читателя към решителния миг, в който пристига войска. Поетическата митологизация и в тази творба е проведена посредством реторични похвати. Перущица е сравнена с градове като Прага, Сарагоса, Спарта, Картаген и то тъкмо с техни сюблимни проявления, завършили с крах, но с безпримерно извисяване. Образът на Кочо съчетава двете поетически техники – индивидуализация и типизация. Точно в момента на кървавия погром, той е поставен в центъра като събирателен образ на колектива. Ситуацията на критично изпитание прави от него, родения безизключителен човек, герой. Прощаването между двамата съпрузи, жертвеното погубване на любимите същества и самоубийството на лирическия герой са трагично величави. Те зазвучават като подвиг, като победа над смъртта, над робството и робския инстинкт за оцеляване.

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две героични проявления в българската история – “Левски” и “Опълченците на Шипка”. Делото на опълченците на връх Шипка е логичен завършек на дейността на всички възрожденци и революционери преди тях. Това е закономерният завършек на цяла една епоха, изпълнена с трагизъм, величие и срам, позор и слава. Защитата на Шипченския проход е голямото бойно кръщене на младия български народ. Опълченците, проявили своя безпримерен героизъм, са водени от своя патриотичен дълг към раждащата се българска свобода. Българският народ не е вече рая, неговата омраза към робството го въоражава с изключителна духовна сила, която прави незвъзможното възможно.

Жанрово “Опълченците на Шипка” носи същите белези, както и останалите произведения в “Епопеята”. Заради възхваляващия си патос, тя се определя като ода. Същевременно обаче съчетава в себе си и белезите на поемата с нейното обективно-повествователно начало, което придава епичност на творбата. Първият стих на философския увод заговаря за срама на българския народ:

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото...

Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. Но лирическият Аз само привидно приема тази теза, за да я разколебае и обори със собствните и доказателства. В градация са представени, сипещи се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Реториката на отрицанието е доведена до унизителната за един народ констатация – “нека таз свобода да ни бъде дар”. Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с предходните мрачни тонове тук общият израз на чуствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството в “нашто недавно” има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символна българското, а неговият “див чутовен връх” е превърнат в паметник на величието и безсмъртието на българския дух. Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни с една загуба – на спартанците при прохода Термопили, защото победа може да има и в събитие, определено от историята като поражение. Дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българите са наречени “орловци”, “дружини горди”, “лъвове” ; те дават геройски отпор, готови са и на хекатомба. Става чудо – мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за родината. Защитниците са горе на върха, а дивите турски “орди” – в урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този момент. Избрал най-напрегнатия момент от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случките и динамизира картината чрез непрекъсната смяна на гледните точки: горе – долу, българи – турци. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект – внушава непобедимостта на българския дух. Лирическият говорител, разкрил всички подробности на битката и изчерпал всички възможни ракурси, спестява тъкмо победния завършек. Подобно решение е логично – истинското величие вече е постигнато. Одата “Опълченците на Шипка” обединява идеите и темите на предходните единадесет. Композицията повтаря тази на целия цикъл – от срама към славата, от единадесетте поражения към победата, която “смива срамът” и доказва, че народът е изстрадал, извоювал и заслужил свободата си. В “Епопеята” Вазов дава израз на преклонението си пред подвига на народа, в този контекст и на безкрайната си любов към България.

Подбрал най-драматичните моменти от историята ни, в които се решава съдбата на Родината, творецът издига подвига на българина до общочовешка значимост. Поетът възпява и красотата на българската земя, възхищава се от българската природа. Вазов много трудно възпява чужда природа, той сам заявява: “Дивил съм се, но не съм я обичал”. Забележителна е способността му да представя красотата на панорамата, да усети диханието на планините, техния “таен говор с вековете” и да го пресъздаде в своята поезия. Творецът въвежда всевъзможни перспективи на пейзажа – от широкия обхват на изпълващите хоризонта планини до “малкото цвете” в полето.

В стихотворения като “При Рилския манастир” творецът представя българската природа в нейното пълно величие. Тя е обективирана и поетът се стреми детайлно да предаде нейното разнообразие и да внуши безграничността й. Самата природа става извор на естетическата наслада – тя е дом, убежище, нежна майка, душевен мир:

Сега съм у дома, сега съм в моя мир –

мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,

по-светло чуствувам; свещен, отраден мир

изпълва ми духът, от нов живот талази

нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,

от прясна сила, мощ и тайни песнопенья...

Анафоричното повторение “Сега съм у дома”, бележещо началото на всяка строфа, многократно декларира разбирането на твореца за природата дом и предопределя прочита на текста като преосмисляне и допълване на представата за родното. Лирическият Аз се самоописва като принадлежащ към родното пространство, чиито осезаеми ориентири се природните топоси – планини и върхове, гори, “потоците кристални и пенливи”. Зрителните и слуховите природни картини открояват величието и силата на българската природа: “Живот кипи на всичките страни”. Силата и жизненността на българското са подкрепени и от поетовото възприемане на природата: “кат майка нежна съща”. Както винаги у Вазов, досегът с родното е предизвикан от любов и поражда любов. Конкретните топоси във втората строфа – Еленин връх, Бричебор и Царев връх – бележат осезаемостта на отечественото пространство. Отново върховете на българското занимават съзнанието на лирическия Аз. Вглеждането в природата и самополагането в нейния свят предизвиквт самоутвърждаването на личността и осмислят живота сред своя свят като висша ценност. Лирическият субект търси и намира успокоение и вдъхновение е нея. Тя има особена целебна сила – издига невидима, но здрава стена между него и проблемите на ежедневието:

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила

Световните злини и тревоги са далеч-

за тях е тя стена до небеса турила...

Тези стихове са илюстрация на типичното Вазово разбиране за самодостатъчността на родното – поредно основание за твърдението, че поетовата вселена се изчерпва с българското пространство. Родната природа е Вазовият храм, оброчището, където личността се пречиства и се домогва до най-висшите измерения на човешката нравственост:

Усещам се добър, почти невинен веч.

Духът ми се цери след жизнената битва,

Вкушавам сладък мир във песни и молитва

Финалът на творбата е естествен завършек на един прцес на себеоткриване в пределите на своето, родното, природното пространство. С присъщата за Вазов декларитивност и тенденциозност, с характерната за стилистиката му патетичност, лирическият говорител синтезира посланието на творбата:

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

Поклон, скали, води! Поклон ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

Изминал пътя от пристъпването към природата до сливането с нея, постигнал завръщането на човека в средата на родното, направил своя избор между изконно съществуващото и цивилизацията, лирическият говорител дава директен израз на своя възторг и преклонението си пред природата. Но ликът и събужда и горчиви размисли – за преходността на човешкото битие. Лирическият герой стига до философското прозрение, че човек е смъртен, а природата, също както и времето вечни:

И аз, скиталец бледен, изникнал без причина,

и пак така увехнал – аз скоро ще замина

кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!

(“Към природата)

Тревогата и болката на патриота, че дивните хубости на заемята ни може да останат незабелязани, недооценени, че сме обречени на останем “чужденци” в родното пространство, се чустват особено силно в “Отечество любезно, как хубаво си ти”. От позицията на синовната обич лирикът се опитва да обхване с погледа си неизчерпаемата красота на страната ни:

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Скоковете в зрителната картина носят допълнителна емоционална наситеност, граничеща с екзалтация. Родината и природата сплитат ръце в душата на поета и предизвикват вулкан от чуства. Кулминацията на описанието на Отечеството е отъждествяването на просторите му с Рая:

Ти рай си, да; но кой те тебе оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Разочарованието на Вазов от факта, че българите не тачат красотата на земите си обеснява мотивът за отчуждението от своето, което е аргументирано с липсата на познание – “Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци” (“Отечество любезно, как хубаво си ти”), “И само человекът – създание развито,/ препълнено със грижи, от страстите надвито,/ час мирен не нахожда въз теб да фърли взор...” (“Към природата”). Родината е идеал, приобщаващ към красивото, духовното, тласкащ към нравствено пречистване.

Иван Вазов прославя България и народа ни, представяйки в поезията си битките, които сме водили и обикновения български воин, най-висша еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Плод на такива настроения е стихосбирката “Сливница” (1886), ярък поетически документ за събитията по време на Сръбско-българската война. Като цяло стихосбирката е доминирана от прославата на чутовния български героизъм при отбраната на отечеството, възвеличава посвещението и патриотизма на бойните и показва силното чуство на преданост и любов към България на твореца: “Борци, венец ви свих от песен жива,/.../ И тоз венец – той няма да завене” (“Новото гробище над Сливница”). Българската мощ е обезсмъртена “и славата ще вечно пей и стене” над гробовете на борците. Поетът се прекланя пред техния подвиг – в него вижда подвига на целия народ. За Вазов България е светиня, затова и жертвите и са свети. Родината отново е оприличена на майка:

Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха!

Войниците почиват под родната си пръст, слели имената си завинаги с това на България и с нейната слава. Вазов извежда героите от времевите граници и ги прави вечни, защото песента за тях “вечно ще гърми/ из българските планини зелени”. Поетът демократ възвеличава изпълнението на свещения дълг към родината.

За твореца истинският победител е българският войник, На тържественото посрещане на войските ни в София на 14 декември, авторът посвещава стихотворението “Само ти, солдатино чудесни...”, прославящо изключителната храброст, героизма и самоотвержеността на обикновения български войник:

Само ти, солдатино чудесни,

всичко снесе на плещи си здрави,

само ти, юнако неизвестни,

нас спаси, България прослави!

Изваял образа на българските войни, с техните сила, могъщество, свободолюбие и всеотдаен патриотизъм, Вазов възславя и паметта на онези от тях, които загиват геройски на бойното поле в защита на националните чест и достойнство. Патриотичният подвиг е издигнат на пиедестал и обезсмъртен в “Паметник на българската мощ”

Излязъл от унеса на спомена за минали славни времена, Вазов създава образа и на опорочената следосвобожденска действителност, в която властват мизерията и нищетата. Тогава, когато малцина остават верни на България, той все така всеотдайно обича своето отечество. Продиктувано от новите реалности на историческото битие, произведението “Елате ни вижте!” се отличава от познатата ни Вазова възвеличаваща нагласа. В него образът на Родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата псевдодушевност. Творбата е издържана в елегичен дух, а призивната и императивност е повече с характер на “вик” и “стенание”, отколкото на надежда и упование. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез топосните определения – “кръчми”, “хижи”, “селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното обобщение “картина плачевна”. Развенчан и депоетизиран, образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия: “Зла бедност!”, “Тегло, запустенье!...” .

Натрупването на ключова семантика, ориентирана към означенията на повсеместния недоимък и социалната трагедия (“под-гола пръст”, “смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух”, “бедност”, “неволя”, “болести”, “смърт”, “оскудия”), е водещият принцип в постигането на внушенията. Поетът изразява съчуствието си към бедния селянин, той страда с него, съпреживява болките и страданията му и безкомпромисно изобличава социално силните, които са се забравили в егоизма и властолюбието си:

“Елате ни вижте!” – той моли и стене-

вий мъдри велможи, от нази гоени...

За миг напуснете там вашто тържище

на шум и на фрази, богато платени-

елате ни вижте!

Лирическият субект таи надежда, че у господстващите класи ще се зароди “и срам, угризение” от потресаващата картина на битието. Това ново “робство” поставя в окови човешкия дух и го приравнява със скота:”...На също гноище/ лежи скот и стопан, духовно сближени.”

Правдиво и действено внушение за лицето на “новата”, следосвобожденска действителност и хората, битуващи в нея, представлява стихотворението “Линее нашто поколение”, в което и най-ярко си личи разочарованието на Вазов. Настоящето е описано като “застой, убийствен мраз”, а народът е принизен до равнището на “племе закъсняло”. Такава е действителността, която до болка разочарова поета. Цяло поколение е поразено от вихъра на ценностния хаос, губи посоката в мрачната мъглявост на бездуховността, отдава се на скверни занимания и низки страсти и така отнема градивната енергия на нацията.

Всичко “българско и родно” намира отклик в поезията на Вазов – в това число и езикът. Темата за него творецът подхваща възмутен от невежите упреци на хулителите. Откликвайки на този повод писателят създава стихотворения като “Българският език” и “Родна реч”, в които показва красотата и светостта на езика ни. Поетът възхвалява не просто речта, а българската реч – “звук сладък, най-мил в звуковете” (“Родната реч”). Езикът е “меч/ на майстор художник в ръцете” и Вазов е длъжен да му отдаде заслуженото. Той се възхищава от красотата на езика ни, прекланя се пред него и декларира любовта си: “Обичам те българска реч, /..../ обичам те роден язик”.

Одата “Българският език” утвърждава значимостта на родното чрез възхвала на едно от най-ярките му измерения – родния език. Посегателството над езика за поета е развнозначно на разколебаване на националното съзнание, а хулите срещу българското слово са поругаване на националната чест. Възхваляването на красотата на родния език е израз на родолюбие и форма за отстояване на българщината. Обръщението към езика придава усещане за съкровеност на връзката с родното слово и подчертава значимостта и мощта му. Лирическият говорител изпитва нетърпимост към обидите, опетняващи родния език и презрение към тези, които нямат сетива за достойнствата и красотата на българското слово:

...ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий блясък ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Другият основополагащ образ в българското съзнание, около който се гради светът на родното е образът на майката. Още във възрожденската литература той е сакрализиран – тя е грижовен родител, медиатор между различните поколения, българка и жена, почитана в българското патриархално семейство. В ранните творби на Възраждането образът на майката е идентичен с образа на родината. Ботев представя този образ по-сложно, амбивалентно – като част от интимно-личностния свят на човека, но и като знак за общностно живеене, за национална съпричастност. По традиция Вазов продължава тази интерпретация, но в неговата поезия вече отчетливо се наблюдава разграничаването на двата образа – на майката и на родината. В стихотворението “На майка ми” поетът възпява свещения й образ. Лирическият герой, въодушевен от всеотдайността и, възклицава:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде-

ти два пъти ми майка беше!

Творецът слива своята съдба, с тази на Родината – “...и мойто битие всецяло слях/ със битието на народа.” (“Моят път”). След войните Вазов създава лирическата стихосбирка “Люлека ми замириса” (1919), доминирана от любовното чуство, интимното вълнение, носталгичния спомен, житейската равносметка. Ликуващ или стенещ, лирическият глас на поезията му е гласът на нацията, животът на лирическия герой е живот “за народа”. Самият Вазов е сляп – като дядо Йоцо, в любовта си към Отечеството. Той, макар и разтворил широко очи за природните й красоти, я вижда с по-силно от зрението си сетиво, чуства я с душата си. Свързвайки се в едно с Родината, творецът приема и несгодите и, в резултат на което в “Жива история” лирическият Аз казва:

Душата ми е цяла разорана

от страшний на неволята ми плуг,

на всичките трептежи на Балкана

история съм жива тук!

На България е посветл всичко: “душа, сърце, любов, зари небесни,/ от теб приети – върнах ти ги в песни.” (“Съзерцание”), “душата си раздадох аз...” (“Недопята песен”). За родината творецът е син, за народа е редом с майката. Вазовата лирика е олицетворение не сливането на човешкия дух с духа на родината. В самооценъчна творба, каквато е “Моите песни”, той заявява за песните си:

Те жив са отклик на духа народни,

а той не мре, и дор сърца туптят

от скръб и радост наший край свободни,

и мойте песни все ще се четат.

Във висшето си предназначение поезията на Вазов се отделя от създателя си, за да поеме по пътя си заедно с нацията, която единствена има право над нея: “И аз на своя ред ще си замина” (“В бъдещето”). В края на своя жизнен и творчески път, поетът се обръща назад и в редица стихотворения (“Жива история”, “Недопята песен”, “Моят път”, “Съзерцание”, “Моите песни”, “В бъдещето”) докладва за изпълнен дълг пред България:

Но, родино, за тебе пях!

И последната стихосбирка, както и цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, са доказателство, че и като творец, и като човек той е близо до България и до нейния народ, който фанатично обича. В прозведенията си той придава национално съдържание на думи като “родина”, “народ”, “история”, “героизъм”. Вазовото поетично творчество е придобило внушителните размери на духовна атмосфера; неговите слова, посветени на родината, ще останат завинаги в сърцата на народа ни.

hdservers.us(не е реклама)