Движение за светска просвета и култура през Възраждането

[Mozo]

Движение за светска просвета и култура през Възраждането



Османското завоевание на българските земи довежда до упадък на българската култура. Старите просветни центрове и големите манастирски комплекси в Търновско, Пловдивско, Софийско и Видинско са унищожени. Част от образованите българи са избити, други – насилствено изселени в Мала Азия, трети емигрират в Сърбия, Влашко, Молдова, Украйна. Едва към средата и втората половина на XV век, когато османците окончателно утвърждават властта си над целия балкански регион и когато първоначалният стрес от завоеванието е постепенно преодолян, книжовността започва, макар и бавно, да се съживява. В отделни манастири под формата на килийни училища се възобновява просветната дейност. Тези училища са единствената форма на просветна институция в българските земи през периода XV-XVII век, като се изключат католическите лицеи (в Чипровци, например), предлагащи модерно образование. Образованието, получавано в килийните училища, има елементарен, религиозен характер. За учебници се използват “Псалтирът”, “Апостолът”, “Часословът” и други църковни книги. При все, че килийните училища съдействат за съхраняването на просветните традиции и книжовността на българите, образованието в тях е твърде елементарно и от него отсъстват така необходимите светски знания. Ограмотяването в килийните училища не може да компенсира очевидното изоставане на българското общество от духовните постижения на просвещенска Европа. Разширяващите се стопански контакти с околния на Османската империя християнски свят и целенасоченото културно-политическо проникване на Франция, Англия, Холандия, Русия, Австрия и др. в балканския регион подчертават още повече несъвършенството на килийното образование.
Междувременно в духовния живот на османското общество все по-ясно се долавя влиянието на европейското просвещение. По различни пътища, най-вече чрез многобройните мисионери, търговци, пътешественици, дипломати, военнопленници и т.н., в османското общество проникват идеите на новото време, което допълнително стимулира подвластните християнски народи към духовно обновление. Още през първата половина на XVIII век, по времето на султан Ахмед III, се отбелязва първият по-значим период на културна модернизация и европеизация на османското общество – в т.нар. “епоха на лалето” (леля деври). През този период се открива първата печатница в Цариград, създават се множество литературни произведения и политически трактати, разгръща се мащабно строителство на обществени сгради, изучава се европейския военен опит и т.н.
Почти по същото време – средата и втората половина на XVIII век, се забелязват и първите по-серизони резултати от духовната обнова на гърци и сърби. В редица градове на османската империя гръцките просветители откриват модерни светски училища, в които се преподават математика, физика, история, география, чужди езици, природознание. Учебниците в тях се подготвят по европейски образец. Всичко това оказва благотворно влияние и върху българите. Мнозина български младежи получават образование в тези училища – Васил Априлов, Петър Берон, Иван Селимински, Георги Раковски, Сава Доброплодни, Иларион Макариополски и др. Постепенно гръцки училища се откриват и в отделни български градове – Самоков, Мелник, Търново, Сливен, Пловдив.
Успехите на гръцката просвета дават тласък и на първите целенасочени усилия за реформиране на традиционното килийно образование в българските земи. Най-рано необходимостта от развитие на родно училище е обоснована от Паисий Хилендарски в “История славянобългарска”, като тези идеи са доразвити от Софроний Врачански във втория видински сборник, където призовава българите да откриват модерни училища. Още повече, с развитието на процесите на национална еманципация сред балканските общества училищата се превръщат в основни институции за национална пропаганда. По този начин гръцките и сръбските училища оказват денационализаторско влияние върху българите, които учат в тях. Така на преден план излиза необходимостта от откриване на български светски училища. Липсата на финансови средства, на учебници на български език и достатъчно подготвени преподаватели са основните спънки, с които се сблъсква стремежът на българите за откриване на собствени модерни училища. В началото на XIX век се ражда идеята за откриване на елино-български училища. В това намира израз стремежът на възраждащото се българско общество, като използва знанията на подготвените в гръцките училища млади българи и всички предимства на елинското образование, да се разграничи от гърцизма и всички опасности, които той крие, посредством преподаването на български език.
Първото елино-българско училище е открито през 1815 година в Свищов от Емануил Васкидович. Самият Васкидович преподава в училището близо 40 години. Както свидетелства неговият възпитаник Петко Рачов Славейков, в това училище освен гръцки се изучават италиански и френски езици, а то се превръща в буден национално-патриотичен център.
Второто елино-българско училище се открива в Котел през 1819 година под ръководството на Райно Попович. По-късно, през 1826 година, той открива в Карлово едно от най-прочутите елино-български училища. Негови възпитаници са изтъкнати дейци на българското Възраждане като Георги Раковски, Евлоги Георгиев, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков и др.
Елино-българските училища в Свищов, Котел, Сливен, Карлово, Смирна, съществували през първите три десетилетия на XIX век, отбелязват прехода от средновековното килийно религиозно образование към новобългарска просвета. Това са първите светски училища, произлезли от връзката на българското общество с гръцката образованост. Те имат важно значение за развитието на новобългарската просвета – подготвят част от нейните първи ръководители, организатори и преподаватели, създават обществен опит за самоорганизиране на българското общество, дават тласък за изграждането на национално-патриотично чувство на младата българска интелигенция.
Тогава се изявява и големият реформатор на българското образование д-р Петър Берон. Той е роден през 1800-та година в заможно семейство в Котел. Учи първоначално в родния си град, а по-късно – в гръцкия лицей в Букурещ при видния просветител Константин Вардалахос. Впоследствие той следва медицина в Хайделберг и Мюнхен. Завърнал се през 1831 година във Влашко, Берон упражнява за кратко време лекарска практика, после се отдава на търговия и натрупва значително състояние. Като използва това състояние, той заминава отново за Европа. Живее и работи в Прага, Лондон и Париж, отдаден на научни занимания в областта на естествознанието. В българската история той остава предимно със своя знаменит “Рибен буквар”. В него на говорим български език са събрани познанията в различни области – история, география, естествени науки, математика и др. Същевременно д-р Петър Берон въвежда модерната в Европа образователна система “Бел-Ланкастър”, станала популярна под наименованието взаимоучителна система. Тя позволява един преподавател да обучава десетки деца, като по този начин се преодолява липсата на парични средства и подготвени учители, и осигурява така необходимата масовост на обучението. Десетина години след като Петър Берон отпечатва своя “Рибен буквар”, по инициатива на богати и патриотично настроени търговци от Габрово се организира първото българско светско училище. Идеята за неговото откриване идва от Васил Априлов, който се обръща към търновския митрополит Иларион Критски с молба да окаже съдействие. Инициативата е подкрепена от всички общински първенци и много скоро започва изграждането на сграда за новото училище. По настояване на Димитър и Христо Мустакови Иларион Критски препоръчва за учител в него Неофит Рилски, който през февруари 1834 година заминава за Букурещ да усвои “взаимноучителната метода”. На 2 януари 1835 година с тържествена церемония училището отваря врати и с това се поставя началото на новобългарската просвета.
С разпространението на взаимните училища започва печатането на учебници и пособия. Започва строителството на нови училища, оформя се многобройно учителско съсловие, което поставя основите на възрожденската интелигенция. През 1840 година в Плевен е открито първото девическо училище в България по инициатива на Анастасия Димитрова. През 1846 година в Копривщица Найден Геров открива първото класно училище. Известни класни училища се откриват в Пловдив, Велес, Търново, Елена, Свищов и др. Именно в тях се подготвят учителски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция, която застава начело на духовното и политическо възраждане на българската нация.
Движението за светско училище подтиква развитието на българската книжнина и литература и съдейства за формирането на новобългарски говорим език. Още през 1824 година Петър Берон застъпва становището, че децата трябва да се учат да четат и пишат на говорим език. Неговата идея, обаче, не успява да се наложи отведнъж. Под влияние на лингвистичните дискусии в гръцката литература през 30-те години на XIX век в България също започват спорове по езиковия въпрос, в който се оформят три гледища.
Първото становище, защитавано от Неофит Рилски, предлага за основа на новобългарския език да се приеме църковнославянския, който се счита за първообраз на старобългарския език. Второто становище се изразява от просветителите около Петър Берон и Васил Априлов. Третото гледище търси компромис между първите две, така че да се съчетаят говоримият език с църковнославянския.
Поради сравнително по-интензивното стопанско, социално и културно развитие на Североизточна България говорът на тези райони естествено се налага като основа на новобългарската писмена и говорима реч.
40-те и 50-те години на XIX век бележат края на организираното гръцко културно-политическо влияние в България. Българското училище окончателно се отделя от гръцката образованост, за да тръгне по самостоятелен път.
Отмиращото гръцко културно влияние постепенно се измества от налагащото се влияние на Великите сили, които използват културното проникване като оръжие за собствените си политически интереси на Балканите. След 30-те години особено силно е културното влияние на Русия в българските земи. За това способства както езиковата, етническата и религиозна близост, така и политиката на Русия за превръщането й в обединител и предводител на славяните и православните. Особено важно място в българо-руските културни връзки играе българската емиграция в Южна Русия и специално Одеският кръг начело с Васил Априлов и Никола Палаузов. Одеският кръг установява контакти с руски учени и книжовници, с църковни и политически ръководители. Те издействат стипендии за български ученици в Русия – в Москва, Петербург, Харков, Киев и др. В резултат на това в руските училища, семинарии, академии и университети се подготвят учители, духовници, книжовници и писатели. Сред тях са едни от най-видните български възрожденци и следосвобожденски политически дейци: Тодор Бурмов, Найден Геров, Добри Чинтулов, Ботьо Петков, Антим I, Иван Богоров и др.
Руското влияние върху българската просвета се осъществява и чрез разпространението на учебна, педагогическа и художествена литература в България. Инициативата в това отношение принадлежи на Одеската колония и на Габровското училище, които през 30-те – 50-те години се превръщат в разпределителни пунктове на руските книги из цялата страна.
Влиянието на Русия върху българската просвета се осъществява и чрез прякото участие във финансирането на учебното дело в България. През 1846 година Александър Екзарх подава два мемоара до руския император за отпускане на финансови средства за изграждането и развитието на просветна програма изцяло под руско влияние. С отпуснатите от руското правителство средства той поддържа почти цяло десетилетие най-напредналите български училища и съдейства за откриването на нови училища в Македония и Тракия.
Най-силна конкуренция на руското духовно влияние в България през 30-50-те години оказва Франция. Френското културно проникване се активизира особено след 1848 година, когато папа Пий IX обявява т.нар. “либерален католицизъм”, който призовава за помирение на църквата със светската държава, за обединението на християнския свят въз основата на литургията на роден език и т.н. В България френската политика започва да действа главно чрез католическите мисии и чрез полската политическа агенция на Чайка Чайковски през 1843 година. По инициатива на Чайковски в началото на 40-те години в училището на мисията на лазаристите в Бебек са приети първите български ученици.
Сравнително по-слабо е културното влияние на Австрия и Англия. Австрийското влияние се проявява главно в българската колония в Брашов, традиционно свързана с Виена.
Основните тенденции в развитието на новобългарската просвета са продължени и през 50-те - 60-те години на XIX век. След Кримската война (1853-1856) постепенно започва специализирането на някои класни училища. През 1869 година училището в Щип се оформя с педагогически профил. По инициатива на Димитър Шишманов в Свищов се открива търговско училище. Към Лясковския манастир през 1874 година се открива богословско училище, а две години по-късно в Самоков се създава семинария.
До Освобождението на България възникват и първите три гимназии. Те се създават на основата на класните училища в Пловдив, Габрово и Болград (Бесарабия).
За успеха на училищното движение допринасят и многобройните читалища, които се появяват в българските земи след Кримската война. Първите от тях възникват в Шумен, Свищов и Лом през 1856 година. До Освобождението техният брой достига около 200, като най-известни са Букурещкото читалище “Братска любов”, основано през 1861 година от Раковски, и Цариградското, създадено през 1866 година. С годините към читалищата се откриват библиотеки, неделни училища и т.н.
След Кримската война в духа на Танзиматските реформи Високата порта съдейства за създаването на модерни училища и колежи по европейски образец. С помощта на чужди специалисти в Цариград, Одрин, Смирна и други имперски градове се създават първокласни лицеи. Най-предпочитани от българите са американският “Робърт колеж” в Цариград и френският лицей в Галата Сарай. Възпитаници на тези две училища са множество български възрожденци – Добри Войников, Константин Величков, Драган Цанков, Тодор Каблешков и др.
Развитието на просветното дело дава отражение и върху зараждането и процъфтяването на новобългарската публицистика, литература и изкуство. През 40-те години на XIX век Найден Геров създава първата българска поетична творба – поемата “Стоян и Рада”. Безспорно българската литература е силно повлияна от фолклорните образци. В този период твори Добри Чинтулов, чиито произведения са белязани от патриотични мотиви. Важно място в развитието на новобългарската поезия заема поемата “Горски пътник” на Георги Раковски – възторжена апология на българското хайдутство. По това време твори и същинският майстор на стиха във възрожденската литература Петко Рачов Славейков – автор на много патриотични, любовни, сатирични и елегични стихотворения, елегии и поеми. Преди Освобождението твори и Иван Вазов – патриархът на българската литература, който изгражда българския литературен език. До Освобождението той издава знаменитите си стихосбирки “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавление”. Заедно с Вазов през 70-те години на XIX век в поетическото творчество се изявяват Константин Величков, Стоян Михайловски, Стефан Стамболов и др. Безспорният връх в българската поезия до Освобождението е творчеството на Христо Ботев.
След Кримската война се появяват и първите образци на българската проза – повестите на Любен Каравелов, Васил Друмев, Илия Блъсков. Като ново явление в българския културен живот се изявява литературната критика посредством дейността на Нешо Бончев – първият български литературен критик. В този период процъфтява и българската публицистика – “Цариградски вестник”, издаваният от Каравелов “Дунавски лебед”, публицистиката на Ботев, Раковски, Захари Стоянов и т.н.
През 50-те - 70-те години се появяват и първите драматични произведения, сред които се открояват “Иванко – убиецът на Асеня” на Васил Друмев и “Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников.
В областта на историческата наука дават принос Спиридон Палаузов – автор на първото българско научно историческо съчинение “Век болгарского царя Симеона” и Марин Дринов.
Широко се разгръща интересът към фолклора и етнографията. Особено ценен е трудът на Георги Раковски “Показалец”, събрал богати етнографски проучвания. През 1860 година в Белград Стефан Веркович издава фолклорния сборник “Народни песме македонских бугара”. През следващата година в Москва Каравелов издава “Паметники народного бита болгар”, а братята Димитър и Костадин Миладинови печатат в Загреб “Български народни песни от Македония”.
Като организация на българската наука до Освобождението се изявява основаното през 1869 година в Браила Българско книжовно дружество.
Появяват се и първите модерни български художници – Николай Павлович, Захари Зограф, Станислав Доспевски, Христо Цокев.
Успехите на движението за новобългарска просвета и култура изиграват решаваща роля за формирането на българското национално съзнание, за изграждане на възрожденската интелигенция, която става двигател на борбата за политическа еманципация на българите. То подготвя следващия етап на възрожденските процеси – борбите за църковна независимост и политическо освобождение.