Безплатни есета, реферати, анализи - КАМИНАТА

ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ СРЕД УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА

Интерпретативно съчинение върху повестта „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев

За хилядите обикновени хора войната винаги е била обществено, социално и нравствено зло. По своя характер тя рязко се противопоставя на общочовешките ценности – свобода, доброта, щастие и любов. Войната е надвиснала над живота като тъмна заплашителна сянка и е сложила съдбовен отпечатък и върху битието на главните герои в повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”.
Сред човешко нещастие, сред физически и човешки страдания и дори смърт, причинени от войната, се ражда красивата любов между съпругата на полковника Елисавета и сръбския военнопленник Иво. Тази връзка добива съдбовен характер, защото позволява на непозналата щастие жена да усети, че действително живее, че се радва на света около себе си, независимо от съпътстващите терзания. Но това силно, изгарящо чувство, което обсебва сърцето на героинята, няма бъдеще. То е невъзможно, обречено, не само поради различното положение на двамата влюбени, а преди всичко сред абсурда и ужасите на войната.
Любовта, безумна и смела, която пренебрегва обществените и исторически условия, е подложена на изпитание. Като силно чувство, което връща щастието, и като духовно състояние, и като физическо съществуване, тя е разкрита при двамата герои по близък начин. Обърнато е специално внимание на промените във външния вид. Елисавета започва да изпитва радост, като се оглежда в огледалото. Иво пък е направил всичко възможно да дойде на срещата по-чист и по-спретнат.
Писателят е отделил повече пространство на любовта и на душевните терзания на Елисавета, тъй като тя трябва да отдели повече нравствени сили, за да й даде живот. На любовта на Иво е отредено по-малко място, но при него тя е освободена от съмнението, колебанието и страха. Над нея забраните и заповедите, дори войната нямат власт. Още от самото й възникване тя е обляна със светлината на възхищението и щастието. Духовното й начало блести в погледа, усеща се в интонацията на думите. Със своята неподправеност любовното чувство на пленника въздейства върху Елисавета и я привлича като непреодолима сила: „той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледът как я обхваща и замайва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.”
Въздействието на любовта върху Елисавета е многостранно. Промяната е съсредоточена в израза на очите като прозорец на нейната душа. Вместо предишния „твърд блясък” от тях сега се излъчва лъчезарна светлина и чистота. Тихата замисленост се сменя със смях, в който се открояват „кокетливи” нотки. Авторът внушава, че любовта и свободата, взети в житейски план, увеличават жизнената енергия на човека. Тази теза директно звучи в думите на слугинята Мариола: „човек се подмладява, когато душата му е свободна”.
Авторовото разбиране за човешката душевност под въздействие на любовта намира опора във връзката между героинята и природата. Тя все по-често се замечтава, вслушана в песента на щурците, в шепота на вятъра из клоните на ореха, загледана в звездното небе. Това налага изводи за красотата и светлината, озарили потъпканата години наред душевност и чувственост на Елисавета. Везните натежават на страната на любовта, която не отнема, а се раздава. Силно е внушението, че докато полковникът е ограбил и продължава да ограбва обичта на жена си към живота, теглейки я към старостта, то любовта на Обретенович я връща към живота и младостта.
Но дори в моментите, когато Елисавета се чувства щастлива и изпълнена с увереност, авторът вмъква в текста изрази, в които звучи мисълта за невъзможността и обречеността на нейната красива и живителна любов. Внушенията за смърт се появяват още в началото на повествованието и не го напускат чак до трагичния финал на любовната история. Изрази „като черна мантия”, отнасящ се до сянката на липата, листата й – „черни, траурно разкошни”, сянката на ореха – „като траурно знаме” внушават неизбежния тъжен финал на любовта между Елисавета и Иво.
В начина, по който героинята гледа на ординареца, е подсказано откъде ще дойде заплахата за красивото й чувство. Смътното й предчувствие, че този лишен от духовна чувствителност човек, когото войната е осакатила и обезличила напълно, ще бъде екзекутор на късната й, но буйно разцъфтяла любов, не я подвежда.
Драматично звучене предизвиква епизодът със смъртта на Иво – един апотеоз на истинската любов. Наподобяващото глас на птица сигнално подсвирване е романтично внушение за волна и щастлива любов. В мига на убийството задавеният вик на пронизания от куршум Иво намира ответ в ужасения глас на Елисавета – първата открита изява на чувството, което до момента е крила в душата си. Авторът не ни прави свидетели на самоубийството на Елисавета, но го приемаме като нещо неизбежно. Смъртта на героинята от силата на любовта й. Но и от невъзможността това изгарящо чувство да получи своя пълноценен израз в условията на глад, болести и смърт – ужасите на една война. Именно войната пресича всички пътища пред бъдещото развитие на любовното чувство между българската полковниша и сърбина военнопленник. А за героинята животът без любимия човек се обезсмисля.
„Крадецът на праскови” е творба, богата на теми и проблеми, но това, което я нарежда сред българската литературна класика, е начинът, по който е разработена темата за любовта, обречена и безнадеждна. В нейната защита като универсална ценност Емилиян Станев е отдал изцяло писателската си дарба, продължавайки най-добрите традиции на нашата литература.