Житейските позиции, които Вазов разкрива

[simeon8999]

Чрез разказа “Е.Б.” патриотът Вазов откликва по своеобразен начин на действителността. Пренесъл ни в неспокойното бунтовно време, изпълнено с героизъм и малодушие. Със саможертва и страх, авторът умело свързва конкретно – историческото с житейското, за да отрази духа на времето.
Чрез образа на главната героиня Б.И, Вазов припомня забравени идеали, утвърждава ценности и житейската позиция, в която вярва.
Челопеченката носи идеала на автора. Вътрешната доброта, християнско милосърдие и благочестие, способността да преодолее страха за собствения си живот, готовността да помогне на нуждаещия се – това са опорните точки в житейската позиция на героинята. На смелостта и духовното извисяване на Б. И Вазов противопоставя в 3-та глава страха и малодушието на божия служител. Колко различни са житейската позиция и човешкото поведение на божия служител! Чрез контраста в поведението им Вазов поставя въпроса за това що е нравствено и безнравствено в мигове на върховни исторически изпитания.
Ехото на бунтовното събитие е прескочило манастирските зидове и нощният скитник в лицето на Б.И внася смут в заключения покой на онези, които стоят далече от тревогите на времето. Цялото внимание на автора се съсредоточава върху отец Ефтимий. Егоистичният стремеж да запази живота и спокойствието си, да се освободи от отговорност, държи калугера далеч от борбата на народа. Бездушен към тревогата на старата жена, дошла да търси помощ в светата обител, той я посреща с неприсъщи за благочестив божи служител ругатни и проклятия. Последвалия диалог ни убеждава в разбирането на Б.И за християнски дълг и в малодушието на калугера. Затворил се зад портите на манастира, треперещ единствено за собствения си живот, той е чужд на патриотизма. Самата мисъл, че бунтовниците биха потърсили спасение в светата обител, го хвърля в тревога. За тях той говори дори без да ги назове, наричайки ги “ония”. Колкото повече расте страхът му, толкова по – ярко изпъква неговата низост. Но сякаш най-подчертана е тя в признанието му: “Нищо тука нямам. Нищо тука не оставям да припари.”. Жалък страхливец, той трепери за дребнавото си съществуване във време, когато “ония” умират за неговата свобода. С ругатни посреща измъчената жена. Не го трогват нито горещите и молби, нито вида на болноте дете. Равнодушно подмята, че то е умряло, нетърпеливо и небрежно изчита молитвата. Единственото му желание е по-скоро да я отпрати. А тя наивно смята, че всеки българин би постъпил като нея и би помогнал.
В кратките реплики между Илийца икалугера прозира напрегнатата борба межди всеотдайност и бездушие. Така Вазов разкрива две коренно различни житейски позиции. Поведението на божия служител показва, че не е способен на милосърдие. Егоистичната му душа е изпълнена от себелюбие и страх. Използвайки контраст, авторът противопоставя два типа българи: калугерът – малодушен, безучастен към човешкото страдание, към народните тегла и беди – и Б.И – истинска християнка, благочестива, човечна, родолюбива българка.
Думите и “Нали сме христиени…” разкриват разбирането и за християнски дълг и определят желанието и – да служи на човека, на народа си. За нея християнската вяра е синоним на българщината. Успоредно с нейната жизнена позиция Вазов разкрива тази на калугера, а тя се характеризира с бездушие, предателство и страх за собствения живот.
Решението на Илийца да си тръгне изумява не само калугера, а и самия читател. За втори път той я нарича “луда”. Но това, което за него е лудост, за нея е съвсем естествен, патриотичен дълг. Слабохарактерният отец захлопва портата и заключва манастира. Напълно бездушен е той към останалата сама в нощта бедна жена, към всичко, което е извън манастира. Вазов откроява коренно разллични характери. Те имат различни жизнени позиции и нравственост: егоистичното съществуване е противопоставено на живота, изпълнен с великодушие, благородство и всеотдайно родолюбие.
Прекланяйки се пред духовната сила на Б.И, пред образа и, въплатил непреходните национални добродетели, Вазов ни показва в трета глава какви са измеренията на изконно българското. Те са в желанието да помогнеш, в способността да надживееш собствения си страх и страдание и да мислиш за другия, за ближния. Това е и житейската позиция, която патриотът на българската литература утвърждава по неоспорим начин чрез образа на баба Илийца.