Силата на красотата и любовта в разказа "Песента на колел...

[Mozo]

Силата на красотата и любовта в разказа "Песента на колелетата" - Й.Йовков

СИЛАТА НА КРАСОТАТА И ЛЮБОВТА В РАЗКАЗА “ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА” – Й.Йовков

Антоанета Парушева


Й.Йовков е творец с огромно дарование на разказвач, като писател той е съчетание на голяма художествена дарба и стремеж, да прониква в живота на хорат, да разбира техните радости, съдби и да осветява в творчеството си всичко оново, което у човека е прекрасно и хубаво. Йовковите герои са обикновени дребни хорица – овчари, колари, ратаи, воденичари, майстори ковачи. Сърцето му е заплетено от тия влюбени в работата си хора, той славослови, прекланя се най- напред пред техните работни и сръчни ръце. Писателят естетизира труда, превръща го в предмет на най- чиста наслада, в изкуство. Това изкуство като вдъхновена поема на труда, озвучена от “Песента на колелата” е разказът за изкусните умения на тоя странен мъдрец- Сали Яшар.
Още външният портрет на този обикновен ковач и необикновен майстор в занаята си предизвиква респект. “Сали Яшар беше прост човек с изцапани ръце – ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение.” Издигнал се е от беден ковач, но прочут майстор, той се издига и до прозиране на смисъла на истинското творчество: да раздава радост на хората, която да ги съпътства в техните равни и неравни пътища и да им напомня за родния край, за песента на колелетата, очаквана най- много в къщи. Няма по- голямо благодеяние от самото творчество за хората, от дарбата да виждаш изкуството като красота и радост. Когато осъзнава това Сали Яшар се преобразява, обзема го творческо вдъхновение: ”Идеха му неподозирани и от самия него сили, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен, желязото под неговия чук добиваше такива форми, каквито той не би могъл да направи и при най- бавна и внимателна работа.”
Точно в такъв момент на творческо вдъхновение се раждат ония чудесни каруци, които не дрънкат, а пеят по пътищата свои особенни мелодии и показват отдалеч за идването си, за да бъдат посрещани с радост. Писателят издига в култ красотата на вдъхновените работни ръце, извлича поезията и романтиката на труда от недрата на самия живот. Но не прави това самоцелно, а винаги с определени възпитателни задачи: етиката и естетиката при него са съчетани в едно цяло, което поставя красотата изобщо над всичко друго от тук и идейният замисъл и сюжетът на разказа. Как Сали Яшар да заглуши мъката която сковава сърцето му? Как да забрави двамата си мъртви сина, които лежат дълбоко под земята и само два груби одялани камъни напомнят за тях. Болката пронизва душата на майстора, той има голяма дарба, има богатство, но защо му е всичко това? На кого ще завещае бащиния занаят? Това нещастие тегне на сърцето на Сали Яшар, но то не го е озлобило.
Неговата мъдрост го довежда до голяма човешка идея – да направи себап – благодеяние – за другите, което да надживее живота му и най- вече да превърне мъката му в някаква всеотдайност към хората. И ето появява се големия стремеж у Йовковите герои – стремеж към доброто, но чрез творчество, което излъчва красотата на изкуството. Но как Сали Яшар стига до тази идея за живота песен на своите каруци? Сали Яшар има дарба от Бога и той чувства, че това свое дарование трябва да посвети на хората за да ги направи по- мъдри и те да почувстват радостта на живота. За това допринася разказа на Джакар, за песента на Чаушовата каруца защото неговите колелета пяли по свой начин и те внасят отново радостта в този дом. От тук ние виждаме как Й.Йовков показва една нова трактовка за философската мъдрост на религиозната нравственост. Нравствената сила на религиозния човек не е в голямата вяра в Бога, а в това как той самият ще стане по- добър и творец на добродетелност. Това най- вече се отнася за тези които имат дарба, както Сали Яшар. И ето, той като че ли проглежда, получава свое голямо вдъхновение. Доброто – себапа – не се състои в материалното – да строи мостове или чешми. Доброто което ще осени хората от неговия себап ще бъде за душите и сърцата им. Той ще прави каруци, а техните песни ще пеят в душата на човека. Това е над всичко друго. Красотата в изкуството е красота и в живота. Тези негови мисли определят голямото духовно богатство, което излъчва Сали.
Сали Яшар е спокоен, но вдъхновен в остатъка от живота си. Той вече не се страхува от това, че смъртта ще го изненада неочаквано. Големият майстор има вече личната човешка потребност да твори. Песента на всяка негова каруца ще носи живот, ще прави хората щастливи. Идейният замисъл на автора подсказва, че всеки може да стане трорец, независимо от своите материални възможности. Достатъчно е човек да върши своето с мисълта за другите, да дава радост около себе си, а не за себе си. Но дали всеки може да прояви такава добротворческа лична воля и висша човешка потребност? Много показателен отговор ни дава един голям писател, като Й.Йовков, с прозрението което става в душата на С.Яшар, който почуква по дисковете на каруците си и се вслушва във всеки звук, проверява всяко съзвучие – за да чуе една нова песен не само в новия живот на Шакире и Джапар, а за всички които чуват песните на колелата. Тази песен е една висша хармония в която звучат нови тоналности- сметли и благородни, като ода на радостта и доброто: “ Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много неща беше видял, много неща беше преживял, но едно беше ясно за него: - С мъки и нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко- ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА.”