Да се завърнеш в бащината къща - Димчо Дебелянов

[Mozo]

Да се завърнеш в бащината къща
Димчо Дебелянов
Анализ

Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към щастие и неговата измамност, между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Цикълът "Скрити вопли", който включва елегичните творби "Помниш ли, помниш ли..." и "Да се завърнеш в бащината къща", е посветен на спомени от детството.
Елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е носталгично завръщане на изстрадалата душа към притихналия, спокоен свят на родното, представено чрез спомена. Творбата е побликувана през 1912г. след кратко и оказало се последно посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда. Както ключовата дума в заглавието ("завърнеш"), така и целият поетически текст насочват към страозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила. Миналото асоциативно се обвързва с представата за абсолютното съвършенство. Но от дистанцията на изтеклото време родният свят сякаш не е същият. Той безвъзвратно е изличен и не може да бъде съпреживян отново. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е непостижима. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва невъзможността на своето завръщане в "бащината къща", даваща духовен уют.
В композиционно отношение поетическият текст е организиран в две строфи (съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие - поанта. Изказът е издържан във второ лице, единствено число. Адресатът на посланието е самият лирически говорител. В този смисъл елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време тази ти-форма би могла да бъде обръщение към всеки от нас, към всеки човек.
Още в началото на творбата започва да се гради образа на родното пространство, метонимично представено чрез "бащината къща". Реалността е изместена на заден план и лирическият Аз носталгично очертава контурите на един отминал, но отново пожелан идиличен свят:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът потъва в тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се асоциира със символиката на мрака, студенината и страха, а напротив - отвежда към представата за топла ласка, за утеха и споделеност. В интимното пространство на дома странникът търси спасение от "черната умора", иска да избяга от "безутешните дни" на самота и безприютност и най-сетне да захвърли "бремето" на скръбта. Чрез поредица от метафори контрастно се въвежда разпадащия се свят на настоящето в равновесния свят на спомена блян (5-ти и 6-ти стих). Доминира усещането за плахост, смиреност и успокоеност.
Родното е идентифицирано с образа на майката - пазител на дома и най-съкровена духовна опора на човека. Тя е застанала "на прага" - символичната граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и малкото, но сакрализирано пространство на уют и топлина, даряващо на странника усещането за значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши, без укор, без обвинение за непостигнатото и пропиляното. Както и в Ботевата поезия ("Майце си", "На прощаване"), така и тук майката се явява като изповедник на сина в момента на обезверяване и умора. Синекдохите "старата на прага", "склонил чело", "безсилно рамо", "усмивка блага" внушават един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности. Двукратно повтореното обръщение "мамо, мамо..." изплаква и насъбраната мъка, и молбата за прошка.
Движението на изображението от общото към конкретното ("бащината къща" - "двора" - "стаята позната" - "старата икона") създава усещането за доближаване до спомена блян. Свята е "стаята позната", където човек открива жадуваната тишина, топлина и сигурност. Свещена е "старата икона", която благославя разкайващия се блуден син. Със стесняването на художественото пространство, движението замира. Както в миниатюрите на Пенчо Славейков мечтанието за "почивка тиха/през ясна вечер в родний кът" се обвързва знаково с представата за смъртта като просветление, така и в Дебеляновата елегия откриваме подобно осмисляне. Смъртта е достигането на "другия бряг", откъдето започва истинският Живот. Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел: "вечерта смирено гасне", "последна твоя пристан и заслона", мирен заник", "мойто слънце своя път измина". Идеята за смъртта е внушена и чрез алитерациите ("смирено", "умора", "морен", "мирен"). Тя звучи и в последното двустишие на втората строфа с изказването на най-съкровеното желание:

аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата перспектива на хармония.
С рязка графична изобразеност идва несъразмеримо мъничка поанта:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Това е мигът на скритите вопли. Оказва се, че 18-те стиха са само сън, прекрасен спомен, който е родил прозрението за невъзможното завръщане в едно примамливо, но несъществуващо пространство. Скръбното възклицание "о, скрити вопли..." обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото вече няма утеха. Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към патриархалното и да се пречисти с миналото, назовава себе си "гостенин", "печален странник". Отчужден от градския живот, лирическият Аз болезнено чувства дистанцирането си и от родовото. Основното послание на заключителното обобщение се носи от думата "напразно". Завръщането в родния дом, в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим копнеж.
Колко актуални са думите на поета Петър Караангов: "И до днес делото му е критерий за поезия, в която не странностите, а истинността на човешкото вълнение я правят неповторима и обичана".


Изготвили:
Илияна Богданова (XIIз клас)
Ивелин Иванов (XIIз клас)