Итало-Турска война 1911-1912

[Mozo]

Войната е известна под няколко имена, като например в Италия като guerra di Libi, а в Турция като Trablusgarp Savas?. В историографията се среща и като Триполитанската война. Официално бойните действия започват на 29 септември 1911, а войната приключва с мира от Лозана, подписан на 18 октомври 1912.

Италия успява да завладее в хода на бойните действия африканските провинции на Османската империя Триполитания и Киренайка, взети заедно днес известни като Либия, както и остров Родос и гръко-населения архипелаг Додеканези близо до Мала Азия. Въпреки сравнително ограничения си размах, войната е с важни последици за подготовката на Първата световна война и за еманципирането на Балканския национализъм. Свидетели на лесната на италианците, балканските съюзници атакуват Османската империя преди конфликтът официално да е приключил.



Итало- Турска война показва редица технологични новости, най-забележителната от които е самолетът и бойната му употреба. Италия сформира първата в света военно-въздушна част, под командването на капитан Карло Пиаца. “Въздушният батальон” включва в състава си две машини Блерио ХІ, три моноплана Нюпорт , два двуплощника Фарман и два моноплана Етрих Таубе. На 23 октомври 1911 е извършен първият разузнавателен полет от италиански самолет на турските линии край Бенгази на Блерио ХІ , а на 1 ноември са хвърлени и първите бомби над турските войски в два оазиса от самолета на лейтенант Джулио Гавоти. През март 1912 лично капитан Пиаца прави и първите аеро-фото-снимки в историята.



Стремежът на Италия да завладее Турска Либия е демонстриран още на Берлинския конгрес през 1878 г., когато Великобритания овладява Кипър, а Франция – Тунис от владенията на Османската империя. През 1902 година Париж и Рим подписват секретно споразумение, което дава право за свободна интервенция на Италия в Триполитания, срещу същите права на Франция в Мароко. Италианското правителство тогава още не се възползва от този договор.



В края на март 1911 година обаче италианската преса започва масирана пропаганда за нашествие в Северна Африка. Страната е описвана като богата на минерални природни източници, нелишена от вода и защитавана едва от 4000 турски войници. Също така се твърди, че населението и е враждебно настроено към Османската империя и приятелско към италианците. Бъдещата акция е описвана просто като “военна разходка”.



Италианското правителство, ръководено от Джовани Джиолити, използва лятото за дипломатически сондажи и военна подготовка. Ултиматумът е предаден на турците през нощта на 26 срещу 27 септември 1911 от името на Централните сили, като главен преговарящ е Австро-Унгария. Иска се прехвърляне на контрола над проинциите в Северна Африка на Италия, като суверенитета формално ще остане Османски, за да се избегнат бойни действия. Джиолити обаче паралелно нарежда и започването на инвазията. Войната формално е обявена н 29 септември.



Въпреки дългия период на поготовка, италианската армия се оказва неспособна да води решителни действия в Либия. Италианският флот, основната ударна сила в кампанията, блокира пристанището на 28 септември и започва обстрел на 3 октомври. Градът е превзет от 1500 моряци. Австрия прави ново предложение за посредничество, като се опитва да предотврати италиански действия на Балканите, но Рим отхвърля примирието. Турция декларира, че ще защитава цялата си територия. Първото десантиране е извършено на 10 октомври. С помощта на 20 хиляден експедиционен корпус, италиянците лесно овладяват Тобрук, Дерна и Хомс, но срещат съпротива в Бенгази. Истинско поражение претърпяват италианските войски икрай Триполи, където са обкръжени от по-мобилната арабска кавалерия, поддържана от турски редовни части. Този сблъсък на 23 октомври е представен от италианската преса просто като въстание, но той принуждава Италия да увеличи контигента си в Северна Африка до 100 000. Срещу тях са 20 хиляди араби и 8 000 турци. Войната се превръща в обсада на отделни оазиси и бързи набези по комуникациите.



Младият капитан Мустафа Кемал, бъдещият Ататюрк, нанася поражение на италианците и край Тобрук на 22 декември 1911 г. На 6 март 1912 той е назначен за началник щаб на Османските войски в цяла Либия.



Същевременно с нарочен декрет на 5 ноември 1911 Италия установява суверенитета си над Либия. Въпреки, че сигурно до края на годината тя контролира само Триполи, благодарение на пълното си морско надмощие край близо 2000 км крайбрежна линия на Османските владения в Северна Африка, постепенно тя успява да изтласка бунтовниците във вътрешните пустинни райони на страната.



Италия започва и операции в Егейско море. Тя успява да окупира 12 острова от додеканезите, но това предизвиква и острите протести на другите Велики сили, най-вече на Австро-Унгария, която иска да прекрати конфликта, преди той да е обхванал и Балканите. Италиански торпедни катери започват да и операци срещу Дарданелите през лятото на 1912. това окуражава Балканският съюз. На 8 октомври Черна гора обявява война на Османската империя, а след нея и другите съюзници.



Италианската дипломация решава да се възползва от благоприятната обстановка. Мирът е подписан в 16.45 часа на 18 октомври 1912 в Лозана. Договорът предвижда автономен статут за Либия, под формалния суверенитет на Султана.





Нашествието струва скъпо на Италия. При първоначален предвиден бюджет от 30 милиони лири за цялата кампания, на практика за бойните действия отиват по 80 млн. месечно. Либия е ефективно завладяна от Италия чак след 1920 година, когато силите на генералите Пиетро Бадолио и Родолфо Грациани умиротворяват бедуинските племена. Съпротивата е пракратена след екзекуцията на бунтовническия лидер Омар Муктар на 15 септември 1931.



Що се отнася до Додеканезите, през Първата световна война те остават под италианска военна окупация. Според мира от Севър , те трябва да бъдат предадени на Гърция в замяна на италианско влияние в Мала Азия. Но след поражението на гърците в Гръко-турската война, островите са анексирани от Италия.