Управленски подходи

[Mozo]

Управленският подход изразява позицията, гледната точка на субекта на управление и дава насочеността в развитието на управленския процес. Той определя и начина на управление на системите.
Управленският подход представлява съвкупност от теоретико-методологически положения, които служат като база на управляващите.Въз основа на тях се реализира управленския процес.
Управленския подход притежава някои по-важни характеристики:
• Обективна необходимост – без отправна позиция на управляващите не може да се осъществява управленския процес;
• Абстрактност – само уточнява позицията на субекта на управление;
• Всеобхватност – намира проявление, както при управляващите, така и при управляваните;
• Относително постоянство – практически не се променя за относително дълъг период от време.
Управленските подходи биват следните видове:

1.Системен подход – той намира широко приложение не само в управленската наука, но и в техниката, обществения живот и др. Този подход се свързва с тезата, че към обекта на познание може да се подхожда като към система.
Въз основа на системния подход организацията може да се разглежда като система, която се състои от взаимосвързани и взаимообусловени елементи. Тя има вход и изход. На входа се намират производствените разходи, а изходът се свързва с поставената цел. Елементите формират вътрешната среда, като съществува и обратна връзка. Подходът дава възможност да се отчитат всички необходими взаимовръзки и взаимодействия в системата на управление. Той позволява при формулирането на целите и ограничителните условия да се посочва и управленският механизъм.
Съвременните социално-икономически системи се отличават с редица особености, а именно:
• Все по-нарастваща агресивност на околната среда спрямо системата;
• Непрекъснато и динамично взаимодействие на елементите, изграждащи системата;
• Значително увеличаване и усложняване на връзките между елементите;
• Непрекъснато усложняване на проблемите, които трябва да се решават;
• Значително намаляване на времето за изработване на управленските решения;
• Засилване на конкуренцията;
• Все по-правилно оценяване на мястото и значението на човешкия фактор;
• Определяне на нова философия на развитие;
• Ресурсна ограниченост и т.н.
Всичко това изисква адекватни промени в управленските подходи и в частност на системния подход. Основната грешка, която е допускана, е, че системата се е изучавала като прост, механичен сбор от отделни елементи.
С общата теория на системите тези проблеми са преодолени, тъй като системата се разглежда като съвкупност от елементи. Основните задачи на теорията се свеждат до:
1. Формулиране на общите принципи и закони на системата независимо от техния конкретен вид, характер на съставящите ги елементи и отношения между тях.
2.Чрез анализа на обекти като системи на особен тип, установяване на строги и точни закони.
3.Създаване на основите за синтез на съвременното научно знание.
В крайна сметка системния подход съдейства за вземане на обосновани управленски решения. Той може да се разглежда като система от две съставящи:
• Външна среда, включваща вход и изход на системата и връзки с външната среда;
• Вътрешна структура – съвкупност от взаимосвързани елементи, обезпечаващи процеса на въздействие от страна на субекта на управление върху обекта и достигане целите на системата.
За да се изясни съдържанието на системния подход и неговото реализиране е необходимо да се изясни съдържанието на:
1.Система – съвкупност от елементи, които са съединени по определен начин и връзките между тях. Всеки един от тях допринася за изграждане на общата характеристика на системата.
Тя е субективна категория, а обективно съществуват само нейните елементи.
При класификация на системите могат да се използват различни критерии:
• според степента на сложност:
• прости системи – при тях не се открояват сложни връзки между отделните елементи;
• сложни системи – между отделните елементи съществуват сложни връзки;
• в зависимост от степента на точност:
• детерминирани системи – може съвсем точно да се определи поведението на съставящите ги елементи;
• вероятностни системи – не може да се предскаже поведението на системата;
• според зависимостта им спрямо околната среда:
• закрити системи – те имат точно определени граници и не зависят от външната среда;
• открити системи – те си взаимодействат с външната среда;
• в зависимост от промените, които настъпват в системата:
• статични – при тях почти не се променя състоянието на системата;
• динамични – настъпват съществени промени, както в елементите, които изграждат системата, така и в нея.
Въз основа на посочените критерии съвременната организация може да се определи като сложна, вероятностна, отворена и динамична система.
2.Структура на системата – тя отразява отделните дялове на елементите на системата, намиращи се в определена зависимост и съчетаващи локалните цели във връзка с постигането на главната цел.
3.Съдържание на системата – изгражда се от производствените фактори.
4.Елементи на системата – най-малките, неделими по-нататък части на цялото. Те съществуват самостоятелно , но в рамките на съвкупността. Всеки елемент има специфично предназначение, което се определя от функциите и дейността, които изпълнява.
5.Подсистема – два или повече елемента в системата, които имат общи характеристики.
6.Връзки – форма на проявление на отношението, т.е. обмен на информация между отделните елементи.
7.Вход на системата – чрез него тя приема въздействията на околната среда, а това са производствените фактори, информацията, документацията и т.н.
8.Изход на системата – свързва се с въздействията, които оказва тя върху околната среда – стоките, произведени в нея, откритите новости и др.

Целият материал: