Доброто според Платон

[Mozo]

Есе
„Смяташ ли ти, че има голямо значение човек да притежава
някакъв имот, но да не притежава доброто? Или всичко друго да
разбира, но да не разбира никак красивото и доброто?”
Платон


Платон е древногръцки философ, който, заедно с учителят си Сократ и ученикът си Аристотел, е основоположник на Западната философия. Неговите идеи стигат до нас описани в философски диалози (неговия основен похват при обучение), писма, драматични произведения и епиграми. Една от най-важните, е неговата теория за доброто. В заглавието е загатната идеята за доброто като върховно. Над него няма нищо. Това е първично понятие, което служи при определянето на други положителни качества (добродетели). Поради тази причина доброто е първото нещо, което трябва да се научи и да се разбере, за да се достигне до идеала – света на идеите (към което са се стремяли в Античността). Доброто има три основни функции: да универсализира човешкото поведение; да свързва и да сформира стабилна общност. Ако не го разбираме не можем да го прилагаме.
„Смяташ ли ти, че има голямо значение човек да притежава някакъв имот, но да не притежава доброто?” Това е един вид съпоставяне на земния и метафизичния свят. Първоначално Платон започва да търси определение за добро в материалния(земен) свят, но не успява да го открие. Доброто е понятие, а понятието е форма на мислене – непроменлива устойчива връзка, между нашите мисли. Земният свят е хаотичен, конфликтен. Той може да се види, но не може да се мисли, защото е променлив и неустойчив. Така възниква трансцедентния (метафизичен) свят. Там доброто е реално, то е в основата на този отвъден на нашите сетива свят. Сформирало е едно устойчиво, подредено и хармонизирано общество, към което са се стремяли древните философи.
По този наичн въпроса може да се трансформира така: има ли смисъл да се отдаваме напълно на материалното, щом не можем да го подредим, оценим и разберем стойността му. Земното (материалното) е преходно – издига се и се руши, ражда се и умира. Материалното е тялото. То е това, което пречи на душата (мостът между земния и метафизичния свят) да се издигне и да достигне върховното добро. Това означава, че материалното не само, че не е нужно, но то и пречи. Душата е съществаната част от човека. Тя е тази, която мисли и чувства. Тя е частта, която след като плътската обвивка се разпадне, продължава да живее. „Животът е само един миг между две вечности”(Платон), а душата е безсмъртна, защото идва от света на идеите, които са безсмъртни, както е доброто.

„Или всичко друго да разбира, но да не разбира никак красивото и доброто?” Тук към доброто е добавено и красивото. Съчетанието на телесната и нравствената красота, древните атиняни са нарекли Калокагатия. Достигането на това състояние, за тях е изразявало щастието, а то (както и сега) е било основната цел на човека. Затова древните атински философи са били и изявени спортисти. Мисли ли са, че колкото по-близо са до Калокагатията, толкова пό се приближават към света на идеите. Затова „доброто не е нито само знание, нито само истина, но е над тях двете; те не са доброто изцяло, а са само причастни на идеята за доброто“(Платон). Не е достатъчно да научиш някой закон или правило, някой факт, но трябва и да можеш да ги използваш, да ги доразвиеш, трябва „да се стремим към най-доброто и да подобряваме най-лошото така, като че ли то може да стане съвършено”(Платон).

Целият материал: