"Българският Одисей" и истината на неговото завръщане - Т...

[Mozo]

"Българският Одисей" и истината на неговото завръщане - Тончо Жечев

"БЪЛГАРСКИЯТ ОДИСЕИ" И ИСТИНАТА НА НЕГОВОТО ЗАВРЪЩАНЕ
Вместо епилог
Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел...
Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без коя нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала
тъп мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал итаките що значат.
К о н с т а н т и н о с К а в а ф и с
В краткия период на победа и разочарование от победата в борбата за духовна независимост, между 1870 и 1873 г., Петко Славейков написа три произведения, които станаха венец на неговото поетическо дело - "Не пей ми се", "Жестокостта ми се сломи" и "Изворът на Белоногата". През тези години той е писал и други стихове, но те повтарят познатите дотогава мотиви в неговата поезия, не носят ослепителната новота на поменатите както по дух, така и по израз.
Под "Не пей ми се" стои датата 7 септември 1870 г.
Това стихотворение е съвсем ново като мотив. То силно изненадва съвременниците на Славейков, като че тъкмо от него, не са очаквали подобни поетически декларации. Те бързат да го подканят: "Пейте, Славейков!" То не по-малко изненадва и всеки запознат с последователното развитие на Славейков като поет, с неговите мотиви и настроения, прави впечатление на скок в неизвестна и неясна посока. И същевременно, съпоставено със стилистиката на останалите две произведения от този период, това стихотворение е най-близко до познатия ни начин на израз на Славейков. В известната стихотворна пародия на Ботев ("Защо не съм?") "Не пей ми се" беше най-леката и достъпна плячка, от него стана най-добрата пародия, защото всичко дълбоко искрено и изповедно, извадено на показ, е лека плячка за пародиране, когато го погледнем с други очи. А и настроението в това стихотворение е останало съвсем чуждо на тези, които не са били свързани с борбата за духовна независимост, техните разочарования са им били непонятни.
"Не пей ми се" беше първият и най-точен поетически израз на разочарованието на Славейков от черковно-просветителното движение, в което той беше един от водителите. Взето в най-общия си смисъл, това стихотворение е деклариран на всеослишание отказ от борба и жертви в едно движение, след като поетът е разбрал, че те не се оправдават от постигнатите резултати. Каква по-голяма жертва може да вложи поетът в едно дело от своята песен!
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква надежда,
като няма кой да слуша, разбира -
туй, що пея, туй, що дрънкам на лира? ...
Това е същият мотив за жертвите, който чуваме да се разнася непрекъснато в публицистиката на Славейков от това време. Но вложен в стихотворение, той още по-ясно откроява обществено позитивната, прагматичната основа, на която се третира, Ако, по убеждението на Славейков, нищо трайно не може да се направи без жертви, положени в основата му, то в новата интерпретация той изразява същото убеждение по обратен ред - резултатите са тъй нищожни, че едва ли си струват труда и жертвите. Поетът е смутен от "нечувствени, равнодушни, нищожни" хора, които не заслужават неговата песен и нашите усилия. Този въпрос, изглежда, трайно е занимавал съзнанието му и верен на своя трезв, практичен, реалистичен усет, характерен изобщо за дейците на борбата за нашата духовна независимост от гърците, той е склонен на бързи разочарования при вида на непосредствените резултати. В тази духовна борба нашите обществени дейци търсят преди всичко житейския резултат, винаги съмнителен с оглед идеалната предварителна представа за него. Три години след "Не пей ми се" заедно с "Жестокостта ми се сломи" и "Изворът на Белоногата" Славейков превежда не твърде сполучливо гордото стихотворение на Пушкин "Поет и сган", където отговорът на същия въпрос е близък по дух на "Жестокостта ми се сломи" и "Изворът на Белоногата".
Който познава живота на Славейков между "Не пей ми се и "Жестокостта ми се сломи", няма да се изненада от полюсните мисли и настроения на поета. В най-съвършеното лирическо стихотворение на Славейков "Жестокостта ми се сломи е отговорът на въпросите, поставени в първото стихотворение, въпреки че той е писал и преки отговори на подканите на неговите съвременници да пее, да гледа работата си, както дотогава. "Жестокостта ми се сломи" е горд отказ от гордостта, от жестоката индивидуална, лична правда на "Не пей ми се" в името на правдата и страданията народни. Това е висок, благороден жест на издигнатото индивидуално съзнание, отказ от неговата интимна правда в името на народната правда, посрамено завръщане към първоизвора, приобщаване към онова, от което в дадена точка от развитието си индивидуалното съзнание се е отдалечило, към което е било изпълнено с презрение. Ако в цялата поезия на Славейков можем да забележим живите кървящи рани, първодихателните викове, свързани с един процес на отделяне, освобождаване на индивидуалното от фолклорното съзнание, тук виждаме две горди прояви на обособено индивидуално съзнание в противоположни посоки - отделянето и приобщаването към народа като забележителни актове на високо издигнато и напълно изградено самосъзнание.
И рекъл бях: аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди.
Ожесточен, пощада му не рачах:
"Да тегли, думах с яд, нал тъй мъжди".
Но изведнъж настава пълен поврат в това ожесточение на поета. Повратът е предизвикан от това, което поетът е чул за съдбата на майка си и близките си - те са преследвани за неговия грях и теглят от безжалостни сърца. Интересно е да се отбележи, че Славейков е останал без майка много рано, той изобщо не я помни и цял живот го съпътствува чувството на сираците. Поради това неговото стихотворение може в известен смисъл да се изучава като нагледен пример как поетите на Възраждането непосредствено и пълноценно чувствуват своята родина. Народът и родината за тях са само последната брънка от една верига, която обезателно започва с майката, близките, преминава през родния град или село, през пейзажите, запомнени от детинство, през езика и обичаите, за да се събере всичко това накрая в обобщения образ на родината, която отново ще се нарече с началното и най-скъпото от всичко това - майко. С подобна пълнота се отличава чувството за родина у всеки възрожденски поет. Не по-малко интересно е да отбележим, че скоро след това време, когато виждаме Славейков да се връща по толкова трогателен начин към онова, което съставлява неговото чувство за родина и пред което не издържа неговото ожесточение, Христо Ботев, потресен от новината за обесването на Апостола, в един ред на знаменитото си стихотворение идентифицира по незабравим начин същите образи: "О, майко моя, родино мила..."
Само тази възрожденска пълнота на чувството за родина може да обясни как слухът за измъчената майка в стихотворението на Славейков със силата на електрически ток се предава
по цялата верига и поетът застава смирен и жалостив пред образа на своя народ и родина, готов отново да споделя теглата км, да носи тежкия си кръст. Готов всъщност отново за жертви в тяхно име. Нещо повече - има основания да се смята, че именно жертвите по това време, съдбата на Левски, тревожните слухове от България са му навели настроенията и мисълта за "Жестокостта ми се сломи". Образът на измъчената майка и близки, които предизвикват поврата в това настроение на Славейков, са само задължителната, необходимата връзка на възрожденското съзнание, когато трябва да си върне образа на родината.
Но има едно друго произведение на Славейков от тези кризисни години, което и днес крие могъщо очарование за нас, под чиято сладка и непонятна власт попадаме винаги, щом чуем песенния ред на неговите думи.
Моето детство не е населено с феите, джуджетата, принцесите, оловните войници от приказките, а с мелодията в стиховете на една поема, с появата на нейните герои край извора (който, не знам защо, винаги съм си представял някъде в долния край на селото, по прекия път към разкошната долина на Камчия) и тайнственото им изчезване в царството на сенките. И сега мога да извикам видението на детството - от погребението на Гергана прииждат, прегърбени от мъка, пребрадени с черно, селски жени и в нашата особено синя привечер изумени виждат двамата млади влюбени, седнали върху изстиващите камъни на Ганджиковата чешма. Тази поема винаги ме отвежда зад чертата на спомените, някъде отвъд запомненото. Със своя гол и чист, лишен от акценти н паузи, треперещ от вълнение глас майка ми е шепнела тези думи над люлката ми вместо песен и до днес всеки ред на тази поема е в състояние да ме отнесе далеч към лоното, някъде в безграмотното и предсъзнателно детство, където още не е познат вкусът на плодовете от греховното дърво.
Не мога да забравя отвращението, което ме обзе, когато за пръв път видях поемата, напечатана в една стара христоматия, с името на нейния съчинител. И с каква отмъстителност откривах "грешките", защото за мене тя съществуваше преди това, неотделима от майчиния глас, с нейния изговор, съществуваше като нещо изначално. Все едно, че бяха ми казали - Илчовият баир зад селото е "съчинен" от някого. В гласа, който ми я беше нашепвал, имаше сляпа вяра във всяка дума, съкровена истина, в тези думи той влагаше големите тайни, гордостта на своя живот. Трябваше да минат години, за да свикна с мисълта, че тези думи са плод на човешко преживяване, че не са самозародени.
След като съм я чел много пъти, още по-много я слушах съвсем доскоро от същия глас. Колкото пъти сме се събирали с участието на майка ми, някой все ще си спомни с нищо несравнимия трепет от неподражаемия диалог край извора и повея на ужас от края на нейната гола, бездефектна декламация и ще я накара да започне с надежда да се повтори преживяното. Слушал съм я на село, слушал съм я в София, в Москва, слушал съм я, когато сме били радостни и когато сме били тъжни - никога нищо не е било в състояние да развали-магията. Но я разбрах до дъно, предадоха ми я, тъй както сами са я приели от майка и дядо, първоздана, каквато е била в деня на сътворението, при една необикновена непросена рецитация, хубава като сън.
Бяхме отишли през нощта да прибираме царевица. Грееше луната, която прави септемврийските нощи бели. Работехме мълчаливо, чуваше се само тайнственото шумолене на вехнещата царевична шума, тежките удари от падането на зрелите кочани, древната песен на щурците. Омаяни от прелестта на меланхолната нощ някъде между края на лятото и началото на есента, от нежната й прегръдка със смълчаното поле, ние все тъй мълчаливо седнахме да починем до купчината прясно нарязан, но изпълнен с дъха на повяхването царевичак. И изведнъж, без покана, както беше вдигнала ръце да превърже забрадката си, майка ми почна:
Видиш ли долу в полето,
дет'ся мержеят, чернеят
десетина дръвя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години отколе...
Сякаш млечната нощ, балканът, кроткото поле, бледата луна, изведнъж бяха намерили медиум за своята поезия, заговориха за загадъчния си живот с хората чрез една стара поема и гласа на една неука жена. В тази нощ разбрах смисъла на думите, станали съкровени за мене.
Прозрачният и равен глас неусетно беше набрал сила, която само извътре потрепера от патос в стиха:
Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена...
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава?
В него звучеше оправдание и гордост едновременно. Наоколо , се разнесе сладкият и непостижим вкус на щастието. Щастие, изпитано не от цариградчанина, който има удобствата, разнообразието, наслажденията на "Стамбул", а от простото селско момиче, обгърнало света през своето малко прозорче, неразделно с природата чрез своята малка градинка, непознало -скуката от своята непрекъсната шетня, винаги съгряно от топлия огън на близките, с един Никола за цял живот. В тези думи бяха гордостта и оправданието на тези хора, че са били такива, на някогашна селска България, на нейната култура и порядък в живота, отпреди българският Лопатин да хване брадвата и изсече вишневите градини на нашата патриархалност. През цветовете на музиката на поемата прозираше суровото лице на един народ и неговият жизнен ред, които в своята цариградска носталгия дядо Славейков е поместил изцяло в рая на миналото и задушевно е идеализирал. Но вълната на поетичния подем, обърната назад, неочаквано плисва бреговете на най-далечните надежди и мечти за щастие и благодат...
Светлият мотив на Гергана растеше, развиваше се сред ослелително сияние, музика и цветове, в безметежния мир на тази неумираща селска идилия. Той се издигна високо, високо в негова полза с лекота се намираха аргументи, за да се стигне до последния, съкрушителен за пашата с простодушието си: ."Стига ми това, що имам.. ."
В тази лунна декламация майка ми премина към края на поемата по селски, без многозначителните артистични паузи, с вродения усет за поезия. В своето невежество тя не знаеше, че краят на поемата е смущавал всички наши естети, че те го отдават на композиционни несъвършенства. Нежният й глас долови тук тъмните звуци, понижи тон и последните думи бяха казани като край на мистерия:
Счува ся само дълбоко,
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне...
Здрач, неизвестност, мистериозни светлини излъчва краят на Гергана и Никола. Тяхната патриархална идилия, селски морал, ред и култура стават жертвата, върху чиято кръв и кости ще се гради. Това е скъпата цена на буржоазното европейското напредване у нас и навсякъде. За да стане чешма от извора, от селото и живота трябва да изчезне Гергана. Едни са ходили на извора, други ще ходят на чешмата. Мефистофел е извършил своето.
Никъде и никога не съм имал по-радостна и възторжена среща с неизкушената "Герганина" душа на майка си, която беше почувствувала и разбрала тази поема, без нищо да знае за нея. Васил Коларов разказва, че когато заминавал да учи във Франция, баба му го оплаквала - Василе, Василе, какво ще правиш сред тез диваци. Това е, разбира се, смешно, ограничено. Но тези Гергани познаваха пълното и ненакърнено чувство за родина, защото като нея обичаха България чрез много и най-мили неща - - майка, тейко, градинка, двор, братя, любим, село, природа и т. н. А който така обича родното, на него душата му е плодородна, тя ще се открие и за други светове. Във всеки случай ще се открие пълна и плодоносна, а не като оскъдната душа на някой празноглавец, който си въобразява, че направо е залюбил човечеството и света.
Аз не познавам друго произведение на българската литература, което така леко и естествено да ни сродява с духа, реда, поезията, морала, жертвите и саможертвите на нашите майки, бащи, деди и предци, както тази поема, и имам достатъчно основания, макар донякъде лични, да я смятам за най-хубавата българска поема. Казват, че всеки русин, излизайки от Русия, носи едно томче на Пушкин. Поставен пред подобен избор ще предпочета "Изворът на Белоногата". В нея има всичко, което духовно ни привързва и държи към мястото, отдето идваме, в нея има дори оправдание за нашите съблазни към други светове и предчувствия за нещастията, които ни дебнат вън от нашия дом. Изминалите сто години от написването на тази поема показват, че е дошло време тя да бъде разтълкувана, да се намери ключът към тайните й чарове.
1. Легендата за вграждането и идеята на поемата
Тези, които са били близко до Славейков и са го познавали добре, отбелязват една характерна особеност на писателя. Ето какво пише син му Иван, сравнително най-продължително съпътствувал баща си в неговия път: "И нещо странно, но вярно; в най-усилните минути на живота си, когато е бивал онужден за насъщния си хляб, той се е старал да заглушава даже глада и жаждата си с постоянна работа; с непомерен труд той е гледал да надвие и на глад, и на лишения, да забрави грижи и страдания и да намери утеха и удоволствие. В такива именно гладни, усилни обстоятелства той е написвал някои от най-трогателните свои стихове, в които изливал всичкото състрадание на своето горещо сърце и на своята пламенна душа, като е оплаквал в жестоката съдба на народа си своята собствена злочестина."[1] Същото наблюдение предизвиква удивлението у друг съвременник и познат на Славейков: "Как се измъчваше този човек през това мъчно време - пише К. Салгънджиев, - е за неописване, само близките до него знаяха, аз често го оплаквах, без да мога да му помогна... Забележителен, но странен факт бе, че когато биваше най-много опечален, прекарваше тежки минути, тогава именно неговото перо ставаше неподражаемо. Най-пламенните политически статии, стихотворения, критики и отговори на някои списания и вестници биваха написвани, когато той е бивал цял в тревога... [2] Би трябвало да се отбележи още една черта на Славейков като писател, забелязана от Рачо Славейков, и тъкмо по повод произведенията, за които става дума: "През това време написа той едно от най-добрите си стихотворения "Жестокостта ми се сломи", тогава е написана поемата "Изворът на Белоногата" и пр. Баща ми не беше писател импровизатор. Той имаше недостатъка на всички автодидакти (самоуки) - бавна концепция."[3]
Няма съмнение - а и Рачо Славейков непосредствено свидетелствува за това, поемата е създадена в най-тежките за П. Р. Славейков месеци от есента на 1872 и зимата на 1873 г., когато е бил отчаян от хода на черковно-просветителната борба и нейните резултати и при неизбежно проникващите тревожни слухове от вътрешността на страната за арести, бесилки, разправи с революционните организации и българските дейци. Седнал по обичая си по турски на одъра в одаята на българското училище на Фенер, със завити с одеяло крака, посмърквайки енфиенце, изпъдил провиращите се отвсякъде тревоги на деня, цял съсредоточеност, в късните непрогледни южни нощи Славейков се е пренасял в други времена и сред други хора. Тяхната старинна хармония, увереност в себе си, тяхната призрачна красота дорасвали до идилия, звучали като музика от други сфери и били в съзнанието му видения от друг живот, забравени, но дълбоко скътани спомени от детството, въпреки целия жизнен опит, въпреки привичните мисли, въпреки всичко, запълнящо живота му до вчера. И той става вещ за други истини, като че Платоновият анамнезис няма власт над стареещата му душа.
В такива дни е изплувала в съзнанието му страшната легенда, чута в най-ранно детство от по-големи другари в Търново. Те му разказвали за таласъми, които крепят основите на големи строежи и са добри духове на всичко построено. Наистина, на фона на кацналите една върху друга къщи над Янтра, на причудливата архитектура на старопрестолния град, несигурна и фантастична, в детското съзнание е трябвало всичко това да се крепи от някой добър и безропотен дух. Още тогава Славейков е научил, че в такива добри духове се превръщат живи хора, след като сянката им се премери и постави в основите, четиридесет дни след което те умират.[4] Но безспорно е, че един от изворите трябва да се търси в постоянния, дълбок и горещ интерес на Славейков, съпътствувал го през целия му живот, към българските обреди и легенди, в неговите народностни, етнографски и фолклорни проучвания, които далеч не наподобяват по-късния академизъм в тази област, а се отличават с живо чувство и замах, непознати нито дотогава, нито по-късно у нас. Навярно в торбите с ръкописи и бележки на Славейков, потурчени от полицията в Цариград при последното му арестуване през август 1872 г. (за кой ли път вече той губи всичко, събирано с трескав интерес и любов!), са се намирали и негови записки за дивната чешма край Харманли и легендите, разказвани му там от местните жители. Защото е известно, че той си е водил бележки за видено и чуто. Тази му страст е будела немалко учудване и присмех сред безкнижовните българи, които съставлявали обикновено обществото му.
Не само непосредственият усет за поезия, но и творческата история на тази поема показват, че зародишът й е бил във връщането към мита за вграждането и нейното изучаване трябва да се движи отзад напред, от края на поемата към нейното начало, за да се върнем отново към тайната на нейния поетически заряд, който я извежда далеч, в царството на приказното. Тук се коренят много от грешките и нечувствителността при подхода към поемата, примитивните твърдения, че композицията й "има много недостатъци", многократните критики, че композиционно нейните части не били хармонизирани и уравновесени с най-голямата част, където е срещата на Гергана с везира.[*] Последователният, учебникарски ред при разглеждането на тази поема убива нейния живец, странния живот на идеята у нея, изцяло свързан с мотива на вграждането и жертвите, поетичния мотив, който издига до висотата на трагедията идилията на живота, хармонизира поемата, но не формално, а като зад разрасналата се първа част оставя необятното царство на непознатото и тайнственото. Затова всяко нейно изучаване трябва да почне с мита за вграждането в неговата Славейкова интерпретация, което е истинската творческа история на зараждането и смисълът на тази поема.
Едва ли това не е единственият мит, тъй дълбоко вкоренен в българското национално съзнание, разпространен във всички наши краища. В сравнение с него всички останали наши вярвания са плод на по-груби суеверия, по-трудно приспособими към символика, особено привлекателна за силния елемент на
рационализъм във възрожденското съзнание. При вярването за вграждането на живи хора в основите на трайни постройки обредният, суеверен и легендарен елемент са издигнати до степента на мит, равностоен по вложените в него значения на митовете на древността. В народната песен този мит има варианти от всички краища на България. Общото за всички тях е че, майстор Маноил (Манол) започва да строи град, мост, крепост или черква. Денем строи, нощем построеното се събаря
Събаря, темел не фаща. ..
Майсторите, свързани най-често с определен срок, разбират, че строежът иска жертва, кръв за трайност. Уславят се да кажат на булките си да им донесат обед за утрешния ден и която дойде първа, да бъде вградена в основите. Вечерта всички разкриват тайния облог на жените си. Но винаги се намира един добросъвестен, обикновено майстор Манол. Той избира друга хитрост, твърде невинна пред предателството на останалите. Той дава сто заръки на младото си булче, поръчва му да свърши невероятно много работа, та дано закъснее с обеда. Но тайната на клетвата помежду майсторите не разкрива. И каквато е уредна и напета, успяла всичко да свърши въпреки многото пречки, невестата му се явява по обед на строежа, сякаш народът иска жертвата да бъде не какво да е, а най-доброто, работното, хубавото. Най-големи са разликите между вариантите оттук насетне по начина на вграждането. Очевидно по-древните по произход са и по-натурални. В тях се разказва ужасяващата сцена на подмамване на жертвата към основите н затрупването й с камъни отгоре, при което тя кълне, проклина и моли да оставят поне едната й гръд свободна, да кърми мъжката си рожба. Времето е внесло много смекчавания и по-късните варианти стигат до символичното премерване на сянката, след което жертвата умира и темелът се хваща.
Досегашните изследвания с малки отклонения се схождат в мнението, че произходът на мита трябва да се търси в Гърция, откъдето е почнало разпространението му между всички европейски народи и особено на Балканския полуостров.[7] Не е необходимо сега подробно да разглеждаме този въпрос. Мимоходом ще отбележим, че общата констатация за произхода на легендата от Гърция означава, че все още нямаше какво да кажем. Коя Гърция? Древна, византийска или нова? Изобщо "Гърция" ще бъде само за успокоение на научната съвест, а въпросът ще продължава да предизвиква много недоумения. Ако се смята за доказано, че тази легенда е непозната на древногръцката митология и все пак произходът й се търси в Гърция, то остава да допуснем, че митът е или по-стар от митовете на древна Елада, или по-нов от тях. Второто трябва да се изключи, тъй като всичко в този мит говори за връзка с езическите жертвоприношения в тяхната по-ранна форма, за един обред, произлязъл от дохристиянското съзнание. Иначе на християнското съзнание не може да не бъде чужда идеята за изкупуването на трайността с чужда жертва, а не саможертва. Очевидно преработките на мита показват и неговата сравнително трудна приспособимост към християнската етика. Възможно е неговият произход да се открие при по - големи сравнителни проучвания на Изток, нещо, на което ни навежда и третата книга на царете в стария завет с легендата за жертвата, дадена от Ахав за съграждането на Йерихон.. Тази хипотеза би могла, струва ми се, да намери подкрепа у Джеймс Фрезър, признат авторитет в етнологията и историята на култовете. В нейна полза говори принципът на Фрезър за неумолимата връзка между причина и следствие при магическата фаза на съзнанието, т. е. фазата, предшествуваща религиозното съзнание. (Така е в нашия случай - жертвоприношението магически предизвиква винаги едно следствие, което се изразява в закрепването на строежа.) Въпреки безбройните обработки на легендата, останал е този първичен елемент на магически действуващ ритуал. От друга страна, в полза на тази хипотеза говори н друга една много важна констатация на Фрезър, направена върху планини от фактически и експериментален материал. Той пише: "Тази граница, която в нашите представи разделя човека от низшите животни, за дивака не съществува. По представите на дивака много животни се явяват съвършено равни нему, а понякога дори го превъзхождат не само със своята свирепа сила, но и със своя ум." Искам да наблегна още един път на недопустимостта за християнското съзнание на жертва, принесена не от нас, а само заради нас. За далечния предхристиянски произход на легендата говори още едно мнение на Фрезър: "Уловките - казва той, - към които коварният и егоистичен дивак прибягва, за да се утеши и облекчи своето положение за сметка на ближния, са твърде многочислени. . ." [8] Запознат с легендата по сборника със сръбски народни песни, издаден на немски, Гьоте отбелязва варварската страна на обреда: "Най-старите - казва Гьоте на Екерман - - се отличават, при една вече значителна култура, със суеверно-варварски мироглед; там срещаме човешка жертва, и то от най-противно естество..."
В продължение на векове легендата е преминавала в различни народи. Тя има различни интерпретации, между които намираме забележителни разлики с познатите у нас версии, разлики, които отсеняват главно развитието на поетическото и нравственото чувство в народа. В някои от сръбските варианти се наблюдава интересен нюанс - самодиви подсказват жертвата или се взема чуждо, изоставено дете. Интересното тук е внасянето на безразличие, отдалечаването на майсторите от курбана, липсата на интимна връзка между тях и жертвата им. Интересното в гръцките варианти е, че глас като съдбата показва на майсторите какво трябва да направят, а нравственото чувство в по-късно време се удовлетворява с неизбежните проклятия, които жертвата отправя срещу виновниците за съдбата й. В своеобразен вид легендата е позната и в Русия, където съществувало вярването, че всеки новопостроен дом е свързан със смърт на домакина или на този, който пръв влезе в новия дом. Някогашната голяма крепост в Новгород се е наричала "Детинец", смята се, че в нея е вградено дете.[9] Особено поетична е легендата за съграждането на каменния мост в Прага - тук навярно под влияния, идващи от север, е преплетен и фаустовски мотив. Най-младият майстор, като най-честолюбив, сключва договор с дявола да му помогне да съгради моста, а той обещава душата на първия минал по него. Но дяволът, неизтощим, както винаги, в своята изобретателност, чрез един приятел на майстора повиква жена му и тя тръгва първа. Умира на утрешния ден при раждане и плачът на детето й можело да се чуе и до днес от моста. А. П. Стоилов разказва и тюрингската легенда за зазиждането на живо дете, откупено от майка. "Мамо - вика детето, когато го вграждат като в детска игра, - аз още те виждам." След това: "Мамо, виждам те още малко". И накрая: "Мамо, сега вече не те виждам".[10]
Академик Михаил Арнаудов публикува през 1920 г. около шестдесет варианта на легендата в нашите народни песни. Внимателното проучване на българските версии показва многовековния живот на този мит в народното съзнание и неговото постепенно развитие по посока на спиритуализирането на древен обред, който живее своя могъщ живот в съзнанието, а иначе в практиката се изгражда, до тлъсти курбани или до колене на петли и изливане кръвта им в основите на постройките. Най-ранните версии се отличават със страхотна поезия на волята за градеж без морални скрупули. В по-късните се усилва нравственото чувство, опоетизира се, спиритуализира се един жесток обред и на смяна на жизнената му сила идва далечната символика. Така, като се преминава през редица омекотявания, дело на християнското морално съзнание, се стига до измерване на сянката едва ли не като сляпа необходимост и до общо оневиняване на жертвата. В тази посока на спиритуализация народните певци и разказвачи очевидно са били подпомагани от вкорененото в българското национално съзнание вярване, че сянката е "неразделна част от човека и неговата душа" и това, което стане със сянката, засяга и самия човек.[11] Очевидно Славейков е познавал и му е допадал именно този вариант с вграждането на сянката, опоетизиран до степен на символ, лишен от мотивировка и подробности, зад които винаги изникват пред съвременното ни съзнание рой въпроси от нравствено естество. Няма съмнение, че митът го е привличал през тези години поради инстинктивната, узряла бавно у него съзнателна връзка между неговия смисъл и всички народни и лични усилия в десетилетния градеж на българската черковна независимост, на българското просветително и освободително дело и неговото състояние през кризисните 1872 и 1873 година. От каквато и страна да се погледне обаче, ще видим, че този мит е представлявал за Славейков нещо много по-живо, определено, кръвно, отколкото може изобщо да си представим по-късното, отдалечено от народния живот плоско-рационално съзнание, към народните суеверия, вярвания и обреди.
Още в мотото на поемата (необяснимо защо, пропуснато в академичното издание на Славейков[12] ), се казва: "Помежду Ибипча и Харманли на пътя има една чешма, която се казва "Ак балдър чешмеси", за нея живее в народът следующето предание" (курсивът е мой). Без това "живее в народът" е трудно да се разбере Славейков и неговата поема. Харманли е на цариградския път и Славейков многократно е спирал тук в своите пътешествия от Цариград до Трявна и обратно. Според някои, той е оставал дори по 7-8 дни. Проявявал е жив интерес към историята на този край, както и навсякъде, където е бил из България. В Харманли той е имал познанство с възрожденския учител Милковски. В своя очерк за града Милковски пише: "През 1868 г. покойният български списател дядо Славейков, докато беше в Ц-град, ми писа и ме пита: не намира ли се около града Харманлий някой забележителен гроб, защото според него при боят в 14-й век на турците със сърбите при Чермен, сръбският крал Стефан Душан бил ранен, донесен назад, около Харманлий бил погребан. Аз му отговорих, като му описах речения "Намаз мезари" и го очаквах да дойде, но... като дошъл дядо Славейков и като ме не намерил, заминал за родното си място."[13]
Навярно интересът на Славейков към миналото на този край го е натъкнал на много предания и легенди, създадени след големите - за селище като Харманли - събития през втората половина на XVI век. Легендата за вграждането не случайно е живяла и оживяла толкова силно и впечатляващо в този край. Тя е била потребност на народното въображение и съзнание при обясняването на много събития, случили се вероятно тук при големите, невиждани за времето си строежи в селото и покрай него, предприети в края на шестнадесети век от Сияуш ага, зет на султан Мурад III и три пъти велик везир на Турция. Харманли е бил център на подарения от майката на султана за него вакъф. През тези години Сияуш ага построява на реката Улу-дере, в центъра на селцето, един мост "със свод като небесния", както се казва в надписа на моста, един величествен керван-сарай, един хамам, една джамия, воденица, голям гроб и на четири километра от някогашното Харманли - Акбалдър чешмеси. Раздърпани, разпилени останки от всичко това стоят и до днес. Всичко е строено солидно, за векове, с камък, мъкнат от стотици километри на биволски коли, могло е да изтрае още много векове, но не и на нашата безстопанственост...
През 1936 г. се повдига спор за автентичната "Герганина чешма", както я наричат по този край, отгласи от който се чуваха и доскоро. Разкопките, направени в наше време, показват, че Ак балдър чешмеси може да бъде само чешмата край Харманли - оставките говорят за голям строеж с каптаж, настилка, обилна вода, много олуци, сенчеста беседка. И всичко това - направено с характерния камък, с който се отличават и останалите строежи на Сияуш ага, слепен с розов хоросан.
По-важно е обаче, че в първия спор за мястото на чешмата се изясниха други, по-интересни за нас неща. Някои негови участници, като по-близко тогава до миналото, са оставили важни свидетелства. Някогашният адвокат и познавач на миналото на този край Марко Сакарски пише през тридесетте години: "И до днес тя се казва - Ак балдър чешмеси. Към среднощ във време петляно и сега, като минават стари хора край чешмата, замлъкват молитвено, свалят шапка и се кръстят, страхуват се да не нагазят в самодивското хоро, което по това време играело, и да не нарушават покоя на Гергана-самодива и Никола-кавалджия."[14] Авторът поддържа и доказва, че селото Бисерча, споменато в поемата, не е днешното село Бисер, преименувано така в началото на нашия век, а изчезналото чисто българско село южно от чешмата, останки от което има и до днес на хълма. "Всички стари български родове в Харманли - продължава той - се преселили от това село преди около 200 години. Старите до неотдавна знаели дворните си места там, къщите, стопанските сгради... старите харманлийци знаели гробовете на своите близки, та на Задушница ходели да ги преливат дори и след Освобождението. Единствен източник за черпане вода на това село било Ак балдър чешмеси. Възпетите "десетина дървя върбови" са отсечени от харманлийци, като стари и изкорубени, след Освобождението, а някои - преди Балканската война."[15] Цялата местност на десния бряг на Марица под чешмата и досега е запазила разкоша и очарованието си. Някога тук са били тучни ливади, на тях са пасли и играли хергелетата на везира, който при идването си в своя вакъф е разпъвал великолепни шатри.
Ако вместо мита за вграждането само преди тридесет години по тези места още се е носил жив отглас от самото предание като случка и тайнствена история, то можем да си представим колко по-живо и релефно е било всичко, когато е разказвано на Славейков. В него са вярвали, това е бил родовият спомен на тези хора, с който са се преселили и заминали в непознат свят. За тях не съществува строгата и стройна поезия на мита, митът върви заедно със случката като част от хаоса на техния живот, като негова история, като съпричастие с тайните на живота им, гордост и оправдание пред потомството. В легендата за тях е имало повече истина, дейстивителност, случай, отколкото във всичкия им робски страх, отколкото в целия им робски живот. Тази история им помагала да изразят общия си поглед за света и живота, за неговите сили и тайни. Ето защо това "живее в народа" от мотото е важно. То е, което ще отличи Петко Славейков от всички по-сетнешни български писатели, от сина му, от Петко Тодоров, от Рачо Стоянов, които също обработват народни мотиви. Привлекателното в народните митове за писателите след стария Славейков ще стане не тази, жива истина, а чистата идея, безкръвната схема, готова за общозначен символ, посребрения от времето цвят на вечните истини. В съзнанието им тези живи предания ще отлежат като в стари и влажни зимници, където живите аромати и кипяща сила преминават в стерилна чистота на формите, в орнаментирана хубост, отгледани без ясно слънце, без живи цветове и прозрачен въздух. Върху красивите лица от по-сетнешните обработки ще остане като несмиваем печат отчаяното усилие на засенченото растение към слънцето. В сравнение с тях Петко Славейков е не само по-близко до народните мотиви и легенди. В сравнение с тях той още има привилегията да бъде в народните мотиви и легенди. Това е рядък миг в историята на културата - високо развитото индивидуално съзнание на поета няма по-късната самонадеяност, то е продуктивно в духа и формата на народното съзнание и въображение. И тук паралелите се натрапват, тъй като българската култура има рядък случай да сравнява какво става с нея още в следващото поколение, защото и да искаме, не можем да забравим, че Петко и Пенчо Славейкови бяха баща и син. Същите мотиви и народни вярвания у сина живеят абстрактния художествено орнаментиран живот на идеята, живота на стилизираната символика на вечните истини, изстрадани от народа, които гордото индивидуално съзнание на твореца допуща до себе си.
2. Паралели на носталгията
Поемата започва с въпрос:
Видиш ли долу в полето
Дет'ся мержеят, чернеят
десетина дървя върбови?
Интимността на обръщението и смисълът на въпроса ангажират още в началото, издигат на височина и като подсказват неогледна шир, съсредоточават погледа в една далечна, неясна, но забележима точка. Магическото действие на този въпрос е скрит в думата "мержеят". Тя единствено е незаменима в този текст. Поставена сред предметно определени, точни думи, тя единствено е не само неточна и неопределена, но е самата неточност, израз на неясност, гаранция за неопределеност. В цялата конкретна насоченост на нашия поглед, в тази слънчева ясност на ширното поле "мержеят" изведнъж внася сянката на поезията, здрачава картината и създава истински поетически ефект. Тя внася и нюанса на носталгичност в този въпрос, издава стаената в него молба, защото едновременно изразява и нещо появяващо се и чезнещо, минаващо и отминаващо, предава на нещата онези очертания, които имат в същината. Ако свободно перифразираме мисълта на един съвременен мислител, трябва да кажем, че "мержеят" тук е думата, която ни въвлича в пясъка на думите и едва стъпили в него, нашите напразни усилия да се измъкнем само ни въвличат още по-надълбоко.
Има достатъчно основание да се смята, че именно носталгичният, здрачен произход на "мержеят" от нашите сънища е привличал Славейкова. Тази дума му е подсказана от едно особено състояние и настроение, определили необичайния, съкровен тон за една поема, която и до днес минава за епически разказ, за повествование за минали времена и хора, несвързани интимно и съкровено с живота и съдбата на Славейков. В кн. 4 на сп. "Читалище", датирана 30 януари 1873 г., се появява заедно със стихотворенията "Тук" и "Жестокостта ми се сломи" една забравена елегия в проза на Славейков, наречена "Чезнение". Заглавната дума е родствена на "мержеят", неин по-груб вариант, половината от нейния смисъл, онова, което съставлява и фиксира опашката на мяркащото се. Тази елегия би трябвало да предшествува в изданията поемата, да върви като неин коментар, тя е хаосът, от който се е родил нейният прекрасен и хармоничен свят. Ето я цялата: "О, ще бъде ли то? И кога ще бъде - да видя аз пак своята мила родина, която толкоз години става как не съм виждал! Далеч от нея години и живот разсипах аз, годиш от най-хубавите, разсипах ги и защо? Какво съм извършил през тези цветущи на живота си години? . . . Мечтанията ми ся не видяха, желанията ми ся не сбъднаха. И ето аз сега, каквото често в детинството си пред срутената колиба, около която цял ден ся трудех да я въздигна! Но срутиното днес не е колиба от базак, а цял живот, е всичко онова, за което не ден един, а цели десетки години съм ся мъчил да го въздигна... О, да ида искам т а м, там.. . за дето сърце ми чезне.. . искам а. .. не мога.
Ах! Защо человеците напущат бащината си стряха! Под нея ако и да е злочест смъртният, има за разтуха небосклонът, под който ся е родил, полето, дето е тичал и играл, дете като е бил, ябълката или крушата под сянката на която е седял, гробовете на родителите си! Далеч от родината си человек усеща всякога в сърцето си нещо празно, което не може да го запълни даже на това дето да бъде някой най-добре! - Птичките остават верни на клонето, на което са ся измътили, звяровете не напущат язовините си; а человек, само человек е осъден да напуща стряхата на родината си, стряхата на бащинии си дом и да няма нигде постоянно виталище! - О, дайте, дайте ми моята родина или ми дайте да умра за нея."[16]
Вслушайте се в повтарящите се викове на тази импресия на смъртно ранен поет, в този Йеремиев плач пред развалините на живота му, в неговата готовност за преоценка на ценностите в часа на разочарованието. Славейков не е от поетите като Пушкин, за които казват, че са мъдри от люлката си. Неговите истини са истини на опита и жизнените наблюдения. Тук обаче го виждаме узрял за други, готов да даде друга цена на старите и неценени от него неща, готов за оттегляне в тих пристан след буря. Има наркотици, с които се извършват въображаеми пътешествия. Стиховете на тази поема на Славейков са за него наркозата, която духовно го преследва в неговата родина. Тази импресия само по-грубо изразява един от централните мотиви на поемата - сравнението между естествения, природосъобразен живот и цивилизацията, между града и селото, неочакваните плодове на цивилизацията и какво ни очаква зад пределите на уседналия живот, при скитническата съдба на съвременния човек.
В критическата литература за Славейков и неговата поема е общоприето, че везирът олицетворява господствуващата турска власт, докато Гергана е само непокорната робиня, чиито отговори на поканите на господаря са изпълнени с патриотическо въодушевление. В този смисъл нашата критика е казала всичко, което заслужава да бъде казано, тя е разяснила н в известен смисъл "изчерпала" този мотив. Поради това аз няма да се спирам на него, ще обърна вниманието на читателите само върху един аспект, незасяган досега.
В разговора на извора пашата стои пред Гергана не като господар пред робиня, а като участник в един спор, който има друг смисъл. Той трябва да покаже не властта, а аргументите на везира в полза на другия, противоположния начин на живот от този, който води и защищава Гергана. Везирът трябва да упражни не силата на своята власт, а силата на съблазните на своя живот. Той е изкусителят за честното и просто сърце на момичето, българско превъплъщение на дявола, Мефистофел, предрешен като турски везир. Само накрая той ще спомене за своите неограничени възможности да реши спора, без да губи време за препирни, но и тогава няма да използува тази власт. Не защото е убеден, а защото е победен от чара на момичето, от неизкусимостта на съблазните за тази, която никога никъде не е опитвала от тях, не ги познава, стои твърдо извън чертата, от която те започват магията си. В този смисъл той не е типичният познат образ на турски властник, представител на господствуващата власт, известен от възрожденската литература, а рядко изключение и трябва да допуснем, че именно това изключение е било необходимо на поета, за да изрази своята мисъл. Мотивът на тази поема е свързан не с "Бойка войвода", както обикновено и по инерция се правят изкуствени паралели, а с току-що цитираната импресия със стихотворението на Славейков, печатано заедно с елегията "Чезнение" и наречено "Тук", т. е. писано около края на януари 1873 г. В академичното издание това стихотворение е напечатано без акцентите на автора, който навсякъде и против обичайната си практика е поставил в курсив думата "ТУК". Ето и самото стихотворение:
Кой е честито тук живял,
И е постигнал свойта цел?
О, кой е шипок тук цъсртял
От една сутрин повече?
Ах, Завистлив е злият дух
На наш'та кратка жизнь тук
И всичко сутрин що цъфти, -
То не достигнува до вечер.
Какво означава това три пъти подчертано "тук" в стихотворение от два куплета? Очевидно това е Цариград. Всеки, който познава поемата, ще намери още в това стихотворение формулирани в суров, работен вид най-малко две мисли от нея - "там всичко расте насила и дето расте там вене." Само "тук" е станало "там" вече в устата на Гергана. Това стихотворение между другото показва, че по същото време Славейков е носел в себе си мотивите на поемата, но нейното окончателно завършване трябва да се отнесе към по-сетне. Без спорно Славейков натрапчиво е посещаван от сравнени между природосъобразния и цивилизования живот, между уседналостта и скитничеството, между града и селото. От тези болезнени за него в този момент сравнения се е родил пашата като олицетворение на града, на съблазните, а Гергана като олицетворение на селото, на морала на уседналото племе. Драмата произлиза от сблъскването им, от тяхното великолепно поетическо наддумване, където всеки поставя на карта своята истина, своята правда за живота. Техният спор и аргументация вълнуват Славейков, той задъхан следи какво всеки може да хвърли на везните. Той убеждава преди всичко себе си, а после иска да убеди и нас. Във всяка тяхна дума можем да уловим отглас от неговите душевни бури по това време, от всяка извивка и интонация прозират неговата заинтересованост, неговите интимни вълнения, съкровеният смисъл, който влага тук. Героите на тази драма се изправят постепенно като позналия Фауст и невинната Гретхен, за да отминат и оставят народния мит за вграждането да намеква за решаването на техния спор през вековете.
Трябва да се приведат и други аргументи в полза на това разбиране на поемата, защото инерцията при нейното тълкуване е твърде силна. Славейков живее в Цариград вече близо десет години. Той идва в този световен град, който Флобер намираше единствено достоен за световна столица, от един район на Европа, повече от 400 години изолиран от съвременната европейска цивилизация, със запазени патриархални обичаи, бит, нрави, морал и манталитет. Край, в който тъкмо по това време, след Кримската война, започват да проникват интензивно новите отношения и порядки, стават актуални проблемите на тези отношения и нахлуващите моди. Цариград тогава е единственият град на Балканите с типично градски облик в съвременен смисъл на думата, с всичко добро и лошо на големите градове, пълен с хора без корен, подгонени от зли ветрове да търсят тук късмета си. Блестял много векове, Цариград е носел трайните следи на няколко културни пласта, при добро желание на всяка крачка е могло да се открие следата на дълъг и поучителен исторически живот.
Но сега на уморения Славейков прави впечатление не блясъкът, а мизерията на големия град. Той е започнал да се задушава в смрадливите изпарения на ориенталското безредие, нечистота и гюрултия на града. Мине не мине година, зловещи пожари осветяват неговите къщи като номадски чадъри. Често градът затрепервал от трески и всевъзможни епидемии. Огромни кучета, необезпокоявани, гладни и настървени, преминвали на глутници по улиците. Дотеглива ставала еднообразната картина на лениви аги, седнали сутрин пред неугледните си дървени дюкянчета на удобни миндери, с наргилета в уста и неизменното кафе в ръка. Славейков е познал до омерзение неуютните къщи и голите стаи на този световен град, еднообразния каменен пейзаж на стройните минарета с плачливия глас на мюезините привечер. Той се беше стремил към този град, тук минаха добрите дни на неговата младост, но сега, разочарован от плодовете на своите дълги обществени трудове, той вижда само грозното му, нечисто лице и във въображението му надделява идеализираното сравнение с чистотата и порядъка в живота на родния край. Пред лицето на Цариград у него е победило селското и патриархално българското.
Този носталгичен паралел вълнува Славейков не само в час на поетическо съзерцание, но и като общественик и идеолог на българското движение. В първата книжка от трета година на "Читалище", излизало под негова редакция, е напечатана статията "Днешното състояние". В нея четем: "Колкото по-голямо става нашето наричано цивилизувание и в една боя боядисвание с Европа, колкото с изучаванието на чуждите езици изучавами и особения живот на остарелите народи, толкоз все повече и повече ся усеща у нас лишението от простотата и умереността, с които ся отличаваше частният наш живот. Сляпо стремление да ся изравним с чужденците и да станем уж и ний като тях, направило ни е да презирами нашето си и да ни не аресва всичко нашенско. Колкото отивами уж напред, толкоз повече ся отдалечавами от живота на бащите си и дедите си и толкоз повече приближава ми към израждание, без да ся усещами, и даже като ся лъжим в умът си, че настигами уж онези, които виждами напреде си в пътят на живота. Ний почти съвършено занемарихми онзи простият наш семействен и частен живот, в който сми порасли и който ни е останал наследие от бащите ни. Желанието, което има, и старанието, което полага нашият народ, за да ся изучи, новолюбието, което го е обладало, непридружени от строго религиозно и нравствено възпитание, станали са и стават повече оръдия на развращение и разтление нежели на нравствено усъвършенствование." [17] Тези оплаквания от неочакваните последици на прогреса, тези вайкания от развалата и провалата сред българите след приключването на българо-гръцката черковна разпра съставляват основния патос на статиите в "Читалище" по обществени въпроси, след като негов редактор за кратко време става Славейков. Това е през същото време, когато е замислена и написана поемата "Изворът на Белоногата". Според сполучливия израз на Славейков от това време - ставало дума за последиците от "новата цивилизация. .. която ни е днес напънала."[18] Тогава той превежда и статията "Как да си минуваме живота", където можем да прочетем: "Всичко расте, само духът упада."[19]
В рамките на това време и неговите проблеми с оглед автобиографичните подбуди на Славейков към поемата можем да разберем необичайната фигура на този везир в нашата литература, привидно съхранил традиционните черти на турски властник от народните песни, но с друга воля в неговия замисъл и сюжет. Тогава ще ни са ясни вразумителността и благородството на пашата. За Славейков е важно не дали той е господар пред роб, не дали е хитър или жесток, мек или брутален, добър или лош. За него е важно, че той е от Цариград, че представлява друг начин на живот и че е достатъчно умен да изложи всички аргументи в негова полза; а че съблазните на града са ориенталски, причината пак е Цариград, единственият истински град, който Славейков познава. Пашата да е от Стамбул за Славейков е толкова важно, колкото и за Пушкин произходът на Онегин от Петербург, като представител на скитническото, европейското, градското в сравнение с "московското", домашното и уютното в живота и манталитета на Татяна.
В цялата поредица от съблазни и аргументи, с които пашата иска да привлече и убеди Гергана, възлов момент представлява неговата пълна с изумление констатация:
Младо безумно момиче,
ти още нищо не знаеш.
В структурата на поемата това "още" има важно градивно-значение и може би най-важен смислов ефект. В поетическия диспут между двамата, плавен и лек като старинна песен, везирът убеждава Гергана без патос и въодушевление, със снизходителна усмивка, уверен, че всяка негова примамка говори сама в полза на себе си, не издържа сравнение с простите и глупави радости на селския живот. Със снизхождение гледа той и на възраженията, които му се правят, за него не се нуждае от доказване превъзходството на Стамбул пред тези неврачни села, превъзходството на неговия начин на живот пред работната робиня на тези селяци. В неговите очи всичко, което той с отегчение и с постепенно усилващо се любопитство хвърля на везните, безусловно тежи. И наистина - вместо робски труд той предлага други да шетат за нея, вместо жарко слънце по нивите - хладни сенки в дворците, вместо колиба - сараи с безброй прозорци, миндери с меки постели и т. н. Готов е да вземе момичето дори с близките му. Предимствата на всичко това за него са така очевидни, че отегчен и снизходителен към едно просто момиче, той му подхвърля:
Хубава млада българко,
защо си толкоз глупава!
С неговата полуангажираност в спора, чиято сериозност в началото не чувствува и не може да разбере, се обяснява и привидното наглед противоречие - още преди да се е развърнал и състоял техният диалог истински, везирът казва:
Ще дойдеш-друго не бива...-
и едва след това решение, звучащо като безпрекословна заповед, дошла да предварди всякакви разговори, започва техният истински диалог.
Само отговорите на девойката, нейното неподозирано и убедително противопоставяне на всеки казан с отегчителна увереност аргумент, нейната абсолютна неподатливост на големите и силни съблазни, сякаш магьосник е попаднал на ужасно неподходящ медиум, са, които довеждат равнодушния паша дотам, че той сякаш пляска с ръце от изумление и казва:
- Младо, безумно момиче,
ти още нищо не знаеш!
Именно в това "незнание" е силата и мъдростта в отговорите на простата селянка. Това безлично "още" е събрало другата стаена, но дълбока мисъл на поемата на нашия народен поет. В народно-романтичен дух Славейков противопоставя не цивилизацията на нецивилизоваността, не града на прояденото и полуогражданено село, не културата на безкултурието, не безнравствеността на морала. Той противопоставя неща по-важни и конфликти по-трайни. Той противопоставя града на натуралното и незасегнатото от него село, една култура на друга, един морал на друг морал и най-после - една цивилизация на предшествуващата, съществувала преди нея цивилизация. На проникващата през всички пори на Турската империя капиталистическа "градска" култура той противопоставя съществувалата народна култура преди нея; на съвременните познати му в целия си цариградски разкош бит и отношения той противопоставя бита и отношенията, съществували преди тяхната поява; на съвременното скитничество и поломничество той противопоставя културата на уседналото племе с неговия природосъобразен и прост живот; на морала на своята съвременност с цялата му лабилност той противопоставя твърдия и непоклатим морал на незасегнатата от нищо патриархалност. Конфликтът става непринуден, развръзката драматична, трагична. Защото в другите противопоставяния неизбежно присъствува и комичен елемент. И Бай Ганьо, ако е въпрос, държи за своето, но именно неговите приключения и конфликти са приключенията и конфликтите на малограмотния сред грамотни, некултурния сред културни, нечестния сред честни, т. е. развиват се в рамките на една култура и цивилизация.
Всички прелестни отговори на Гергана на съблазните на пашата са предкултурни и затова силни и безпрекословни, целият неин морал е отпреди познанието и затова е цялостен, всичките й аргументи срещу града са изконно селски и затова убедителни. Чрез нейните уста благословената в този час муза на Славейков, изпълнена с пареща болка по някогашния свят и хора, с носталгия и устрем към миналото и детската невинност, ни рисува някогашния български рай, където още не е било посадено дървото на познанието, рай, пълен с чистота, ред, вярност и обредност, дето всичко се ражда, расте, живее и умира под благодат.
Така се е родила и пищната градина в тази поема, в която има всичко за непозналия изкушенията. Не изпитвам интерес към ботаниката, но реших да направя една проверка, защото онова място в поемата, където Гергана изрежда цветята в своята мала градинка, винаги ме е заслепявало с екзотиката и поробвало с поезия. В един "Азбучен списък на българските имена на по-главните растения", публикуван от С. Вежинов през 1884/1885 г. в сп. "Наука", открих, че тогава на науката са били познати само десет от изредените от Славейков двадесет и пет цветя. Като бог Славейков създава градината на българската патриархалност, давайки имена на нейните цветя. В умиленото му въображение се раждали имена, подсказани от самозабравата в спомена. Истинското българско въображение живее и ще живее до онзи ден, когато след всички одисеевски приключения ще може да спира и поема дъх пред тази райска градина:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравец обрасли,
лете със сива лиляка,
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока иглика
на всяко равно пладнище,
злат минзухарец в равнище...
ни ален божур в странище...
В моята малка градинка
доста е мене, що имам:
Всякакви ружи шарени,
шарени, жълто-алени,
дребен босилчец черночек,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък, чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рокли ранници,
карамфил зимен и летен,
шибой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен...
Каква е тази любов, дала такива сърцераздирателни имена на цветята, да се помнят во веки веков, преди да ги изпотъпче грубият Лопатиновски ботуш на капитализма и буржоазията! Здравец, лиляка, теменужка дъхава, къдреви шубрачки, чернока иглика, злат мннзухарец, ружи шарени, босилчец черночек, бисерно росно леденче, червен седянко вечерен, шибой кичест ператен, морав стратул бархатен! Вижте в каква самозабрава, с какво вдъхновение се изреждат! Не случайно след това пиршество на цветове, музика и светлина Гергана казва най-главния аргумент срещу промените и града, своето тайно предчувствие за дебнещото зло на съблазните и другия живот:
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте там вене...
Константин Иречек пръв даде най-сполучливото образно име на Петко Славейков, като го нарече "български Одисеи": "Изворът на Белоногата" е духовното завръщане на българския Одисеи към родната Итака, идеализирани в спомена и носталгията, въжделена в безбройни приключения, в чужди краища, в мизерията на големия град, в подемите и паденията на обществените борби. Както трябва да се очаква, нашият Одисеи се завръща по сухо, не с кораб, пълен с трофеи, а с няколко трудно изстрадани истини за живота, с мъдрост, достигнала вековната мъдрост на тези, които е оставил някога.
Стига ми това, що имам...
казва Гергана на везира. Поговорката казва, че е богат не този, който има много, а който не иска повече. В този ден корабът на Славейков е пълен с такива народни мъдрости, за които той беше обикалял света, а ги откри там, откъдето беше тръгнал. Отговорът на Гергана, "не знаяща нищо", на поканата на пашата да отиде с него в Стамбул се среща с опита и новото чувство на нашия Одисеи, "знаящ всичко". И нейните думи са изтръгнати от неговото сърце:
Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи мой бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
Когато прочетох страшните признания на Марина Цветаева, как животът н бил предопределен, преди още да се роди, от Пушкиновата Татяна, от нейния избор на пълнотата на желанията вместо пълнотата на изпълнението им, пълнотата на страданието вместо пустотата на щастието, спомних си въпроса й: "Кой народ има такава любовна героиня, така смела, достойна, влюбена, ясновидка и любяща?" Имаме я ние, има я българският народ. Гергана е истинският, голям апотеоз на българката. Гергана е за нас това, което е Татяна за русите. Старите българки казваха нейните отговори на пашата с нескривана гордост и убеденост, сякаш в нейните думи беше истинското оправдание и обяснение за техния живот и съдба. И този апотеоз на българката трябваше да се роди и създаде само в народна форма, с тази ясна тенденция, както е създаден от Славейков. Защото нашите възражения и критики срещу цивилизацията тогава не можеха да бъдат плод на умора от нея, на изпитаните им горчивини, а само плод на сравнение с цивилизацията н културата от предшествуващите времена.
Бедната Пушкинова Таня е жертва на своята любов към петербургски скитник. Тя знае не само любовта, но и разочарованията на любовта. Тя знае и брака с нелюбим, познава своя дълг по-добре от своята любов. Тя не само познава съблазните, тя ги надживява и вече владее сърцето си, може с гордост да показва веригите на любовта. Нейният отговор на върналия се при нея съблазнител Онегин е пълен с главозамайваща дълбочина и шемет:
А счастье бьiло так возможно,
Так близко... Но судьба моя
Уж решена. Неосторожно,
Бьiть может, поступила я
Меня с слезами заклинаний
Молила мать; для бедной Тани
Все бьiли жребии равни...
Я вишла замуж. Вьi должньi.
Я вас прошу, меня оставить;
Я знаю: в вашем сердце есть
И гордость, и прямая честь.
Я вас люблю (к чему лукавить?),
Но я другому отдана;
И буду век ему верна.
Няма вече бедната и свободна в любовта си Таня. Има Татяна, привързана с още една осветена от културата брънка към веригата на живота, доброволно свързана в съюз чрез светостта на брака, дошъл да обуздава природното влечение, направил тъй, че обуздаването на нашата природа в брака може да създава морална гордост и равновесие, равносилни на тяхното удовлетворение. В лицето на Татяна в този миг Пушкин издига чувството за дълг до чувството за свобода. По този начин еднообразието на дълга получава компенсация и се слива с вечно съблазнителното царство на свободата. У Татяна емоционалната стихия е преодоляна в името на нравствената, дългът е осъзнат като единствена свобода.
Воден от верен творчески инстинкт, Славейков взема за своята поема образа на селско момиче, необременено от съвременните културни форми, необвързано от други вериги освен веригите на своите емоции, придържащи я към родители, родно място, обичаи и към нейния любим Никола, т. е. пленница на своите чувства, а не връзки, създадени от културата, историята и морала. Въпреки развалата, която Славейков е могъл да наблюдава в семейната и обществена среда, още на времето той не е могъл да противопостави на нея позналия и надживелия герой на тази развала, разочарован от новите отношения. Защото нашият нов семеен и обществен живот още няма дългата история, дългото давление на индивидуалната свобода над старообредните отношения, каквито е имала Русия от Петър Велики до Пушкин. На съвременните съблазни поетът и неговата героиня са могли убедено да се противопоставят само като се обърнат към българската идилия отпреди съвременния живот, там да черпят убедителност и сила. Като поет на Възраждането Петко Славейков е далеч от народния певец в старинния смисъл и значение, той знае много повече от него, знае нещо ново - всички съвременни съблазни, които ще примамват нашите Гергани. Но като поет на Българското възраждане, той е критик на новите посоки, опрян изцяло на народния дух, традиция, народната система от възгледи за човешките отношения. Неговата аргументация е изцяло почерпана от моралните гледища на народа до Възраждането, до победата на индивидуалното съзнание и индивидуалното право. Гергана черпи своята истина и своята аргументация не от индивидуалното право, не от свободата на възрожденското съзнание, чуждо на старите предразсъдъци, не и от своя опит. Нейните възражения са почерпани отвъд, в морала на рода, в мъдростта на вековната народна култура на българите, отпреди появата на индивидуалното право и съзнание. Нейната нравствена сила предхожда познанието и изкушението. Тя не прилича на мъдростта на разочарованата Татяна, защото никога не е бивала очарована от съблазнителя, тя не го допуща до себе си, връща го още от прага. Нейните инстинкти са силни, непохабени. Тя не може да бъде подведена, както Таня, у нея няма любопитство към забранения плод, тя няма нужда да опита чашата, за да разбере горчивината й.
Нужно ли е след всичко това да добавяме, че с неизбежното и непобедимо настъпление на съвременния дух и нрави през всички пори на възраждаща се България нейните Гергани са опитвали н опитват тази чаша, а типът на Славейковата героиня сякаш се оттегли още по-дълбоко в миналото. Васил Джерикаров се пошегува в един наш вестник: ако някога Гергана казвала "жив да си, аго, недей ма!", сега често-казват - "жив да си, аго, вземи ма!" Никому не стига едно прозорче, зелена морава, небесния свод, цветята, простите премени, простите радости и един Никола за цял живот. Светът предлага безброй много, засилва човешката илюзия, че щастието е само отвъд притежанието на всичкото разнообразие на света. И пленници на новите изкушения, на необятните възможнстсти, ние често губим щастливата увереност, че имаме най-важното.
Не само за Гергана, но и за нейния духовен баща - Славейков, фантастиката на нашия живот е непостижима. Представете си, че вместо пашата някой фантаст им разказва и ги съблазнява не с ориенталските сладости на живота, а със съвременния начин на живот, с неговите външни изкушения. Той би могъл да ги смайва с нашите възможности вечер да гледаме това, което става далеч от нас, да разговаряме от разстояние, за няколко часа да се озоваваме на другия край на света, с неимоверните забавления, поставени на наше разположение, със свободата на съвременните нрави и т. н. Колко прости и бедни са в сравнение с всичко това възможностите и радостите на селското момиче от патриархалните времена! Но коварен като всички изкусители, и нашият фантаст ще спести истината за сложното противоречие, породено от сложните възможности на модерния живот. Той ще пропусне да каже, че въпреки чудния свят на модерния човек над главата му се появява и надвисва гигантският образ на скуката, на вътрешната неудовлетвореност. След като всички знаят да четат, завършили са дори гимназия, още се обиждат, карат се помежду си, притесняват се един друг, дори има хулигани н нещастни. Не, излишно е нашият фантаст да разказва и това, то е непостижимо за техния ум. Непостижимото за ума обаче се оказва постижимо за инстинкта на рода и родовата мъдрост, представлявани в поемата на Гергана. Оттук и нейният усет, че желанията винаги далеч изпреварват възможностите, нейните смътни предчувствия за Хамлетовата болест - Елсинор е затвор, затвор е Дания, затвор става целият свят! Оттук нейният страх и ужас от напущането на своята почва, от това, което й стига, смътното чувство, че отвъд може нищо да не й стига. Инстинктът подсказва, че нейното щастие е в нейната почва, само върху нея то може да намери живителни сокове и да цъфти.
Гергана изказва само крайните, противоположните на твърденията на пашата мисли. Иначе за дядо Славейков като бял ден е ясно, че животът и развитието му са непобедими, че неговите повели са неумолим закон и пътищата към рая минават през всичките кръгове на ада. Той сам е един от работните, неуморимите труженици на това движение напред. Но като става отново изразител на нашия национален дух, Славейков създава въображаемата картина на българския рай, откраднат от идиличните времена на историята. По този начин той хвърля мост не само на дълбокото минало, но и към най-отдалечения бряг на надеждите и мечтите за бъдещето. Защото в духа на неговата поема има всичко, каквото трябва и след най-отчаяните пътешествия. Тук има любов, има вярност, има близост, има естественост, има щастие. Какво искаме друго? Още дядо Славейков обаче, потънал в цариградските си разочарования, е знаел двойното лице на идилията, обърнато към миналото и бъдещето, обидно безразлично към тежестите на днешното, на съществуването.

3. Пред вековечните въпроси на живота
Досега не е обръщано внимание на един решаващ момент в композицията на "Изворът на Белоногата". Този момент -свързва началото с края на поемата и в духа на народната фантастика и приказност отвежда всичко до границите на познатото, тайнственото. От чисто логическа гледна точка първата и втората й част като че са обособени сами за себе си, историята на Гергана и нейният разговор с пашата нямат нищо общо с вграждането, не се обуславят едно от друго. Поради това мнозина, разглеждали поемата, намират композицията слаба, а края немотивиран. Целият въпрос е, че поемата е построена не по умозрителна схема, а според собствената си поетическа норма. Известно е, че това, което в умозрителните конструкции съществува от единено или слабо свързано, може във вътрешния опит на поета, в неговата интуиция и психологически живот да се съединява по невероятен, понякога причудлив, но винаги оправдан начин. Само когато на "Изворът" се гледа като плод на огромния вътрешен опит на Славейков, като откровение Славейково в тежък кризисен час, всичко в нея идва на мястото си, привидно разединението се съединява, обособеното намира оправдание в общия дух и замисъл.
Всеки, който може да си припомни добре края на поемата, ще отбележи, че той сякаш ни изправя лице с лице с нещо отвъдно, непознато, неопределено като в баладите и приказките. Но малцина са забелязали и ще забележат, че точно с подобна среща с непознатото, с отвъдните сили започва поемата, такава е нейната завръзка. Първите драматични предупреждения за непознатите сили се чуват от устата на Гергана и са обърнати към Никола, а накрая същите сили, за които сме предупредени, довеждат нещата до трагедията на двамата влюбени. Още в началото на поемата Славейков поставя своите любими герои срещу необятната империя на неизвестното и непознатото, придобило авторитет в рационалистичното му съзнание след неочакваните превратности в съдбата и живота му през последните години. Когато Никола иска китка от Гергана, тя му отговаря "тихо", за да не събуди злите духове:
Късно е, либе, за китка;
месечника си залезе,
а петли не са пропели -
време е сега потайно,
грозна невярна полунощ:
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази, -
змееве, змейски духове
и самодиви-нощянки, -
ще видят, ще ни завидят!
Китка се дава за обич,
кога се зора зазори,
в зори е китка кръвена -
утре ти китка готова...
Черна им честта, горките,
черна ги веда послуша,
послуша, та им завиде,
на зло ги око мернела,
сторила да ги погуби.
Обърнете най-напред внимание на този необикновен за Славейков, лек, напевен стих, който се лее като музика. Поетическият опит често е пределно, разкъсващо усилие да се изрази неизразимото, да се намерят думи с тяхната твърдина и изразителност за онова, което няма име и непрекъснато се изплъзва от вкаменяващата и груба по отношение на него сила на словото. Интересно е, че тромавият дотогава стих на Славейков, беден на музика, свързан с цялата чепатост на новобългарския език, който той пръв пригажда към мерена реч, в тази поема изведнъж става родствен на музиката, лее се като песен, свободно и плавно. За мен е безспорно, че причините на тази метаморфоза, непостижима нито преди, нито след тази творба в стиховете на Славейков, трябва да се търсят колкото в нейната близост до народната песен, толкова и във вътрешното родство на нейния сюжет и решение до духа на музиката с нейните смътни догадки, с нейния произход, съпричастие и съзвучие с големите тайни на живота и природата.
И така, на следващата сутрин, в ливадите край чешмата, магьосницата-веда е пратила вместо Никола - везира, за да се срещне с Гергана на извора. В цялата поема Никола е само загатнат, появява се само в началото на мистерията, за да се обади накрая като глас отвъд. Единствено по-определено е загатната завистта като мотив за нещастието сред тази нощна неопределеност. Като познаваме живота на Славейков от това време, ние имаме достатъчно основание да кажем, че за него естествено световното зло взема образа на един човешки порок, макар че тук той е приел спиритуализиран вид, в духа на цялата поема. Още в цитираното стихотворение "Тук", предхождащо и подготвящо поемата, Славейков възкликва: "Ах! завистлив е злият дух..." Измежду многото човешки пороци завистта, изглежда, не случайно е привличала особено силно вниманието и въображението на нашите поети още от времето на Възраждането. Ако оставим настрана това, как стои този въпрос във връзка с личния живот и обществените разочарования на Славейков от това време (все пак в поемата завистта е вече представена като чист дух), трябва да заключим, че и тук поетът следва не само автобиографичните си подбуди и разкрива обществените си разочарования, но преди всичко друго - остава верен на народния дух и традиция при обясняване причините за злото. Тази народна традиция и поглед, това особено място на завистта между пороците човешки е намерило безброй отражения в песни, пословици, притчи, приказки и... архитектура. Нашите деди обръщат дори къщите си с най-привлекателното и непригледното към улицата, към хорските очи, сякаш вековен инстинкт подсказва мярка срещу винаги злия жив дух. Сред по-запазени слоеве и хора, с техния жив инстинкт и до днес може да се открие обичаят да се оплакват дори в щастливия си ден, при голям успех или празненство, за да не събуждат у околните спящото чудовище. На въпроса, "как сте", те винаги са "долу-горе", никой, освен пияните и безумните, не се хвали на мегдана, не разказва за получено наследство и за добър късмет. Само мълвата подхваща и раздухва тези неща при неизменната скромност на щастливите и по този начин любопитството подава ухо, та по-късно със сладострастие да чуе същите думи, върнали се с шипящата сила на завистта. Така че и в този случай, давайки на злия дух, който ще погуби двамата млади щастливци, името на завистта, дядо Славейков е неизменно в народния дух и неговите срещи с непознатите сили на живота.
По този път трагичният край на историята на Гергана и Никола се свързва с останалото не по формалната логика на сюжета, а в духа на народната приказност и фантастика. Във вътрешния опит на Славейков и неговото съзнание жертвите на тази история, трагичният край на неговите герои се проясняват не по логическата схема причина-следствие, а в народното прозрение и ясновидство. Защото в неговото съзнание, за разлика по-късно от сина му, още намират жив отклик по-стари народни вярвания и опит, които отвеждат до вкоренени чувства и страхове - много добро не е на добро; мястото на такава чистота и доброта като Герганината не е сред нас, а за другия, по-добър свят; истинският брак на голямата любов е само със смъртта (едно вярване, заето по-късно от романтиците, влязло в кодекса на романтизма от народните вярвания и приказки). В този смисъл при срещата на възрожденското съзнание лице с лице с неподозираните и непознати сили на живота дядо Славейков е много по-близо до изработените с векове народни представи и вярвания, докато поети като Вазов и Пенчо Славейков са много повече социални и истерични.
При срещата с непознатото и неподвластното, с приказното и фантазното Петко Славейков е чужд на стремежа към по-късната символика, към наивната идеологизация на народните сюжети. Със своя край, с жертвения си мотив поемата изведнъж придобива драматичен смисъл, идилията получава трагично осветление и естествено надхвърля битовите, индивидуални и национални рамки, стига до драмата на съществованието, придобива непреходящ смисъл и загадъчен облик. Гергана, Никола, идилията, спокойната увереност и вековният ритуал на стария живот стават цената на новия градеж. Мотивът за жертвите и жертвеността, зазвънял у дядо Славейков от неочакваните за него резултати на черковно-просветителната борба, се разраства до размерите на народна трагедия, опира до вечните въпроси на живота - струват ли си резултатите, нашите усилия, струва ли си новият градеж жертвата, закопана в основите му?
В разговора между Иван и Альоша, непосредствено предшествуващ в "Братя Карамазови" легендата за Великия инквизитор, Достоевски нарече този въпрос един от "вековечните въпроси" на човечеството. Интересно е да се отбележи като съвпадение, че у нас легендата за вграждането, която третира същия въпрос, става особено актуална в личното творчество през седемдесетте години на миналия век, годините, през които тя е занимавала тревожното съзнание и въображение на Достоевски. През тези години са написани три поеми на този сюжет, двете от които несполучливи - "Две тополи или неожидана среща" на Цани Гинчев, издадена в Цариград през 1872 г., "Балада или Павле Кьопрюсю на Марица, според народното вярвание" на П. Иванов, издадена в Цариград през 1875 г., и "Изворът на Белоногата", печатана в кн. 10 на "Читалище" за 1873 г. Очевидно въпросът за смисъла и цената на жертвите е станал актуален за нашето обществено съзнание през това десетилетие по причини, нямащи нищо общо с неговата актуалност в Русия по същото време. У нас това е свързано както с предшествуващите събития - изхода на черковната борба, което караше Тодор Икономов и Славейков да се питат защо жертвувахме сили и младост, ако въпросът беше само да си сменим началството, - така и особено с нагряването на новите събития, с разрастването на революционната борба, с подготовката на народно въстание. В Русия същият въпрос беше свързан с борбата на Достоевски с либералните настроения, с неговите антиреволюционни идеи за развитието на Русия и света. У нас въпросът е третиран непрекъснато и в разговорите от това време, което може да се види от беседата на Каравелов с Михаил Греков [20] и др. Тази потребност на общественото съзнание да осмисли своите трудове и жертви е възродила интереса към древния мит за вграждането и всъщност чрез него то се мъчи да намери отговор на стария въпрос. И ние ще видим, че решението на този "вековечен въпрос" в поемата на Славейков има онази разлика между отговора, даден от Достоевски, каквато е приблизително разликата между Славейковата Гергана и Пушкиновата Татяна.
Два пъти - в романа "Братя Карамазови" и в знаменитата пушкинска реч - Достоевски поставя с присъщото му напрежение и болка при третирането на моралните проблеми на човечеството въпроса за жертвите. В неговата постановка виждаме абсолютния смисъл на въпроса, метафизичната му същност и дълбина, където няма място за диалектика, където се признава само абсолютният отговор. Въпросът стои "или-или". Иван Карамазов пита Альоша: "Кажи ми само направо, призовавам те - отговаряй: представи си, че ти сам строиш зданието на човешката съдба с цел във финала да ощастливиш хората, да им дадеш най-после мир и покой, но за това е необходимо и неминуемо предстои да се измъчи само едно-едничко мъничко създанийце, същото онова дете, което се е удряло с юмруче в гърдите, и върху неговите неотмъстени сълзички да се издигне това здание, би ли се съгласил ти да бъдеш архитектът при тези условия, кажи и не лъжи!
- Не, не бих се съгласил - издума тихо Альоша.
- И можеш ли да допуснеш идеята, че хората, за които строиш, сами биха се съгласили да приемат своето щастие върху неоправданата кръв на малкото измъчено дете, а след като го приемат, да си останат навеки щастливи?" [21] В речта за Пушкин вече няма и тази лека маскировка с героите, тук направо самият Достоевски пита трескаво: "А нима може човек да изгради щастието си върху нещастието на другия? Щастието е не само в насладите на любовта, а и във висшата хармония на духа. С какво ще успокоиш духа, щом подире ти остава нечестна, безжалостна, нечовешка постъпка? Да бягам само защото там е моето щастие! Но какво щастие може да има, ако то е изградено върху чуждите нещастия? Позволете, представете си, че вие сами издигате сградата на човешката съдба с цел да ощастливите накрай хората, за да им дадете най-подир мир и покой. И ето, представете си също, че за това необходимо и неминуемо трябва да умре в мъки само едно-единствено човешко същество, не стига това - нека дори то бъде не толкова достойно, смешно дори по възгледа на някое същество, не някакъв Шекспир, а просто един честен старец, мъж на млада жена, в чиято любов той сляпо вярва, макар че съвсем не познава сърцето й, уважава я, гордее се с нея, щастлив и спокоен е с нея. И ето само него трябва да опозорят, да го лишат от чест и уморят мъченически, и върху сълзите на тоя озлочестен старец да издигнете вашата сграда! Ще се съгласите ли да бъдете архитект на тая сграда при това условие? Ето въпроса. И можете ли да допуснете макар за малко идеята, че хората, за които са построили тая сграда, биха се съгласили да приемат от вас такова щастие, щом в основата му е заложено страданието, да речем, макар и на едно нищожно, на безжалостно и несправедливо погубено същество и като приемат това щастие, да си останат винаги щастливи."[22]
Може да се създаде впечатление, че Достоевски е познавал добре мита за вграждането и именно него отхвърля, с всичкия страх и трепет, на който е способно религиозното християнско съзнание пред Аврамовия грях. Тези негови думи биха могли да се вземат като религиозно-християнска морална критика на мита за вграждането, плод на вековно развитие на християнството, критическата философия и моралистичната култура, но появили се в Русия през седемдесетте години, вече като част от остра идейна борба, като реакция на прогресивните, социалистическите и атеистични тенденции в руската обществена мисъл.
По същото време нашата обществена мисъл няма това развитие и история, но като е обладана от същите морални проблеми и мъки, търси опора в националната митология. И като заобикаля внимателно всички подводни скали, предпочитайки да притъпи остротата на моралната дилема, неизбежно съпътствуваща мита за вграждането, намира опора и упование в него. Петко Славейков търси отговор на един от кардиналните въпроси на човечеството! Ако се придържаме близко, буквално до текста на поемата в нейния край, виждаме следното: Славейков прави своята героиня незадължителна жертва на предшествуващите събития, на злия дух на завистта, нейното вграждане в основите на чешмата, построена от везира на мястото на тяхната среща, е случайно следствие, сляпо нещастие, преживяно от селото като беда, като наказание за неизвестен грях. А съдбата на Никола вече се определя от това нещастие, той остава верен на любовта и безследно изчезва с мъката си от мястото на своето някогашно щастие. Но това е само буквалният текст на края, външно сюжетното значение на поетическия мотив. Ако той означаваше само това - поемата действително би могла да мине, без особено да загуби, без този край, той органически нямаше да е необходим и щеше да остане само колкото да дразни тънкото чувство за хармония на нашите естети. А този кратък и неочакван край изведнъж драматизира цялата поема, разказаната идилия, пуща над нея здрачно, призрачно осветление, източникът на който е скрит за нас. И трезвият Славейков сякаш пред очите ни се превръща от беден тълковател на една народна легенда в прорицател, вещ властелин на духа на един народ.
Никога Славейков не е бил толкова дълбоко в духа на своя народ от деня, когато е създал този край, изпълнен със здрав смисъл и скръбна покорност, с морална деликатност. Той създава нещо средно, "преувеличено умерено", много българско, наистина българско при въпрос, който иска безусловно отговор. Жертвата при него е неизбежна, но той се отказва от морално съучастие, отдава я на злата сила на завистта, сочи ни слепите и непознати сили в живота. Изглежда, той не е знаел една източнобългарска поговорка - "Бива курбан, бива, но и бивол курбан не бива", - но именно в този дух е намерил разрешението на кардиналния въпрос. У него няма ужаса и етичната треска на Достоевски, когото виждаме цял в огън от моралната тежест на въпроса. Скръбно, но благоразумно Славейков заобикаля крайностите, остротата, в народен дух прави от абсолютния нравствен въпрос въпрос на живота, изправя ни .лице с лице със самата Необходимост, пред която казват, че и Зевс бил покорен. В неговото тълкование на легендата няма място за избор и отговорност. Той ни казва - така става винаги, всяка промяна е върху кости, такъв е животът, ние сме не ответници по това питане, всъщност никой не ни пита, но ако искате да правите чешма от стария бистър извор, ще жертвувате Гергана. И както Гергана отговаряше на везира с аргументи отпреди съблазните и познанието, така сега Славейков, изправен пред нравствените въпроси на легендата, се опира на родовата мъдрост, отвръща се от моралната отговорност на личността, почувствувала се свободна, но с непоносим за крехките й плещи морален товар. Той е по-близо до първообраза на легендата, до онези, които са чували непознатия тайнствен глас, вопиющ за кръв и жертва, за да закрепи колебливите им усилия в новите градежи, отколкото до съдбоносното условие на възрожденското съзнание изобщо само да бъде разпоредител на света, да взема на плещите си, на свой риск отговорността, освободено от бог и вяра, освен вярата в себе си. Всичко това е рядък, неповторим епизод в живота на идеите, където органично се сливат българското възрожденско съзнание с народния дух и мъдрост. Нашето възрожденско съзнание се връща и потъва в лоното на народния дух и мъдрост, там намира помощ и опора пред напиращите морални въпроси на българското развитие.
Ето как и защо Славейков ни изправя в края на своята поема пред Необходимостта, пред непознатите сили. И оттук отново изскачат нощните птици, ведите и самодивите, които завъртяха началото на това безумно хоро. Поемата започва с нощ и тайнственост, развива се при ослепително слънчева, "аполоновска" светлина, пищна зеленина и цветност, за да потъне отново накрая в сенки, здрач, неопределеност и да остане да се чуват злокобни звуци отвъд. Всичко не само е изправено пред Неизвестността, но потъва там, става част от нея. На устата на стареещия Славейков идват думи, несвойствени на темперамента и речника му. Като пророците той заговорва с очистени от досегашното уста, под нечия диктовка, с думи, образи, звуци, които ще се чуват и виждат по-късно в часовете на тъмно вдъхновение, на суеверен ужас пред непознатото.
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана
там, на чешмата седнала,
на месечника да преде.
Слънчевият, жизнерадостният, пълният с енергия, неуморимият общественик дядо Славейков намира тук думи - "цафарата му, тъмната", - които могат да бъдат отправна точка, да открехват вратите към загадките на ботевското и яворовското вдъхновение в нашата поезия. Тази картина и тези думи са извадени сякаш изпод земята, от царствата на сенките. Изправен пред "вековечния въпрос", дядо Славейков целомъдрено отвръща лице, доверява се на създателите на древния мит и със странно тътнещи стъпки ни оставя пред царството на Непознатото и Непредотвратимото.
Спрях се подробно върху края на поемата и нейната връзка изобщо с мита за вграждането. Всичко това имаше продължителен и интензивен живот в нравственото, поетичното и критично съзнание на българските поети и мислители. След възрожденската интерпретация на легендата дойдоха опитите на Пенчо Славейков и Петко Тодоров за нейното осмисляне в модерен, индивидуалистичен дух, а по-късно, след войните и септемврийските събития, към нея се върна Ангел Каралийчев. За нас сега е интересно да се направи съпоставка с разбирането на тази легенда в следващото поколение, в кръга около "Мисъл".
Най-интересен е опитът за преосмисляне на мита у Петко Тодоров в драмата му "Зидари". Майсторите в тази драма строят черква, място, дето "ний се сещаме, че сме хора". Но набезите на турците съсипват няколко пъти построеното. Така у майсторите се събужда старото суеверие, че строежът иска жертва, че бог им праща изпитание, което трябва да ги събере, примири и сплоти. "Вярата - казва им майстор Драган - няма темел в сърцето им, те искат темел на земята да й закрепят." В пиесата спорят Драган и майстор Брайно, а техният спор напомня вечния спор за връзката между целите и средствата на една борба. Майстор Брайно смътно усеща подводните опасности от староверската праволинейност на Драган и казва, че като се построи черквата и съберат в нея хората пред олтара, вярата и сговорът ще скрепят темела. Но Драган с ехидство, опрян на досегашния опит, пита: "До тогази!..."
В кулминацията на драмата Тодоров следва традиционната линия на легендата: състоял се е облогът - която жена първа дойде на строежа да донесе обяд, ще бъде вградена в основите. Всичко отново става с коварство и хитрост, а централна роля изиграва пак завистта на Дончо към любовта между Христо, пазещ по това време селото от настъпващите турци и Рада. Излъгана, Рада става изкупителната жертва. Последното действие, пълно с угризения и униние, е като нагледна илюстрация на мисълта на Достоевски, че хората, заради които е принесена жертва, стават по-нещастни, отколкото преди новия градеж. Всеки иде тук, изпълнен със страх, гузен. Жертвата, направена да прекрати раздорите, създава истинския и вече неразрешим раздор в селото. Майстор Брайно казва: "Тъй както ний градихме тази черква, по-добре да я нямаше!" На това Драган възразява: "А пък мене ми беше да я изкарам... Най-подир и грях за нея да си вържа на душата - нали аз ще я оставя на другите!" И той дава за пример Христос, който, за да хванат хората вяра, поема кръстния път към Голгота. Но един майстор му възразява: "Самичък! Нашето не излезе тъй", т. е. на жертвата противопоставя саможертвата. Накрая дядо Милко казва: "Вместо да ни събере тази черква, тя ни разпилява". Петко Тодоров е намерил внушителен край на общ раздор и нещастия. Черквата става място, където никого не свърта, всекиго мъчат видения и тежки угризения. Тази пиеса би могла да се тълкува като модернистичен опит за преосмисляне на цялата църковно-национална и възрожденска борба на българите въз основа на мита за вграждането.
Очевидна е разликата между автентичния мит и вложения в него от народа дух, до който е близък дядо Славейков, и пълното превеждане на този мит на езика на етиката от Петко Тодоров, със съзнание, близко на моралистическите тревоги в по-ново време. Петко Тодоров е изпълнен с усет за моралната чудовищност на старата дохристиянска легенда, от нейната несъгласуваност със съвременната хуманистична идея, от разликата между нея и примера на Христос в неговото по-ново разбиране. Не символизмът като поетика и неоромантична естетика тласка Тодоров към подобна обработка на народните митове, легенди и притчи, а отдалечеността на модерното съзнание на народния дух, изчезването на ведите и самодивите от поетичното въображение. В обработката на този мотив Петко Тодоров не е чужд на стремежа да пренесе далеч в историята произхода на болестите на модерното съзнание, да разгледа Възраждането като несполука, като "робски градеж", с ненужни жертви и безсмислена жертвеност, защото той има чувството, че може да съди от резултатите, че той е пред прага на изградената с толкова жертви и усилия "черква", а се срамува от нея, от несполуките и раздорите, породени от новия самостоятелен национален живот на българите. В този смисъл ние виждаме лични автобиографични мотиви и у Петко Тодоров, както и у Петко Славейков. Но ако единият прилича на наблюдател и съдник на строежа, другият е един от майсторите. В този смисъл прав е Пенчо Славейков, който казва: "И макар за основа на "Зидари" да е зета познатата вече нам стара легенда, в драмата на нашия поет тя служи само като прост скелет, който той е облякъл с плътта на жива идея - подсказана на сърцето му от зиналата паст на нашите дни... Пак бащите ни туриха основи и градиха политическото ни възраждане. Чрез символично възсъздаване на миналото творецът на "Зидари" като да хвърля в душата ни тежкия въпрос: "А ний, чедата, какво зидаме ний?"[23]
Тези думи на Пенчо Славейков са от прочутата статия "Блянове на модерния поет". В тази статия правят впечатление противоречията в съжденията на Славейков, когато трябва да тълкува мита и сродните на него произведения на Петко Тодоров. Тези противоречия могат да служат за модел на противоречията в тогавашното българско критическо съзнание, когато тълкува народните легенди и мотиви. От една страна, Пенчо Славейков е склонен да разглежда мита за вграждането и идеята на "Зидари" в традиционен план. Той говори за "общата идея на нашите народни песни за взиждане живи хора в основи на сгради, т. е. че за общото благо са нужни жертви", със симпатия отбелязва мисълта на Паулсен, че "такива жертви... трябва да легнат в основите на онова, що гради историята." [24] И въпреки че той не смята тази мисъл основна за "Зидари" (между другото Славейков е склонен към една колкото обобщена, толкова и далечна трактовка на смисъла на "Зидари", на идеята на драмата - "да постигнат (зидарите, б. м.) един идеал, който да осветлява техния тъмен живот") - в същата статия, като разказва сюжетите на Петко Тодоров, възкликва: "Където да се вгледате, все душевни преломи. . . И навред, за оногова, който има душа, открита за възприятия, думите на поета са проповед. Проповед за нравственото възраждане... Времето, що преживяхме ний, е време на изрода, на погребани стари идеали и, може би, на предчувствия нови, току-що зародени." [25]
Защо са навсякъде тези душевни преломи, тази необходимост от морално възраждане, щом такива жертви трябва естествено да легнат в основите на общото благо? Славейков не отговаря на този въпрос. В неговото критическо съзнание още е в процес на ферментация мисълта на тази драма, нейната идея, която почива върху идеята за криза във възрожденското съзнание, за коренно друг подход към легендите, за жертвите на историята. У него по-ясно личат болезнено късащите се връзки между бащата и сина, народния и модерния дух, величието на миналото и тежестта на съвременността. Като говори за един вариант на легендата, записан от баща му, Пенчо Славейков казва, че в него ".. .принесената в жертва неволница се грижи не само за кърменето на своята рожба, но и за избава на възможни жертви в бъдеще". Той причислява този вариант към славянските, които се отличават с "повече човещина". Това е пак опит на сина да хвърли мост към бащата, към неговите народностни нравствени разбирания. Това е нов тревожен опит на модерното, индивидуалистичното съзнание да намери почва под краката си, отчаяна акробатика на ума, изправен пред "вековечните въпроси" и стъписан, неподготвен да тегли всички логически последици от модерното третиране на древния въпрос. Но животът на мотива за жертвите и жертвеността в българското критическо съзнание, в съзнанието на синовете и внуците на цариградските дейци е вече друг голям, сложен проблем.
Тончо Жечев