Заветът на Странджата

[akon]

Недоволен и разочарован от следосвобожденския живот в България,Иван Вазов често се връща към героичните борби и подвизи на българските хъшове емигранти.Тях той дава като пример за подражание на своите съвременници.Такъв пример за подражание е Странджата.

Старият Знаменосец е подчинил на идеала целия си живот,всички свои чувства,мисли и идеи.В Браила той търпи лишения и тъгува по родината и славното си юнашко минало,и в същото време не престава да помага на събратята си.Чрез своята мъченическа,но и героична смърт,увенчала един достойно изживян живот.Странджата утвърждава идеалите,градени през цялото му съществувание.След себе си старият хъш оставя завета "Умри за България!",чието мъдро послание,отправено към младото поколение,е и връзка между живота и смъртта на Знаменосеца.

Сражавайки се за България,страдайки в емиграция и помагайки на другите хъшове морално и материално,Странджата изпълнява своя патриотичен и човешки дълг,а това му дава право да остави и своя завет.

Целия живот на стария хъш,достоен за уважение и преклонение,отговаря на неговия завет"Умри за България!",защото цялото му съществувание има една цел-смърт или свобода.Щом не е постигната свободата,остава единствена смъртта.

Отново героичното и мъченическото се преплитат в предсмъртните часове на стария хъш.

С моного болка и съпричастие повествователят разказва за последните дни на Знаменосеца.От бедната,но гостоприемната за българските емигранти кръчма са си отишли всички,освен самият стопанин и най-младият хъш-Бръчков.Нещо злокобно има в настъпилото в избата безредие,в праха по лавиците,в загасналото огнище.Защото то е символ на домашната топлота и уют,на сплотеността сред малкото общество и постоянни посетители на кръчмата.Сега всичко това е угаснало.

Тъжно е да бъдеш изоставен от другарите си в един толкова труден момент,когато усещаш непредотвратимата близост до смъртта.При това,да умреш на чужда земя,когато целият ти живот е бил подчинен на любовта ти към отечеството.Далеч от близките си,под чуждо небе и напуснат от ония,за които се е грижел преди болестта да го повали,Странджата тихо гасне,озарен от "ореола на мъченичеството".Необходима е неимоверна сила на духа в такъв момент,за да запази човек душевната си хармония,да не изпадне в самосъжаление и да не се озлоби срещу света.Страрият Знаменосец притежава такава сила.Нито дума на упрек към своите другари не проронва умиращият герой.Може би с присъщото си великодушие той разбира,че те са го изоставили не от коравосърдечие,а защото не са успели да се преборят с глада-"тая най-първа и най-жестока нужда".С болка и тъга пита Странджата за приятелите си:"А де са моите другари?Де Македонски?Де Хаджият?".Душата му жадува за тяхната близост,но не оставя обидата и огорчението да надделеят над обичта.

Затова пък благородният стар хъш не пести думи на признателност към младия Бръчков,който споделя неволята на неговите последни дни.Сълзи на благодарност се събират в гаснещите очи на умиращия.Неосъществен остава идеалът на храбрия поборник-да се върне в родината си,а не да умре в чужбина.В същото време има необикновен героизъм в способността на Знаменосеца да запази своето достойнство в този момент на изпитание,когато му се струва,че рухват всички негови надежди и мечти.

Както през целия си живот,така и в предсмъртния си час Странджата остава неизменно свързан с борбата.Вазов затрогващо е нарисувал вълнуващата сцена-две поколения се разделят,но борческите традиции ги свързват още по-здраво.Знаменосецът съжелява единствено,че не умира с врага в родния Балкан.Чужд на материалните интереси и дълбоко свързан с идеалите на освободителната борба,Странджата се прощава в предсмъртния си час с най-скъпото,което има:къс от "вето" знаме,на което са останали думите "...или смърт" и мемоарът от 1867 г.С гордост и трепет старият хъш ги предава на Бръчков,тоест на младото поколение,което трябва да продължи святото дело.С тях той му предава и своя завет:"Бръчков,помни Странджата!Умри за България!".Този прекрасен човек,посветил се на родината и на свещения идеал,издъхва с нейното има на уста:"Ах,сладка е смъртта за Отечеството!".Този завет Бръчков поема за свой личен дълг,който трябва да изпълни.

Доказателство за силата на примера,който Странджата дава на Бръчков,е съдбата на младия хъш след смъртта на Знаменосеца.Смъртта на Бръчков при Гредетин също е пример за гордо,изпълнено с героизъм мъченичество.Да умират така младите българи са се учили от старите поборници.

Заветът на стария хъш отговаря на неговия живот и на смъртта му.Има нещо изключително в това човек да остави толкова ярка диря след себе си,че дори и след земния му край да са живи думите,които е изрекъл,да е незабравим начина,по който е живял.Такава способност притежават само необикновените личности.Един от тях е Странджата от "Немили-Недраги",чийто живот излъчва особена красота,съчетавайки в едно мъченичеството и героизма."Умри за България!" са думите,в които се слива целта на живота и смъртта на един достоен българин.