Платон - биография, идеи, възгледи

[Mozo]

ЮЗУ “НЕОФИТ РИЛСКИ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ
Катедра ”ФИЛОСОФИЯ”

Платон

Големият немски мислител Карл Ясперс твърди, че след Платон цялата философия е просто едно повторение на вече известни неща. Дори да не приемем тази теза, трябва да признаем, че с Платон започва съзнателната автобиография на философията и философите.

Платон (427-347 г. пр. н. е.) е знаменит древногръцки философ, ученик на Сократ и учител на Аристотел. През 387 г. основава школа – Атинската академия. Истинското име на Платон е Аристокъл. Прякорът му произлиза от борческите кръгове.
Платон е роден в сравнително заможно аристократично семейство. Някои му приписват божествен произход. Неговите идеи достигат до нас чрез философски и драматични произведения, които се пазят в ръкописи, възстановени и редактирани много пъти (както и преведени) от началото на хуманизма. Наследството на Платон се състои най - вече от диалози, епиграми и писма. Всички известни диалози на Платон са се запазили до наши дни (с изключение на трактата “За благото”), но обикновено днешните издания на неговите произведения се състоят от диалози, смятани от повечето учени за неочаквани (напр. Алкивиад, Клитофон) или привидно правдоподобни (напр. Демодок или Вторият Алкивиад).
Платон става ученик на Сократ в своите младежки години. Попаднал в кръга на Сократ на 20 години и слушал беседите му осем години. В творчеството на Платон има два периода - сократически и идеалистически. Съчиненията са много и се разделят по периоди на написването им. Диалозите “Критон”, “Йон”, “Лизис”, ”Протагор” и монологът “Апология на Сократ” представят сократическия период от творчеството на философа. “Пир”, “Държавата”, “Федон”, ”Теетет”, “Федър”, “Парменид”, “Филеб”, “Софист” представят платонизма като едно от основните направления в древногръцката философия.
Как Платон конструира битието? - по четири принципа, които са йерархично подредени:
1. Учението за единното/благото/- то не може да се дефинира, т.е. не може да се каже какво е то, то е най - общото понятие. ььььььььь
2. Космическият ум - средоточие на всичко смислено и разумно.
3. Космическата душа - носи в себе си динамичност, одухотворяващ принцип.
4. Космос - това тяло, в което се въплъщават горните 3 принципа.
Най-важните проблеми във философията на Платон са: първо, неговата Утопия, която е най-ранната от дългата редица утопии; второ, неговата теория за идеите, представляваща първи опит да се разгледа нерешения дотогава проблем за универсалиите; трето, аргументите му в полза на безсмъртието; четвърто, неговата космогония; пето, концепцията му за познанието, по-скоро като концепция за спомена, отколкото за възприятието.
Платон е роден през 427 година пр.н.е., в първите години на Пелопонеската война. Той бил богат аристократ, свързан с различни хора, имащи отношение към управлението на Тридесетте тирани. Платон бил млад, когато Атина претърпяла поражение във войната и той можел да припише това на демокрацията, която неговото социално положение и семейни връзки явно са го заставяли да презира. Платон бил ученик на Сократ и изпитвал към него дълбока любов и уважение, а Сократ бил осъден на смърт от демокрацията. Затова не е удивително, че Платон трябвало да се обърне към Сократ като към първообраз на своята идеална държава.
Платон владеел изкуството да маскира така своите нелиберални съвети, че те заблуждавали през следващите векове много хора, които се възхищавали от диалога му "Държавата", без да разбират какво се съдържа в неговите рецепти. Винаги се е смятало за правилно да се хвали Платон, вместо да се разбира.

ИЗТОЧНИЦИ ЗА ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ПЛАТОН

Чисто философските влияния, които Платон изпитва, го насочват в полза на Спарта. Общо може да се каже, че са му оказали влияние Питагор, Парменид, Хераклит и Сократ. дддддддцдьцдььдддддддддд
От Питагор Платон е възприел орфическите елементи, срещащи се във философията му: религиозната насоченост, вярата в безсмъртието, в отвъдния свят, жреческия тон и всичко, което се затваря в образа на пещерата, а също и уважението си към математиката и пълното смесване на интелектуалното с мистичното. ььььььььььььььььььььььььььььььььььь
От Парменид Платон е наследил убеждението в това, че реалността е вечна и извън времето и че от логическа гледна точка всяка промяна трябва да бъде илюзорно. ььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь
От Хераклит Платон е заимствал негативната теория за това, че в чувствения свят няма нищо постоянно. Тази доктрина в съчетание с концепцията на Парменид довежда до извода, че знанието не може да бъде получено чрез органите на чувствата, а може да се постигне само с разума. Този възглед на свой ред се съгласува напълно с питагоризма.
От Сократ Платон е наследил интереса към занимание с етични проблеми и тенденцията да търси по-скоро теологично, отколкото механично обяснение на света. Идеята за "благото" във философията на Платон има повече значение отколкото във философията на философите до Сократ и е трудно този факт да не бъде приписан на неговото влияние.
Как е свързано всичко това с авторитаризма в политиката?
Първо, тъй като Благото и Реалността са извън времето, най - добра ще бъде такава Държава, която стои най-близо до божествения образец и се характеризира с минимум промени и максимум статистическо съвършенство, а нейните управници трябва да са хора, които най - добре от всички разбират вечното Благо. ьььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь
Второ, Платон, подобно на всички мистици, е твърдо уверен в правилността на своите убеждения, които може да предаде на другите само чрез влияние на примери от собствения си начин на живот. Питагорейците се стремели да установят управление на посветените и това всъщност е същото, което Платон иска. За да бъде човек добър държавен деец, трябва да познава Благото; това може да постигне само със съчетаване на интелектуално и нравствено възпитание. Ако хората, които не са получили такова възпитание, се допуснат до участие в управлението, те неизбежно ще го развратят.
Трето, необходимо е сериозно образование, за да се възпита добър управник по принципите на Платон. Изглежда неразумно настойчивото искане на Платон да се обучи младия Дионисий, Сиракузки тиранин, на геометрия, за да се направи от него добър цар, но от гледна точка на Платон това е било нужно. Той бил достатъчно питагореец, за да смята, че без математика е невъзможно да се постигне истинска мъдрост. Този възглед води след себе си олигархията.
Четвърто, Платон, както повечето гръцки философи, подкрепял възгледа, че за постигането на мъдрост е необходимо свободно време, затова мъдростта не се среща при тези, които са принудени да работят, да изкарват средства за живот, а се среща при тези, които притежават независими средства, или при тези, които Държавата е освободила от грижата за своето препитание. Тази гледна точка всъщност е аристократична.
Ако съпоставим философията на Платон със съвременните идеи, възникват два общи въпроса. Първият въпрос: съществува ли нещо, наричащо се "мъдрост"? Вторият въпрос: ако съществува, може ли да се създаде такова държавно устройство, което би й дало политическа власт?
Предполага се, че "мъдростта" не е някакво специализирано умение - такова, каквото притежава обущарят, лекарят или военният тактик. Тя трябва да е нещо по-общо в сравнение с това умение, защото се мисли, че притежаването й прави човека способен да управлява мъдро.
Според Платон мъдростта се състои в познаването на благото и би допълнил това определение с теорията на Сократ, че нито един човек не греши съзнателно, от което следва, че всеки, който знае в какво се състои благото, постъпва правилно.

ИДЕАЛНАТА ДЪРЖАВА НА ПЛАТОН

Най-важният диалог на Платон "Държавата" се състои в общи линии от три части. В първата част (до края на пета книга) се обсъжда въпросът за създаването на идеална държава; това е най - ранната утопия.
Един от изводите, направени в тази част, е, че управляващият трябва да бъде философ. Шеста и седма книга разглеждат определението на думата "философ". Това обсъждане оформя втората част.
Третата част се състои от обсъждане на различните по вид съще-ствуващи държавни устройства и техните достойнства и недостатъци.
Какъв в възможният първообраз на платоновия модел? Какви са вероятните причини за избора на именно това държавно устройство?
Четейки “Държавата” на Платон, всеки би открил приликата на неговия идеален модел с реално съществуващите отношения до V-ти век пр.Хр. в гръцкия полис Спарта. Дори и да не може да се приеме за единствен първообраз, той без съмнение е “възможен” източник за основните елементи на платоновата Държава. Именно Спарта е полисът, който се доближава максимално до идеала на платоновата държава.
Основно изискване за правилното функционниране на полиса според Платон е разделението на труда-земеделецът да се занимава със земеделие, занаятчията само с занаята си, а войникът (стражата) само със защита на полиса и поддържане на реда - т.е. с управлението. Никакво смесване между отделните касти не е полезно за държавата, защото тогава нито един от тях не би си вършил работата добре: “Занимаването с много работи, казва Платон, и размяната на трите съсловия помежду им е най-голяма вреда за държавата и с пълно право би могла да се нарече престъпление”.
Затова Платон решава да раздели гражданите на три класи: обикновени хора, войни и стражи. Само стражите трябва да притежават политическата власт. Необходимо е те да са значително по-малко от хората, принадлежащи към първите две класи. Първия път явно трябва да бъдат избирани от законодателя; след това званието им обикновено се предава по наследство, но в изключителни случаи някое даващо надежда дете може да се издигне от низшите класи, докато сред децата на стражите детето или младежът, които не отговарят на изискванията, могат да бъдат изключени от класата на стражите. Стражите са”това съсловие, на което подобава да има знание да ръководи и управлява по природа е твърде малобройно”.
Основен проблем според Платон е да се направи така, че стражите да осъществяват намеренията на законодателя. С този цел той внася различни предложения, засягащи образованието, икономиката, биологията и религията. Не винаги е ясно доколко предложенията се отнасят за другите класи освен за стражите; ясно е, че някои от тях се отнасят за войните, но Платон се интересува основно от стражите, които трябва да бъдат обособена класа. Именно нарушаване границите на кастите е било причина според него идеалният обществен ред - аристокрацията да се опорочи и да се превърне в тимокрация. За прякото управление на държавата се обучават най - добрите измежду стражите. Те трябва да станат мъдреци и философи за да могат да ръководят с разума вместо със страстите си.
Аналогично е и политическото устройство в Спарта до V-ти век пр.Хр. Малобройното съсловие на спартиатите единствено притежава политически права в полиса. Всеки един от тях се занимава единствено с военно дело и физическа подготовка. Каквото и да е друго занимание, е не само позорно, но и абсолютно забранено. Другите две групи на илотите и периеките - основната част от населението на Спарта, като брой, но не и по значение, се занимават само с земеделие, занаяти и търговия, а до оръжие се допускат само периеките и то като леко въоръжени помощни отряди. Спартиатите се обучават главно чрез физически упражнения, болнавите деца се убиват още в най - ранна възраст. Всички живеят в общи казарми още от 6-тата си година. Имуществото им е общо и не се допуска никакво натрупване на богатство и лукс, като дори парите в Спарта, доколкото са необходими в междуполисните отношения, са от желязо.
Същите изисквания поставя и Платон за стражите в своята идеална държава. Абсолютно задължително според него за здравословното съществуване на обществото е общността на всяко имущество, включително жените и децата. Подбора на физически здравите деца, както и общото им възпитание, извършвано от държавата, също са необходими мерки за поддържане на управляващото съсловие. Допълнение към това е изискването на Платон за генетичен подбор на бъдещите родители. “Необходимо е - казва той - най-добрите мъже да се събират обикновено в брак с най-добрите жени, а най-лошите мъже с най-лошите жени, като първите отглеждат поколение, а вторите не отглеждат”.
Според Платон образованието се дели на две части - музика и гимнастика. И двете понятия имат при Платон по - широк смисъл от сега: "музика" означава всичко, което влиза в областта на музите, "гимнастика" означава всичко, което е свързано с физическата тренировка и подготовка. "Музиката" е почти толкова широка, колкото и това, което наричаме "култура", а "гимнастиката" представлява нещо по-широко от това, което наричаме "атлетика".
Възпитанието на децата трябва да развива преди всичко такива качества като сериозност, спазване на външно приличие и мъжество. Трябва да има строга цензура над литературата, която младите хора могат да четат от най - ранна възраст, и над музиката, която им се позволява да слушат. Майките и бавачките трябва да разказват на децата само разрешени разкази. Четенето на Омир и Хезиод не трябва да се допуска по ред причини. Първо, те изобразяват богове, които от време на време се държат лошо, което е непедагогично: младите хора трябва да бъдат учени, че злото никога не идва от боговете, тъй като Бог е творец не на всички неща, а само на добрите неща. Второ, при Омир и Хезиод някои неща са изградени така, че да предизвикат у читателя страх от смъртта, докато възпитанието трябва на всяка цена да заставя младежите да желаят да умрат в сражение. Юношите трябва да бъдат учени, че робството е по-лошо от смъртта, и затова не трябва да им се дава да четат разкази за добри хора, плачещи дори заради смъртта на приятелите си. Трето, спазването на външно приличие изисква да няма никога смях на висок глас, а Омир говори за "неизтощим смях на благословените богове". Как учителят ще порицава ефективно веселието, ако юношите могат да цитират този откъс? Четвърто, при Омир има откъси, възхваляващи богати пирове, както и откъси, описващи въжделенията на боговете; такива откъси пресичат желанието за умерен живот. Не трябва да има разкази, в които лошите хора са щастливи, а добрите са нещастни: моралното влияние на подобни разкази би могло да се окаже най-гибелно за възприемчивите умове. Заради това поетите трябва да бъдат осъдени.
По - нататък става дума за цензуриране на музиката (в съвременния смисъл). Лидийските и йонийските хармонии трябва да бъдат забранени, първо, защото изразяват печал, и второ, защото правят човека слаб. Трябва да се допускат само дорийски (за мъжество) и фригийски (за умереност). Допусканите ритми трябва да бъдат прости и да изразяват мъжество и хармоничен живот.
Тренировката на тялото трябва да бъде много сурова. Всички трябва да ядат рибата и месото само пържени и не трябва да има нито сосове, нито сладкарски изделия. Хората, възпитани по този начин, казва Платон, няма да се нуждаят от лекари. До определена възраст младите хора не трябва да виждат неприятни неща или пороци. Но в съответен момент трябва да бъдат подложени на "съблазни", както във вид на ужаси, които не трябва да плашат, така и във вид на безнравствени удоволствия, които не трябва да прелъстяват. Когато издържат тези изпитания, ще бъдат считани за годни да станат стражи. Преди да пораснат, юношите трябва да видят войната, макар че не са длъжни да се сражават.
Що се отнася до икономиката, Платон предлага да се въведе за стражите радикален комунизъм, а също (така мисля) и за войните, макар че не е много ясно. Стражите трябва да имат малки къщи и да ядат обикновена храна; те трябва да живеят като в лагер, обядвайки в общи столови; не трябва да имат частна собственост освен най-необходимото. Златото и среброто трябва да бъдат забранени. Макар да не са богати, нищо не им пречи да бъдат щастливи; цел на града е щастието на целия град, а не щастието на една класа. И богатството, и бедността са вредни, така че в града на Платон няма да има нито едното, нито другото. Има любопитен аргумент за войната: лесно ще печелим съюзници, защото нашият град няма да взема дял от военната плячка.
С притворно нежелание платоновият Сократ прилага своя комунизъм към семейството. На приятелите, казва той, всичко трябва да им е общо, включително жените и децата. Той допуска, че това е свързано с трудности, но не ги счита за непреодолими. Второ, девойките трябва да получават същото възпитание като юношите, изучавайки музика, гимнастика и военно изкуство заедно с тях. Жените трябва да са във всяко едно отношение напълно равноправни с мъжете. Еднаквото възпитание, което прави мъжете добри стражи, ще направи и жените добри стражи. "Относно опазването на държавата природата на жените и мъжете е една и съща..." Несъмнено между мъжете и жените има разлики, но те нямат никакво отношение към политиката. Някои жени са склонни към философия и са годни за стражи, някои от жените са войнствени и биха могли да бъдат войни.
Избирайки за стражи някои мъже и жени, законодателят ще им заповяда да живеят в общи жилища и да се хранят на обща трапеза. По време на някои празници младите ще бъдат женени, както ги учат, уж по жребий и според необходимостта да се запази постоянната численост на населението, но в действителност управниците на града ще манипулират жребия, водейки се от принципите на евгениката. Те ще правят така, че най-добрите производители да имат най-много деца. Всички деца ще се вземат след раждането от родителите им и ще бъдат предприети сериозни предохранителни мерки, за да не знаят родителите кои деца са техни, а децата не трябва да знаят кои са родителите им. Децата с физически недостатъци и децата на лошите родители "ще бъдат скривани по подобаващ начин на тайно и неизвестно място". Децата, родени от връзки, които не са санкционирани от държавата, трябва да се смятат за незаконни. Заинтересованите страни нямат право да възразяват срещу урежданата от държавата "женитба", те трябва да се ръководят от мисълта за своя дълг пред нея, а не от някакви посредствени чувства, които обикновено се славят от поетите в изгнание.
Тъй като детето не знае кои са родителите му, трябва да нарича "баща" всеки мъж, който би могъл да му е такъв по възраст; това се отнася също за "майка", "брат" и "сестра". Общо взето (но не абсолютно) не трябва да се допускат женитби между "брат" и "сестра". (Ако Платон беше помислил още по-старателно, щеше да открие, че е забранил всички женитби, с изключение на женитбите между брат и сестра, които смята за редки изключения). Предполага се, че чувствата, свързани в днешно време с думите "баща", "майка", "син" и "дъщеря", все още ще се свързват с тях и при новия ред, установяван от Платон; например младежите няма да бият старците, защото някой старец може да се окаже баща на някой младеж.
Основната мисъл се състои, разбира се, в това да се сведат до минимум частнособственическите чувства и така да се премахнат препятствията, стоящи по пътя към господството на обществения дух, както и да се осигури мълчаливо съгласие с липсата на частна собственост. Тези мотиви са били в значителна степен същите като мотивите, довели до безбрачното духовенство.
Ето накратко описанието на идеалното общество: “В добре уредената държава жените са общи, общи са и децата, а и цялото тяхно възпитание, както са общи заниманията им по време на война и мир. А пък царете им са мъже, превъзходни в областта на философията и във военното дело.” “Никой от войниците няма нищо собствено, а къщите са общи за всички” “Никой нищо не трябва да притежава от тия имоти, но като опитни във война и като стражи да получават от другите възнаграждение за своята служба като пазачи във вид на храна за годината, а пък те самите да се грижат за цялата държава.”
С това Платон ни дава буквалната картина на спартанското общество, каквото ни е позанато от историческите извори. Единственото, което превръща платоновата държава в идеален модел е съгласието и разума върху които се крепи неговото общество. Така например средството, което Платон вижда за осъществяване на съвършената държава е убеждението и безропотното подчинение пред мъдростта на философите от страна на всички съсловия и отделните граждани. “Нима ако мнозинството от хората узнаят, че ние говорим за тях истината, ще се разсърдят на философите и не ще ли ни повярват, когато твърдим, че държавата в друг случай никога не би благоденствала, освен ако я нарисуват художници, които си служат с божествен пример?” При законите в държавата “всички ще живеят в мир помежду си и няма опасност гражданите да въстанат едни срещу други”.
Именно това съгласие не успяват да постигнат спартанците. Изправени пред реалността, в която никой занаятчия не напълно доволен от положението си, нито земеделецът е склонен да изхранва управляващите, нито стражите са съгласни да живеят без комфорт и имущество, те са принудени често да потушават бунтове и всяка година да извършват традиционно масово изтребление на илоти. Борбата между съсловията и несъгласието им относно правата и задълженията им съпътстват цялата спартанска история. Въпреки това, благодарение на запазената непроменена три века конституция на Ликург, Спарта успява за продължителен период да съхрани политическата си система. Максималното ограничаване на външното влияние, предотвратяването и на най-дребната промяна и нарушение на традициите, спред Платон гарантира на държавата благоденствие и разцвет. Това е и принципа, който Спарта следва в развитието си до V-ти век пр.Хр.
Теологични аспект на системата: Платон казва ясно, че лъжата трябва да бъде изключително право на правителството, също както правото да дава лекарство е изключително право на лекаря. Правителството трябва да лъже хората, правейки се, че организира женитби по жребий, но това не е въпрос от религиозно естество.
Трябва да има "една царска лъжа", която, както се надява Платон, може да заблуждава управляващите, но останалите жители на града ще заблуждава във всеки един случай. Тази лъжа се разглежда по-нататък с пространни подробности. Най-важната й част е догмата, че Бог е създал три вида хора; най-добрите са направени от злато, по-малко добрите – от сребро и простата тълпа – от мед и желязо. Направените от злато са годни да бъдат стражи, направените от сребро трябва да бъдат войни, а останалите са длъжни да се занимават с физически труд. Обикновено, но не непременно винаги, децата ще принадлежат към съсловието, към което са принадлежали техните родители; когато не принадлежат към това съсловие, трябва да бъдат повишавани или понижавани. Смята се за невъзможно да бъде заставено сегашното поколение да повярва в този мит, но следващото и всички следващи след него поколения могат да бъдат възпитани така, че да не могат да се усъмнят в него.
До определяне на “справедливостта”, което е формална цел на цялото обсъждане, се стига в четвърта книга. Казва се, че справедливостта се състои в това всеки да върши своята работа и да не се бърка в чуждите дела: градът е справедлив, когато търговецът, наемникът или стражът изпълняват всеки своето задължение, без да се намесва в работата на другите класи.
Това, че всеки трябва да се занимава със своята работа, е несъмнено превъзходно наставление, но то едва ли съответства на това, което съвременният свят би нарекъл “справедливост”. Гръцката дума, преведена така, съответства на много важно понятие в гръцката мисъл, за което обаче ние нямаме точен еквивалент. Тук може да се цитира Анаксимандър, който казва:
“От каквото се появяват нещата, в същото намират своя край според необходимостта. Защото за своята нечестивост понасят наказание и получават възмездие едно от друго в установеното време”.
Думата “справедливост”, както още се употребява и до днес в правото, повече подхожда за концепцията на Платон от думата “справедливост”, използвана в политическите спекулации. Под влиянието на демократичната теория ние сме започнали да асоциираме справедливостта с равенството, докато за Платон тя не е имала такова значение. “Справедливостта” в този смисъл, в който тя е почти синоним на “правото” (law), както например, когато говорим за “съд”, засяга преди всичко правото на собственост, което няма никакво отношение към равенството. Първото определение за “справедливост”, предложено в началото на “Държавата”, гласи, че тя се състои в това да си плащаш дълговете.
Следва да се изкажат няколко съображения за определението на Платон. Първо, то допуска възможността за неравенство във властта и в привилегиите без справедливост. Стражите трябва да притежават цялата власт, защото са най-мъдрите членове на общината; несправедливостта според определението на Платон би се проявила само ако хора, принадлежащи към други класи, са по-мъдри от някои стражи. Ето защо Платон предвижда издигане и понижаване на гражданите, макар да смята, че двойното преимущество на раждането и образованието ще доведе в повечето случаи до превъзходство на децата на стражите над децата от другите класи.
Следващото съображение се състои в това, че определението на Платон за “справедливостта” предполага държава, организирана или според традицията, или според неговата теория и осъществяваща като цяло някакъв етически идеал. Справедливостта, както казва Платон, се състои в това, че всеки човек върши своята работа. Но в какво се състои работата на човека? В държава, която, като древния Египет или кралството на инките, остава една и съща от поколение в поколение, работа на човека е работата на баща му и не възникват никакви въпроси. Но в държавата на Платон нито един човек няма какъвто и да е законен баща. Затова работата му трябва да се определя или от собствените му вкусове, или според съждението на държавата за неговите способности. Очевидно последното би било желателно за Платон. Затова важна задача на правителството е да определи в какво се състои работата на човека. Въпреки че всички управници трябва да бъдат философи, нововъведеният не трябва да е какъв да е философ, а винаги човек.
Както се вижда идеалната държава на Платон в основните си елементи е в близко сходство със спартанското общество. Самият Платон обаче отбелязва, че дори и да е най-близко до неговия модел, то спада към типа управление, наречено тимокрация. Преходът от аристократичното общество на неговата идеална държава към тимокрацията в Спарта Платон отдава на смесване на различните съсловия и неправилно изчисление на подходящото време за оплождане на подбраните брачни двойки. Това според него води до раждане на “неталантливи и нещастни деца”, които стават лоши управници, които не се грижат за доброто възпитание на следващите поколения. Обществото губи традициите си. Вместо мъдреци поставя да го ръководят честолюбиви и дръзки хора. Стражите тайно се изкушават да трупат богатства и да живеят в лукс, докато накрая земеделците и занаятчиите поробват стражите и започват да вършат тяхната работа. Това е държавата при тимокрацията, каквато е и Спарта по времето, когато твори Платон. През този период (от края на Пелопонеските войни до налагането на новото управление на Александър Македонски в Елада) гръцкия полис е в упадък. Резки промени настъпват в политическото устройство и цялостния ред установен дот този момент в Древна Гърция. Пормените обаче засягат най-силно именно Спарта. Масово се разоряват спартиати, които в немислим до този момент съюз с периеки и илото въстават срещу новозабогателите управници. Опитите да се запази стария ред продължават дълго време и споменът за отминалото държавно устройство продължава да живее, но времето на старата Спарта безвъзвратно е отминало.
Вторият въпрос е: защо Платон избира именно моделът на Спарта при описанието на своята съвършена държава? ццццццццццц
Две са причините, които може да се изтъкнат. Първо - изорът на Платон е обоснован от приндалежността му към определен политически кръг. Известно е, че Платон е ученик на Сократ. Към него го насочва неговият вуйчо - Критий, който сам е почитател на сократовите беседи. След поражението на Атина в Пелопонеската война, Критий играе важна роля в временното проспартанско управление в Атина на “30те тирани”, а по-късно е убит заради жестокостите които извършва спрямо демократично настроените си съграждани. Друг останал в историята ученик на Сократ е Алкивиад, който макар и за кратко време да е водач на демократичната групировка в Атина, извоюва значителна победа като спартански пълководец. Самият Сократ след свалянето на Критий бил осъден на смърт от атинските си съграждани. Принадлежността на Платон към този кръг от по-широкомислещи атински аристократи, не може да не окаже влияние и върху собствените му политически пристрастия. Разбира се, историческият период, за който говорим е прекалено сложен и наситен с противоречия, за да може да се изчерпи с няколко изречения. Ясно е и,че ако някои от събеседниците на Платон са проспартански настроени, това не би могло да определи политическата му ориентация в спора между Атина и Спарта. Но без съмнение би могло да му даде по широк поглед върху събитията и да го спаси от възможните субективни пристрастия като атински гражданин. Другата причина за възхищението на Платон от строгото спартанско общество, според мен може да се открие в характеристиките на цялата епоха. Унищожаване на старото полисно общество, постоянни борби и противоречия между градовете-държави, краткотрайно създаване на съюзи, последвани от междусъюзнически войни. Продължили около век всички тези сътресения, носят огромно напрежение в цялото елинско общество. Това е епоха наситена със събития и съчиненията на Платон съвсем не са единствените съхранени през вековете съкровища на човешкия разум, които ни е оставила тя. Но замисляйки се за живота през този период, преставаме да се очудваме на мечтата на Платон за стройна държавна организация, строг морал и разбирателство между съсловията, а и между отделните гръцки полиси, защото, когато "воюват помежду си елини, които са приятели по природа, казваме че при такова положение Елада боледува". Подобни събития са накарали и Томас Мор да създаде своята "Утопия", а Хитлер да наложи идеята за "чистата арийска раса". Хаосът в общественото устройство винаги е раждал идеали за ред и строги закони, докато животът в подчинение на силна ръка, железните правила и традиции е създавало мечтатели за свобода и анархия.


ТЕОРИЯ ЗА ИДЕИТЕ И ФОРМИТЕ НА ПЛАТОН

Понятието идея е едно от най-оригиналните в цялата наука на философията - в нейните история и развитие. Известно и познато преди Платон, то влиза чрез неговото учение в същността на философската мисъл. Идеята като понятие така се закрепя, че без нея е невъзможен философския процес. Идеята е общо и дълбоко понятие, засягащо множество неща и явления в тяхната им особена и непозната същност. Но и категорично можем да заявим, че тя е вечна, тя е извън пространството ни, тя е обект на мисленето. Имайки предвид това, говорим за понятие, което е извън околните граници, то е духовно, независимо. Идеята е и обективната реалност. Тя не разкрива свойствата на нещата и явленията, а определя и се задълбочава в същността им, в основанието им. Тя е безотносителна във времето същност. Тя е извънпространствена природа, която изразява нейната трансцедентност. Тя е сетивно невъзприемаема. Идеята е дадена сама по себе си. Съществуват множество идеи или т.нар.ейдоси, които представляват битието.
От тук Платон полага началото на обективния идеализъм, противопоставен на философския материализъм. Но и точно тук се крие контрастът в разбирането му за битието. Дори самият Платон критикува отделни свои възгледи. Това личи от схващанията на философа, свързани с душата преди да се всели в човешкото тяло.
Философията за Платон е известен вид съзерцание, “съзерцание на истината”. То не е чисто интелектуално, не е просто мъдрост, а любов към мъдростта. Какво е философ? Първият отговор се намира в съгласие с етимологията: философ е този, който обича мъдростта. Но това не е равнозначно на обичащ знанието в този смисъл, в който за един любознателен човек може да се каже, че обича знанието; вулгарното любопитство не прави човека философ. Следователно определението търпи поправка: философ е човек, който обича “да съзерцава истината”. Но какво е съзерцание?
Да вземем за пример човек, който обича прекрасните неща, който смята, че е необходимо да присъства на представленията на нови трагедии, да гледа нови картини и да слуша музика. Такъв човек не е философ, защото обича само прекрасните неща, докато философът обича прекрасното като такова. Човекът, който обича само прекрасните неща, живее на сън, докато човекът, който знае абсолютно прекрасното, живее наяве. Първият има само мнение, вторият знание.
Каква е разликата между “знание” и “мнение”? Човекът, който притежава знание, има знание за нещо, иначе казано – за нещо, което съществува, докато това, което не съществува, е нищо. Така знанието е непогрешимо, защото логически е невъзможно да бъде грешно. Но мнението може да бъде грешно. Как е възможно това? Не може да има мнение за това, което го няма, защото това е невъзможно; не може да има мнение за това, което го има, защото това би било знание. Затова мнението трябва да бъде едновременно за това, което го има и което го няма. Но как може да бъде така? Отговорът гласи, че отделните предмети винаги включват в себе си противоположни свойства: това, което е прекрасно, в някои отношения е и безобразно; това, което е справедливо, е в някои отношения несправедливо и т.н. Всички отделни чувствени обекти, както твърди Платон, притежават този противоречив характер; така те са промеждутъчни между битието и небитието и са пригодни за предмети на мнение, но не и на знание.
Така стигаме до заключението, че мнението за света е предоставено на чувствата, докато знанието се отнася за свръхчувствения вечен свят, например мнението се отнася за отделните прекрасни предмети, а знанието се отнася за прекрасното като такова.
Единственият представен аргумент се състои в това, че ще бъде противоречие само на себе си да предполагаме, че едно или друго явление може да бъде едновременно прекрасно и непрекрасно или едновременно справедливо и несправедливо и че въпреки това отделни явления явно съчетават такива противоречиви свойства. Затова отделните неща са нереални. Хераклт казва: “В една и съща река влизаме и не влизаме, съществуваме и не съществуваме”. Като съчетаем това с това, което казва Парменид, стигаме до извода на Платон.
Но теорията на Платон съдържа нещо много значително, което не може да се види у неговите предшественици – това е теорията за “идеите”, или за “формите”. Тази теория е частично логическа и частично метафизическа. Логическата част няма нищо общо със значението на общите думи. Можем например да кажем: “Това е котка”. Какво разбираме под думата “котка”? Очевидно нещо различно от всяка отделна котка? Явно някое животно е котка, защото притежава обща природа, характерна за всички котки. Езикът не може да мине без общи думи като “котка” и такива думи очевидно не са безсмислени. Но ако думата “котка” означава нещо, тя не означава нещо, което е тази или онази котка, а е нещо като универсална характеристика. Тази характеристика не се е появила, когато се е родила отделната котка, и не изчезва със смъртта на отделната котка. В действителност тя няма място в пространството или във времето: тя е “вечна”. Това е логическата част на теорията. Аргументите в нейна полза, независимо от това дали са в края на краищата безусловно верни или не, са силни и съвършено независими от метафизическата част на теорията. Според метафизическата част на теорията думата “котка” означава някаква идеална котка. Котка, която Бог е създал и която е единствена по рода си. Отделните котки притежават природата на Котката, но в повече или в по-малко несъвършен вид. Само благодарение на това несъвършенство може да има много котки. Идеалната Котка е реална: отделните котки са само мними.
В последната книга на “Държавата” има доста ясно изложение на теорията за идеите, или формите. Тук Платон обяснява, че когато редица индивиди имат общо название, те имат също така обща “идея”, или “форма”. Например, макар че може да има много легла, съществува само една “идея”, или “форма”, за легло. Точно както отражението на леглото в огледалото е само мнимо, а не е “реално”, така и различните отделни легла са нереални, защото са само копие на “идеята”, която представлява едно-единствено реално легло и е създадена от Бога. За това едно-единствено легло, създадено от Бога, може да има знание, но за многото легла, направени от дърводелците, може да има само мнение. Философът ще се интересува само от едното-единствено идеално легло, а не от многото легла, които могат да бъдат открити в чувствения свят.
Според Платон има два свята : на идеите – идеален свят и свят на несъвършенните сетивни неща.
Първо, светът на интелекта се различава от света на чувствата; след това, интелектът и чувственото възприятие – всяко на свой ред – се делят на два вида. Двата вида чувствено възприятие не ни интересуват. Двата вида интелект се наричат съответно “ум” и “разсъдък”. От тях умът е на по - високо равнище: той се занимава с чистите видения и негов метод е диалектиката. Разсъдъкът е такъв вид интелект, който се използва в математиката; той е по-низш от ума, защото използва хипотези, които не може да провери.
Платон се опитва да обясни разликите между ясното интелектуално съзерцание и неясното съзерцание на чувственото възприятие чрез аналогия със зрителното възприятие. Зрението, казва той, се отличава от другите чувства, защото изисква не само око и обект, но и светлина. Ние виждаме ясно предметите, които са осветени от слънцето, по здрач виждаме неясно, а при пълна тъмнина не виждаме нищо. И така, светът на идеите е това, което виждаме, когато предметът е осветен от слънцето, а светът на преходните неща е неясен, сумрачен свят. Окото е подобно на душата, а слънцето, като източник на светлина, на истината или благото.
“…Така е и с душата: всеки път, когато тя се устремява натам, където сияят истината и битието, тя ги възприема и ги опознава, което показва нейната разумност. А когато се отклонява в областта на смесването с мрака, възникването и унищожението, тя тъпее, става подхвърлена на мненията, променя ги така и иначе и изглежда като лишена от ум… Така че това, което придава на познаваемите неща истинност, а човека прави способен да опознава, си ти и смятай, че идеята за благото е причина за знанието и опознаването на истината”.
Това довежда до знаменития образ на пещерата, според който лишените от философия, могат да бъдат сравнени със затворници в подземна пещера, които имат възможност да виждат само в едно направление, защото са вързани, зад тях гори огън, а пред тях има стена. Между тях и стената няма нищо; всичко, което виждат, са собствените им сенки и сенките на предметите, които се намират зад тях, хвърляни върху стената от светлината на огъня. Те неизбежно приемат тези сенки за реални предмети и нямат никаква представа за предметите, които създават сенките. Накрая един от тях успява да избяга от пещерата навън; той вижда за първи път реалните предмети и разбира, че до този момент е бил мамен от сенки. Ако той е философ, годен да стане страж, ще смята за свой дълг към своите бивши другари по затвор да отиде обратно в пещерата, да им обясни истината и да им покаже пътя нагоре. Но ще му бъде трудно да ги убеди, защото след слънчевата светлина ще вижда по-малко от тях сенките и ще им изглежда по-глупаво отколкото преди да избяга.
Значението на благото във философията на Платон е своеобразно. Знанието и истината, казва той, са подобни на благото, но благото трябва да бъда поставяно по-високо. “Благото не е съществуване, то се намира извън пределите на съществуването, превишавайки го по достойнство и сила”. При възприемането на абсолютното благо диалектиката води до край на интелектуалния свят. Чрез благото диалектиката може да мине и без хипотезите на математиката. Лежащото в основата допускане е, че реалността, противоположно на видимостта, е пълно и съвършено благо; затова да се възприема благото означава да се възприема реалността. През цялата философия на Платон преминава същото смесване на интелектуалното и мистическото, каквото и във философията на питагоризма; но в тази кулминационна точка преобладава мистицизмът.
Теорията за идеите на Платон съдържа голямо количество очевидни грешки. Но въпреки това тя представлява доста важна стъпка напред във философията, защото е първата теория, която подчертава проблема за универсалиите, запазил се в различни форми чак до наши дни.

БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДУШАТА СПОРЕД ПЛАТОН

Душата притежава три основни способности - разум, воля и сетивност, на които съответстват отделните добродетели – мъдрост, мъжество и умереност. Платон възвишава духовната индивидуалност до беззсмъртното постранство и приема категорично тази идея като я обосновава в някои свои произведения.
Например, във “Втори аргумент за безсмъртието на душата – учението е припомняне” Кебет прави извод от казаното от Сократ, че ”...учението не е нещо друго, а припомняне. Та и от него следва, че някъде в по - раншно време сме научили това, което си припомняме сега. А е невъзможно, ако душата ни не е била някъде, преди да приеме този човешки вид. Така че и по този начин излиза, че душата е нещо безсмъртно...”.
Диалогът, наречен в чест на Федон, е интересен в някои отношения. В него са описани последните минути от живота на Сократ. Според Платон Сократ е идеал за човек, който е мъдър и добър в най-висша степен и едновременно с това изобщо не се страхува от смъртта. Спокойствието на Сократ в последния му час е свързано с неговата вяра в безсмъртието и важното значение на "Федон" се състои не само в това, че в него се описва смъртта на един мъченик, но и в това, че в него се представят много доктрини, които по-късно стават християнски.
Сократ се отнася без огорчение към своята смърт, защото е убеден, че от този свят ще се отправи " първо, при други богове, мъдри и добри, и второ, при мъртвите, които са по-добри от живите, които са тук, на Земята... преизпълнен съм с радостна надежда, че мъртвите ги чака някакво бъдеще и че то, както гласят и старинните предания, е неизменно по-добро за добрите, отколкото за лошите". Смъртта, казва Сократ, е отделяне на душата от тялото. Тук се сблъскваме с дуализма на Платон: между реалността и видимостта, идеите и чувствените предмети, ума и чувственото възприятие, душата и тялото. Тези двойки са свързани: първият член във всяка двойка превъзхожда втория както по реалност, така и по благо.
Разграничаването на духа от материята, разпространило се във философията, в науката, а също и между обикновените хора, имало религиозен произход и се появило като разграничаване на душата от тялото. Както видяхме, орфикът провъзгласява, че е дете на земята и на звездното небе; от земята се появява тялото, а от небето - душата. Именно тази теория Платон се опитва да изрази с езика на философията.
Казва се, че тялото е препятствие за придобиване на знание и че зрението и слухът са недостатъчни свидетели; истинското съществуване, ако то изобщо е дадено за душата, се разкрива не в усещането, а в мисълта.
Мисълта е най-добра, казва Сократ, когато умът е съсредоточен върху себе си и не му пречат нито зрението, нито слухът, нито страданието, нито наслаждението, когато умът напуска тялото и се устремява към истинското битие, "при което за философа тялото не е на почит". Оттук Сократ преминава към идеите (формите, същностите). Има абсолютна справедливост, абсолютна красота и абсолютно благо, но те са невидими за очите. "И аз не говоря само за тях, но и за абсолютно по-голямо, здраве, сила, и за същността или истинската природа на всичко". Всичко това може да се съзре само чрез интелектуални видения. Следователно, докато се намираме в тялото и докато душата ни е заразена със злото на тялото, нашият стремеж към истината няма да бъде удовлетворен.
Тази гледна точка изключва научното наблюдение и експеримента като методи за постигане на знание. Умът на експериментатора не се "съсредоточава в себе си" и не се стреми да избегне звуковете или зрението. Двата вида умствена дейност, които могат да се осъществяват чрез метода, препоръчван от Платон, са математиката и мистичното прозрение. Това обяснява защо те се преплитат толкова тясно при Платон и при питагорийците.
Знанието е спомен и затова душата трябва да съществува още преди рождението. Затова притежаваме такива идеи, които не можем да изведем от опита.
Според Платон душата на истинския философ, който през живота си е престанал да бъде роб на плътта, след смъртта отива в невидимия свят, за да живее в състояние на блаженство сред боговете. Но нечистата душа, която е обичала тялото, ще стане привидение, блуждаещо край гробовете, или ще влезе в тялото на някое животно като магаре или вълк, или сокол, съответстващо на нейния характер. Човекът, който е бил добродетелен, но не е бил философ, ще се превърне в пчела, оса или мравка, или в някое друго животно със стадна и общителна природа.

КОСМОГОНИЯТА НА ПЛАТОН

Космогонията на Платон е представена в ”Тимей”. В ”Тимей” се разказва историята на света до сътворението на човека. Тук Платон развива учение за творението на божествения Космос от първобитния Хаос.
Това, което е неизменно, се постига с разум и мислене, а което се променя, принадлежи на мнението. Като чувствен светът не може да бъде вечен и трябва да бъде създаден от Бога. Понеже Бог е добър, той е направил света по вечен образец; Бог не е завистлив и е пожелал всичко да бъде по възможност подобно на самия него. ”Като поискал всичко да бъде добро, а лошо да не бъде по възможност нищо, Бог привел всичко, подлежащо на зреене, което не намерил в състояние на покой, а в нестройно и безпорядъчно движение, от безпорядък в ред, смятайки, че второто е всякак по-добро от първото”. (Така изглежда, че Богът на Платон, противоположно на еврейския и християнския Бог, не е създал света от нищо, а е преустроил предшестващ света материал). Той е вселил ума в душата, а душата – в тялото. Светът е създаден от него като цяло живо същество, одушевено и надарено с ум. Има само един свят, а не много светове, както учат различните философи преди Сократ; не може да има повече от един свят, защото той е създадено копие, което трябва да съответства колкото се може по-много на вечния оригинал, постиган от Бога. Светът като цяло е едно видимо животно, поместващо в себе си всички други животни. Той е сфера, защото подобното е хиляди пъти по - прекрасно от неподобното, а само сферата е подобно на себе си отвсякъде. Той се върти, защото кръговото движение е най-съвършеното, и тъй като това е единственото му движение, той не се нуждае нито от крака, нито от ръце.
Четири елемента – огън, въздух, вода и земя, – всеки от които явно е представен от число, се намират в постоянна пропорция, с други думи - огънят се отнася към въздуха, както въздухът към водата и водата към земята. Бог е употребил всичките тези елементи при сътворението на света и затова светът е съвършен и не е подложен на стареене и болест. Светът е приведен в хармония благодарение на пропорцията, а хармонията поражда в света дружествен дух и затова само Бог е в състояние да раздели света на части. Отначало Бог е създал душата, а след това тялото. Душата се състои от неделимо - неизменяемо и делимо - изменяемо.
Дотогава нямало нито дни, нито нощи. Ние не трябва да говорим за вечна същност, че тя е съществувала или че ще съществува; правилно е само да се каже, че я има. Подразбира се, че за “подвижния образ на вечността” е правилно да се каже, че е бил или ще бъде.
Времето и небето се появили в едни и същ момент. Бог създал слънцето, за да могат животните да изучават аритметиката; предполага се, че без редуването на дните и нощите не бихме имали никаква представа за числата. Наблюдаването на дните и нощите, на месеците и годините довело до знанието за числото, дало ни е понятието за време и оттам е произлязла философията. Това е най-голямото преимущество, което дължим на зрението. Има (освен света като цяло) четири вида животни: богове, птици, риби и земни животни. Боговете са преди всичко огън; неподвижните звезди са божествени и вечни животни.
Създателят е създал по една душа за всяка звезда. Душите притежават чувства – любов, страх и гняв; ако преодоляват тези чувства, те водят праведен живот, ако не – неправеден. Бог е поставил някои души на Земята, други – на Луната, а някои – на други планети и звезди и е предоставил на младши богове да образуват телата им.
Земята, въздухът, огънят и водата не са първи начала, букви или елементи; те дори не са срички или съставни думи. Огънят например не трябва да се нарича “това”, а само “такова”, с други думи – това не е субстанция, а по-скоро състояние на субстанция. Тук възниква въпросът същностите, които могат да се постигнат, само названия ли са? Казват ни, че отговорът зависи от това дали разумът и действителното мнение са едно и също нещо. Ако това не е така, знанието трябва да бъде знание за същностите и затова същностите не могат да бъдат прости названия. Разумът и действителното мнение, разбира се, се различават, защото едното се внедрява чрез наставление, а другото – чрез убеждение; едното се съпровожда от действително разбиране, а другото – не; всички хора споделят действителното мнение, но разумът е атрибут на боговете и на много малко от хората.
Истинските елементи на материалния свят не са земята, въздуха, огъня и водата, а два вида правоъгълни триъгълници: един, представляващ половината от квадрата, и друг, съставящ половината от равностранен триъгълник. Отначало всичко е било смесено и ”четирите рода са се обособили в пространството преди още да е дошло времето да се появи организираната от тях Вселена”. Но след това Бог за първи път им придал вид чрез формата и числото, „…те били приведени от Бога до най-висшата възможна за тях красота и до най-висше съвършенство от съвсем друго състояние”. Казва ни се, че споменатите по - горе два вида триъгълници са най-прекрасните форми и затова Бог ги е използвал при създаването на материята. Чрез тези два триъгълника може да се построят четири или пет правилни геометрични тела и всеки атом на тези четири елемента е правилно геометрично тяло. Атомите на земята са кубове, на огъня – тетраедри, на въздуха – октоедри и на водата – икосаедри.
Теорията за правилните геометрични тела, изложена в тринадесетата книга на Евклид, била по времето на Платон ново откритие. Правилният тетраедър, октоедър и икосаедър имат за страни равностранни триъгълници, а додекаедърът – правилни петоъгълници и затова не може да бъде съставен от двата платонови триъгълника. Ето защо Платон не използва додекаедъра във връзка с посочените по-рано четири елемента. За додекаедъра Платон само казва: „Остава още една пета многостенна конструкция: Бог я определил за Вселената и я използвал, когато я рисувал и украсявал”. Това място не е ясно, но съдържа в себе си намек, че вселената е додекаедър; на други места обаче се казва, че е сфера.
Пентаграмът винаги е заемал видно място в магията и вероятно това свое положение дължи на питагорийците, които го нарекли ”здраве” и го употребявали като символ, по който се разпознавали членовете на братството. Вероятно той дължи свойствата си на обстоятелството, че додекаедърът има за стени петоъгълници и в известен смисъл представлява символ на Вселената.
Човекът има две души: една безсмъртна и друга – смъртна; една създадена от Бога и друга – създадена от други богове. Смъртната душа помества в себе си „…опасни и зависещи от необходимостта състояния: като начало – удоволствието, тази най-силна примамка на злото, след това страданието, пропъждащо ни от благото, в добавка двете неразумни съветнички – дързостта и боязънта, и накрая гневът, който не се вслушва в уговорките, и надеждата, която неимоверно леко се вслушва в ласкателствата. Всичко това те са смесили с неразумното усещане и с готовата на всичко любов и така са довършили по законите на необходимостта смъртният вид на душата”. Безсмъртната душа се намира в главата, а смъртната в гърдите.
Литература


1. Платон - “Държавата” – София – 1981г.
2. Платон: Менон, Горгий, Кратил, Пирът, Федон, Федър - в “Диалози”, т.2, С, 1982
3. Платон: Парменид, Софистът, Теетет, Тимей, Филеб, в “Диалози”, т.4, С., 1990
4. Сомоса, Хосе Карлос - ”Пещерата на идеите” – изд. ”Колибри”
5. Ланге-Айхбаум, В., Курт, В. - ”Гении, лудост и слава - философи и мислители” – изд. ”Захарий Стоянов”
6. Кънев, Александър – ”Западната философия: Платон, Декарт, Кант, Хегел - парадигми, революции, перспективи”
7. Улф, Робърт Пол – ”За философията”
8. Радев, Р. - ”История на философията” - изд.”Идея”, Ст.Загора, 1994г.
9. Радев, Р. - “Философите”
10. Радев, Р. – ”Антична философия” – Ст.Загора, 1994г.
11. Радев, Р. – ”Антична философия.Антология” – Ст.Загора, 1994г.
12. Радев, Ради – ”Антична философия”
13. Радев, Ради - “Философите”
14. Крешенцо, Л. – ”История на гръцката философия. Предсократиците” – София, 2001г.
15. Рикен, Фр. – ”Философия на античността” – изд. ”Лик”София, 2001г.
16. Гановски, С. - ”Кратка история на философията”
17. Марков, С. - ”Философията като метафизика” - В.Търново, 1996г.
18. Григоров, M., Кацаров, K. - ”Блясъци на устроумието” - София, 1969г.
19. Александров, Г.Ф. - ”История на философията”
20. Хегел, Г.В.Ф. - ”История на философията”, София, 1982г., т. I-III
21. Паскал, Б. - ”Мисли”, София, 1979г.
22. Шмид Х., Шишков Г. - “Философски речник”, Университетско издателство “Св.Климент Охридски”, София, 1997г.
23. "Антология по философия” – Просвета, София, 1992 г.
24. Радев, Р, - ”Велики философи - I част”, София,1990г.
25. Панова, Е. - ”Велики философи II част”, София,1993г.
26. Марчев, Ф. - ”Философия. Идеи. Школи. Направления”, Варна, 2001г.
27. Марчев, Ф. - ”Философия (текстове)”, Варна, 2001г.