Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Антиосмански движения и освободителни процеси в България....

Безплатни реферати, есета, анализи, доклади и всякакви теми свързани с историята.
Археография, археология, архивистика, архонтология, бонистика, ваксилология, генеалогия, хералдика, дипломатика, документознание, епиграфика, историография, източникознание, историческа методология, нумизматика, палеография, папирология, хронология.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283199
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332742
Местоположение: Somewhere In Time

Антиосмански движения и освободителни процеси в България....

Мнение от Mozo »

Антиосмански движения и освободителни процеси в България. Чипровско въстание 1688 г.




Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”








Р Е Ф Е Р А Т









Антиосмански движения и освободителни процеси в България. Чипровско въстание 1688 г.








Изготвил: Айше Феимова Рубева
Спец.: Античност и средновековие – магистратура
Фак.№206


Шумен 2007 г.






Разгромът на християнските войски при Никопол през 1396 г. е преломно събитие в живота на балканските народи. За момента на полуострова не съществува реална политическа сила, която да спре устрема на завоевателите.
По инициатива на полско – унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и прославеният му военачалник Януш Хуниади през 1443 – 1444 г. бил организиран кръстоносен поход, който завършил печално с разгром при Варна на 10 Ноември 1444 г. В тази, както я наричат „битка на народите”, угаснала последната надежда на балканските народи за отхвърляне на османското владичество. Девет години по – късно на 29 Май 1453 г. паднал и Константинопол. Героичната съпротива на албанските планини също била сломена, а в самия край на ХV в. през 1499 г. била покорена и последната свободна балканска земя – Черна гора. Под натиска на събитията Влашко и Молдова се принудили да приемат опекунството на султана и станали васални държави.
В първите две столетия от робството споменът за загубената свобода и държавна независимост все още бил жив в съзнанието на българите. Най – силно този спомен бил съхранен сред малцината представители на старата феодална аристокрация, градските първенци и сред българското население с по – особен статут, каквито били войниците, доганджиите, дервенджиите и др. На тези среди разчитали и главните инициатори на антиосманските действия като папството, непосредствено застрашената Унгария и североиталианските републики.
По време на османската династична междуособица между 1402 – 1413 г. антиосманските сили оказали в рамките на своите възможности подкрепа на местните първенци, които се опитали да възстановят държавната независимост. Такава помощ била оказана на „Константин, цар и император на България” и на Иван Шишмановия син Фружин. При все това благоприятните моменти за по организирана съпротива били пропуснати и освободителните движения не успяват.
От втората половина на ХV в. първоначалният стрес от османското заробване бил преодолян, вследствие на което се наблюдава духовно и политическо раздвижване. Показателен факт е възстановяването на Рилския и Бачковския манастир, строежа на много храмове и др. По стенописите и надписите на църквите се появяват образи и имена не само на стародавни царе и светци, но и на ктитори от по – заможните прослойки на българското население.
Манастирите освен монашески общежития били и просветни центрове, в които се поддържал духът на българина. Само там по време на празници българите се чувствали в своя среда, слушали жития за родни светци и истории за някогашни български царе. Напомнянето на миналото помагало да не се забрави и дългът на съвременното поколение към настоящето.
Духовното раздвижване сред българите било забелязано не само от хора като Владислав Граматик, който описал пренасянето на мощите на св. Иван рилски, но и от чужденци, какъвто е хуманистът Филип Буонакорски, който пише че българите „най – неспокойно очакват свободата си и не желаят да понасят повече тежкото робство.”
Не закъснели и първите проявления на защита на националното достойнство и самобитност. Опитите за ислямизиране на по – заможното население срещнали индивидуален отпор. Такъв е случаят с изгорения на клада, заради отказа му да приеме исляма, софийски златар Георги – 1515 г. Подобна е съдбата и на друг софиянец – обущарят Николай, убит от фанатизираната ислямска тълпа през 1555 г. И двамата били удостоени от църквата с канонизация. В обобщен вид народът представя чертите на незнайните мъченици в образа на балканджи Йово.
С налагането на военно – административната система и заздравяването на властта на завоевателите положението на податното население се утежнява. Първоначално по – различният статут на определени категории население бил премахнат и от втората половина



на ХVІ в. раята била приравнена към един и същ статус. Като противодействие срещу тази изравнителна политика търговците и занаятчиите се организирали в свои сдружения (еснафи), в църковни настоятелства, а селяните в общини. Всички се стремели да запазят традицията и обичаите, което придавало затвореност и патриархалност на бита.
Основна насока в пасивната съпротива на населението били непрестанните оплаквания пред органите на централната власт от неправомерните данъци и злоупотребите на чиновниците. Разбира се, практикувало се и често срещаното във феодалните общества явление като укриване на истинските доходи и бягство от плащане на повинности. Понякога властта не била в състояние да събере данъците в цели райони. Особено остро реагирали властите, когато се препятствало изпълнението на поръчките за войската. В тези случаи дори оплакванията да били справедливи, властите не правели никакви компромиси.
За ХVІІ в. има достатъчно сведения за открит отказ от изпълнение на повинности или плащане на данъци, на нападения върху бирници или други административни служители.
Прояви на въоръжена съпротива срещу завоевателя на по – големи или по – малки групи имало още в началните години на робството. И все пак първите документално сигурни сведения за хайдутството датират от 1454 г., когато по нареждане на султан Мехмед ІІ в София бил осъден воеводата Радич. По – обилни са свидетелствата на чуждите пътешественици, които пишат за наличието на хайдушки дружини в много райони на Тракия, Македония и Мизия. Така например Бертрандон де ла Брокиер за 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там османците се чувствали много несигурно.
Причина за засилването на хайдушкото движение били неуспехите на османските войски след ХVІ в., когато деморализираната войска се отдавала на грабежи и насилия. Там, където хайдушките дружини били по – многочислени, османците преселвали мюсюлманско население, което било по – надеждна защита на имперските интереси, отколкото местната администрация.
Обикновено чуждестранните пътешественици представят хайдутите, повлияни от официалната пропаганда, като разбойници и размирни елементи, но не отричат смелостта и мъжеството им. За тях те били „страшни българи”, които зорко наблюдавали главните пътища. В документите от тази епоха често се срещат султански разпоредби за борба с хайдутите (наричани „хайрсъзи”), което говори за масовостта на явлението. Някои хайдушки дружини брояли от 80 до 90 души и в по – редки случаи до 500 – 600 души. Хайдутите като закрилници на беззащитното население получавали от него храна, подслон, а това вършели и много манастири. От изворите става ясно, че хайдутството било по – силно разпространено в югозападните български земи и в Софийско.
Причина за засилването на хайдушкото движение в дадени райони била близостта на фронта с чужди сили. Така, докато траела войната между Османската империя и Венеция през 1645 – 1669 г. на о. Крит, хайдутите по Беломорието се умножили неколкократно.
Често пъти хайдутите успявали за кратко време да превземат цели селища, в които влизали с развети знамена и мъстели на „народни изедници”.
Готовността на българите не само за спорадични действия срещу османските власти, каквото било хайдутството, но и за организирани действия с цел освобождение се наблюдават още през ХVІ в.
Нов елемент от тази епоха е надеждата за освобождение от великата православна империя Русия. Тъкмо тогава там е популярна идеята за „Москва като трети Рим” или с други думи - Русия като правоприемница на Византия и нов център на източното християнство. Успехите на московските велики князе Иван ІІІ Василевич и Иван ІV Грозни спрямо волжските татари и казанското ханство създали допълнителното впечатление, че „великият бял цар” на Русия ще освободи поробените православни християни в Османската империя. Тази надежда ражда вярата в „Дядо Иван”, просъществувала през вековете до освобождението на балканските народи.



Прелюдия към организирането и избухването на Търновското въстание става засилената политическа активност на Балканите, вследствие изтощителната война между Османската империя, от една страна, и Австрия, Трансилвания, Влашко и Молдова, от друга. Приближаването на бойния театър до българските земи вдъхнало надеждата, че е наближил часът на българското освобождение. Имало и други предпоставки. В сърцевината на османската държава – Мала Азия също не било спокойно. Въстанията на Кара Язанджи, Дели Хасан и Календероглу показвали, че османците не се чувствали сигурни в собствения си дом. Освен това грабежите на татарските съюзници из българските земи и повишените данъци, поради затегналата се война, преляли чашата на търпението. Напрежението се чувствало дори в Централна и Западна Европа, където с не по – малък интерес следели събитията на Балканите.
През 1595 г. хайдушки дружини завладяват София, силно брожение настъпва в Северозападна България, където стават популярни имената на прочутите воеводи Баба Новак и Дели Марко. Дори крепости като Враца, Плевен и Кладово не устояват пред хайдутите, раздвижват се и селяните, които не могли да бъдат вдъхновители и организатори на недоволството, но с числеността си повдигали градуса на напрежението.
В непрестанно нарастващото недоволство се забелязва и едно друго явление – солидарността между християнските народи, които чувствали османците като свой общ неприятел. Става дума за зачестилите сведения, че българските селяни подпомагали освобождението на християнски военнопленници.
В края на ХVІ в. се появяват българи, които искали да свържат борбите и надеждите на своя народ с водените в момента войни между някои западни държави и турците. Това осмисля по нов начин националните борби и интернационализира каузата на българите. Подготовката се водела на конспиративни начала, главното ръководство на заговора поел Теодор Балина, заедно с търновския митрополит Дионисий Рали. Връзката пък между заговорниците, папата, австрийския император и трансилванския воевода поддържал Павел Джорджевич. Общата подготовка и мрежата на заговора била изплетена през лятото на 1596 г. водят се преговори християнските владетели да изпратят войски и командири, които да станат ядрото на въстаническата войска.
През есента на 1598 г. войските на влашкия воевода Михаил Храбри разбили османците на Дунава и повели военни действия в непосредствена близост до Търново. Околното българско население активно подпомагало действията на влашкия воевода. В този момент въстава и Търново.
За свой ръководител въстаниците избрали един мним потомък на Шишмановата династия, когото увенчали с името Шишман ІІІ. За хода и развоя на въстанието се знае твърде малко. Било повече от очевидно, че оставени сами на себе си въстаниците не могли да издържат натиска на османците и скоро цитаделата на бунта – Търново била превзета. Заедно с изтеглящите се войски на влашкия воевода Михаил Храбри напуснали родината си около 16 000 българи и то между най – дейното и будно население. И в бъдеще при подобни неуспехи тази изселническа вълна многократно ще се повтаря, което по особен начин съдейства за обезкървяването на българския народ.
Разгромът на въстанието се отразил тягостно върху и без друго нерадостната съдба на българите в Северна България. При все това духът на непокорството не изчезнал. Приготовления в същата година имало и в Македония, в който активно участие взел и охридския архиепископ.
За въстаническите действия в края на ХVІ в. е характерно видимото участие на точно определени групи от българското население. Всъщност инициативата и подготовката била дело на първенците от градовете, което се отразило върху масовото участие на селското население. Градските първенци и изобщо „по – първите люде между християните” имали не само по – добри възможности, но били и по – добре информирани за международната




политическа конюнктура, ползвали свои връзки с първенци от свободните държави, а това неизбежно придавало по – елитарен характер на въстанията.
След Австро – турската война от 1593 – 1606 г превесът на силите все по – решително се накланял на страната на християните, а това оказало въздействие в по – сетнешната подготовка на въоръжената борба. През ХVІІ в. главно северозападните български земи стават обект на засилена католическа пропаганда, която имала успех и привлякла значителна част от по – будното население. Католическите мисионери били просветители и борци за национално освобождение. Особеното при тях е, че свързвали надеждите си за освобождение единствено със западните християни.
Непосредствен повод за избухването на второто търновско въстание става развоят на военните действия в австро – турската война през 1683 – 1699 г. Близостта на фронта до българските земи, както и понесените поражения от османските войски съдействат за масовото надигане на българите не само в Търновско, но също така в Чипровско и Македония.
Отново център на въстаническите действия става старата българска столица, чието население имало все още ясното съзнание за ролята на града в недавното минало на българската държава. Освен това в Търново имало заможна прослойка от търговци, а това били активни в стопанско и политическо отношение хора, които не искали да приемат безропотно натрапеното чуждо владичество.
В духа на средновековната традиция за ръководител на въстанието като „търновски княз” бил избран далечен / на само вероятен / потомък на цар Иван Срацимир Ростислав Стратимирович. За разлика от прозападно ориентираните българи от католическата общност в северозападните краища, търновските въстаници и по – специално Ростислав Стратимирович хранели големи надежди за помощ от русия. Още преди началото на въстанието князът посетил Русия и с помощта и ходатайството на патриарх Йоаким успял да привлече към българската кауза определени среди. Но за реална намеса на русите на Балканите било още рано.
Без достатъчно прецизна подготовка въстанието избухнало едновременно в Търново и околностите, както и в някои селища на Подбалкана. Въстанието не могло да получи развитие поради предателството на един грък, който издал плана и организацията на турците срещу добро възнаграждение. Потерите бързо ликвидирали съпротивата на въстаниците и след като овладели града избили около 2/3 от населението, други отвели в робство. От този момент насетне Търново загубва предишното си социално, стопанско и културно значение. Раненият Ростислав бил отведен в Рилския манастир, след което потърсил спасение зад граница.
Неуспехът на въстанието се дължал не само на предателството, но и на по – слабата му организация и не така масовото участие на селячеството, което естествено било постоянен съюзник на всеки опит за освобождение.
Няма съмнение, че подвластното българско население от редица български селища и райони, разположени навсякъде по българската територия – на изток и запад, на север и юг, особено от втората половина на 80 – те години на века насетне, наистина е обхванато от истински подем в българското съпротивително движение и порив за освобождение. Това време на големи надежди и голям подем, за жалост на не по – малко жертви и разочарования, достига своята кулминация в Чипровското въстание от 1688 г. и Карпошовото в югозападните български земи през следващата 1689 г.
Добре познати османотурски и западноевропейски извори, новооткрити ватикански и австрийски документи, както и все още непубликувани летописи и родови хроники хвърлят светлина върху основните събития, които бележат продължителната предистория и подготовка, стремителния развой и жестокото потушаване на въстанието от 1688 г. – върховна изява на освободителните борби на българите. А на фона на сложната и бързо меняща се обстановка по бойните полета през решителната фаза на австро – турската война



от 1683 – 1699 г. се открояват общобалканските измерения на най – значимото дотогава антиосманско съпротивително движение на полуострова. Всред бунтовните начинания, замислени и подготвяни от родолюбиви католически дейци като П. Богдан Бакшев, П. Парчевич, А. Стефанов и др., единствено освободителният опит през 1688 г. намира своето осъществяване. От борбеното католическо население на градчето Чипровец и трите съседни села Копиловец, Железна и Клисура произхожда съзаклятническото ядро на въстанието, оттам произлиза и неговата главна движеща сила. Но в хода на въстанието към жителите на Чипровския край с готовност се присъединяват и православни – горещи патриоти от Придунавието и Тракия, а при кървавия му разгром споделят участта на своите сънародници.
През паметната за българите 1688 г. продължили метежите, които през предходната 1687 г. помели за няколко месеца почти всички първенци на Портата. Обезглавяването на великия везир Сюлейман и замяната му със Сивуш паша, дворцовият преврат, свалил Мехмед ІV и възкачил на трона брат му Сюлейман ІІ (1687 – 1691), насилствената смърт на висши сановници не успокоили духовете в султанската столица. Цариград бил разтърсен от кървавите бунтове и вълнения на войсковите части и градската беднота, доведени до отчаяние от заредилите се поражения по бойните полета, от глада и непосилното данъчно бреме. В еничарския бунт, избухнал през февруари, намерили смъртта си мнозина от новоназначените сановници и дори самият велик везир Сивуш паша, избран неотдавна от метежниците.
Подкопавайки военната сила на османската държава, вътрешните размирици спомогнали за осъществяването на плановете на Хабсбургската империя и Венеция, които набелязали решително настъпление на Балканите през тази година. Главният удар на съюзническите войски трябвало да бъде насочено без забавяне към Белград – важен подстъп за по – нататъшното им навлизане в Балканите.
Болестта на главнокомандващия дук Дьо Лорен и замяната му с младия и амбициозен електор на Бавария Максимилиян Емануел били само една от причините за загуба на ценно време. Още през последните месеци на 1687 г., когато трябвало да се проведе бърза и резултатна подготовка за решителния поход, личните амбиции, разногласията във Военния съвет и неоправданото протакане накарали Инокентий ХІ да заяви, че ако веднага не се премине от думи към дела, ще оттегли цялата си подкрепа за войната.
За превземането на дунавската крепост като отправен пункт за разгърната кампания на полуострова съветвал Леополд І и неговият духовен наставник и довереник падре Марко д Авиано. Към неговите увещания присъединил своите доводи и папският нунций във Виена кардинал Фр. Буонвизи. От началната фаза на войната той бил убеден привърженик за дълбоко навлизане на войскови части на Свещената лига в балканските османски владения и за превземане на Белград.
През декември 1687 г. капуцинският монах подчертавал, че всяко забавяне отдалечава реализацията на съюзническите планове. Ето защо според него още през първите дни на Май 1688 г. походът към Балканите трябвало да започне. Основанията за така убедително поддържаното му твърдение се намират в писмо от 28 януари 1688 г. В него падре Д Авиано изтъква: „Действайки бързо, Ваше Императорско Величество ще завладее Белград, цяла Сърбия, Босна, България, Горна и Долна Унгария, Склавония, Трансилвания, Молдова и Влахия и ще прогони Турчина отвъд Андрианопол, а после ще сключи мир с всички възможни предимства.” Явно, че виенският двор и ръководните ватикански кръгове били добре информирани за всеобща готовност за въоръжени акции на населението в тези земи. При подготвянето на толкова широк фронт настъпление балканските народи били сигурен резерв за войските на Лигата.
От успехите на австрийското оръжие живо заинтересовани били и българските католически дейци, които се стараели да насочат вниманието на управляващите австрийски среди към съдбата на своите сънародници. Нееднократните дипломатически мисии на никополския епископ А. Стефанов като пратеник на влашкия княз Шербан Кантакузин и



представител на българите при Леополд І заслужават особено внимание. През зимата на 1687 – 1688 и през пролетта и лятото на 1688 г. на епископ Стефанов били поверени важни и секретни мисии. На лични ауденции с императора се обсъждали въпроси, свързани със създаването на общ антиосмански фронт. Още при първата си среща с кайзера през декември 1687 г. българският прелат трябвало да успокои Леополд І и австрийските ръководни кръгове, раздразнени от постоянните лавирания на Кантакузин. При намерението за решителна антиосманска офанзива през 1688 г., когато съюзниците възнамерявали да окупират България, Тракия и Цариград, твърдият отговор за присъединяване на Влахия към Свещената лига се оказал наложителен.
Поверителният характер на състоялите се разговори и опасението да се разкрият освободителните планове през настоящата година на север, и на юг от Дунава са причината за повече от оскъдната информация в известните ни извори. Обаче съществената празнота в документалното градиво се попълва от неотдавна открит ватикански източник. Обемистият том се състои от съобщения, т.е. ежеседмични рапорти на папски агент във Виена през периода 1687 – 1690 г. Отразявайки важните събития в дворцовите кръгове и насоките на австрийската политика в нейната многоликост, те осветляват и дипломатическата подготовка на избухналото през септември в Чипровския край въстание.
Именно тук се разкриват „делата от обща значимост”, дебатирани между Леополд І и никополския епископ през първите месеци на 1688 г. Съобщението от 7 Март показва по какъв начин А. Стефанов, с присъщите му предметност и убедителност, изразява готовността на отвъддунавските владетели с многохилядна войска да се присъединят към съюзниците в балканската кампания. Като дипломатически представител на княза на Влахия българският прелат не само съобщил за намеренията на влахо – молдовските господари да свикат под знамената готовите за борба поробени народи от двата бряга на голямата река, но и несъмнено с горещи слова разкрил пред австрийския владетел положението на българите и решимостта им да се влеят в неговите армии при първия сигнал за навлизане в полуострова.
Още по време на престоя на епископ Стефанов в австрийската столица през зимата на 1687 – 1688 г. се уточнявали важните договорни условия за съвместни военни действия срещу Портата – условия, които в бъдеще щели да насочват развитието на комплицираните отношения между Австрийската империя и Влахия и в крайна сметка да определят съдбата на българското освободително начинание.
Задачите на А. Стефанов във Виена не били леки. Той трябвало дипломатично да изглажда несъгласията, породени от съмненията на Леополд І в лоялността на отвъддунавските владетели и от опасенията на влашкия княз от претенциите на кайзера. Към края на зимата се оказало, че между Виена и Букурещ остават редица неуредени въпроси. Затова се наложило подновяване на мисията на епископ Стефанов в австрийската столица през Май – Юни 1688 г.
Междувременно се заредили поражения в Унгария и Гърция, в Далмация и Босна. Отново през пролетта на бунтовната 1688 г. с пълна сила избухнали войскови вълнения. В метежите, които разстройвали османския тил, се включили и храбри представители на поробените народи. Събирайки боен опит и войнско умение, те упорито се готвели за решителен бой. Споменатите донесения от Виена разкриват и непознато досега масово участие в безредиците на многохилядни въоръжени отряди от българи. Така в рапорт от 13 Юни папският агент съобщава, че „отряд от над 18 000 души, всички народ безстрашен…по – голямата част християни от България, Тракия и Македония” се присъединил към отцепилия се от централната власт румелийски бейлербей и върховен военачалник в текущата кампания Йеген Осман паша. Въпреки че броят на българите, участници в отрядите на метежника, изглежда преувеличен, той се потвърждава и от други източници. А при надигащото се бунтовно брожение във всички области на някогашната българска държава е напълно разбираема готовността на населението да се присъедини към всеки, който се опълчвал срещу вековните потисници.



Успехите на Йегеновите части в разгърналите се през април и май сражения с редовната армия, както и победният ход на съюзническите войски към Белград и приближаването им към българските предели, били стимул за масово участие и всенародно съдействие на австрийските акции, за обединение на всички патриотични сили в името на една цел – освобождение от османското господство.
В многобройните, добре организирани отряди ще да са се влели и хайдутски чети, неведнъж всявали страх у потисниците. Именно тези бойни групи, дисциплинирани и сравнително добре въоръжени, към средата на годината вече били готови за бойни акции.
Подготвяйки се за решителни сражения, в съюзническите войски се включвали все по – значителен брой смели българи. Такива имало и в австрийски, и във венециански военни части. Като кадрови офицер в австрийската армия под командването на дук Дьо Лорен през 1685 – 1689 г. се проявил граф Марчиано, чийто фамилия и титла насочват към чипровски произход – от видния род на Марканичите, споменавани неведнъж князе в славянските източници. Доверено лице на папския нунций във Виена и протеже на шведската кралица Кристина 1616 – 1689, българският граф Марчиано бил натоварен с мисия в Рим, взел участие в обсадата и превземането на Буда на 2 Септември 1686 г. и в операциите при Ниш през 1689 г.
А пък през лятото на 1688 г. във венецианските войски на прочутия пълководец Франческо Морозини участвал с многочислен отряд от съотечественици българският капитан Франческо Майдам. Неговото име се среща при обсадата на главния град на о. Негропонте – Халкида, и при опустошителния набег из съседните селища, където неговият отряд се изявил със своята храброст.
Едни от най – изтъкнатите предводители на Чипровското въстание според източниците, с които разполагаме, Георги Пеячевич и неговият роднина капитан, а в последствие Богдан Маринов в течение на години и преди, и след бунтовното начинание, воювали под императорските знамена. Г. Пеячевич, под командването на генералите Ветерани, Хайслер и маркграф Лудвиг фон Баден, минал по бойния път на съюзниците, участвал в превземането на Ниш и Видин, в битките под Белград и другаде, проявявайки вярност и вещина.
През летните месеци събитията на полуострова се развивали бързо. Липсата на сигурни гаранции от страна на Леополд І за помощ и съдействие срещу Портата в случай на наказателни мерки срещу непокорното балканско население потвърдили опасенията както на отвъддунавските владетели, така и на населението на юг от голямата река. Пратеничеството на светогорския архимандрит Исайя в Москва при руските владетели през Юни, а малко преди това поредната дипломатическа мисия на никополския епископ А. Стефанов при австрийския император са двете важни политически акции на влашкия княз в отговор на нерешителността на кайзера окончателно да обвърже подготвяната балканска офанзива с освободителните планове на размирните балкани.
С напредването на лятото за австрийското командване ставала все по – ясна необходимостта да се превземе Белград през тазгодишната кампания. За всички, които жадно следели напредването на съюзниците, било ясно значението на победата при дунавската крепост – пътят към София, а оттам към сърцето на Османската империя – Цариград, най – сетне щял да бъде открит. Османските поражения по неумолимо приближаващия българските граници фронт заставили централната власт да вземе бързи мерки. На 20 Юни Портата изпратила посланичество във Виена с нареждане да се подготви почвата за мирни преговори със съюзените държави. Съобщавайки за тази дипломатическа акция, австрийският агент Г. Клерономос добавя, че турците изпитвали голям недостиг от пари и хора. Френският посланик известил великия везир за насочване на 30 – хилядна армия към Кьолн по заповед на Луи ХІV. С този факт започва началната фаза на упоритото, отдавна набелязано френско настъпление към долината на Рейн, което впоследствие щяло да се окаже съдбоносно значение за развоя на освободителното движение в българските провинции.



През летните месеци австрийските пълководци печелили сражение след сражение по цялата разгърната линия на фронтовете. През Юли и Август превзели редица стратегически важни пунктове, а напредването към Белград не срещало препятствия след османското отстъпление при Илок и Петроварадин, където бил разположен главният лагер на австрийците.
Успешното развитие на съюзническите планове на Балканите подтикнали амбициозния сръбски граф Джордже Бранкович да състави и поднесе на вниманието на Императорския съвет през лятото на с.г. обширен, умело редактиран мемориал. В него се съдържали предложенията за съдействие и ответните искания на усилено готвещото се за въстание население от Долното Подунавие. Представяйки се за законен представител на изпратилите го във Виена първенци от „цялата Илирийска империя и Мизия, на босненци, сърби, българи, расци, тракийци и албанци”, които проявявали нескрито желание да се присъединят към антиосманските акции на Австрия, Бранкович се домогвал до правомощията на въстанически предводител от общобалкански мащаб. А оттам до оглавяването на създадената от османските владения на полуострова след австрийската победа обширна славянска държава би имало само една крачка.
Междувременно продължавал мощният натиск на императорските полкове към поречието на Сава. Той заставил Йеген Осман паша да се оттегли към Белград, без да изпълни задачата си – да се укрепи при реката, да осуети нейното форсиране и задържи напредването на австрийците. Ето защо заедно с Имре Тьокьоли, който също се намирал в Белград, решили да отстъпят. В нощта на 9 срещу 10 Август двамата с ускорен марш се отправили към Смедерово. На 13 Август пристигнала вестта за опожаряването и разграбването на този голям и хубав град. А веднага след това пашата дезертьор Йеген позволил на гражданите – расци, християни и турци – да спасят живота и имуществото си.
През Юли и началните дни на Август, в навечерието на белградската обсада, смели български мъже се влели в наброяващия 300 конници кавалерийски легион на трансилванския граф Ладислав Чаки. Те дали своя принос в победата над османския гарнизон в Браничево и в освобождаването на 1500 заробени християни.
Почти по същото време (на 12 Август) започнала и обсадата на Белград. Това бил дългоочакваният знак за активизиране на българите и масовото им включване в последната фаза на подготовката за въстание. Така във военните акции на генерал Ветерани при Карансебеш, Сиклошвар и Оршова е засвидетелствано българско участие. Според доклади на самия генерал, а и съгласно съвременни и по – късни свидетелства, превземането на двата първи града било извършено по време на обсадата на Белград – между 12 Август и 6 Септември.
С по – големи подробности за действията на Ветерани разполагаме от Юни 1688 г. нататък, когато след заминаването на военния комисар генерал Карафа той поел главното командване на имперските части в Трансилвания. Авторитетни историци отбелязват, че завладяването на Сиклошвар се извършило с подкрепата на съседните расци, а пък Оршова паднала след внезапен нощен щурм от военните части на генерал Ветерани и полковник Паче, към които се присъединили 3000 расци (според други автори българи) от съседни области, проявили се с мъжество в нападението.
При превземането на крепостта за първи път се споменава и появата на братовчеда на софийския архиепископ Ст. Кнежевич Георги Пеячевич с доведени от него български войски. Пристигането на предводителя на българите при австрийския пълководец съвпада с делегация на православни духовници, изпратена към края на август от софийския митрополит от гръцки обред Кирил с молба за помощ и съдействие. Пратеничеството е показателен факт за новата ориентация на гръцките йерарси към Австрия в навечерието на превземането на Белград. Несигурното бъдеще при евентуално османско поражение заставило духовните предводители на православието да направят преоценка на своето държание и да превъзмогнат ожесточения антагонизъм, който неведнъж ги опълчвал срещу



българските католици. Изпращайки свои представители при генерал Ветерани с молба за бърза подкрепа, митрополит Кирил съобщил, че цяла Българи и Сърбия, договорили се помежду си, желаят да се подчинят на императора и отхвърлят османското господство.
Междувременно унгарският метежник И. Тьокьоли се бил установил при Видин и оттам с бързи, внезапни набези със своята разбойническа шайка убивал, грабел, опустошавал областта между Дунав и Стара планина. От Видинския район през Август той се спуснал Новиград, откъдето се завърнал успешно с голяма плячка.
С основания уплашен от опасното съседство и възможността да бъде нападнат в Чипровец от авантюристи, а и за да си осигури императорска закрила, архиепископ Кнежевич се обърнал с молба за военна помощ към австрийците, обещавайки, че целият народ ще се вдигне с оръжие в ръка.
В отговор кайзерът дал нареждания на фелдмаршал Капрара да действа по такъв начин, че през есента да навлезе в България с първа и главна задача – да превземе София, най – подходяща за разполагане на зимен лагер и първостепенен пункт при дислокацията на съюзническите войски из страната. По същото време Леополд І изпратил на софийския архиепископ писмо, с което го подтиквал да следва примера на Парчевич така, че българите да подпомогнат с оръжие напредването на императорската армия.
Подготовката за въоръжено въстание в северозападните български покрайнини навлизала в заключителния си етап и с жадно нетърпение се очаквало падането на Белград като сигнал за повсеместно надигане. В същото време над Хабсбургската империя надвисвала угрозата от нахлуване на френски войски, насочвани за масиран удар към поречието на Рейн от Краля Слънце.
Международната обстановка, която в близко бъдеще щяла да изпрати Австрия пред два фронта, се усложнявала не с дни, а с часове. При създалите се сериозни проблеми по изхранването и снабдяването с оръжие и муниции на многохилядните полкове в разорените от военните действия, от Йеген Осман паша и Тьокьоли области, генерал Капрара сметнал за разумно императорските войски да презимуват по – далеч от българските граници.
Единствено бойната готовност на българските войскови части и техните успешни акции при Оршова и други крепости под предводителството на Г. Пеячевич заставили австрийското главнокомандване и Леополд І да направят преоценка на плановете си, засягащи българите. Скоро Капрара получил нова заповед – да побърза с помощ за България, към чиито предели отвъд р. Морава бил изпратен и генерал Хайслер с 6 полка.
В авангарда напредвала конницата на Чаки, подсилена от свежи попълнения – нови български войски, които били въоръжени от другия изтъкнат чипровски предводител – Богдан, също сродник на архиепископ Кнежевич и горещ родолюбец. Последвали и други успешни битки на кавалерията на Чаки и българите с турци и татари, както и участие в укрепването и защитата на Смедерево, Пожаревац и други населени места в Придунавието.
Междувременно настъпила известна промяна в австрийските намерения. Разполагането на Хайслеровата конница на зимен лагер при Морава и завръщането на Ветерани отвъд Дунав – в Дакия, всъщност означавало спиране на офанзивата в югоизточна посока към българските провинции. По такъв начин заповедта на Леополд І бързо да се изпрати помощ на България, както и военните действия на войсковата формация, в която се включили и многобройни българи, не получили така желаната реализация и развитие. Отново се отлагало разрешаването на българския въпрос – посредством активната помощ и съдействие на крупни австрийски войскови подразделения да се вдигне масово въстание с широк териториален обсег.
Стремглавият развой на събитията в разбунтувалата се Чипровска област може да се възстанови въз основа главно на труда на Николай Шмит „Османските императори…” (1761), анонимната хроника на рода Пеячевич и неиздадената втора част на „Триделния летопис” на Блазий Клайнер (1763), към които трябва да се прибави и широк кръг документални източници от ватиканските архиви.



Ето драматичните събития при Кутловица и Чипровец така, както са отразени в обстойния разказ на Н. Шмит.
При вестта за приближаването на императорската армия цялата северозападна покрайнина била обхваната от пожара на въстанието. Със своите конни отряди и пехотни части към Чаки, Пеячевич и Богдан се присъединили осем чипровски и копиловски първенци – предводители на въстаниците. Изглежда сред тях били и отличилите се с мъжество в боя видни чипровци – братята Иван и Михаил Станиславичи (първият бил знаменосец
и Лука Андреин. За сборен пункт били избрани околностите на Кутловица (Жеравица), където те се разположили на лагер, очаквайки стичането на непокорни българи и от други краища на страната. Съобщените от Шмит факти, че ежедневно силите им нараствали и че при ненадейната кървава разправа на внезапно появилия се И. Тьокьоли със самоуверено нехайните и неспазващи военна дисциплина въстаници, загинала много храбри българи. За решителното сражение са се събрали не само католици, но и много православни от близо и далеч, своевременно оповестени за освободителното начинание.
Самият център на въстаническия опит – Чипровец, според Шмит също бил добре укрепен и подготвен с всичко необходимо, за да издържи и на стремителни атаки, и на продължителна обсада. Чипровци устоявали на обсадата на Тьокьоли, който до стените на града преследвал спасилите се от Кутловица, както и на лукавите му обещания да осигури богатство и почести в Трансилвания или Влахия на тези, които доброволно се предадат. Снежна, люта зима накарала унгарския метежник да се оттегли. На следващата година (според Шмит) 1689 добре подготвен и въоръжен, придружен от големи турски отряди, след ожесточени денонощни атаки той успял да сломи героичната съпротива на Чипровец. Жестока смърт, позорно робство или далечно изгнание била съдбата на гордите чипровчани, разделена и от жителите на съседни, по – близки или далечни селища, въвлечени във вихъра на кървавата турска разправа с бунтовното непокорство.
Разграбването на събираните столетия чипровски богатства, натоварени на повече от сто коли – скъпоценна църковна утвар и украшения, изделия на прочути майстори златари, на покъщнина и дрехи, продължило дълги дни. Разорението на прочутата доскоро област било пълно. След развилнелите се поробители останали само развалини и пожарища.
Малка част от чипровчани успели да намерят спасение в планината, а впоследствие отвъд Дунава. Всред тях бил и архиепископ Кнежевич, който успял да премине във Влахия и да спаси прочутата чудотворна икона на Богородица, както и най – ценното от храмовите богатства. Така завършва разказът на Шмит за злощастния изход на освободителното начинание и гибелното разорение на Чипровска област.
Главните моменти от изложението на Шмит се повтарят с малки различия и в анонимната хроника на Пеячевия род, съставена през ХVІІІ в.
Разрухата на Чипровец и съседните села, кървавата сеч и поробване на две трети от близо 1000 – та чипровски и копиловски семейства, на 300 от Железна и 80 от Клисура било жестоко наказание и предупреждение за дръзналите да вдигнат глава срещу султанската власт.
Жестоко смазани, въстаниците нямали откъде да чакат подкрепа. Безогледните репресии не само в надигналия се район, но и в други краища на страната, задушавали в зародиш всяко бунтовно начинание. Започналата с толкова надежди за успех година не донесла на поробените българи освобождение, нито на съюзническите армии победно навлизане в сърцевината на Османската империя. Напротив, френската агресия срещу Австрия объркала всичките й планове за офанзива през 1688 г. Превземането на Белград действително се оказало закъсняло, държавата на османците успяла да преодолее острата криза, в която била изпаднала през пролетта. А австрийските пълководци възприели тактика на изчакване и не преминали българските граници, за да окажат така горещо исканата от бунтовниците помощ.




Кървавата сеч и пълното разорение на Чипровския край и съседните области не сломили съпротивата на българския народ. Дълги месеци и години след героичния освободителен опит организирано в подразделения на съюзническите армии и в хайдушките чети или спонтанно, в угнетената си родина, в далечно изгнание в отвъддунавските княжества, в австро – унгарските предели и на сръбска земя непреклонни българи продължавали борбата.

















































Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я






Списаревска Й., Грозданова Е. „История на българите” – том ІІ
Бакалов Г., Стоянов И. „История на България” – том І
Прочетено: 286 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

  • Подобни теми
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение

Върни се в “История”