Имаше дни, в които мразех тишината… Защото я свързвах с нечие безмълвие и с тъгата.
„… Накара ме най-яростно да мразя тишината,
без дъх останах от мълчание,
през сълзи, глуха, няма…,
може би не твоя е вината
да нямам право, привилегия и основание…“
Сега прозирам, че тишината не трябва непременно да се свързва с някакво нещастие или тъга. Просто трябва да я познаваш и да не се страхуваш от нея. Всъщност, за мен тя е по-могъща, отколкото думите. Тишината е в хармония с търпението, когато наблюдаваш, слушаш, осмисляш и тогава правиш крачка, дори не крачка – малка стъпка. Това е начина да живеем будни. Когато възприемаме спокойно шума и суетата и помним покоя, който се крие в тишината, ние пазим мира в душата си.
Сама в безмълвието, в тишината...Идеално време да сложа в ред мислите си, да се вслушам в сърцето си /т.е. във вътрешния си глас/ - понякога говори много тихичко, шепнешком...не може да надвика гръмогласния ум..., насаме със себе си.
А когато тишината не ми харесва дори на самата мен и се мъча да избягам от нея, търсейки шума, тълпата, непременното общуване с някой, само и само да не съм сама с мълчанието… , това е дискомфортът на мозъка ми, който е свикнал със звуците отвън, търси ги. Нарочно или неволно? Съзнателно или несъзнателно? Те заглушават вътрешните...
Когато оставам сама срещу или със себе си вече ми харесва. Това, което се случва е, че в тишината успявам да чуя със закъснение неща, които бях пропуснала да чуя по-рано. Просто не бяха стигнали до съзнанието ми по една или друга причина. Не ми бяха удобни, раняваха ме или бързо ги бях квалифицирала като незначителни и ненужни, защото се страхувах да ги приема. Имайки желанието да остана сама в тишината и лишена от възможните малки бягства преподредих себе си, което нямаше да направя най-вероятно при нормалните ежедневни обстоятелства… Сега разбирам смисъла на мълчанието и силата на тишината – нужно е да посмеем да замълчим, за да чуем думи, идеи, хипотези.........светове свои и чужди, и да ги приемем.
