Аз съм

[Mozo]

Това ти ли го рисуваш ?!?

[Атараксия]

Аз, разбира се. Иначе бих ли го пуснала в тема за лично творчество! Прерисувано е разбира се от снимка, но все пак... Пък и точно тази рисунка ме връща в едно не много далечно бурно минало из сокаците на Велико Търново...

А тези двете са любимите ми, нищо, че са малко старички вече.





(Сега ми е паднало да се изфукам, че ми умря циганката. )

[Mozo]

Боже Господи, това е невъзможно ? Много е добро, браво =D> =D> =D> .

[Rebba]

Последната е страхотна!!!

[Атараксия]

Мерси! Успокоява ми нервите рисуването, но има моменти, когато месеци наред не отварям скицника. И сега се сещам, че май не помня къде е!...

[Ми_ми]

Атараксия, ти не трябва да изпускаш скицника момиче =D> =D> =D> =D> =D> =D>

[Mozo]

Мерси! Успокоява ми нервите рисуването, но има моменти, когато месеци наред не отварям скицника. И сега се сещам, че май не помня къде е!...

Само това не! Бързо да го намериш, че идвам .

[Атараксия]

Намерих го де. То в тая "огромна" гарсониера съм малко като в онази реклама - всичко ми е "на една ръка разстояние" някак си.

[Ми_ми]

иии браво

[Mozo]

Хммм, заплахата свърши работа .

[Атараксия]

А, аз си пазя всички драсканици от последните десет-петнайсет години. Майка ми едва преживя навремето факта, че отказах да следвам нещо с рисуване. Ами как да го уча, като то по команда не идва? Рисувам само ако съм нервна или трябва да свърша нещо, което не ми харесва, т.е. когато искам да си губя времето вместо да се заема с нещо по-продуктивно.

[Mozo]

Точно по това се различават любителят и професионалистът .

[Атараксия]

Време е да си погъделичкам малко суетата и да споделя още нещо "искрено и лично", чрез копи-пейст от блогчето.

Метаморфози на страха

Една колежка наскоро ми сподели, че изпитва див ужас от пеперуди, моля ви се. Помислих си: „А стига бе! Шантаво е.” Обаче факт! Та това ме накара да направя набързо една скоростна рекапитулация на собствените си страхове. Колко от тях са ирационални и колко си имат своята основателна причина? За кои от тях мога да дам точно определение и за колко от тях не, дори и животът ми да зависи от това?...
Разбира се, на първо място без да се замислям слагам паяците. Всъщност плаши ме всичко, оборудвано с повече от четири крака и две очи. Напълно ирационално, но и напълно непреодолимо.
Страх ме е и от игли. От тях изгубих безкрайно ценен за мен човек.
Страх ме е от публични изяви. Затова вършея тук. :о)
Страх ме е от кучета, но само от дребните породи. С големите нямам проблеми. Не мога да си го обясня и това.
Страх ме е от смъртта, но не от моята (докато сме живи, всички сме безсмъртни, нали така?), а от смъртта на хората, които обичам. Моята все някак ще я преживея.
Страх ме е от самотата. От онази самота, в която искаш да кажеш нещо на някого, а няма на кого. Или по-лошо – има някой там отсреща, но той изобщо не иска и не може да те разбере.
Страх ме е от времето, макар да съм още млада. Откъдето и да го погледне човек, не води към добър край.
Страх ме е от примирението. Не искам да изгубя тръпката от това да заставам срещу лицимерието, фалша и тесногръдието на духовно ампутираните душици.
Страх ме е от пропуснатите възможности. От мисълта, че някои от тях съм ги пропуснала по съвсем глупашки начин, а реванш няма да има.
Страх ме е от забравата. Не, не че мен ще ме забравят – не искам аз да забравя.
Страх ме е от прекалено сериозното отношение. Харесва ми да мога да се смея на нещата, които не мога да променя или избегна.
Страх ме е от мисълта, че един ден няма да има за какво да копнея.
Страх ме е да не изгубя способността си да се влюбвам до сълзи.
Страх ме е от онези, които съжалявам. Не искам да заприличам на тях...
Страх ме е от самия страх. Затова се опитвам да заставам срещу него, все едно колко крака и очи има.

[Ми_ми]

толкова ми е приятно да чета твои неща, благодаря ти!

[Атараксия]

На мен пък ми е приятно, че ги чете някой, а два пъти повече - че ги харесва. Дано продължим все така!
Напоследък нещо ме избива на самоирония, което вероятно е първи признак за задаваща се нервна криза, но засега ми харесва. Та поради тази причина реших да изровя още нещо лично от блога.

Привет от Разказвача на приказки


„Привет от Разказвача на приказки!”
И само толкова. Без подпис, без обратен адрес.
Получих картичката в средата на септември, тъкмо когато започваше новия семестър. Изпаднах в потрес и удоволствие. Викам си: "Браво! Най-накрая и ти, моето момиче, завъди таен обожател.” Ама то отвътре си ме гложди. Любопитство е второто ми име. Водолей съм – това си ми е генетично, астрологично и космично заложено. Уж девизът ми е „Аз мога”, но по лично усмотрение от време на време си го преработвам самосиндикално в „Аз знам”. Два дни сън не ме ловеше заради тая картичка, докато най-накрая се сетих да погледна пощенското клеймо. (Както се казва, акъл – море, глава – шамандура.)
Варна.
И внезапно ми просветна. Изведнъж Разказвачът на приказки получи лице, име, глас... и всичко останало – да не изброявам, че много място и време ще отнеме, пък и ще взема да се разчувствам нездравословно за дни напред.
Нищо чудно, че не си спомних веднага – тия три дни малко ми се губят на моменти. Мото-срещата, палатки, музика, водка и няколкохиляди души, отчаяно решени да се забавляват на всяка цена. И той – мъжът с най-прекрасните очи, които можеш да си представиш. Тъмни като бездна и точно толкова дълбоки и в същото време бълващи пламъци като кладите на Инквизицията. (За разлика от Жана д`Арк обаче, аз нямах нищо против да изгоря там.) Колкото и водка да е изпила една жена преди това, от погледа на тия очи моментално изтрезнява.
Дали си спомням името му? Помня го, но то няма значение. Усмихна ми се и дъхът му прогори кожата ми, когато ми прошепна: „Искам да ти разкажа приказка!” Така сe роди Разказвачът на приказки. Друго не ми трябваше да знам.
Е, удържа на думата си – превърна следващите три дни в приказка, но от онези, които се разказват на ухо и носят клеймо +18. (Приемаме, че съм се изчервила благоприлично, докато казвам/пиша това.) После всичко свърши, както си му е редът и всеки от нас си хвана своята посока, а два месеца по-късно пристигна картичката, за да ми разкаже една позната и все пак нова приказка.
Мисля си... (да, бе, и на мен ми се случва от време на време)... май всеки има нужда от своите приказки. И от точния човек, който да ги разкаже. В даден момент всеки от нас се оказва в ролята ту на този, който слуша, ту на този, който разказва. И така...
... привет от Разказвачката на приказки! Искам да ти разкажа една!...