Останки от спомени
- Не, върнете ми спомените! Моля ви, не ми отнемайте спомените!.. Само тях си имам... Върнете ми спомените!
Женските писъци разкъсаха утринната тишина и изпълнха пространството с ужас и отчаяние. Емоцията се пропи във всяка тухла на околните сгради. Вкопчи се във всяко човешко сърце на живущите в тях. Подранилите минувачи състрадателно поглеждаха към изкривената от мъка старица. Някои от тях пускаха по монета-две в протегнатата й с дланта нагоре, сякаш, че за милостиня ръка. Други пък преминаваха на отсрещния тротоар със стаена надежда, че тях никога няма да ги сполети нейната лудост. Странно, но те всички я смятаха за луда, за клошарка, или пък за луда клошарка. Бездомна стара жена, лишена от разсъдък. Но не и от емоции.Откачалка, отнемаща на улиците утринната тишина.
А може би не грешаха.Може би наистина трябва да си поне малко луд, за да си позвлиш да запазиш спомените, да си позволиш да не живееш единствено в настоящето. Или пък в бъдещето. Може би наистина е необходима малко лудост, за да...
- Моля ви, не го правете! Не ми отнемайте спомените.
Лицето й отново се изкриви в агонизираща емоция. Жената се разрида и се сгуши в старомодното си палто. От тази страна на тротоара вече не се движеше нито един човек.
Тя продължаваше да отправя молбите си от време на време, разтърсвана от дълбока болка. Вече не получаваше монети от хората. Секнаха и състрадателните погледи. Погледи още имаше, но вече изпълнени с досада и отвращение. Та за какво в края на краищата някаква си луда ще ги занимава със себе си. Нима всеки си няма своя лична и съкровена болка?!? Но не занимава с нея нeпознати хора, нали?
В края на работния ден един от работниците на строежа до отсрещния тротоар се осмели да пресече улицата. Опита се да заговори старицата, която вече се беше отказала да крещи. Само продължаваше да се гуши и плаче като дете. Предложи й храна – не бе хапвала, от както е тук, но тя грубо блъсна ръката му. Хвърли в лицето му монетите, които беше получила сутринта от някои минувачи и го погледна с очи, в които се четеше някаква смесица от непознати до този момент по сила и характер усещания за човешкия род. Погледна го с очи, които кървяха, без от тях да тече кръв. Погледна го с душата си, която беше по-истинска от всичко, което той някога бе имал щастието да види, докосне или усети.
- Вие ми отнехте спомените!
Работникът я остави недоумяващ и се прибра у дома си.
Слънцето залезе и градът отново потъна в тишина.
На сутринта жената я нямаше на мястото, на което я бяха видели за последно. Всички от улицата сякаш си отдъхнаха, но в сърцата им се беше загнездило и някакво странно усещане... за празнота.
Работникът от снощи пръв дойде на строежа. Отвори вратата на оградата и влезе вътре. А там беше тя. Все така сгушена в палтото си, обляна в сълзи, гледаща безумно в някаква посока. В ръцете си държеше стар, напрашен от пясък и вар семеен албум. Притискаше го до сърцето си. От време на време галеше снимките в него и поглеждаше към работника.
- Моите спомени.., моите спомени!
Жената простена, пое си дълбоко дъх и тежко го издиша. После се отпусна на земята, без да си поеме въздух отново.
От албума изпадна една снимка. На нея се виждаше младо семейство с сдве деца, снимани на фона на сградата, която се издигаше на мястото на този строеж до преди една седмица. А самия албум старицата беше изровила тази нощ изпод все още неизвозените останки от някогашния й дом, от спомените на един живот, които тя не позволи да й отнемат.
Женските писъци разкъсаха утринната тишина и изпълнха пространството с ужас и отчаяние. Емоцията се пропи във всяка тухла на околните сгради. Вкопчи се във всяко човешко сърце на живущите в тях. Подранилите минувачи състрадателно поглеждаха към изкривената от мъка старица. Някои от тях пускаха по монета-две в протегнатата й с дланта нагоре, сякаш, че за милостиня ръка. Други пък преминаваха на отсрещния тротоар със стаена надежда, че тях никога няма да ги сполети нейната лудост. Странно, но те всички я смятаха за луда, за клошарка, или пък за луда клошарка. Бездомна стара жена, лишена от разсъдък. Но не и от емоции.Откачалка, отнемаща на улиците утринната тишина.
А може би не грешаха.Може би наистина трябва да си поне малко луд, за да си позвлиш да запазиш спомените, да си позволиш да не живееш единствено в настоящето. Или пък в бъдещето. Може би наистина е необходима малко лудост, за да...
- Моля ви, не го правете! Не ми отнемайте спомените.
Лицето й отново се изкриви в агонизираща емоция. Жената се разрида и се сгуши в старомодното си палто. От тази страна на тротоара вече не се движеше нито един човек.
Тя продължаваше да отправя молбите си от време на време, разтърсвана от дълбока болка. Вече не получаваше монети от хората. Секнаха и състрадателните погледи. Погледи още имаше, но вече изпълнени с досада и отвращение. Та за какво в края на краищата някаква си луда ще ги занимава със себе си. Нима всеки си няма своя лична и съкровена болка?!? Но не занимава с нея нeпознати хора, нали?
В края на работния ден един от работниците на строежа до отсрещния тротоар се осмели да пресече улицата. Опита се да заговори старицата, която вече се беше отказала да крещи. Само продължаваше да се гуши и плаче като дете. Предложи й храна – не бе хапвала, от както е тук, но тя грубо блъсна ръката му. Хвърли в лицето му монетите, които беше получила сутринта от някои минувачи и го погледна с очи, в които се четеше някаква смесица от непознати до този момент по сила и характер усещания за човешкия род. Погледна го с очи, които кървяха, без от тях да тече кръв. Погледна го с душата си, която беше по-истинска от всичко, което той някога бе имал щастието да види, докосне или усети.
- Вие ми отнехте спомените!
Работникът я остави недоумяващ и се прибра у дома си.
Слънцето залезе и градът отново потъна в тишина.
На сутринта жената я нямаше на мястото, на което я бяха видели за последно. Всички от улицата сякаш си отдъхнаха, но в сърцата им се беше загнездило и някакво странно усещане... за празнота.
Работникът от снощи пръв дойде на строежа. Отвори вратата на оградата и влезе вътре. А там беше тя. Все така сгушена в палтото си, обляна в сълзи, гледаща безумно в някаква посока. В ръцете си държеше стар, напрашен от пясък и вар семеен албум. Притискаше го до сърцето си. От време на време галеше снимките в него и поглеждаше към работника.
- Моите спомени.., моите спомени!
Жената простена, пое си дълбоко дъх и тежко го издиша. После се отпусна на земята, без да си поеме въздух отново.
От албума изпадна една снимка. На нея се виждаше младо семейство с сдве деца, снимани на фона на сградата, която се издигаше на мястото на този строеж до преди една седмица. А самия албум старицата беше изровила тази нощ изпод все още неизвозените останки от някогашния й дом, от спомените на един живот, които тя не позволи да й отнемат.