Поезията сутрин

[Stoiedno]

Денят свидливо процежда светлината си зад спуснатите щори. В стаята ми е тихо.Аз се опитвам да чета поезия. Погледа ми леко овлажнява и нещо стяга гърлото ми. Гърлото и душата ми са пресъхнали от вино и цигари и все по трудно преглъщат поезията - остаряваш момче.Искам да запея, но песента ми се превръща в писък на гладен гларус, кръжащ в настръхналия град, над кофите с боклук и над клошарите, с които си съперничи за хляба.

В Япония от боклуците изградиха остров за новото си летище. Страхотна идея. Да събера всички боклуци и да направя остров. После ще поканя само хората с които ми е приятно да общувам и няма да допускам никого друг - моят остров е моята крепост както са казали хората.... или май го бяха казали по друг начин.
.....После, ще дойдат момчетата с триъгълните рамене и квадратни глави, да ме убеждават какво прекрасно казино може да се построи на острова и как е по-добре да се споразумеем, защото иначе ....

Даааа... ето как се опорочава всяка добра идея у нас. Пък има ли смисъл. Ние и така си живеем в градовете - като на острови. Уж сме нагъчкани, но ни разделят океани от безразличие, завист и злоба.

Явно е, че с острова не се получава. Май е по-добре да хвана някоя книга и да продължавам с поезията. Нищо, че ще ми присяда на гърлото. Ще събера влагата от очите си и ще я преглътна.

[sansusi]

Денят спокойно се прокрадва, зад тъмните завеси на прозорците,
нехаещи за светлина- потъваме в димящи облаци.
Цигарен дим и суета пълзят по вените ни парещи,
че ще приключи утринта, и ще загаснат уличните лампи.
И музиката ни ще спре, защото стряска бабите.
И тихо стъпваме в монент, когато ни се чупи цялото-
желание да бъда с теб, да бъдеш с мен...
... И отначало нареждаме тоз пъзел,
който е дал и нашето начало.
Но тихо стъпваме и пак денят си свети и нехае,
че ние с тебе вместо брак, завихме се в едно одеало.