Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Разкази

Всички таланти под един покрив.
Потребителски аватар
peniashkiplashkoff
Начинаещ
Мнения: 133
Регистриран: нед яну 03, 2010 12:54
Репутация: 37
пол: Мъж
Местоположение: Добрич

Костадин

Мнение от peniashkiplashkoff »

Костадин бе тридесетгодишен с тъмна коса и жизнен поглед. Беше от средностатическо семейство. Понякога посещаваше местния пункт на евро – футбол, където пиеше кафе и се срещаше с интересни хора, с които споделяше злободневни теми.
Имаше първи братовчед от Балчик, който се казваше Борислав – живеещ във Варна.
Боби работеше в корабостроителния завод на висока длъжност. Животът за него бе извор или механа, от които можеше да граби и консумира каквото му попадне без каквито и да е задръжки.
Той бе човек, който живееше в друг свят. Взаимоотношенията с братовчед му бяха като далечен спомен във времето, когато сплотеността между тях бе братска.
В настоящият момент, нещата бяха коренно различни.
Костадин бе светлата страна на живота, докато Борислав по подобие на Анакин от „Междузвездни войни” прие тъмната страна.
Коста си спомни времето когато двамата бяха неразделни, а душата му се пълнеше с топлина. „Отдавна не съм се виждал с братовчед си! Как ли е той и какво прави? Какви времена бяха!”

Преди десет години като войник в Балчик, братовчед му идваше често да се видят и почерпят. Коста приемаше с усмивка всяка изречена от него дума.
Настъпи злощастен момент за нашия герой – в рамките на три месеца починаха бащата, дядото и баба му.
Загубата на най – близките се отрази болезнено.
Три месеца след смъртта им, двамата братовчеди имаха уговорена среща в едно кафене.
Коста очакваше духовна подкрепа, но поведението на Борислав бе отблъскващо…
- Ако загубиш и майка си, изобщо не те виждам! Ще си останеш сирак, иначе казано кръгла нула! – рече подигравателно.
Коста бе поразен от думите му. Вместо да получи братска подкрепа за смекчаване на болката, беше наранен… Като че в душата на братовчед му се бе вселил дявола.

След раздялата им, Коста се качи на автобуса за да се прибере. Чувстваше се унизен. а в очите му се четеше болка.
- Какво му става на братовчед ми?! Това ли бе човека, с когото растяхме заедно и деляхме всичко по братски.

След време Костадин забрави този болезнен разговор и реши да прости.
В един светъл ден Борислав го посети в дома му. Галина – майката на Коста посрещна племенника си. Разговаряха десетина минути в присъствието на Коста, който се чувстваше пренебрегнат.
След като замина госта, той попита майка си:
- Какво му става на Боби?! Дори внимание не ми обърна!
- Какво имаш предвид?! – попита тя учудена и с изненада – Не виждаш ли, че е зает и за това се случи така!

На Коста му стана ясно, че в братовчеда бе настъпила голяма промяна. Тревожеше го и това, че майка му го защити. Реши да му прости за последно. Какво толкова, бил много зает…!
Към края на лятото имаха наново посещение. Този път Борислав беше със съпругата си.
- Добре дошли! – посрещна ги с усмивка домакина и подаде ръка.
- Добре заварил! – отговори със студен тон Борислав и не подаде ръка на братовчед си.
Той и съпругата му отделиха повече внимание на вуйна си. Коста за тях не съществуваше. Между тях се бе отворила дълбока бездна.

Гостите решиха да си отиват.
Костадин се обърна към братовчед си.
- Кога си свободен, да ти дойда на гости за да се видим?
- Обади се и ще се уговорим! – тонът на гласа му отлиташе надалече.

След десетина дни Коста се опита да се свърже няколко пъти, но безуспешно. В един слънчев есенен ден успя да се свърже с него, а това което чу го потресе.
- Здравей, Бориславе! Как си?
- Абе, как да съм! Ти откъде се обаждаш? – прозвуча с неприятен и дрезгав глас Боби.
- От Добрич се обаждам! Защо…?!
- А бе…, ти се сети за нас?! Какво ти става?! Ебаваш ли ни, или ни мразиш?! Много ли ни мразиш?
Коста затвори телефона с тъга на сърцето. Думите на братовчед му го нараниха жестоко. Този кратък и болезнен разговор бе последен в живота на двамата. Явно в сърцето и душата на Борислав се бе вселил злият демон, който бе отнел човешките достойнства в него.
Тази жестока действителност опорочаваше определени личности, които обичаха властта, парите и какво ли не още…
Въпреки всичко Костадин вярваше, че в някой светъл ден доброто ще надделее.

Разказът е по действителен случай.
автор: Николай Пеняшки – Плашков
Прочетено: 571 пъти
"Великото изкуство да се научи много е да се започне с малко" - Джон Лок.
Потребителски аватар
peniashkiplashkoff
Начинаещ
Мнения: 133
Регистриран: нед яну 03, 2010 12:54
Репутация: 37
пол: Мъж
Местоположение: Добрич

Чувство за отговорност

Мнение от peniashkiplashkoff »

Изображение
Наскоро навърших четиридесет години. Досега в живота ми не беше се случвало нищо съществено. Дните ми минаваха монотонно – емоция никаква. Господ сякаш ме бе забравил, а и все още нямах късмет да срещна моята „Ева“. Няколко мимолетни връзки за задоволяване на мъжкото достойнство, бяха кратковременна сюита в симфонията на живота ми. Трябваше ми решаващ – осмислен фактор…
Сънувах снощи сън, който ме съпътстваше почти цял ден и не ми даваше покой. Част от задълженията които трябваше да свърша, влизаха в предстоящата едноседмична командировка в София.
Имах предчувствието, че този път ще ми се случат както приятни, така и неприятни ситуации.
В купето от Шумен се настани елегантна брюнетка – около тридесет и пет годишна. Беше с червена рокля, обхващаща половината от бедрото й. Настани се на свободното място срещу мен.
Четях „Стендал“ и от време на време хвърлях скрит поглед към кръстосаните й сексапилни бедра, без да ме забележи.
Любовните ми помисли към красотата и нежността надделяха. Циничните ми мисли се настигаха една друга, имайки предвид развинтеното си въображение. Дигнах поглед от книгата и поставяйки календарче между страниците, я затворих.
Погледите ни се срещнаха и се усмихнахме.
Никога не бях виждал толкова красива жена – пълна хармония във всяко отношение. Дъхът ми спираше и усещах ритъма на сърцето си, готово да изскочи от гърдите. Преглътнах бавно и притворих очи. Представях си я как би изглеждала без дрехи.
Гърдите й бяха средно големи – стегнати, талията прекалено фина, а кожата – нежно кадифе. Устните й плътни, сочни, бяха оформени с розово червило. Излъчваше възбуждаща сексуалност.
Излязох от купето да запаля цигара. Малко след това, въпросната красавица се оказа до мен.
- Извинявайте, може ли огънче? – помоли тя.
- Разбира се, заповядайте! – щракнах запалката и поднесох огънчето.
- Благодаря! – отговори тя и ме погледна с приятна усмивка. – Закъде пътувате?
- За София. А Вие?
- Аз също съм за там.
Замълчахме. Отворих прозореца за да влезе свеж въздух. Въпреки горещото лято, нощта бе хладна. От високата скорост вятърът разпиляваше катранените й коси, които галеха кадифената кожа на раменете с неспокойствието си.
Огледах я внимателно, почти незабелязано с периферното си зрение.
„Страхотно тяло“ – възкликнах наум. Сякаш пред мен бе чаровната осанка на Венера.
„Сигурно гола е много по-красива“.
- Откъде сте? – попита дамата неочаквано, поглеждайки ме с привлекателна усмивка.
- От Варна съм.
- Значи така!? От черноморската ни красавица. Обичам този град! Хубави мъже има там – погледна ме със закачка.
Вместо аз да я свалям, тя започна да флиртува с мен. Намести разпилените си коси.
Усещах дъха й и аромата на френски парфюм. Подлудяваше ме и не даваше мира на превъзбудените мисли, които пърхаха като криле на уплашена птица.
- Доколкото ми е известно, Шумен се слави с красиви жени! – подхванах за да продължа разговора, отговяряйки на усмивката й. Очите й играеха закачливо, а нежните й устни преиграваха в усмивка.
Тя застана леко разкрачена, за да запази равновесие. Влакът намали рязко скоростта и красавицата залитна в обятията ми.
- Съжалявам! – обясни се тя с виновен поглед.
Телата ни се сближиха. Очите ни сякаш се вплетоха. Влакът изведнъж потегли. Обгърнах я през кръстта, за да не падне и се облегнахме на вратата на купето.Този път усетих плътно до себе си тялото й. Бе толкова нежно и крехко, че ако бе паднала, сигурно щеше да се разпадне на късчета.
- Няма защо! – отговорих с неспокойствие.
- Извинявам се, че не запазих ранвовесие и попаднах в прегръдките Ви. В случая телата ни се запознаха. Името ми е Наталия – каза тя с горчива усмивка.
- Аз съм Александър! Едва ли бих допуснал и повярвал, че може да се случи подобна абсурдност!
Засмяхме се на глас.Сърцето ми биеше като наптица в клетка, която се удряше в решетката й, с готовност да излети при изгоден случай.
- Аз също не съм очаквала, че може да ми се случи такова нещо! Наистина е абсурдно! Не мислиш ли, че едно такова запознанство може да доведе до сериозна връзка. Между другото, родителите ми са се запознали при подобен род обстоятелства.
- Предлагам, да се приберем в купето!
- Да не се притесни от случилото се? Ще се радвам, ако още веднъж се повтори за да попадна в обятията ти! Не се шегувам! – и се усмихна енигматично.
Не можех да повярвам на думите й, въпреки че говореше сериозно. Изпитвах желание да я разсъблека и да обладая това нежно тяло, както аз си знам.
– Предполагам за какво си мислиш. Сигурно въображението ти е доста развинтено?! – попита с привлекателна усмивка – Извинявай, че казвам открито което мисля, но не съм от другите жени! Предпочитам да казвам нещата не само каквито са в действителност, но и както ги чувствам.
Думите й ме поразиха. Никога до сега не бях изпадал в подобна ситуация. Трябваше да изляза от това положение, без да я засегна. Честно да си призная, не бях срещал досега такава жена… Не ми се щеше, да мисля повече по отношение на нея и да обобщавам.
- Хей, какво става? Никой от двама ни, не е виновен за случилото се! Какво от това?!
- Вярно, така е! – отговорих усмихнат.
- Нека тогава да изпушим по една цигара, пък каквото ще да става! Ще ми позволиш ли да ти казвам Сашо? – попита свойски тя, полагайки ръка на рамото ми – Нека бъда Натали за теб!
Не допусках такова необичайно запознанство с толкова красива жена, особено във влак! Като си помисля, защо пък не!? Явно така е трябвало. Сякаш Господ ми я бе пратил, може пък да е за добро!

* * *
Слязохме на Софийската гара, сияещи от приятното изживяване във влака. Преди раздяла се разбрахме да се срещнем вечерта.
Свърших необходимите си задължения за деня по-рано. Имаше доста време до срещата ми с Наталия. Вървях по „Раковска“, а мислите ми летяха по въпросната брюнетка. Изпитвах желанието да я обладая, да обходя с целувки кадифената й кожа.
Мислите ми бяха прекъснати от повика на познат глас.
- Сашо! Сеньор Петров! Здравей!
- Охо-о-о-о, Наско! Приятно ми е да те видя!
- Как си? По какви дела си тук? – беше приятно изненадан.
- По служба.
- Имаш ли ангажименти в момента? – попита Наско с усмивка.
Разтвори крака и разпъна ръце, готов да ме прегърне.
Сторих същото. Бяхме състуденти и почти неразделни приятели.
- Откога не сме се виждали?! – отговорихме почти едновременно.
- Приятелче, сигурен съм, че никога няма да забравиш, какви любовчии бяхме. А габровката Стела, с която ходеше две години и накрая ти я отнеха…?!
- Как няма да помня! Отнеха ми я, но две години бяха изпълнени с много любов и удоволствия!
- Как живееш? Женен ли си? – попита Наско с широка усмивка.
- Закъснях, приятелю. Все още не съм намерил половинката на живота си.
- Да не си дигнал гарда? Няма начин да не е тъй ? Познавам те.
- Знаеш много добре, как омайвам разни красавици! Дори с поглед ги събличам.
- Знам много добре, какво развинтено въображение имаш! Понякога е цинично.
- И ти не падаше по долу. Лика – прилика сме с теб Атанасе! Предполагам, че си женен!
- Саше, хайде мой човек, да влезем в някое заведение и да изпием по едно питие! Искам да ти разкажа за проблемите, които ми се случиха. Това са невероятни небивалици в семейството ми.
- Защо бе приятел, какво се е случило? – погледнах го озадачен, почесвайки темето си.
Лицето му изразяваше смесени чувства. Преобладаваше разочарованието. Имаше и още нещо което ме притесни. Опитах се да парирам неприятния разговор по деликатен начин. Наско разбра намерението ми.
- Извинявай, че те занимавам с моите проблеми! Нямам с кого да споделя, за да ми олекне. Самият мен ме е гнус от всичко това, което искам да ти разкажа. Решил съм, да подам документи за развод и да се оттегля. Дори и съвет да ми дадеш, ще го приема.
- Но защо, как така?! – бях изумен.
Оказа се, че преди около десет години, съпругата му, с която имал сексуален проблем; с течение на времето станала лезбиика. Поддържала интимна връзка с нейна приятелка, която била съпруга на негов приятел.
Цялата тази неприятна и отвратителна ситуация, довела до психическо разтройство както него, така и сина им. Всичко това довело до промяна на половото му влечение. От време на време поддържал интимна връзка с приятеля си Асен – съпругът на другата.
Не можех да повярвам, на това което чух. Наистина беше превратна история в живота на Наско.
Единственото, което му предложих за решение на проблема, бе да напусне квартала в който живееше.

* * *
След като се разделихме, първото което трябваше да направя, бе да се настаня в някой хотел. Настаних се в „Хемус“. Взех си душ и реших да се отбия в най-близкото кафене, за да се разсея. На излизане от стаята си, бях изненадан, виждайки Наталия. По стечение на обстоятелствата тя бе в същия хотел.
- Каква приятна изненада, че те виждам?! Не съм допускал такава случайност.
- Радвам се, че те виждам! Скъпи, уговорката за тази вечер нали остава в сила?… Къде ще ходим сега?
Изненадах се от поведението и думите й. Изглеждаше още по-красива.
Преглътнах и това което исках да кажа, остана затъкнато в гърлото ми. Стоях като паметник и анализирах тази нелепа случайност.
- Приятелче, хайде да тръгваме! – подкани Наталия и ме хвана под ръка. – Как мина денят ти?
- Нормално – отговорих разсеяно.
- Хей, какво ти става? Витаеш някъде! Ела на себе си, момко! – рече тя и се исмихна.
Бях под влиянието на подвластни мисли, които се гонеха една – друга. Редом с мен вървеше красива жена, на която трябваше да обърна внимание.
- Да, да…, извинявай миличка! – усмихнах се пресилено.
- Да не се е случило нещо? Изглеждаш ми някак особен!
- Аа-а-а-а, не! Нищо ми няма! Все още не мога да повярвам на толкова случайности!
- Аз също! Все пак трябва да ги приемем за даденост! Времето е доста приятно, нали? Искаш ли да се разходим? – погледът й беше предизвикателен, а ръката й се плъзна през кръста ми.
Никога досега не бях виждал и чувал жена да сваля мъж. Но се случи-и-и. Не желаех, да бъда пас, или да изглеждам мухльо и реших да действам. Прегърнах я през кръста. Приближих крехкото й тяло към себе си.Тя се усмихна предизвикателно и ме целуна по бузата.
- Парфюмът ти е разкошен! – отбеляза тя – Подлудяваш ме!
- Ти също ме подлудяваш!
- Не е ли още рано за желанията ни? – усмивката й беше шармантна.
- И аз мисля така, но все пак истината си е истина!
- Разбирам те много добре!… Искаш ли да отидем на театър?
- Идеята е добра! Съгласен съм! И без това е рано за вечеря. – на лицето й се изписа ленива усмивка.
През цялото време на постановката, бяхме притиснати един до друг. По едно време ръката ми бе залепена на бедрото й. Реагира позитивно. Каза ми нещо, което не очаквах и получих нежна целувка.
След постановката, вечеряхме в уютен ресторант. Разговаряхме за доста неща. Може да се каже, че като за начало се опознахме значително.
Прибрахме се в хотела. Тя не отказа да дойде в стаята ми. Изкъпахме се заедно. Престоя в банята бе доста продължителен, изпълнен с чувства и страст. Никога през живота си не бях правил толкова нежна и любвеобвилна баня.
- Страхотен си скъпи! Толкова си мил и нежен! Ще ми позволиш ли, да ти призная нещо.
- Казвай!
- Не съм с теб за едното удоволствие! Още от първият момент, когато те видях, се влюбих. Не си мисли, че говоря глупости!
- Нищо подобно не съм си помислил, дори изпитвам същите чувства към теб…
Галех косата, раменете, сочните й гърди и продължих надолу. Целувахме се непрекъснато и усещахме химията помежду ни. Взех я на ръце. Положих нежното й тяло на леглото. Ласките и целувките продължиха. Толкова страстна вечер не бях преживявал!
По време на престоя ми в София, нощите ни бяха изпълнени с нежост и любов. Не очаквах, че може да се получи толкова силна близост с Наталия.
Двадесет дни след прибирането ми във Варна, тя се появи. Имах чувството, че бе станала още по-красива. Това което ми каза, бе голяма изненада за мен. С удоволствие и много любов поех отговорността си.
Тя бе единствената и последна любов в живота ми.

© Николай Пеняшки – Плашков

* Този разказ е един от многото, които предстоят да излязат от печат, от сборник разкази
под заглавието "Докосване" .
"Великото изкуство да се научи много е да се започне с малко" - Джон Лок.
Потребителски аватар
peniashkiplashkoff
Начинаещ
Мнения: 133
Регистриран: нед яну 03, 2010 12:54
Репутация: 37
пол: Мъж
Местоположение: Добрич

Незабравими моменти

Мнение от peniashkiplashkoff »

Този ден ми поднесе доста емоционални моменти. Първото което се случи, беше кучето на съседа Коджабашев, което свърши голямата си работа пред вратата на апартамента. За мое учудване това бе за първи път, тъй като го бе оставил за десетина минути, преди да излезе. Вдигнах му такъв скандал, че да го запомни най-малко за година. Обеща, повече да не го оставя само, дори без намортник. Изчисти фекалиите, изми и парфюмира.
- Владо, аз само за малко…! – заоправдава се той.
- Ще ти дам аз на тебе за малко! – бях толкова ядосан, че ми идеше да го набия.
- Бива ли такава безотговорност! Освен това и без намортник. Ами ако беше минало някое дете, или…!
- Ама аз…!
- Красимире, не се оправдавай, че не ти гарантирам, какво може да ти се случи! – излях си яда като вода от ведро.
Потеглих с колата за работа. Спрях на близкото кръстовище, понеже ме хвана червената вълна. По това време винаги гъмжеше от автомобили, които бълваха отровата си, в така необходимия за нас въздух. Един възрастен, слаб човек с картон яйца случайно бе бутнат, и те се счупиха върху капака на колата. Побеснях от яд. Нямах право, да обвинявам никого. Всеки бързаше да премине пешеходната пътека. Възрастният пешеходец се уплаши, вдигна ръце, хвана се за главата като за извинение, очите му се разтвориха и святкаха като автомобилни фарове. После се прекръсти.

„Какво ли не му се случва на човек? – мислех си – Оставяше някое гадже да ми се обясни в любов, или пък нещо друго… Какво ли предстоеше да ми сервира този ден?!“

На следващото кръстовище докато чаках с измита кола и пусната музика, другата врата се отвори. Една бивша приятелка се натресе на другата седялка с взлом. Дишаше учестено.
- Обичам те, миличък! Много те моля, изслушай ме!
- Боже Господи, какво е това поведение?! Знаеш, че взаимоотношенията между нас отдавна са пресъхнали…
- Моля те, Владо! – прекъсна ме тя развълнувана – Не мога без теб! Сънувах те снощи като мой съпруг. Чуваш ли? Това е толкова красиво!
- Искаш ли, да те зарадвам скъпа? Толкова много ще те зарадвам, че няма да повярваш, каква сватба ще стане?
Отбих колата плътно в дясно, за да не преча на движението, и спрях. Излязох от нея, минах от другата страна, отворих вратата, подадох ръка, за да помогна на Олга, да излезе.
- Скъпа Оля, бъдеще мое, заповядай! Виждаш ли магазина за булчински рокли? Избери си най-красивата!
Тя толкова се зарадва, че дори не подозираше номера, който й погаждам. Беше ми дотегнало от набезите и нахалството й. Заключих вратата на колата откъм нейната страна, но стъклото беше полуотворено. Учудена от неочакваното ми решение, се захласна по моделите. Влязох в колата и преди да я запаля, подвикнах:
- Оля…, след като избереш модел, си потърси годеник! Не желая да те виждам и чувам! – Беше разярена като лъвица.

Беше ме изоставила навремето заради друг – морски, който впоследствие се ожени за друга.
Не ми се случваше досега, да започне ден като днешния. Особено това неочаквано нападение на Олга. Не желаех, да мисля повече за това. Ами-и-и, ако се влюбя? Това щеше да бъде най-прекрасния момент. Защо ли пък не?

Обадих се в агенцията, където работех, че ще се забавя.
След мен в службата пристигна нова колежка. Тя бе такава красавица, та ум да ти зайде. Не много висока, с руса коса, леко матово лице, гълъбови очи които галеха всичко, което докосваха и хвърляха топлина. Шефът ни я представи и за изненада предложи свободното работно място до мен. Чаровната усмивка на Виктория ме завладя. Усещах, че почвата се губи под краката ми. Стомахът се сви на топка. Бях като омагьосан. Гълъбовите й очи пронизваха същността ми. Усмивките ни се преплитаха и прегръщаха.
- Кой вятър Ви довя при нас? – попитах шеговито.
- Ами-и-и … северният! Може да е лято, но ще докарам зимата! – отговори на шегата ми с усмивка.

Започнах да осъзнавам, че я харесвам. Чувствата бушуваха в сърцето като вулкан, готови да изригнат. Най-тясното ъгълче на съзнанието ми изпитваше огромното желание, да я обладая, както аз си знам.
Поглеждах крадешком към новата колежка, без да усети никой. Харесам ли някоя жена, имах навика, да я огледам от долу – нагоре. С рентгеновият си поглед, бих могъл да разбера как би изглеждала в естествения си вид.
„Оо-о-о-о, небеса! Каква красота и изящество!“
- Стрелата на Амур се бе загнездила в сърцето ми. Реших да не мисля повече по отношение на шармантния й вид. В мен се бореха глобални чувства, готови да изригнат като Везувий.
„Стига Владимире! – казах си аз – Вземи се в ръце и не се поддавай на емоциите си!“
Според първите ми впечатления, Виктория би могла да бъде около 25 – годишна. Но дали е свободна, не знаех? Можех лесно да разбера това, което ме интересува.
За първи път чувствата, които изпитвах, бяха необясними. Не вярвах, че мога да се влюбя до такава степен. Напрегнах се, да ги събера, за да ги овладея. Те се гонеха и прииждаха на вълни в главата ми. Бяха като неуправляема стихия и не се знаеше кога ще отмине.
Молех се, всички те да не се окажат една неосъществена мечта. Виктория бе непозната загадка, като египетска пирамида, а може би пълна с опасности.

В отдела настъпи неловка тишина. Всеки беше се вглъбил в работата си. Използвах тази ситуация, да огледам Вики по-спокойно и внимателно, без да усети никой. Желанията ми растяха всяка минута. Имах усещането,че става нещо с мен.

Изминаха три месеца откакто Виктория, бе започнала работа при нас. А от два месеца вече излизахме заедно; на кафе, разходка в морската градина, театър и къде ли не…
От разговорите с нея, усещах интелигентността й, умението да изслушва, а и особеното чувство за хумор. Паснахме си отвсякъде. Често лицето й бе озарено от слънчева усмивка.
Имаше моменти, когато мълчанието бе дълга пауза, но ръцете и телата ни говориха. Устните си знаеха задачата.

Засега емоциите ни стигаха само до тук. Двамата все още не желаехме, да се стига до леглото, въпреки че съществуваха подходящи моменти за това.
Наложи се Виктория да замине при родителите си в Шумен за десетина дни, понеже майка й бе постъпила в болница.
- Скъпи, ще ми липсваш тези дни! – каза тя и ме целуна с цялата си страст.
- И ти ще ми липсваш! – отговорих й по същия начин.
- Този период ще бъде изпитателен за нас! – отговори тя, усмихна се енигматично и ме целуна наново.
Решихме преди да замине, да изкараме вечерта заедно и да се насладим на любовта.Тази нощ беше изпълнена с много страст и емоции, които никога нямаше да забравим…

Разказът е написан по действителен случай.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков
"Великото изкуство да се научи много е да се започне с малко" - Джон Лок.
Нова тема Отговори

Върни се в “Поезия, лично и чуждо творчество!!!”