1931 /разказ/

[cefules]

Е, в такива случаи, мисля, че трябва да има печат на вратите, но все ми беше тая. И без друго няма какво да правя, ще се позабавлявам и толкова. Колегите зубрят, та се късат, аз съм дете – чудо и не ми трябва. Да изляза с гадже, неразположен съм. Ближа люти рани и кърпя джобове, преди седмица здраво се изложих. Никакъв покер повече. Едва не заложих дъщерята на бъдещият си шеф. Щях да работя при него като завърша, а сега стажувах, но ясно е вече, че ни дъщеря му ще видя, ни работа при него или някой от партньорите му, а партньор му се оказа всичко двукрако, що развива някаква дейност в мегаполиса. Горчиво съжалявах, мислех си за въже. Не съм гален с перо, всъщност няма и от какво кой знае колко да се оплаквам, но едно беше ясно не можех да завърша без да пипна някаква работа. Трябваше ми. Много съм въртоглав за отшелник. Не мога да се прибера в някоя таванска и да чета, та да чета. Трябва ми от време навреме да щракна с пръсти, да поотпусна душа, че да заработи ума ми. Провисил нос, обикалях, слухтях, отчайвах се и накрая попаднах на нещо. Е, все още смешно, ама знае ли човек как ще се развият събитията. Ако си изиграя добре картите, дори може да се пръкне някакъв голям шанс. Срам и позор, но аз, разбивача на цифри, комбинативният ум, еталона за рационално мислене си намерих работа при отвеяни интелектуалци. На всичкото отгоре като чистач на издателството. Миришеха на плесен до костите. Печална картина. Не знаят какво става около тях, говорят за други измерения. Голям театър. Ясно ми беше, че има нещо нередно. Гледам сграда, обзавеждане, сипят принтерите листове, звънят телефони, костюмирани мъже с дебели вратове кръстосват коридори. Заговорих един от такъв до кафе – машината. Той ми рече, че бил поет. Искал да издаде стихосбирка. Отвори папката и ми зачете стихове посветени на майка му. Трябва само да си го представите. Носът му сплескан, лицевата му мускулатура като че ли обработвана с чук за пържоли, няма врат, очилата му струват повече от скутера с който идвам на работа, обувките му колкото цялата ми университетска такса, а дрънкулките по ръцете му….е, такива някога ще имам и аз. Наистина, страшно прилича на поет. Засмях му се, не ми се разсърди. Смигна ми. Е, тъпо щеше да е да стори друго. Точно зад него стои истински неудачник от социално-животинският вид за който се представи. Сакото му кой знае от кой скрин, охлузено на една страна, нещо като небрежна брада, нещо като немарливост, погледът му в близка галактика, гърба му свит. Стои и макар, че вижда, че си правим лаф пред машината, а страшно му се пие кафе, чака да благоволим да се отдръпнем, та, да си вземе дозата. Иде ми да му плесна един зад врата, само защото ще му отива. Откакто обявиха конкурса за неиздадени автори такива мишоци също се разхождат. Познават се лесно, изобщо не забелязват, че тук стават игри. Те къде ли го забелязват?
Яхам метлата като Хари Потър и се правя на работлив. Колежките вършат всичко, на вторият ден станах техен неформален лидер. На третият ден от одисеята ми из издателската къща, нахлуха спец – части от отдала за борба с организираната престъпност и отведоха големите мишоци с белезници. Да се смее ли или да плаче човек. Част от тях също като висящите пред кабинета им нещастници с папки, живееше единствено в света на художествената абстракция и нямаше представа какво се случва с реалният. Ще има да се чудят като разберат за какви трансфери са послужили подписите им. Ясна беше работата и от сега знаех обвиненията. Пране на пари, но тези сладки деца на времето, наистина си нямат никаква представа.
Утре сигурно ще сложат и печатите на офисите. Свършено е и с тази ми работа. Е, голямо чудо. Тръгнало ми е и толкова, но днес цял ден какво ще правя. Колегите зубрят, та се късат, аз съм дете – чудо и не ми трябва.
Хрумна ми и го направих. Винаги съм изтупан, човек не бива да губи достойнство. Изобщо не приличам на чистач. Седнах зад бюрото на главният редактор. В паниката си беше забравил и очилата. Прибрах ги в чекмеджето. Завъртях се два пъти на стола. Хареса ми. Защо не стана главен редактор. Прочел съм до половина един роман в живота си, но от изкуство разбирам. Поне мога да се обличам, а не съм като тези омачкани поети. Тропна се на вратата. „Влез” – казах и влиза дългокрака поетеса. Страхотно парче. Ще я имам. Ще ми рецитира стихове до сутринта. Бърбори ми за предишното и по-предишното си прераждане, за проклятието което тегне и трябва да го изолира, чрез енергийното поле съставено от строфите. Капе сладко от малини от устните й. Май и аз започвам да ставам поет. Отделих й ръкописа на страни, казах й, че има нужда от ново преглеждане. Лично аз съм – за, но има места за редакция. Ще трябва да се обсъди с целият екип. Оттук насетне лея професионални фрази които не знам нито откъде съм чул, нито какво точно означават. Измъкнах й обаче телефона, не онзи който даваше за връзка – служебният от училището в което преподавала по музика, а личния, който по принцип пазела в тайна. И много мъдро, с тази огнена коса и тези блатисти очи в които се разхождат дългокраки чапли и изгубени души потъват е по-добре да не знаят много мъже телефона ти, а само младият главен редактор от който зависи издаването на стихосбирката ти.
Пак се тропа. Тоя още щом го видях ми стана гаден. Нямах представа кой е ръкописа му, но казах му, че не става. Казах му да се самоубие за да си направи реклама. Седмица ще бъде четен, после забравен, но това е единственият начин да предаде някакъв смисъл на живота си.
Завъртях се доволно на стола. Било хубаво да си главен редактор.
Следващият беше мушморок..................


Целият разказ:

http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=110942