ТОЙ /Катрин Ан Портър/

[Freyja]

Животът беше много труден за семейство Уипъл.Трудно им беше да изхранват всичките гладни гърла и да обличат децата с вълнени дрешки през зимата,колкото и кратка да бе тя.
-Един бог знае какво би станало с нас,ако живеехме на север-казваха те.
Пък и трудно беше да поддържат децата чисти и спретнати.
-Изглежда,късметът никога не ще ни споходи-подхвърляше мистър Уипъл,но жена му търпеливо понасяше своята участ,поне когато съседите бяха наблизо.
-Да не ни чуят,че се оплакваме-повтаряше тя на съпруга си.Не обичаше да я съжаляват.-Не бива да ни презират,ако ще и във фургон да живеем и да берем памук на полето.
Мисис Уипъл обичаше малкия си син,малоумния,повече от другите две деца,взето заедно.Все това разправяше и понякога пред съседите отваряше дума за майка си и за мъжа си,та да не бие съвсем на очи.
-Стига си приказвала наляво-надясно-кореше я мистър Уипъл.-Хората ще си помислят,че само ти имаш чувства към Него.
-Такива са майките-казваше тя.-Сам знаеш,че на нас ни е простено.Хората не очакват кой знае колко от бащите.


Ала това не попречи на съседите да говорят открито помежду си.”Едничка божията милост Го крепи.”-казваха те.”Изкупува бащин грях.”-мълвеше се навред.”Бас държа,че не им е чиста работата.”Това зад гърба на Уипълови.А пред тях говореха:”Не е толкова закъсал.Ще се оправи.Я Го вижте как расте!”
Мисис Уипъл мразеше да говори за това,избягваше дори и да се размисля,ала прекрачеше ли някой прага им,питаше най-напред за Него и тя трябваше да му отговори,преди да заприказва за друго.Така сякаш и олекваше.
-Няма да си простя,ако пострада,но ми е трудно да Го опазя от бели.Толкова е силен и як,че винаги се забърква в нещо;такъв си е от малък.Понякога дори е смешен;да видиш само какви номера прави.Емли е патила повече-вечно ѝ превързвах раните,а Адна и от ниско да падне,все нещо ще си счупи.А Той каквото и да направи,няма дори да се одраска.Пасторът рече веднъж една хубава приказка и ще я помня цял живот:”Бог закриля незлобливите и Той никога не ще се нарани.”
При тези думи мисис Уипъл усещаше как я облива топли вълни и сълзите ѝ напират;тогава заговаряше за друго.


Той порасна,без да се нарани.Една дъска отхвръкна от покрива на курника и Го удари по главата,но Той сякаш не разбра.Беше научил няколко думи,но след тоя случай ги забрави.Не хленчеше за храна като другите деца,а чакаше да Му дадат.Ядеше клекнал в ъгъла,като мляскаше и сумтеше.Дипли тлъстина покриваха тялото Му като връхна дреха;Той можеше да носи два пъти повече дърва и вода от Адна.Емили почти винаги имаше хрема-„на мен прилича”,казваше мисис Уипъл-и затова при лошо време я завиваха с още едно одеало от Неговото креватче.Той сякаш никога не усещаше студа.


Въпреки всичко, животът бе истинско мъчение за мисис Уипъл-тя се страхуваше за Него.Той се катереше по прасковите много по-ловко от Адна и се премяташе по клоните им като маймуна.
-О,мисис Уипъл,не Му позволявайте да прави така.Някой ден ще изгуби равновесие.Той не знае какво върши.
Мисис Уипъл почти изкрещяваше на съседката си:
-Знае Той какво върши.Да не е по-загубен от другите деца?Слез оттам,чуваш ли?
Щом Той се спуснеше на земята,тя едва се сдържаше да не Го напердаши,задето се държи така пред хората,а Той през цялото време се хилеше-просто да полудееш.
-Ужасни са тия съседи!-каза веднъж мисис Уипъл на съпруга си.-О,как ми се ще да не се бъркат в нашите работи.Не смея да Го накарам да свърши нещо от страх да не почнат да си пъхат носа.Я виж пчелите.Адна не може да се оправи с тях,толкова го жилят.Аз самата не успявам всичко,но не смея да Го накарам.А на Него му е все едно дали ще го ужили някоя пчела.
-Това е,защото не Му стига умът да се страхува-отвърна мистър Уипъл
-Засрами се-сгълча го тя,-да говориш така за собственото си дете.Я ми кажи кой ще се грижи за Него,ако не сме ние.Той разбира много неща,ослушва се през цялото време.И върши всичко,което Му кажа.Да не те чуе някой,че говориш така.Ще си помислят,че предпочиташ другите деца пред Него.
-Нищо подобно,добре знаеш,че не е тъй,пък и защо да се тревожим толкова?Винаги си мислиш най-лошото.Остави Го на мира-все ще се оправи.Нима не Го храним и не Го обличаме добре?-Мистър Уипъл внезапно усети някаква умора.-А и нищо не можем да променим.
Мисис Уипъл също изпита умора и рече:
-Изглежда тъй ни е било писано,но Той е мое дете и няма да позволя на хората да говорят врели-некипели.Повдига ми се от разни приказки.


Рано есента мисис Уипъл получи писмо от брат си,което гласеше,че се кани да им гостува следваща неделя с жена си и двете си деца.”И да приготвиш казана”-пишеше накрая той.Мисис Уипъл прочете това изречение два пъти-толкова ѝ хареса.Брат ѝ минаваше за голям шегобиец.
-Ще види,че на нас тия не минават-рече тя,-хайде да заколим едно прасенце- сукалче.
-Но това е разточителство при сегашното ни положение-възрази мистър Уипъл-Знаеш колко ще струва прасето по Коледа?
-Срамота е да не се наядем поне веднъж като хората,когато роднините ми дойдат на гости-каза мисис Уипъл-После жена му ще вземе да разправя,че не сме ги нагостили както подобава.Бога ми,по-добре да няма какво да продаваме,отколкото да ни разнасят.За такива работи пари не се жалят!
-Добре де,прави каквото щеш-прие мистър Уипъл.-Боже всевишни,пък после се чудим защо не ни върви.
Въпросът беше как да отделят прасенцето от майка му,която налиташе повече от бодлива крава.Адна не смееше да го измъкне
-Тая свиня ще ми изтърбуши червата и ще ги разнесе по цялата кочина.
-Добре де,пъзльо такъв-рече мисис Уипъл-Той не се страхува.Виж как ще го донесе.
Тя се засмя сякаш всичко беше на шега,и Го побутна към кочината.Той се промъкна и грабна прасенцето,което сучеше,сетне препусна обратно,и се озова отвъд оградата,а свинята се разбесня подире му.Малката черна,гърчеща се животинка квичеше, та се късаше,наежила гръб и навирила зурла към ушичките си.Мисис Уипъл взе прасенцето и му преряза гърлото с един замах,без да ѝ мигне окото.Щом видя кръвта,Той хлъцна изумен и хукна да бяга.
-Все едно,ще забрави и ще си похапне-помисли си мисис Уипъл.Имаше навик да мисли на глас.-Ако не Го спра,ще изяде всичко.И залците на другите двама.
Извенъж ѝ домъчня за Него.Беше вече десетгодишен,а стърчеше с цяла глава над Адна,който караше четиринайсет.
-Ех,жалко,жалко-повтаряше си мисис Уипъл полугласно,-а Адна е толкова умен.
Тя се измъчваше за какво ли не.Ето-коленето бе мъжка работа;от вида на оголеното прасе одрано до розово,ѝ прилоша.А самият Той бе толкова дебел и отпуснат,че извикваше съжаление.Грехота бе да се вършат такива неща.И когато се оправи с прасето,почти съжали,че брат ѝ не си е останал в къщи.


Рано в недела мисис Уипъл заряза всичко,за да Го приведе в ред.Един час по-късно,човек вече не можеше да Го познае,след като бе пълзял под оградите подир някой опосум или бе претършувал гредите на обора,търсейки яйца в сеното.
-Господи,виж се на какво приличаш,след цялото ми стараене.Адна и Емили са толкова кротки.Омръзна ми да те чистя!Свали тая риза и сложи друга-ще рекат хората,че не те обличам.-При тези думи последваха звънки плесници.Той запримигва и взе да търка удареното,а лицето Му нажали мисис Уипъл.Краката ѝ се разтрепераха и трябваше да седне,докато Му закопчее ризата.-От сутринта ме съсипваш.


Братът пристигна с пълната си,пращяща от здраве жена и двете си големи,буйни и прегладнели момчета.Очакваше ги чудесен обяд-насред масата се мъдреше препеченото до зачервяване прасенце,захапало маринована праскова и гарнирано с доста сос за сладките картофи.
-Добре си живеете.-рече братът,-ама после май ще ме търкулнете като бъчва към къщи,че няма да ме носят краката.
Всички се изсмяха;приятно беше да ги чуеш как се смеят до един,насядали около трапезата.Душата на мисис Уипъл се стопли.
-О,ние имаме още шест.Затова ни идвайте по-често.
Той не искаше да влезе в трапезарията,но мисис Уипъл успя да замаже нещата.
-По-стеснителен е от другите двама-обясни тя.-Просто трябва да свикне с вас.Трудно се сприятелява,дори с братовчеди.И такива деца има.
Никой не ѝ възрази.
-Също като моя Алфи-додаде снахата.-Понякога трябва да го напляскам,за да се ръкува със собствената си баба.
Щом и това мина,мисис Уипъл напълни една голяма чиния най-напред за Него.
-Друг може да лишим,но Него-не.
След тези думи,тя Му занесе чинията.
-Той е вече цяла върлина-добави Емли,която ѝ помагаше
-Чудесно,значи, добре върви-рече вуйчото.
Гостите си тръгнаха след вечеря.Мисис Уипъл събра чиниите и прати децата да спят,после седна да си развърже обувките.
-Виждаш ли?-каза тя на мистър Уипъл.-Ето какви роднини имам.Мили и деликатни за всичко.Не правят неуместни забележки-просто имат такт.А от хораските приказки направо ми се повдига.Прасенцето си го биваше,нали?
Мистър Уипъл отвърна:
-Разбира се,загубихме сто и педесе кила свинско,какво повече.С пълен стомах не е трудно да си учтив.Кой знае какво са си мислили през цялото време!
-Ти си все същият-каза мисис Уипъл.-Друго от теб и не очаквам.Няма ли да кажеш сега,че собственият ми брат ще почне да разправя как сме Му дали да яде в кухнята?
О,господи-Тя заклати глава и остра болка прониза челото ѝ.-Развали ми настроението,а с тях беше толкова хубаво и приятно.Добре де,знам,че не ги харесваш-бъди спокоен,скоро няма да дойда!Ако кажат,че не сме Го облекли досущ като Адна,повярвай ми,няма да го преживея.
-Стига вече-прекъсна я мистър Уипъл.-И без това имаме достатъчно грижи.

***

Зимата беше тежка.На мисис Уипъл ѝ се струваше,че лошото време дойде за капак на всичките им несгоди.Посевите израснаха наполовина от очакваното,памукът едва им стигна да покрият сметката при бакалина.Замениха един от впрегатните коне,но ги измамиха и новият умря от астма.Мисис Уипъл през цялото време си мислеше,че е ужасно да имаш мъж,когото мамят тъй лесно.Ограничиха се във всичко,но тя все повтаряше,че не могат да се откажат от някои неща,а те струват пари.Трябваха много топли дрехи за Адна и Емили,които изминаваха по четири мили до училище
-Той няма нужда от дрехи,все край огъня седи-каза мистър Уипъл
-Верно е-подкрепи го мисис Уипъл.-Пък,ако шета навън,ще носи шубата ти.Повече нищо не мога да направя.


През февруари Той се разболя.Лежеше свит под одеалото,с посиняло лице,и нещо сякаш Го давеше.Цели два дни мистър и мисис Уипъл се грижеха за Него колкото можеха,накрая се уплашиха и извикаха лекар.Лекарят каза,че трябва да го държат на топло и да му дават много мляко и яйца.
-Боя се,че не е толкова яко,колкото изглежда-добави лекарят.-Тези деца искат повече грижи.Завийте Го още.
-Току-що взех дебелото Му одеало да го изпера-засрамено отвърна мисис Уипъл.-Мръсно не търпя.
-Щом изсъхне,веднага Го завийте с него-посъветва я лекарят,-иначе ще развие пневмония.
Мистър и мисис Уипъл смъкнаха едно одеало от собственото си легло и сложиха креватчето Му карай огъня.
-Не могат да ни упрекнат,че не правим всичко за Него-рече тя,-даже студуваме.


Когато зимата отмина,Той като ли че се посъвзе,ала вървеше сякаш Го боляха краката.Но поне с памукосеялката можеше да работи.
-Уредих с Джим Фъргюсън да заплодим кравата-спомена веднъж мистър Уипъл.-Ще му паса бика лятос и ще му дам малко фураж наесен.Така е по-добре,отколкото да му дължа пари и да няма откъде да ги взема
-Надявам се,че не си казал подобно нещо пред Джим Фъргюсън-смъмри го мисис Уипъл.-Той не бива да знае,че сме изпаднали толкова.
-Боже всевишни,това не значи,че сме изпаднали.Понякога човек трябва да гледа напред.Той може да доведе бика още днес.Искам Адна да ми е под ръка.
Без да му мисли много,мисис Уипъл реши да прати Него за бика.Адна беше твърде неспокоен и не можеше да му се разчита.С животните шега не бива.Щом Той тръгна,тя се умисли и взе да не я свърта.Застана на пътя да Го чака.Нямаше и три мили дотам,при това беше горещо,ала защо се бавеше толкова?Тя засенчи очи и се взира дотогава,докато пред погледа ѝ заиграха цветни кръгове.Такъв ѝ беше живитът-вечно да се тревожи и да няма минутка покой.Много време мина,докато най-сетне Го видя да свива по страничната уличка,куцайки.Приближаваше се полека,повел животинската грамада за халка в носа,въртеше тояжка в ръка и без да се обръща назад или встрани,се носеше като сомнамбул,с полузатворени очи.
Мисис Уипъл изпитваше панически страх от бикове;чувала бе ужасни истории за това как те кротко следват някого и отведнъж надават рев,нахвърлят се отгоре му и го промушват.Ами че това черно чудовище може ей сега да Го нападне,божичко,няма и да се сети да избяга!Тя не бива да издава звук,нито да помръдва-инак ще подплаши бика.Животното изви глава и се опита да намуши една муха във въздуха.Гърлото ѝ се отприщи с писък и тя Му изкрещя да побърза,за бога!Той сякаш не чу крясъците ѝ,и продължи да размахва пръчката и да накуцва,а бикът се носеше тежко отзад,кротък като агънце.Мисис Уипъл спря да вика и хукна към къщи,молейки се шепнешком:”Господи,не позволявай нищо да Му се случи.Господи,ти знаеш,че хората ще кажат,че не е бивало да Го пращаме.Ще рекат,че не се грижим за Него.О,доведи ми Го вкъщи,само да е здрав,само да е здрав,и ще Го пазя повече!Амин.”
Проследи Го от прозореца как вкара животното в обора и го завърза.Повече нямаше защо да се сдържа,едва ли щеше да понесе нещо друго.Тя седна и се затресе от плач,захлупила лице в престилката.

***

От година на година семейстрво Уипъл обедняваше все повече и повече.Мястото им сякаш западаше от само себе си,нищо че се трепеха толкова.
-Какво стана с нас-казваше мисис Уипъл,-защо не можем да живеем като другите и да имаме късмет?Скоро ще ни викат „белите бедняци”.
-Навърша ли шестнайсет,ви напускам-заяви веднъж Адна.-Ще започна работа в бакалията на Пауъл.Там поне ще изкарвам пари.На фермата не ме търсете.
-Аз ще стана учителка-добави Емли.-Но преди това трябва да изкарам осми клас.Тогава ще мога да живея в града.Тук няма какво да правя.
-Емли се е метнала на моя род-рече мисис Уипъл.-Всички до един са амбициозни и за нищо на света не се дават.
Щом настъпи есента,на Емли ѝ предложиха да стане сервитьорка в ресторанта към гарата на близкия град;глупаво бхеше да откаже,след като даваха добри надници и безплатна храна,и затова мисис Уипъл я склони да приеме и да зареже училище до следвашия срок
-Времето е пред теб-рече тя.-Още си млада пък и пипето ти сече.


След като и Адна замина,мистър Уипъл се опита да поддържа фермата само с Негова помощ.Той се справяше добре,работеше почти за двама,без да усети.Така я караха криво-ляво до Коледа,докат една сутрин Той се подхлъзна на леда,както идваше от обора.Вместо да стне,взе да се мята,и когато мистър Уипъл отиде при Него,Той беше вече в несвяст.
Внесоха Го вътре и се опитаха да Го накарат да седне,но Той се разрева и се тръшна долу,затова Го сложиха на леглото и мистър Уипъл отиде до града за лекар.По целия път до там и обратно си мислеше как ще изкарва прехраната отсега натаък.Сякаш всичк беди му се бяха струпали наведнъж.
Оттогава Той остана на легло.Краката Му подпухнаха,а припадъците продължиха.След четити месеца лекарят каза:
-Няма смисъл да стои повече тук,смятам че е по-добре да Го дадете в областния санаториум на лечение.Ще се опитам да уредя въпроса.Там ще се грижат добре за Него и така ще ви олекне.
-Досега не Му е липсвало нищо,как да се разделя с Него?-отвърна мисис Уипъл.-Не искам да говорят после,че съм пратила болното си дете сред чужди.
-Разбирам ви,мисис Уипъл-каза лекарят.-Няма нужда да ми обяснявател,и аз имам момче.По-добре ме послушайте.Това е всичко,което мога да направя за Него.
Тази нощ мистър и мисис Уипъл разговаряха до късно в леглото.
-Същинско подаяние-подзе мисис Уипъл,-ето докъде я докарахме-до подаяние.И през ум не ми е минавало.
-И ние като другите плащаме данъци,за да се поддържа това заведение-отвърна мистър Уипъл,-но не го наричаме подаяние.Мисля,че няма нищо лошо да Го дадем там,където ще се грижат най-добре за Него...пък и вече не мога да плащам сметките на доктора.
-Сигурно затова докторът настоява да Го изпратим-съгласи се мисис Уипъл,-страхува се,че няма да му платим.
-Не говори така-каза с досада мисстър Уипъл,-че иначе ще си остан етук.
-Нали поне няма да замине за дълго-рече мисис Уипъл.-Ще се оправи скоро и ще си Го вземем.
-По0добре си избий това от главата-каза мистър Уипъл.-Докторът не ти ли каза,че той няма да се оправи?
-Ти не ги слушай докторите-каза мисис Уипъл,изпълнене с трепетна надежда.-Все пак през лятото Емли може да се връща за ваканцията,а Адна ще си идва в неделя-ще работим всички заедно,отново ще стъпим на крака и децата ще почувстват,че си имат дом.
За миг,тя сякаш видя лятото в разгара му,с добре поддържаната градина и спуснатите бели пердета,Адна и Емли пак си бяха у дома,пълни с енергия,и всички сияеха,че са заедно.О,да можеше това да стане и най-сетне да настъпи покой.


Те не говореха много пред Него,но никога не им минаваше през ум какво може да е разбрал.Лекарят най-после определи деня,и един съсед който имаше кола,предложи да ги закара.От болницата можеха да изпратят линейка,но мисис Уипъл нямаше да понесе да отведат с нея.Увиха Го в одеяла и съсед помогна на мистър Уипъл да Го пренесат на задната седалка до мисис Уипъл,която беше облякла черната си блуза с дългите ръкави.Не можеше да понесе всичко това да прилича на подаяние.
-Ти и сама ще се оправиш,май ще е по-добре да остана-каза мистър Уипъл.-Не е хубаво да няма жива душа вкъщи.
-Пък и Той няма да седи там вечно,я-обясни мисис Уипъл на съседа.-Това е само временно.


Потеглиха.Мисис Уипъл придържаше краищата на одеялата,да не се прекатури болният.Той седеше там и мигаше ли,мигаше.Сетне извади ръце и започна да трие носа си с юмруци,а после с края на одеялото.Мисис Уипъл просто не можеше да повярва:Той изтриваше едри сълзи,кото се стичаха по лицето Му.Сетне подсмъркна и нещо сякаш го задави.Мисис Уипъл занарежда:”О,миличко,не ти е толкова зле,нали?Не ти е толкова зле,нали?”.Струваше ѝ се,че я обвинява за нещо.Може би си спомняше времето,когато Му удряше плесници,може би се бе уплашил толкова от бика или пък Му е било студено през нощта,но не е могъл да ѝ каже;може би Той разбираше,че го изпраща завинаги,защот са тъй бедни да Го гледат.Мисълта за всичко това стваше непоносима.Ужасена,тя започна да плаче и Го обрърна здраво с ръце.Главата Му падна на рамото ѝ.Обичала Го беше с цялото си сърце,но нали за Адна и Емли трябваше да помислят,а как можеше да изкупи теглата Му?О,защо ли се роди,само да се мъчиш!
Болницата вече изникана пред тях,а съседът караше с все сила и не смееше да се обърне.