Впечатляващ е черния сарказъм и стила на... спокойно може да се каже че е памфлет. Точно описва какво става ако се оставим на течението на най-малкото съпротивление и избора на по-малкото зло.
Разказът „Спешен Дядо Коледа“ от Кенет Брейди (Emergency Claus, by Ken Brady, kenbrady.net) в превод на български от Петър Тушков (eet-live.com) ползва условията на договора Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България: http://creativecommons.org/licenses/by-sa/2.5/bg/
Дядо Коледа се спуска през комина, образуван от струята на носещия винт, и се сблъсква здраво със земята. Когато се изправя, вече стреля. В очите му е онзи блясък. Знаете го; онзи, по който ще го познаете на фотографиите за пресата и по телевизията. Все едно съвсем точно знае кои са добрите и кои – лошите. Знае кой е бил непослушен и кой се е държал прилично. И никой не може да му възрази. Точно в този момент съм повече от радостен, че не съм бил непослушен.
Хвърля се устремно към останките на външните стени на базата на терористите, а аз го следвам с прибежки. Когато пилотът на хеликоптера „Хюи“ ни изоставя, въздухът се изпълва с прахоляк; ще ни изчака на мястото за изтегляне. Дядо Коледа сяда, опрял гръб в стената, и зарежда нов пълнител в своя автомат „Томпсън“. Просто една от многото играчки, които е взел със себе си от резерва; от милионите оръжия, произведени в работилниците на Дядо Коледа тази година, а тъкмо това е едно от любимите му.
Докато изважда картата и забива пръст в нея, за да ми покаже мястото, в стената зад нас се забиват куршуми. Осветявам картата с червена светлина само колкото да видя, че е отбелязал центъра на базата с голям Х.
– Сър – казвам аз, – не е ли по-добре да изчакаме останалите от отряда?
Ала той вече е скочил на крака.
– Не, по дяволите – отговаря. – Готов съм. Знам къде са и ще си получат подаръците. Тази вечер няма да губим време.
А после се е прехвърлил през стената и крещи и атакува картечниците, но куршумите не успяват да го уцелят. Няма го вече старият Дядо: закръгления веселяк с брада. Сега е гладко избръснат, с ъгловата челюст, нетърпелив и широкоплещест в отличителната си червено-бяла униформа, чиито цветове греят ярко сред кафявото и сивото на пустинята. Мешката, преметната през рамото му, е оцветена в яркосиньо, обсипано със малки звезди, за да демонстрира националната му гордост. Като пътеводна светлина е, като огромен флаг, на който пише застреляйте ме, аз съм американец.
Някога ме изчакваше, позволяваше ми да го водя. Искам да кажа, че е мое задължение да съм в челото и че преди в него може би имаше поне мъничко страх, поне някаква представа какво е да си смъртен. Ала след това Министерството на отбраната го нае и осъзна, че е безсмъртен. Спешен Дядо Коледа. Ето какво е той. А сега е ура-хо-хо-хо и се боя за живота на всички ни. Куршумите не улучват само безсмъртните. Ами ние останалите? Ние не сме безсмъртни, даже когато ни казват, че сме такива.
Ала въпреки това преодолявам стената, защото е мой командващ офицер. Чувам как останалите осем души от отряда също тръгват след мен. Позициите им стават ясни веднага щом откриват прикриващ огън с кратки откоси.
Дядо Коледа обезврежда едно картечно гнездо, а после се е озовал пред вратата, водеща към базата. Плътно зад него съм. Спираме за момент, за да ни настигне отрядът. До един са млади и изплашени.
– Покривайте вратата – заповядва Дядо Коледа. – Не позволявайте на никой да премине. – И е изчезнал във вътрешността, викащ, стрелящ като побъркан.
– Заемете позиции – казвам на отряда си и те се подготвят за отбрана.
Тръгвам след Дядо Коледа, следвайки върволицата от трупове, която ме отвежда право до помещението в центъра. Заварвам го застанал на прага, насочил своя „Томпсън“ срещу няколкото десетки хора вътре.
– Сър? – казвам аз.
– Прикривай ме – отвръща той и насочва собственото ми оръжие към хората. Започва да рови в мешката, вади от нея три кутии и ги включва. Пластичен експлозив и електронни детонатори. – Залости вратата – нарежда ми.
Оглеждам лицата им. Цивилни, някои от тях деца. Това ли са терористите? Дядо Коледа очевидно смята така.
– Защо, сър? – питам аз.
– Просто залости вратата, войнико – отвръща той и за момент насочва онзи блясък към мен. Онзи блясък, който казва, че съм на една ръка разстояние от списъка с имената на непослушните. Затварям вратата и пъхам парче арматура през бравата й. Сетне отстъпвам.
– Какво правите, сър? – питам аз. Той приключва с настройката на зарядите и изважда дистанционния ключ от чувала.
– Върша работата, която се очаква от мен – отговаря. Впуска се в тръс през коридорите към входната врата. Следвам го.
– Вътре има цивилни – казвам. – Деца.
– Не и добри деца – отвръща Дядо Коледа.
Хвърля се на земята и натиска бутона на ключа. Всичко се разтърсва и от сградата бавно започва да излиза дим на талази. Дядо Коледа хвърля дистанционния ключ и се изправя.
Първото нещо, което забелязвам, е колко тихо е станало. След случилото се нищо не помръдва. Давам си сметка, че не се чува и картечен обстрел, оглеждам се и откривам, че сме заобиколени от телата на мъртвите, на нашите и техните войници. Изпуснали сме престрелката отвън.
– Не знам какво си мислите, че правите – казвам на Дядо Коледа, – но...
– Внимавай – предупреждава ме той. После отново се вглежда. Извръщам очи.
– Сър? – казва отслабнало някой от земята наблизо.
– Един от нашите – казва Дядо Коледа. Навежда се и преобръща тялото на ранения войник. – Име? – пита го.
– Ефрейтор Виксен, сър – казва тя, а очите й са се разширили.
– Проклятие – произнася Дядо Коледа. – Жени войници. Не знам какво да мисля по въпроса. Нова си.
– Да, сър.
– Познавах някога един Виксен. Дяволски добър войник. Какво, по дяволите, се случи с него? – обръща се към мен.
– Мъртъв е, сър – отвръщам. – Изгубихме го над Кливланд през 89-та. Сблъсък с метеорологичен балон, ако си спомняте?
Понякога си мисля, че паметта му играе номера, но не; спомня си всяко дете, всяка координатна точка, всяко престъпление срещу нацията.
– Да, вярно – казва той. За момент очите му стават далечни и решавам, че може би си спомня за хубавите мигове, които бяха прекарвали заедно, късните вечери на по чаша горещ ром, стриптизьорките. Сетне произнася: – Връщам си думите назад. Виксен беше издънка.
– Сър? – обажда се Виксен.
– Не се подчиняваше безпрекословно. Поставяше под въпрос авторитета ми, и виж как свърши. Мъртъв. – Поглежда мен. Заплаха.
– Умирам ли? – пита тя.
Дядо Коледа не отговаря.
– Да – отвръщам аз. – Мога ли да направя нещо за теб?
– Не – казва тя. – Но сигурно Дядо Коледа може.
– Какво мога да направя? – пита я той.
– Когато бях малка – произнася тя, – ти изпратих писмо, в което те молех за световен мир.
– Доста такива получавах – казва той. – Вече не толкова. Повечето деца искат плейстейшън.
– Аз не искам – отвръща тя. – Искам световен мир.
– Понякога се налага да се примириш с онова, което искат всички останали – произнася Дядо Коледа. – Това е цената на свободата. Вие децата не го разбирате, но пък войната може би ще ви научи. Поднасяхме ви всичко на тепсия. Ако човек не се бори за нещо, се изнежва.
– Какво му е лошото на това? – казва тя. Но не чува отвратеното изсумтяване на Дядо Коледа, защото е мъртва.
Напускаме бързо базата и заобикаляме скалистото възвишение, зад което ни очаква хеликоптерът. Пилотът също е мъртъв, поредната жертва на войната.
Паля двигателите и излитаме през гъстия задушлив дим на горящия лагер. В ритмичните удари на витлата на ротора всичко става далечно и сетивата ми се притъпяват.
Дядо Коледа подава глава през страничния отвор за картечаря и крещи в нощта. Червендалестото му лице е заредено ентусиазъм. Изглежда като голямо, бавноразвиващо се дете.
– Също като едно време, а, Рудолф? – казва той.
Заема мястото до мен и започва да дялка малки Н и О в приклада на томпсъна, по едно за всяка вражеска загуба. Дървото на автомата е така надраскано от знаци, че прилича на нарязана от верижен трион скулптура, загрубяло, разкъсано, пълно с болка. Понякога човек позволява на разни идеи за добро и зло, правилно и грешно да му влязат в главата и в главата му се пълни с малки Н и О.
Въобще не е като едно време. Но не го произнасям на глас.
– Както кажете, сър – отвръщам.
Запалвам яркочервената светлина на носа и хеликоптерът се понася с гръм на север, към дома.
Оригиналът е публикуван за пръв път в Strange Horizons през 2002г.: http://www.strangehorizons.com/2002/200 ... laus.shtml
Превода от английски е на Петър Тушков (2012 http://eet-live.com ) и специално за него тепърва ще драскам. Направо е извънземен, при това... български автор. Разказите му са в широк диапазон на стилове като... Не! Ще има отделна тема за него.
