Неустоима сила - Даниел Стийл 5 част

[meggylo]

ЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
След провала на уикенда по време на Свети Валентин Мередит не видя Стив през следващия месец. Двамата с Калан отпътуваха за Токио и Сингапур, а Стив сякаш изобщо не можеше да се отдели от болницата. Отчуждаваха се с всеки изминал ден и разговаряха по телефона все по-рядко.
Бяха изминали пет месеца от заминаването й и близо два от началото на романтичната й връзка с Кал. Тя вече се чувстваше повече част от неговия живот, отколкото от живота на Стив. С Калан бяха непрекъснато заедно - на работа, у дома, в нейния апартамент нощем, с децата му през уикенда. А в средата на март Анди я погледна, изпълнен с любопитство, и й зададе въпрос, който я разтърси:
- Съпругът ти ще се премести ли наистина тук? -Той не искаше да е груб с нея, но все пак се питаше.
- Не знам, Анди - отвърна му тя честно. Вече не изглеждаше вероятно, а и тя не бе сигурна дали иска.
Седмица по-късно Анди попита баща си дали Мери не му е гадже.
- Ние сме просто приятели - обясни Кал, но Мери Елън вдигна вежда в знак на недоверие, макар да не каза нищо.
Не можеха да заблудят никого, освен себе си. Стив вече не споменаваше за работата, която не можеше да уреди. Дори не недоволстваше, че тя не се връща в Ню Йорк през уикендите. Това би я притеснило, ако се бе замислила над факта, но тя не му обърна внимание. Кал също не й задаваше въпроси. Единственото, което искаше, бе да е с нея и смяташе, че ще стигнат до решение по-късно. Сякаш и той не бе готов да се. обвърже. В известен смисъл създалото се положение бе приемливо и за двамата. Ако Мередит си бе направила труда да потърси някой път Стив вкъщи, щеше да установи, че той не спи у дома. Но тя предполагаше, че прекарва времето си в травматологичното отделение. И изпитваше облекчение, че не й се налага да разговаря с него.
Харви Лукас се бе върнал на работа от две седмици, но Стив вече не говореше за напускане. Бе помолил Харви да обмисли назначаването на Ана на постоянно място. След като поработи с нея две седмици, Харви се съгласи, че тя е страхотна. Опитваха се за момента да я задържат, макар и по заместване.
Ала когато Мередит се върна от Сингапур, Стив й се обади, че иска да я види. Беше мислил много напоследък и се притесняваше как ще се развие животът им в бъдеще.
Този път я предупреди, че ще отиде при нея. Не искаше да я изненадва. Отначало в гласа й се усети колебание, но нямаше основание да му откаже. Не го бе виждала от месец и знаеше, че не може да го избягва вечно.
- Какво ще му кажеш? - попита Кал този път. -Ще му признаеш ли?
Донякъде искаше да го направи, донякъде - не.
- Какво мога да му кажа? - попита тя направо. -Че имам връзка? Че бракът ни се разпада? - Не знаеше как да постъпи, дори какво да мисли.
- Ти решаваш, Мери.
- Къде се намираме, Кал?
- Има ли значение?
- Възможно е да има - отговори тя.
- Ти трябва да вземеш решението си по този въпрос. Не искам да бъда отговорен за провалянето на вашия брак.
Това й говореше много. Говореше й, че той е почтен човек, но също, че е объркан точно колкото нея. Очевидно не му харесваше идеята тя да прекара уикенда със Стив, макар че не й каза нищо по този повод. Не искаше да упражнява натиск и да прави ситуацията още по-трудна за нея.
Така че когато Мередит видя Стив, бе по-объркана отвсякога. Този път обаче, когато й каза, че иска да се любят, тя поиска първо да разговарят. Седнаха на дивана, а тя още нямаше представа как да му каже. Беше сигурна само в едно - че не иска да го нарани.
- Взех решение, Мередит - рече Стив и тя се подготви да посрещне думите му. Мислеше, че ще поиска развод, и нямаше да го обвинява, нито да го спира. Но той я изненада. - Не мисля, че ни е останало много време - тихо произнесе той. - Ако продължим още няколко месеца да живеем по този начин, мисля, че между нас
ще бъде свършено. Отчуждаваме се, Мери - гласът му прозвуча нежно. - Струва ми се, че и двамата го знаем.
- Тя кимна, не го отричаше, питаше се дали той ще й зададе въпрос, но той не го направи. Мина й през ума, че може би знае. Не каза нищо, слушаше го безмълвно.
- Ще напусна болницата в Ню Йорк. Разговарях е управата на една болница тук, в града. Тя е малка, но уважавана, имат прилично спешно отделение. Не е кой знае какво, но предлагат почасова работа. Вършат рутинна дейност - фрактури, болки в корема, плачещи бебета с болки в ушите. Мога да изкарам така известно време, след като се налага. Ако чакам идеалната работа, между нас ще е свършено, когато я намеря. Затова, когато се върна, ще подам оставка и ще дойда тук. -Тя бе вцепенена от чутото, но знаеше, както и той, че ако искат да спасят брака си, Стив трябва да го направи.
- Кога ще дойдеш? - попита, без да изказва мнение. Умът й препускаше, докато чакаше отговора. Решението на Стив означаваше край на връзката й с Кал, а тя не бе готова за това, въпреки че си даваше сметка, че трябва.
- След две седмици - отвърна той. - Харви се върна и ще назначат Ана на моето място.
Все още не бе казал нищо на Ана. Искаше първо да говори с Мередит, но му се стори, че Ана усети. През последния месец отношенията им се развиваха прекрасно и връзката ставаше опасна. Той искаше да оправи нещата, преди да я е наранил истински. Живееха заедно от четири седмици и разбираше, че ако не е готов да се обвърже с нея, в крайна сметка това ще се отрази зле и на нея, и на Фелиша. А той обичаше и двете прекалено много, за да им причини подобно нещо. Според нейните категории от женен мъж щеше да се превърне в негодник.
Мередит изглеждаше смаяна от току-що казаното.
- Две седмици? - Гласът й заглъхна. Но си даваше сметка, че трябва да стане или сега, или никога. И двамата бяха наясно. По една и съща причина, макар никой от тях да не знаеше за връзката на другия.
- Няма смисъл да чакаме, Мери. В тази болница ще ме вземат. Харви ще се справи без мен. Мисля, че ако изобщо трябва да го направим, трябва да е сега. Докато дойда тук, ще станат шест месеца, откакто сме разделени. Ужасно дълго време. Прекалено дълго за мен.
- Знам - кимна тя. Ала можеше да мисли единствено за Кал и как ще му каже. И колко трудно ще й е без него.
- Не ми изглеждаш много щастлива, Мери - тъжно отбеляза Стив. И двамата бяха стигнали критичния момент в брака си и го разбираха. Но той искаше да опита, преди той окончателно да се е провалил, а Мередит не можеше да му откаже това последно усилие. - Мисля, че все още можем да успеем.
- Бих искала тихо отговори тя.
Не знаеше дали ще е способна, но бе длъжна да опита. Петнайсет години бяха много време, за да бъдат захвърлени с лека ръка, независимо колко влюбена бе в Кал. Питаше се дали няма да се наложи да напусне, когато му каже. Не можеше да предвиди реакцията му. И си даваше сметка, че трябва да му каже сега, преди Стив да е подал оставката си. Ако изгубеше работата си в Дау тек", нямаше смисъл Стив да се връща в Калифорния. Тя щеше да се прибере в Ню Йорк.
- Нека го направим, Мери - каза Стив и тя кимна. Не можеше да измисли какво да каже. Чувствата й я задавяха.
Прекараха спокойно вечерта, обсъждаха проблема и той видя колко е променена. Изглеждаше тъжна и той усещаше мъката и потиснатостта й, без да разбира на какво се дължат те. Ана му бе казала, че според нея Мередит е обвързана с друг мъж, но Стив не го вярваше, смяташе, че е невероятно. И продължаваше да мисли така.
Не се любиха изобщо. Никой от тях не възприемаше вземането на това решение като празник, но все едно то
бе важно. В събота Стив отиде до болницата в града и щом той излезе, тя се обади на Кал.
- Трябва да те видя - настоя тя, без да му дава обяснения. Срещнаха се в къщата му десет минути по-късно.
- Какво става? - Видът му бе разстроен. Тя бързо премина на въпроса:
- Стив ще се премести тук след две седмици. Ще започне работа в малка болница, в спешно отделение. Мисли, че ако не дойде сега, между нас ще бъде свършено и е прав. Вече не се чувствам омъжена за него. Все едно съм твоя жена, Кал. Но не мисля, че ти го искаш. Не съм сигурна, че и аз го искам. Трябва да опитам за последен път. И ако не се получи, можем да поговорим по-късно за нас, ако все още искаш. Но сега му дължа този шанс. Трябва да разберем какво е останало помежду ни. Не мисля, че е много, но отношенията ни със Стив имат дълга история. А нашата датира от два месеца и сме изправени пред несигурно бъдеще. Винаги сме знаели, че в крайна сметка това ще се случи.
Той не каза и дума, докато Мередит говореше, но изглеждаше съсипан. Знаеше, че този момент ще настъпи, но не бе подготвен за него. Не оспори думите й, не й предложи да се оженят, нито й каза, че я обича. Не искаше нито да я обърква, нито да я притиска. Остана с безизразно лице. Желаеше я, но не знаеше какво да й предложи. Обвързването бе важна стъпка, не можеше да се предприеме след страстна връзка от седем седмици. Би трябвало да изпита облекчение, че тя го кара да приеме решението й. Но докато я слушаше, имаше чувството, че е дошъл краят на света. Всъщност, идваше краят на света, който споделяше с нея.
- Искам да ми кажеш - продължи Мередит, - какво ще стане с работата ми. Смяташ ли, че трябва да напусна? Не искам той да подаде оставка и да се премести, а после да се окаже, че съм уволнена. Ако прецениш, че е по-добре да се махна, ще напусна веднага и ще му кажа, че съм решила да се върна в Ню Йорк с
него. Кал, какво искаш? - Опита се да се изрази колкото бе възможно по-деликатно. Работата й бе най-малкият проблем в момента и не това тревожеше и двамата.
- Искам да останеш като мой финансов директор -отговори той незабавно, с глас, пресипнал от вълнение. - Не искам да те загубя.
Не желаеше да загуби и връзката им, но знаеше, че няма право да го иска, а тя не му предлагаше да остане с него. Беше взела решението си. Бе му казала от самото начало, че няма да се откаже от брака си и колкото и да не му харесваше, Кал си даваше сметка, че трябва да приеме създалото се положение.
- Сигурен ли си, Кал? - попита го тя нежно. - Ще бъде трудно и за двама ни. Няма да е лесно, ако искаш да продължа да работя за теб.
- Кога идва?
- На първи април, след две седмици.
- Все едно, исках да прекарам по-голямата част от месеца в Европа, да огледам новите продукти. Така ще имам възможност да се приспособя, а ти да разбереш какво искаш. Възможно е той да не издържи дълго тук. - Не искаше да го каже, но по тона му се усети, че храни надежда да стане така.
- Той е много упорит. Мисля, че ще успее да започне работа тук. - Онова, което тя не знаеше, е дали ще успеят да спасят брака си. - Звучи ужасно точно в този момент, но аз те обичам, Кал. Може би повече, отколкото съм обичала когото и да било. Но трябва да разбера каква е реалността. Бракът ми или онова, което има между нас с теб, каквото и да е то. Не мисля, че някой от нас е наясно какво е.
Той не искаше да спори с нея, но докато я слушаше, на лицето му се изписа гняв. Калан Дау не обичаше да губи и всичко, което й бе казал през последните два месеца, бе истина. Обичаше я. Ала знаеше също, че тя е омъжена и че не могат завинаги да избегнат реалността. А той не бе готов да й предложи трайна връзка или брак.
- Ще замина за Европа, преди той да дойде. Не искам да напускаш Дау тек", Мередит. Моля те, искам да знаеш това.
- Благодаря ти - каза тя и стана. В очите им имаше сълзи, но тя не го докосна, нито се притисна към него. Не откъсна поглед от него дълго време, после тръгна към вратата, но гласът му я спря.
- Кога си тръгва той?
- Утре сутринта - отговори, без да се обръща. Вече бе хванала бравата, усети, че сърцето й подскочи при този въпрос. Искаше да бъде с него, но знаеше, че не може. Не и сега. Не и повече. Не и докато не разбереше как ще се развият отношенията й със Стив. Може би никога.
- Ще ти се обадя - обеща й той и сърцето й отново подскочи, въпреки всичко, което му бе казала. Искаше да си тръгне, докато още бяха в състояние да се разделят. Ако изобщо това бе възможно.
- Не мисля, че трябва - тихо се възпротиви тя. Той не отговори и тя бавно затвори вратата зад себе си.
Стив я чакаше, изглеждаше напрегнат, но й каза, че е уредил всичко в болницата в града. До края на деня правиха планове и разговаряха. Но така и не се любиха. Сякаш обсъждаха бизнеспланове, а не семейни отношения. В неделя сутринта той си замина. Трябваше да свърши доста работа в Ню Йорк. Мередит остана тъжна в апартамента. Трябваше да намери място в града, където двамата да живеят, а нямаше желание да го прави. Не искаше да предприема нищо. Не искаше да напуска Кал. Не искаше да живее със Стив. Не искаше нищо друго, освен онова, което бе имала през последните два месеца, но разбираше, че сега трябва да се откаже от него. Продължаваше да седи, да мисли за Кал, когато изведнъж в неделя следобед се позвъни на вратата.
Беше Кал, стоеше на прага и я гледаше, без да каже дума я притегли в прегръдките си я целуна. Изглеждаше точно толкова зле, колкото и тя. Бе се опитал да я
намрази за онова, което му бе казала, и възнамеряваше да се държи студено, но не успя. Желаеше я до болка. Без дума, той я поведе към спалнята и тя го последва.
- Имаме две седмици, Мери - бяха единствените му думи. Това бе фатален срок за тях, повече от съдба. Ала не бяха в състояние да спрат. Не и докато не се наложеше.
Прекараха следобеда в леглото, любиха се и споделяха, скоро нямаше да имат нищо. Оставаха им две седмици. После всичко щеше да свърши.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Когато Стив се върна в Ню Йорк, веднага се обади в болницата, за да разбере дали Ана е на работа този ден. Дежурната сестра провери графика и го уведоми, че е свободна до вторник. Той самият трябваше да застъпи в понеделник по обяд, сутринта тръгна към апартамента й да се види с нея. Фелиша бе на училище и той завари Ана сама, когато позвъни на вратата. Бе се обадил предварително, за да я предупреди, че идва, и тя изглежда много се зарадва, когато чу гласа му.
Но щом видя лицето му, разбра, че става нещо. Той изглеждаше по-сериозен от обичайното и бе притихнал, когато седна на дивана, докато тя му правеше кафе.
- Да попитам ли как беше? - попита тя тихо. - Или да смятам, че не е моя работа? - Не беше сигурна какво се е случило там, но по очите му разбираше, че нещо се е променило. Не беше й се обадил през целия уикенд. Знаеше, че той се е върнал в неделя вечерта, но не бе дошъл.
- Всичко е наред - отговори той, пое каната кафе от нея и я остави на масичката. - Не беше толкова лошо, колкото предишния път. Много разговаряхме.
- Приятелски или не? - попита тя, не сваляше очи от него, стараеше се да прочете по лицето му какво се е
случило, но той бе непроницаем. Поддържаха връзка от четири седмици и въпреки че го познаваше добре, знаеше, че има случаи, когато той не допуска никого в душата си. Особено що се отнасяше до Мередит и до ситуацията в Калифорния. Тя не искаше да си пъха носа, но искаше да му помогне.
- Получи се разговор, струва ми се - отговори той, а после си пое дъх и се гмурна в дълбоките води. Знаеше, че ще му е трудно да й каже, но нямаше смисъл да отлага. Най-малко от всичко, искаше да я наранява. -Ана. - Само от начина, по който произнесе името й, косата й настръхна. Тя разбра какво ще последва. -Местя се там.
- Не бих нарекла тази новина хубава - спокойно отговори тя. После замря за миг, за да запази самообладание.
- Искам да кажа, сега. Скоро. След две седмици. Ще подам оставка.
- Намери ли си работа? - Усещаше как самообладанието й се разпуква, буквално се вцепени. На лицето й се изписа изражение на преследвано животно.
- Повече или по-малко. Открих място в спешно отделение. Не е нищо особено. Но засега ще свърши работа. Ти означаваш много за мен - той внимателно подбираше думите си, все едно бяха диаманти, но знаеше, че каквото и да каже, ще я нарани. Ето защо искаше да приключи връзката им сега, вместо да го остави за по-късно. Разбираше, че се влюбва и точно затова реши да притисне Мередит да се съгласи да се пренесе при нея. Знаеше, че ако се забави, ще причини на Ана огромна мъка. Искаше да прекъсне връзката им, преди да я е наранил твърде силно, за да може да се възстанови. -Трябва да го направя сега - продължи той. - Ако чакам още, ще стане още по-лошо. Не искам да съсипвам живота ти повече, отколкото го направих през последните четири седмици. Ние живяхме в свят на мечти. Мечтите на любовта. Искам да бъда тук с теб, да работя с теб, да спя с теб през нощта, да играя с Фелиша. Но не мога. Женен съм за Мередит, имаме петнайсет
години зад себе си. Независимо колко отвратителна е ситуацията, трябва да си тръгна оттук и да се опитам да спася брака си.
- Тя иска ли го? - попита Ана. Стоеше със скръстени ръце, някак прегърбена, сякаш стомахът я болеше или сърцето, и Стив се ненавиждаше за мъката, която й причиняваше.
- Съгласи се. Мисля, че като мен е наясно - ако чакаме още, всичко ще свърши. Това е последният момент за нас. Или трябва да го направим сега, или да се откажем. Не искам да се обвързваш с мен. Трябва да приемеш, че ще остана там. Прости ми, ако можеш. -Каза го нежно, но твърдо и за миг й се стори, че думите му ще я убият.
- Не е толкова лесно - изрече задавено, очите й се напълниха със силзи. - Да те забрави човек е трудна задача. Понякога си негодник, но аз те обичам.
- Просто приеми, че съм негодник.
- Няма да е трудно - отвърна тя, искаше да прояви смелост, но той виждаше, че я убива. А за Фелиша дори не искаше да мисли. Обичаше и нея, тя бе малкото момиченце, което той никога не бе имал. Смяташе, че заслужаваше много повече, отколкото Ана можеше да й даде. Нуждаеше се от баща. Но той не можеше да изпълни тази роля, тъй като вече бе поел ролята на съпруг на Мери.
- Не знам какво да кажа - усещаше, че се задушава. - Обичам те. Искам да бъда с теб. Ако бях свободен и ти бе достатъчно глупава да ме приемеш, щях да се оженя за теб. Но не мога да ти го предложа. Мамя и себе си, и теб, като стоя тук. Но съм отговорен за Мери.
- Тя е щастлива жена - дрезгаво изрече Ана. А после допълни: - Ами ако не се получи? Ще се върнеш ли?
- Не - твърдо каза той и думите му прозвучаха сурово, дори за самия него. Не искаше да й дава никаква надежда. Нямаше да бъде честно. Защото с малко късмет щеше да остане с Мери. А ако не се получеше, Бог знае какво щеше да предприеме. - В случай, че нищо не стане, ще направя нещо различно. Може би, както
ти предложи, ще изкарам някоя година като шеф на клиника в слабо развита страна.
- Вие богатите момчета сте късметлии - с горчивина отбеляза тя. - Правите каквото искате, не ви се налага да сте загрижени, че трябва да храните някого, да плащате сметки или да поддържате децата си. Вие просто ставате, вземате си багажа и отивате където ви видят очите.
- Не съм богато момче - възрази той. - Жена ми е богата. Много е различно. И каквото има, си е нейно. Не искам нищо от нея, освен деца, някой ден. Крада от теб, Ана, правя го от месец. Крада шанса ти да срешнеш подходящия мъж, някой, който може да се ожени за теб и да се грижи за Фелиша, да имаш още деца. Сега ти връщам живота и свободата.
- Колко благородно - тъжно отбеляза тя. - Имам ли право на глас? - попита след кратко мълчание, постепенно започваше да му се ядосва. Откъде накъде той вземаше всички решения, особено това, което я засягаше най-много? Обичаше го повече, отколкото бе обичала някога. Наистина знаеше правилата от самото начало. Но просто не бе очаквала да се влюби в него до такава степен и толкова бързо. Затова сега й беше по-трудно да го пусне.
- Ти нямаш шанс с мен - категоричен бе Стив. -Можеш да ме мразиш, ако искаш, може никога повече да не ми проговориш. Но не можеш да повлияеш на решението ми да замина.
- Не бих си и представяла - откровено отвърна тя. - Нито бих искала. Винаги си бил свободен да направиш каквото искаш, същото важи и за мен. От самото начало знаех каква е уговорката. Просто не мислех, че ще заминеш толкова скоро. Предположих, че ще ти трябват месеци, за да си намериш работа, може би дори повече. Не си давах сметка, че можеш да решиш да тръгнеш, без да имаш работа или да приемеш такава, която е под квалификацията ти. - Това я накара да осъзнае колко силно иска той да спаси брака си, а Ана не смяташе, че си струва. По-важното обаче бе, че Стив
държеше на това. - Искаш ли да ми кажеш още нещо? - попита тя и се изправи.
- Не. Само, че те обичам, Ана. Искам за теб всичко най-хубаво. Искам да си щастлива без мен.
- Знам. Винаги съм го знаела. Никога не съм искала нищо от теб, освен да ми дадеш малко време. Ти бе като топло одеяло през зимата.
- А ти си много повече за мен. Искам да го знаеш. Наистина те обичам.
- И какво от това? Все пак заминаваш - при тези думи очите й плувнаха в сълзи. - Бащата на Фелиша също ме обичаше, но нямаше смелост да се изправи срещу родителите си. Може би ти нямаш куража да си признаеш, че с брака ти е свършено.
- Все още не знам. Затова отивам там. И ако е така, ще трябва да го приема.
Тя кимна и бавно тръгна към вратата, после я отвори. Стив искаше отново да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да я люби, но я обичаше прекалено много, за да й причини това, затова с нежелание тръгна, без да откъсва поглед от нея, сякаш искаше да я запечата завинаги в паметта си. Щеше да е трудно да работи с нея през следващите две седмици, но поне можеше да я вижда.
Прекрачи прага, тя все още стоеше там, погледна го за последно и без да му каже дума, затвори вратата. Той остана отвън за момент, питаше се дали няма отново да отвори, чуваше я как плаче тихо от другата страна, но не почука, нито позвъни, не каза нищо, просто остана неподвижен. Ана не се появи повече и след няколко минути той тръгна бавно надолу по стълбите, обсебен от мисълта какво бяха означавали тези четири седмици за него. Тук бе домът му, пристанището, убежището му. А сега я захвърляше и се запътваше към несигурен живот в Калифорния.
От дома на Ана отиде в болницата и прекара един час с Харви Лукас, съобщи му, че напуска. Харви бе разочарован, но прояви разбиране.
- А, между другото, какво си направил на Ана Гонсалес? - попита в края на разговора им.
- Нищо. Защо? - Стив се чувстваше неловко, когато отговори, и се чудеше дали Харви не е разбрал за тяхната връзка. Досега бяха убедени, че никой не знае за това и смятаха, че така е по-добре.
- Тя се обади малко преди да дойдеш тук. Каза, че си се държал зле с нея напоследък, че имате различие в мненията и не иска повече да работи в една смяна с теб. Помоли ме да променя графика и да ви държа надалеч един от друг. Имам чувството, че дори не иска да те вижда. - На Стив се стори, че някой го удря здравата в корема. Бе разчитал, че докато замине, поне ще я вижда всеки ден и ще работи с нея. Тя обаче бе права. Искаше категорично скъсване и той трябваше да го приеме, след мъката, която й бе причинил. Не можеше да си представи какво ще каже тя на Фелиша и как ще реагира детето, може би, щеше да си помисли, че всички мъже напускаха нея и майка и. Беше ужасно, че и той ги напускаше и се чувстваше зле заради това.
- Предполагам, че по принцип се държа грубо - каза на Харви. - Имахме няколко тежки дни и нощи, без да спим и си изпуснах нервите. Спорихме за някаква диагноза. Тя, разбира се, бе права и после й се извиних. Но Ана е труден характер. Предполагам, че не ми е простила. Много добър лекар е, Харви. Ще ти е приятно да работиш с нея.
- Вече го знам. Съжалявам, че те губя, Стив. И, разбира се, малко ти се сърдя, че провали намеренията ми да се оттегля и да се занимавам с изследователска работа. Сега вече кой знае кога ще мога да напусна. Ще ни трябват поне две години, за да се заместим.
- Това не е вярно, но съм поласкан. Съжалявам за изследователския ти проект.
- И аз. Ако не се получи в Калифорния, върни се. Ще те взема веднага и непосредствено след това ще напусна. Вече ми е писнало тук.
- Харесва ти и ти го знаеш - възпротиви се Стив, а после отбеляза тъжно: - И на мен ще ми липсва.
- Едва ли, освен ако не се отегчиш до смърт да слагаш лед върху синини. Това износва много бързо. Но все ще намериш нещо. Дръж ме в течение.
Обещавам. - А после с най-равнодушния тон, на който бе способен, продължи: - Грижи се добре за Ана. Знам, че ще се държиш с нея по-добре, отколкото аз. -Докато казваше това, му се плачеше.
- И някое чудовище би било по-любезно с нея от теб, когато си на работа четири поредни дни и не си спал от три. Господи, когато се държиш така, дори те мразя. - Разсмяха се и се отправиха заедно в операционната. Стив се запита дали ще види Ана отново някога. Не му се вярваше. Така и стана - повече не я видя.
През следващите две седмици работи в болницата в различен от нейния график, вземаше повече почивки от обичайното, за да организира пътуването си, да опакова багажа и да предложи за продажба апартамента. Агентът по недвижими имоти намери купувач в края на първата седмица, но на по-ниска цена, отколкото искаха за него. Двамата е Мередит обсъдиха въпроса. Накрая тя реши, че е по-добре да го продадат, отколкото да го държат празен и да се опитват да го дават под наем. Преди Стив да замине за Калифорния, бе подписан предварителен договор. Той бе опаковал целия им багаж и го бе изпратил в Пало Алто. Последните три дни прекара в хотел, а преди да напусне болницата, сестрите организираха тържество в негова чест. Ана я нямаше. Когато Стив се сбогува с всички, повечето от сестрите се разплакаха. Никой не можеше да си представи травматологичното отделение без него.
В деня, в който напусна Ню Йорк, валеше. Той носеше медицинската си чанта и един малък куфар. Бе изпратил останалото с багажа. Качи се на самолета и си даде сметка, че е Денят на лъжата, първи април. Мислеше за срещата с Мери. През последните две седмици Ана му бе липсвала ужасно, но знаеше, че е постъпил правилно, заради нея, а също и заради самия себе си. Ако бе останал и бе продължил връзката им, накрая и за двамата би било по-тежко. Тя имаше право на много по-
вече, отколкото той можеше да й даде. Стив се надяваше тя да намери страхотен мъж, който да не е женен и да не е негодник. Заслужаваше най-доброто, помисли си той, докато самолетът направи завой над града и се насочи на запад, а Ню Йорк постепенно се изгубваше под него.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Мередит и Кал прекарваха заедно всеки миг, когато бе възможно. Бяха подложени на огромно напрежение, повече отвсякога, и прекараха последния си уикенд в малък хотел в Кармел Вали. Останаха цели два дни в леглото, с прекъсване от дълги разходки, когато си държаха ръцете и се целуваха, стояха будни с часове, разговаряха нощем, след като се бяха любили, но не споменаваха и дума за бъдещето. За тях бъдеще нямаше. Имаха само тези последни мигове.
А в деня, когато Стив трябваше да пристигне, Кал заминаваше за Лондон. Вечерта, преди да тръгне, двамата останаха в апартамента й до среднощ. Дори това жилище - свидетел на любовта им, щяха да изгубят скоро. Тя бе наела апартамент в Сан Франциско, където да се настанят със Стив, и щеше да пътува Пало Алто и обратно.
- Бих искал да кажа, че се надявам всичко със Стив да се подреди - каза й той на раздяла, - но ще те излъжа. Не искам да се подреди, Мери. Искам да се върнеш при мен. Обади ми се в Европа и ми кажи какво става.
Най-ужасното беше, че тя вече не можеше да си представи живота си без него. Непрестанно изпитваше натрапчивото и объркващо чувство, че двамата с Кал са женени и тя ще му изневери със Стивън. Но отношенията с Кал бяха фантазия, илюзия, бягство от действителността. Обичаха се лудо, но помежду им нямаше реално обвързване. Нейната връзка бе със Стив и Кал го знаеше. Но макар да твърдеше, че го разбира, той й
се сърдеше, че е допуснала Стив да дойде тук и се е съгласила с настояванията му да спасят брака си, а на себе си се ядосваше, че не се е обвързал досега с нея. И двамата знаеха, че сега е твърде късно. Тя трябваше да провери отношенията си със Стивън.
- Не мога да захвърля петнайсет години, без да му дам последен шанс, Кал. Не мога да го направя. - Той знаеше, че е права, но в известен смисъл я мразеше, че е толкова честна със съпруга си. Същевременно почтеността й бе едно от нещата, заради които я обичаше.
- Няма да се получи и ти самата си наясно - с горчивина я убеждаваше Кал. - С брака ви е свършено, Мери. Погледни истината в очите. - И двамата не можеха да приемат факта, че тя се връща при Стив и поне за момента връзката й с Кал приключва. Не искаше дори да мисли за това. А Кал бе обезумял. Освен всичко друго, той не смяташе, че Стив е подходящ за нея. -Вие двамата нямате нищо общо.
- Имаме достатъчно общо помежду си, щом сме били женени в продължение на петнайсет години - възпротиви се тя, но явно не бе убедена в думите си.
- Останали сте заедно по инерция и ти го знаеш. От години вървите по различни пътища в кариерата си. Сигурен съм, че той изобщо не разбира какво правиш, нито се интересува, нито знае колко си добра. Губиш си времето с него. - Кал бе бесен и се чувстваше отхвърлен. - Погрижи се за себе си, Мери - тъжно й каза той и я целуна за последен п,ът, преди да си тръгне.
Тя плака в продължение на часове, а когато Стив пристигна на следващия ден, Мередит беше все още много разстроена и изглеждаше като болна. Беше смъртно бледа и очите й бяха подути.
- Болна ли си? - попита я Стив, разтревожен за нея.
- Настинка, алергия или нещо подобно.
- Изглеждаш ужасно, скъпа.
Даде и таблетки, но тя не ги изпи. А след два часа той бе разхвърлял цялото жилище, дрехите му бяха разпръснати навсякъде по пода в спалнята, бръснарските му принадлежности - в банята, а той приготвяше вечеря в кухнята.
В пристигането му нямаше нищо празнично и той бе разочарован, когато разбра, че е наела за тях апартамент в града. Би предпочел да е купила или поне наела къща. А вечерта след като пристигна, отново повдигна въпроса за децата. Това бе част от неговия план за възстановяване на брака. Смяташе, че така връзката помежду им би укрепнала.
- Сега не е време да мислим за това - сопна му се тя, а наум се питаше къде е Кал по това време. По нейни изчисления той току-що бе пристигнал в Лондон. Бяха си обещали да не си звънят и тя се опитваше да сдържи обещанието, поне за момента. Стив не бе изкарал у дома и една нощ.
- Това е идеалният момент за бебе - настоя Стив. -Ти си доволна от работата си, а аз няма да съм толкова зает известно време. Ако не се чувстваш много добре през първите месеци, аз ще съм край теб. А ако остана в спешното отделение, дори мога да се грижа за бебето.
- Не искам бебе. Изобщо. Не го ли разбираш? -недоволно отвърна тя. Още не бе сигурна дали иска него самия, да не говорим за бебе. - Едно дете ще съсипе живота ми, ще усложни всичко. Не искам да се чувствам зле няколко месеца". Просто не го искам.
- Кога го реши? Ихмам предвид, че изобщо не искаш дете.
- Не знам - тя имаше уморен вид. Нервите й бяха опънати до крайност. Щяха да се преместват, той беше у дома, връзката с Кал бе приключила. Последното нещо, което тя искаше да прибави към нещастието си, бе бебе. - Не мисля, че някога съм искала. Ти просто не искаш да ме чуеш.
- Много приятна новина. Кога се местим? - смени темата той.
- Следващия уикенд - отговори тя и скочи внезапно, защото телефонът иззвъня. Някакво хлапе се опитваше да им продаде вестник, за който вече бяха абонирани.
- Вещите ни ще пристигнат от Ню Йорк след две седмици.
Той започваше работа в спешното отделение другия понеделеник. Мередит имаше чувството, че около нея цари пълен хаос.
С облекчение отиде на работа, поне за момента не се налагаше да пътува. Цялата седмица получаваше факсове от Кал за потенциални клиенти и изследователски лаборатории, които бе посетил в Европа. Всичките факсове обаче бяха служебни, част от списъка за дистрибуция. Нито веднъж не й се обади.
В края на седмицата тя бе съсипана и изглеждаше зле. Бе загубила обичайния си изискан вид, нервите й бяха разбити и имаше чувството, че бъркотията, която създаваше Стив, непрекъснато превръщаше апартамента й в блато. Сякаш живееше в студентско общежитие, непрекъснато прибираше чорапи, ризи и панталони, пръснати из дневната, а представата му за елегантни обувки се оказа нов чифт маратонки Найк". Изведнъж всичко това започна да придобива значение за нея. Наум непрекъснато го сравняваше с Кал, който изглеждаше изискано и безупречно облечен, идеално изгладен от момента, в който ставаше сутринта до късно вечерта. Всичко, което той правеше и докосваше, бе спретнато като самата нея.
Съвсем естествено преместването им в края на седмицата беше истински кошмар. Новото легло, което бе поръчала, не пристигна. А преносвачите изпуснаха половината чинии, които бе купила в Гъмпс", и ги счупиха. Нямаше къде да спят, нито на какво да седнат, нямаха и достатъчно ядене.
- Хайде, скъпа, не го приемай толкова тежко. Ще се оправим, докато дойдат нещата ни от Ню Йорк. Ще се храним в хартиени чинии и ще купя сгъваемо легло.
Не така искаше да започне живота си, преди да започне да пътува до Пало Алто и обратно. Вече бе потисната от перспективата да прекарва час и половина в натоварения трафик, докато се добере дотам. А в неделя вечерта, докато седяха на пода и ядяха пица с ръце,
тя установи, че й липсват децата на Кал. Ала не каза нищо на Стив. Нямаше начин да му обясни какво чувства.
Напрежението се засили, когато той постъпи на новата си работа. Както се оказа, го бяха подвели. Той бе човекът с най-ниското положение в спешното отделение. Дори сестрите имаха повече отговорности от него. Единственото, което правеше през първите две седмици, бе да прехвърля документи. Беше му много по-неприятно, отколкото казваше, а когато тя се прибираше вкъщи вечер, изтощена от работа и пътуване, той седеше пред телевизора, който бяха купили, с празен стек от шест бири. Беше толкова потиснат, че дори не приготвеше вечеря. Караха на китайска и мексиканска храна и пици.
- Това е отвратително - каза най-сетне една вечер Мередит, след като той бе имал изключително лош ден на работа, защото не бе правил нищо друго, освен да бави едно четиригодишно дете, чиято майка раждаше в този момент. - Ти мразиш работата си. Аз мразя да пътувам насамнатам.
- И започваме да се мразим един друг - завърши той вместо нея.
- Не съм го казала.
- Не, но е изписано на лицето ти. Отегчена си, когато се прибираш вечер вкъщи и си го изкарваш на мен. Какво става? - Ала тя не можеше да му признае. Истината бе, че Кал й липсваше, а приспособяването към живота със Стив бе по-трудно, отколкото си бе представяла. Бе живяла пет месеца и половина сама, от които два и половина - с Кал, и нещо у нея се бе променило. Не се чувстваше същия човек, както когато живееха в Ню Йорк заедно. Сега всичко у Стив я дразнеше.
- Просто не искам да живея като на бивак и да спя на пода - каза тя, - нито пък да пътувам до Пало Алто всяка сутрин.
- А аз мразя и работата си, и този апартамент -допълни той. - Въпросът е, какво правим един за друг? Харесвах много неща у теб, Мери. Ума ти, външния ти
вид, търпението ти, чувството ти за хумор. Ти си толкова потисната напоследък, че просто пускаш отрова. - Беше напълно вярно и тя се почувства виновна.
- Съжалявам, Стив. Ще стане по-добре, обещавам.
Проблемът обаче беше, че не се получаваше. А когато Кал се върна от Европа след четири седмици, отношенията с него се влошиха още повече. Той се отнасяше към нея като към враг или непознат човек. Все едно през последните четири седмици бе й затворил вратата завинаги. Бе се надявала да бъдат приятели, такива, каквито бяха в началото. Но си даде сметка, че между тях се бяха случили твърде много неща. Твърде много любов, надежда, загуби и разочарование. Кал очевидно й бе ядосан заради края на връзката им. И разочарованието се бе превърнало в ярост. През четирите седмици, които бе прекарал в Европа, бе обезумял от случилото се. Изпитваше известно облекчение, когато всеки ден си го изкарваше по малко на нея. Като че ли се наслаждаваше да я измъчва. Постоянно я дразнеше, искаше й доклади и проекти по десет пъти на ден, оспорваше всичките й изводи и мнения. На една от срещите на управителния съвет почти се изпокараха, което не се бе случвало никога преди, и по-късно тя го нахока, а това я накара да се почувства като опърничава жена.
- Не давам и пет пари, дори да не си съгласен с мен, Кал. Можехме да го обсъдим насаме, не беше необходимо да ме унижаваш публично.
- Приемаш го много навътре, Мередит - грубо се сопна той и напусна като вихър кабинета й.
Но непрестанното му лошо настроение и заяждането ставаха очевидни за всички. Техните колеги не разбираха причините, но все пак се питаха дали той няма да я уволни. Същия въпрос си задаваше и тя. Изглежда бе решил да си отмъсти. Но самият той се разкъсваше от самообвинения, тъй като не бе я помолил да се омъжи за него по-рано. Наистина тогава бе твърде уплашен, за да се обвърже, и твърде влюбен, за да позволи връзката да му се изплъзне. Съмняваше се, че чувства
та й са се променили заради лоялността й към Стив, но се питаше дали би се чувствал по-добре, ако бе така. А повече от всичко друго той мразеше да губи.
- Май си в страхотно настроение - отбеляза Стив саркастично, когато тя се прибра у дома същата вечер. Бе необходима само една капка, за да прелее чашата, и това стана, щом тя остави куфарчето си.
- Истината е, че не съм - злобно отвърна тя. - Имах отвратителен ден. Мразя живота си. Усещам, че губя контрол. Как мина твоят ден?
- По-добре. Но не кой знае колко. Днес лекувах хемороиди, вадих дъвка от ухото на едно дете и поставих шина на счупен пръст. Предполагам, че мога да получа Нобелова награда за това. - Той беше на петата си бира, пристигането на мебелите се отлагаше заради наводненията в Оклахома.
- Защо не се преместим на хотел, докато дойдат? -предложи тя, когато Стив я уведоми за забавянето.
- Защото това ще ни превърне глезльовзи. Защо да не можем да спим на пода няколко седмици? Знаеш ли, хората са живели и преди да се появят леглата и диваните.
- Изморена съм от този бивак тук. - Тя просто нямаше сили за това. Нито с него, нито с когото и да било друг. Бе ядосана на Кал заради държанието му към нея. Бе приел поведението на обидено дете и тровеше всекидневието й в офиса. В момента нищо в живота й не вървеше гладко.
- Писна ми от недоволството ти - процеди през зъби Стив, а тя го изгледа с пълно отвращение.
- Съжалявам. Просто не мога да направя нищо повече в момента. Опитвам се, но ми е трудно. Това проклето пътуване в двете посоки ме убива. Защо не потърсим къща в Пало Алто?
- Защото не може целият проклет свят да се върти около теб, Мередит. Ако някога получа прилична работа тук, трябва да съм близо до болницата. Не мога да пътувам един час в задръстване, за да стигна до пациентите си.
- Бих казала, че дете с дъвка в ухото може да почака дендва, докато стигнеш там.
Тази остра забележка бе съвършено необичайна за нея и след няколко минути Стив излезе ядосан от апартамента, а когато се върна, бе пиян, бе пил нещо повече от бира - три текили и едно бренди. Но тя не му каза и дума. Лежеше на сгъваемото легло, което той бе купил, и се преструваше, че спи. Но от излизането му, тя не бе престанала да плаче. Не така искаше да живее. Приятелството се бе изпарило, липсваше съчувствие, както и другарство. Вече почти не се любеха, а когато това се случваше, все едно го правеха с непознат. И двамата бяха живели много по-пълноценно напоследък, но никой от тях не намираше сили да изрече истината. Просто оставаха да лежат самотни и нещастни, а стените помежду им ставаха все по-високи. Единственото по-лошо нещо от април бе май. Въпреки хубавото време изглежда над живота им бяха надвиснали буреносни облаци. През по-голямата част от времето те се избягваха.
А когато мебелите им най-сетне пристигнаха, те не донесоха желания уют. Наподобяваха реликва от изгубен свят и сякаш никой от тях не пасваше на апартамента. А според мнението на Мередит жилището изглеждаше угнетяващо.
В края на май бяха готови да се убият един друг и тя вече обмисляше да напусне работа. Ставаше все по-невъзможно да работи с Калан.
- Какво искаш от мен? - попита я една вечер Стив. - Дойдох тук да спася брака ни. Приех работа, която ненавиждам, защото исках да бъда с теб. Отказах се от всичко, което обичах в Ню Йорк. А ти се държиш отвратително от деня, в който дойдох. Защо ме мразиш толкова много, Мери?
Трагедията бе, че го мразеше най-много, защото той не бе Калан. А истината бе, че не го мразеше всъщност. Просто вече не го обичаше и не можеше да понесе, че трябва да се изправи пред тази истина. Бе ядосана на всички, главно на себе си заради случилото се. Но времето ги бе отнесло като бурна река и предишното разбирателство вече не можеше да се открие. Когато се огледаше край себе си, виждаше единствено развалините на брака си.
- Не те мразя, Стив - рече тя тихо. - Просто съм нещастна.
- И аз - призна той тъжно. На следващия ден я чакаше, когато тя се върна след работа. Както в старото време й бе приготвил вечеря. А когато й сипа чаша вино с яденето, сподели с нея решението си. - Заминавам, Мери.
Гласът му бе нежен, заприлича й на мъжа, когото помнеше. През последните два месеца бе съвсем различен. Държаха се като първобитни хора един с друг. Между тях се бяха появили прекалено много резервираност и разочарование.
- За къде? - Тя изглеждаше объркана. Но той вече бе наясно. Най-сетне бе взел решение, то не го правеше щастлив, но сега се чувстваше по-добре.
- Връщам се в Ню Йорк.
- Кога?
- Утре.
- Утре? Защо? - Мередит бе поразена.
- Защото всичко свърши. И двамата го знаем, но никой от нас няма куража да направи първата стъпка. Бракът ни не е полезен за никого от нас. Не знам какво ще правиш с работата си. Това засяга теб, ако там не върви. Но аз не мога да остана повече тук. Не можем да продължаваме също така да сме женени.
- Сериозно ли говориш? - Тя бе вцепенена. Бе го използвала като боксьорска круша, но никога не й бе минавало през ум, че той може да я напусне.
- Напълно сериозен съм.
- Ами работата ти?
- Подадох оставка тази сутрин. Ще бъда по-полезен да навивам бинтове за Червения кръст. Повярвай ми, няма да им липсвам.
- Ще се върнеш ли в травматологичното отделение?
- Не мисля. Обадих се днес на някои хора в НюЙорк. Искам известно време да поработя като доброволец, най-вероятно в слаборазвити страни или някъде в някой по-изостанал район у нас, например в Апалачите. Още не знам. Ще поговоря с тях, когато се върна, и ще разбера дали могат да ме използват.
- Ти мразиш да вършиш подобна работа - припомни му тя и той й се усмихна тъжно. Бе толкова красива, но вече не бе негова. Стив я бе изгубил, когато тя си тръгна от Ню Йорк, но тогава не бе го разбрал. Знаеше го обаче сега. И най-сетне искаше да се изправи пред истината. Длъжен бе.
- Мисля, че пораснах - изрече той спокойно. - Струва ми се, че за известно време ще бъда готов да върша тази работа, имам чувството, че трябва да върна нещо на човешката раса, няма цял живот да кърпя потрошени тела.
- Ами ние?
- Не мисля, че понятието ние съществува вече. Дори съм сигурен в това. Ето защо си тръгвам.
- Не искам да си тръгваш - сълзите потекоха по бузите й, тя протегна ръце към него, обзета от паника. Той бе единственото, което имаше на този свят, нямаше семейство, нито приятели тук. Вече и Кал не й принадлежеше. Нямаше никого. Само Стив, а той й казваше, че всичко е свършило. Чувството бе ужасяващо.
- Не мога да остана тук. Мери. Не е хубаво за никого от нас.
- Искаш ли да напусна и да дойда с теб? - попита тя, но Стив поклати глава в знак на отрицание.
- Не, не искам. Ти имаш свой живот тук. Аз - не. Винаги можеш да разчиташ на мен. Където и да съм, ако имаш нужда от мен, ще дойда. Недей да забравяш изминалите петнайсет години, Мери. Но аз не мога да издържам повече. Край. - Тонът му бе на спокоен човек, получил облекчение, и бе сигурен, че когато тя се приспособи, ще изпита същото облекчение. - Съжалявам, мила - нежно изрече накрая.
- Не ме напускай - прошепна Мередит.
- Не ми казвай това. - Той заобиколи масата и я
прегърна, но нищо от действията, думите или предложенията й не можеше да го разколебае.
- Кога тръгваш? - попита го.
- Утре сутринта.
- Ами нашите инвестиции, дела ти от парите за апартамента? Не можеш просто да изчезнеш. Трябва да обмислим всичко това. Обади ли се на адвокат? - Не можеше да повярва на ушите си.
- Не, не съм се обаждал на адвокат. Можеш да го направиш, когато решиш. И не искам да обмислям нищо - нито за инвестициите ни, нито за апартамента ни. Тези пари са спечелени от теб, не от мен. Те са твои. Не искам нищо, Мери. Исках теб. Но това е минало.
- Не мога да повярвам - тя бе стресната от решението му. - Наистина ли го искаш?
- Да. Трябваше да го направим преди месеци, когато ти си намираше извинения да не дойдеш в Ню Йорк. Не исках да си дам сметка за случващото се, не мисля, че и ти си си давала. - Той не я попита имала ли е връзка, въпреки че започваше да подозира нещо подобно. Но сега явно бе приключила. Тя изглеждаше самотна и нещастна като него. Не й разказа за Ана. Това вече не бе важно и не искаше да я наранява. За него бракът им бе свършил и Ана принадлежеше на миналото, освен това връзката им не бе повлияла на брака му. Дори го бе вдъхновила да се опита да го спаси. Но вече знаеше, че не може да се направи нищо. Изпитваше облекчение, че най-сетне го бе разбрал със сигурност.
Мередит остана в прегръдките му и плака много тази нощ, а на следващата сутрин се обади в работата, че е болна. Остана с него до заминаването му, моментът, когато той излезе от апартамента, бе потресаващ. Не можеше да спре риданията си и той я притисна продължително, после каза, че трябва да тръгва. Не искаше да изпусне полета си, долу го чакаше такси, което да го отведе до летището.
- Обичам те, Стив - плачеше тя. - Съжалявам. - Тя почти не бе на себе си.
- И аз. - Целуна я за последен път, взе чантата си и забърза надолу по стълбите. А преди да се качи в колата, й помаха, когато я видя на прозореца, после се изгуби и тя остана загледана навън с невярващи очи. Петнайсет години от живота й бяха приключили. Вече нямаше никого. Нито Стив. Нито Кал. Никого. Можеше да разчита единствено на себе си. Стив се бе запътил към нов живот. Тя продължи да стои до прозореца, изпълнена с чувството за огромна празнота.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Мередит не отиде на работа два дни, а когато се върна, бе необичайно притихнала и спокойна. Кал, както винаги, оспорваше всяка нейна дума, но тя не му опонираше, не му съобщи и какво й се случило. Личният й живот вече не бе негов проблем. Нямаше за какво да говорят, освен по делови въпроси.
Когато шокът от заминаването на Стив поотмина, тя започна да осъзнава, че е бил прав. От седем месеца разнасяха едно мъртво тяло, което вече трябваше да бъде погребано.
Щом се успокои, се почувства способна да се оправя с бизнеса. Стив се обади от Ню Йорк, за да се увери, че тя е добре, уведоми я, че е отседнал при приятели и й остави телефонния си номер. Но макар и вечер да се чувстваше самотна, тя не му позвъни. Той имаше право на нов живот.
Намислила бе да напусне Дау тек" и да се върне в Ню Йорк. Но бе решила да изчака месец и да види дали отношенията им с Калан няма да се пооправят. Все още й бе ядосан, но сега тя се държеше с него по-твърдо. Уважението, което някога бяха изпитвали един към друг, изглежда се завръщаше, дори може би и приятелството.
Три седмици, след като Стив си бе заминал, той я помоли да му помогне при придружаването на някакви анализатори от Лондон. На нея не й се излизаше, но когато каза, че ще ги води на вечеря в града, за нея не бе проблем да се присъедини към тях. Каза й, че е направил резервация във Фльор дьо Лис" и ще я вземе на път. Тя се възпротиви, предпочиташе да се срещнат там, но той бе настоятелен.
Вечерята мина много добре и Калан се поотпусна. Тя бе облякла нова рокля и бе подстригала косата си сутринта, най-сетне се връщаше в старата си форма -не жената, която бе влюбена в Кал, а личността, която бе преди да го срещне. Той сякаш го почувства. По време на вечерята се държеше почтително, дори вежливо. След вечеря я откара до апартамента й.
- Как е Стив? - поинтересува се учтиво, когато спря пред сградата. - Харесва ли новата си работа?
- Много - отвърна тя и му благодаря за вечерята.
- Как са децата? - попита го на свой ред и той й отвърна, че след няколко дни заминават, за да -прекарат един месец с майка си. Бе краят на юни и училището бе свършило. Тя не си призна колко й липсват, нито попита дали я споменават. Децата му вече не й влизаха в работата, както и нейният живот не му принадлежеше. Оттук нататък бяха работодател и служител.
- Приятно ли ти е да живееш в града? - зададе той въпрос, когато тя се готвеше да слезе от колата.
- Всекидневното пътуване е малко неприятно, но харесвам апартамента. - Това също бе лъжа. Но той нямаше право на истината. Налагаше й се да свикне с много нови неща. Да бъде сама. Да бъде разведена. Бе се обадила на адвокат и бе започнала процедурата по развода. Всичко бе много просто, Стив не искаше нищо от нея. Беше си тръгнал с празни ръце и предпочиташе да бъде така.
- Бих искал някой път да видя как си се устроила -рече той, докато я изпращаше до входната врата на сградата, а на нея й се прииска да разбере защо, но не посмя да попита.
- Заповядай на едно питие следващия път, когато си в града. - Не бе нищо повече от светски разговор. Нямаше никакво намерение да го кани когато и да било в бъдещето.
- Къде се намира? - попита той и огледа сградата.
- На най-горния етаж - отговори тя, а после се сети, че прозорците са тъмни.
- Стив на работа ли е?
- Не, в Ню Йорк е - честно отвърна тя, а после реши, че няма значение дали той ще разбере истината. Между тях всичко бе свършило. - Всъщност - тя се поколеба за частица от секундата, - вече не живее тук. Развеждаме се. Замина миналия месец. Сега е в Ню Йорк. Ще работи като доброволец в страна от Третия свят. - Калан я погледна, сякаш му е ударила шамар.
- Защо не ми каза, Мередит?
- Не мислех, че е важно.
- Преди време би било - упрекна я той. Изглеждаше обиден, но това му говореше нещо. Че тя не очаква нищо от него и бе точно така.
- Това бе преди три месеца, Кал. Имахме споразумение. Когато Стив дойде, приключваме с връзката. Никога не си казвал, че искаш нещо повече. Не желаех да ти се натрапвам, когато той си тръгна. -Ай откакто Стив бе заминал, си бе дала сметка, че не иска вече само връзка, искаше нещо повече, истински живот с човек, който бе готов да се ангажира. - Не мисля, че бе редно да ти се обаждам, след като Стив ме напусна. А и ти ми беше много ядосан.
- Бях наранен. Мразех се, че постъпих глупаво. Страхувах се да се обвържа, Мередит. В някакъв смисъл ми бе по-лесно да те пусна при него, независимо колко те обичах. Освен това ти имаше нужда да се върнеш.
Тя кимна. Не би могла да отрече.
- Ами ако не съм имала? Щеше ли да е различно? Ти не вярваш в обвързването, Кал. Ти самият си го казвал. Уважавам желанието ти.
- Сигурно ти е било трудно през тези три месеца -внимателно изрече той, без да оспорва думите й за от
ношението му към обвързването. Но когато каза, че я е обичал, сълзи бликнаха в очите й, а тя не искаше той да ги види.
- Вярно е. Но научих много. Не само за Стив, но и за себе си, коя съм и какво искам.
- Какво искаш, Мери? - попита я той, наблюдавайки я внимателно. Тя му изглеждаше различна и това му харесваше.
- Много неща. Ако трябва да съм честна - някой и нещо реално. Постъпих погрешно. И си платих за това. Много скъпо. Но зная, че искам да обреща живота си на някого и той да живее заради мен. А не просто да се забавляваме. - Усмихна му се, но някак хладно. - Възможно е дори да поискам да имам деца. Вероятно беше прав по този въпрос. Не мисля, че със Стив винаги е вървяло, пък и се оказа, че не е било задълго. Бяхме твърде различни, мисля, че сега го разбирам. - А после го изненада още повече. - Обмислям да се върна в Ню Йорк. Щях да говоря с теб за това до няколко седмици. Не принадлежа на това място.
- Мислех, че тук ти харесва. - Той изглеждаше лично обиден.
- И аз си мислех така. Но ми се струва, че решението да дойда тук не бе правилно. - Бе й коствало брака й. Ако бе останала в Ню Йорк, може би още щяха да са женени, но сега бе късно да се промени каквото и да е. Двамата със Стив бяха разделени от непреодолими сили.
- Мисля, че ще сгрешиш, ако се върнеш - твърдо възнегодува той.
- Не се притеснявай. Ще дам предизвестие с достатъчно дълъг срок, Кал. Няма да постъпя като Чарли.
- Не става дума за това. Мислех за теб.
- Ще те уведомя какво съм решила.
- Искам да съм част от решението ти. Нека поговорим за него.
- Не желая да говорим - тихо се въпротиви тя. -Нямаме кой знае за какво да говорим, нали?
- Мислех, че сме приятели. - Бе се обидил от думите й и бе объркан. Трябваше да осъзнае прекалено много неща за кратко.
- И аз мислех така - съгласи се Мередит. - Но може би не сме били.
- Ти направи някои прекрасни неща за мен, Мери. Не само за бизнеса ми, но и за мен. Когато се върна при Стив, бях много разстроен. И ти го знаеш.
- Разбирам те - тъжно отговори тя. - Имаше право да си разстроен. Съжалявам, че заради мен преживя
това.
- Знаех какво правя. Просто не исках да си дам сметка какво ще излезе. Нито пък ти. Всъщност, представях си, че ще се оправите. Изненадан съм, че не се е получило.
- Липсваше ми прекалено много - усмихна му се тя, бе честна докрай. - След като напуснах Ню Йорк, ми се струпаха огромни промени. Тук проумях много неща. Някои от тях - благодарение на теб.
- Разбирам. Ще бъде ли неудобно, ако те попитам какво ще правиш утре вечерта?
- Няма да е неудобно - засмя се тя, - но може би ще е глупаво. Вече бяхме там. И се отказахме. Преодоляхме го. Защо да го правим отново?
- Защото искам да разговарям с теб. - Той бе настоятелен.
- Нека си го спестим. За какво ще разговаряме, Кал? За омразата към обвързването? За причините, поради които двама души не вярват и не разчитат един на друг? Не искам да разговарям за това. Чула съм всичко. Преживяла съм го. Нашето време мина. Свършихме. И двамата сме се променили. Нека нещата останат такива, каквито са. - При тези думи тя изглеждаше изпълнена с решителност.
- Ти не ми даваш шанс. Тя се засмя горчиво.
- Полагам всички усилия, за да не го допусна. Не искам да ме объркваш. - Не желаеше отново да започне връзка с него и да поеме риска двамата взаимно да
се наранят. Чувстваше се по-възрастна, по-мъдра и много по-предпазлива.
- Нека поне опитам - очите му блеснаха закачливо и тя изведнъж видя мъжа, в когото някога се бе влюбила. Но вече не искаше да й въздейства по този начин. Стив си бе тръгнал. И Кал си бе тръгнал. Единственото, което искаше да вижда у него, бе шефът. - Ще ти се обадя утре - произнесе той решително.
А тя си каза, че няма да вдига телефона, благодари му отново за вечерята и го остави на тротоара, после се прибра в апартамента си. Той продължаваше да стои там, докато видя да угасват лампите, после се качи на колата си и потегли, а тя остана до прозореца, обзета от мисли за него. Не възнамеряваше да излиза на вечеря с Кал. Нямаше смисъл. Поне за нея всичко бе свършило.
Той й се обади на следващия ден, както бе обещал, а тя се извини, че е заета вечерта и затвори. А когато късно същата вечер телефонът започна да звъни, изобщо не вдигна. Нямаше какво да му каже. И не искаше да слуша думите му. Чувстваше се странно спокойна, когато остави телефона да звъни.
В събота сутринта обаче, когато тръгна на разходка, го завари да стои отвън и се изненада много.
- Какво правиш тук, Кал? - изглеждаше объркана и той се разсмя, някак сконфузено.
- Чакам те. Тъй като не вдигаш телефона, нито искаш да вечеряш с мен, не ми оставяш друга възможност, освен да се мотая наоколо като малолетен престъпник.
- Можеш да ме видиш в офиса.
- Не възнамерявам да обсъждам делови въпроси с теб, Мери.
- Защо не? Много съм добра.
- Знам. И двамата ни бива. Но се провалихме в други неща. Поне аз. Струва ми се, че ти се справи малко по-добре от мен, но все пак имаш по-голяма практика. Не съм толкова смел, колкото си ти. Всъщност, бях изплашен до смърт заради последните девет години...
изплашен заради всичко, което ти представляваше. Любов, грижи, да споделиш живота си с някого, да му вярваш, да бъдеш уязвим... обичам те, Мери. Върни се при мен. Научи ме на това... - Той наистина имаше вид на уязвим човек, докато говореше, и й се прииска да го прегърне, но не го направи.
- Как мога да те науча на нещо, след като аз самата обърках така живота си? - от очите и бликнаха сълзи.
- Не си го объркала. Постъпи правилно. Мисля, че и двамата бяхме уплашени. Щях да полудея, когато ти се върна при Стив. Докато бях в Европа, направо бях обезумял.
- Аз също не бях на себе си - призна му тя. - Държах се отвратително. Бедният Стив. Превърнах живота му в истински ад.
- Затова ли те остави? - попита Кал.
- Стори го, защото бе достатъчно умен да прецени, че двамата вече не се обичаме. И бе достатъчно смел, за да предприеме нещо. Това не може да се каже за мен. Стив направи каквото трябва. На мен ми бе необходимо известно време, за да го проумея.
- Аз също се нуждаех от малко време, за да разбера колко много си означавала за мен, Мери... колко много означаваш все още... обичам те.
- А после какво? Ще се размотаваме години, уплашени да си подадем ръка един на друг. Искам повече от това, Кал. Нуждая се от него.
- Аз също. Подавам ти ръка в този момент. Дай ми шанс... нека опитаме. Този път всичко ще бъде наред. Заедно не ни бе толкова зле.
- А после какво?
- Ще се оженим - отвърна и тя впери поглед в него, опитваше се да асимилира думите му. Но той не беше свършил.- Всъщност - изглеждаше притеснен, но и изпълнен с решителност, - искам да се оженя за теб сега.
- Защо? - Тя стоеше на тротоара, гледаше го и се питаше дали наистина това има предвид.
- Защото те обичам, ето защо. Това не е ли необходимо условие, за да потръгне?
- Не знам, Кал. Така ли е? - В очите й имаше сълзи, когато той я притегли в прегръдките си.
- Никога не съм преставал да те обичам. Опитвах да те мразя известно време, но не се получи. Липсваше ми толкова много, че имах чувството, че това ще ме убие.
- И мен - тихо призна тя, искаше да му вярва, но бе уплашена.
- Омъжи се за мен, Мери... моля те...
- Ами ако не потръгне? - прошепна тя. Бе видяла как петнайсет години от живота й отиват на вятъра. Сега й бе трудно да повярва отново. Ала някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва. Нямаше избор, още от самото начало. Нещо много мощно я привличаше към него, истинско, дълбоко чувство, което владееше и двамата и никой не можеше да му се противопостави.
- Ще потръгне, да знаеш - прошепна Калан, който все още я държеше в ръцете си. - Това е нужното и за двама ни и ние го разбираме. - Тя кимна, а той отдръпна глава, колкото да й се усмихне, после я целуна. Двамата тръгнаха ръка за ръка, той говореше въодушевено за плановете им, а тя се усмихваше.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Когато Стив слезе от самолета в Ню Йорк, отиде направо в агенцията да потърси работа, каквато искаше. Беше чул за тази възможност от един лекар, когото познаваше от медицинския колеж. Сградата бе малка и мръсна, с олющен надпис отвън. Изглеждаше толкова зле, колкото и местата, където изпращаха клиентите си. Дадоха му брошура, дълъг списък със страни, които обслужваха, и описание на работата, която се предлагаше. Уведомиха го, че ще са необходими няколко седмици за обработване на документите му. Но Стив не
разполагаше с друго, освен с време и нямаше закъде да бърза. Мислеше да се обади на Харви. да го поздрави, но все още не беше готов да говори за Мери, нито за фиаското в Калифорния, затова се въздържа.
Отседнал бе при стар приятел от медицинския колеж и прекарваше по-голяма част от времето си в разходки и посещения на музеи. За пръв път от години имаше свободно време. Ходеше на морския бряг, изгледа всички най-нови филми. Непрекъснато мислеше да се обади на Ана. Но в крайна сметка реши да остави тази глава от живота си затворена.
В края на юни най-сетне го повикаха от агенцията. Бяха обработили документите му и му предлагаха няколко възможности - Перу, Чили, Кентъки и Ботсвана. Работата, която описваха, бе трудна, но интересна. Накрая избра Кентъки. Вече не изпитваше потребност да бяга от Мередит. Казаха му да отиде отново след четири дни да подпише документите. Ангажиментът бе двегодишен.
След като вече знаеше, че отново ще пътува, Стив реши да се обади на Харви Лукас. А после прецени, че трябва да се отбие и при Ана. Искаше да се сбогува с нея и да й се извини, че се е държал толкова непреклонно, когато отиваше в Калифорния. Нямаше намерение да се опитва да подновява отношенията си с нея, знаеше, че няма право на това. Просто искаше да се увери, че при нея всичко е наред, а освен това искаше да види Фелиша. Липсваше му. Липсваха му и двете, притесняваше го фактът, че така и не се сбогува с Фелиша. Не беше хубаво така да се изоставя едно дете, не можеше просто така да изчезне от живота му, без да се сбогува или поне да обясни каква е причината. Чувстваше се още по-зле заради начина, по който бе оставил майка й.
Беше топъл, слънчев юнски ден. Все още първата гореща вълна не бе нахлула в града и хората изглеждаха все още настроени добродушно. Обади се да провери дали Ана си е вкъщи, а детегледачката му обясни, че
ще се прибере у дома в три часа следобед. Затова той изчака да стане пет и тогава се отправи към дома й. Прецени, че ако й се обади, тя вероятно щеше да откаже да се срещнат.
Взе автобус, който вървеше по Бродуей, после продължи пеша на запад до Сто и втора улица. На слънчевата светлина сградата изглеждаше малко по-добре, но не кой знае колко. Бе полуразрушена и винаги му се свиваше сърцето, че й се налага да живее там.
Тъкмо се готвеше да натисне звънеца на домофона пред входната врата, когато двама младежи в тениски и джинси се приближиха. Единият от тях промърмори нещо и Стив реши, че се обръща към него.
- Извинете, какво казахте? - Беше се замислил за Ана, доста време бе отсъствал от Ню Йорк и бе забравил, че трябва да бъде предпазлив.
- Казах да ми дадеш портфейла си, задник. - Стив впери поглед в тях за миг, не беше сигурен дали да им го даде без протести или да се опита да поговори с тях и докато се колебаеше, вторият насочи пистолет срещу него. Забеляза, че първият държи джобен нож на пружина.
- Спокойно, момчета, ще ви дам портфейла си, но в него няма кой знае какво. - Докато го изваждаше, ръцете му трепереха. Подаде го на момчето с ножа, но по-младият, този с пистолета, изглеждаше нервен.
- По-бързо, човече... нямаме цял ден...
Онзи с ножа грабна портфейла, Стив бе насочил вниманието си към него, а другият, без да отправи предупреждение или да издаде някакъв звук, стреля в него от упор, някъде в областта на гръдния кош. Стив издаде приглушен вик и инстинктивно натисна копчето, на което се готвеше да позвъни, после се свлече бавно на стълбите.
Лежеше с лице надолу, неспособен да помръдне, прозорците започнаха да се отварят един по един и той чуваше гласове високо над себе си, хората се развикаха, но младежите вече бяха избягали и никой не успя да ги спре.
Все още чуваше гласове, а след малко усети как някой го теглеше, после го обърнаха, за да видят пораженията, и той се изгуби в пълен мрак.
Така и не разбра, че са повикали Ана. Всички в зданието знаеха, че тя е лекар. Намери го в средата на малка тълпа, бе дотичала с медицинската си чанта. Бе разбрала, че някой е ранен. Наистина бе чула изстрела, но отначало не й направи впечатление. Помисли си, че е шум от ауспуха на камион. Когато се навеждаше над него, за да го прегледа, чу сирени. Някой се бе сетил да повика линейка. Когато видя лицето на ранения и го позна, с ужас си даде сметка, че той е дошъл да я види.
Притискаше бинт към стомаха му, когато пристигнаха от Бърза помощ", сложиха го на носилката по възможно най-бързия начин, така че поръча на една от съседките да се погрижи за Фелиша.
- Ще го придружите ли? - Екипът бе озадачен, че им даде името на травматологичното отделение, където работеше. Стив продължаваше да е в безсъзнание, кървеше обилно. Включиха го на система и тя продължи да притиска зейналата рана, докато се питаше какво е правил той пред дома й. Не бяха се чували от три месеца и изобщо не бе очаквала да го види.
Кръвното му налягане вече падаше, когато наближиха болницата, и за щастие Лукас бе дежурен. Ана му обясни какво се е случило, поне онова, което знаеше, и Харви се втурна да подготви операционната. Все още беше със Стив, когато екип от травматологията пое ранения.
- Някой знае ли името му - извика една сестра и Ана отговори:
- Това е Стив Уитман. - Лицето й бе посивяло от притеснение.
- Какво, по дяволите, прави тук, мислех, че е в Калифорния - промърмори една от сестрите, докато режеше дрехите му с ножица.
- Е, очевидно се е върнал - лаконично отбеляза Ана, която се опитваше да облече болничните си дрехи, докато вървеше с екипа към операционната. - Има дупка с големината на Тексас в стомаха си. Господи, не могат ли хората ви да се движат по-бързо.
- Движим се... движим се... - Но те го губеха и Ана изтръпваше от ужас при тази мисъл. Стигнаха вратата на операционната, където Лукас ги чакаше. Вече бе сложил маска, кепе и ръкавици.
- Отива си, Харви - прошепна тя, докато продължаваше да си намъква хирургическите дрехи. Искаше да остане със Стив.
Налягането му все повече се понижаваше и по времето, когато тя най-сетне се подготви и влезе в операционната, вече го бяха интубирали.
- Какво, по дяволите, е станало? - попита Харви, докато ровеше с инструментите да открие куршума.
- Мисля, че е идвал при мен - обясни Ана през стиснати зъби, - и някой е стрелял по него.
- Ти си опасна жена - отбеляза Харви с мрачен хумор, все още не можеше да открие и да отстрани куршума, сменяха втора банка с кръв.
- А той е негодник - добави Ана, а сълзите се стекоха към маската й. - Моля те, нека опитам. Добра съм в това - помоли го тя.
- И аз така съм чувал - съгласи се Лукас.
Пое работата и потърси куршума надълбоко. Когато го откри, се чу кратък хриптящ звук. Още двайсет минути й трябваха, за да го извади. Кръвното налягане вече бе стабилизирано, но Стив все още кървеше силно. Справиха се с този проблегл след цял час. Три часа, след като го бяха завели в операционната, Харви остави Ана да зашива раната. Пациентът бе най-сетне в стабилно състояние.
- Мисля, че ще се оправи - рече Харви, докато откарваха Стив в реанимацията, после я погледна. - Изглеждаш ужасно, доктор Гонсалес.
- Благодаря, доктор Лукас.
Лицето й все още бе сиво, а коленете й трепереха. След операцията отиде да поседи до Стив. Минаха два
часа, преди той да се размърда, все още бе замаян, но явно я позна и й се усмихна:
- Ана? Идвах да те видя - прошепна с напукани устни.
- Така и не успя. - Усмихна му се през сълзи, очите й се замъглиха. Мислеше, че няма да го види никога вече, дори по едно време смяташе, че ще умре, преди да са успели да го спасят.
- Какво се случи? - попита той шепнешком.
- Някой стреля по теб.
- Прекрасен квартал - отбеляза той, не бе загубил чувството си за хумор, и тя му се усмихна развълнувана.
- Какво правеше там? - попита, макар да знаеше, преди да й е отговорил.
- Дойдох да се сбогувам.
- Стори го преди три месеца - внимателно му припомни тя. Той отново се унасяше, но се насили да отвори очи и да продължи разговора.
Исках да видя Фелиша. Липсваше ми.
- И ти й липсваше. - Ана реши да захвърли предпазливостта и да му каже истината. - Както и на мен, макар да си негодник.
Стив успя да фокусира погледа си право в очите й.
- Развеждам се и заминавам за Кентъки. Лицето на Ана се сгърчи при тези негови думи.
- Мисля, че халюцинира - обърна се тя към една от сестрите.
- Така е. Вярно е... развеждам се... Отивам в Кентъки... - настоя Стив със слаб глас.
- Не говори много... ще поговорим по-късно. Защо не поспиш малко? - нежно му препоръча тя. Просто умираше от притеснение за него.
- Боли ме гръдния кош.
- Престани да се оплакваш. Оперира те страхотен хирург.
- И кой беше?
- Аз. Имаше куршум с размера на яйце в гръдния
си кош. Сега млъквай и заспивай, преди да съм те ударила.
- Обичам те, Ана - прошепна нежно той.
Наведе се близо до лицето му, за да я чува по-добре, а другите да не разберат.
- И аз те обичам.
- Омъжи се за мен. - Бе замаян, но тя бе сигурна, че знае какво говори.
- Никога - отвърна. - Алергична съм.
- Това е... добро за Фелиша... добро за Фелиша... за мен... за теб... ще имаме още деца...
- Не искам други деца, ако аз ще трябва да се грижа за тях. Освен това създаваш повече грижи от десет бебета наведнъж...
- Ще се омъжиш ли за мен?
- Не. Освен това си натъпкан с лекарства. Не знаеш какво приказваш.
- Знам... и не съм женен... - Гласът му укрепна и той допълни все по-силно: - И не съм гей.
- Какво говори той? - Харви Лукас бе наминал да го види и хвана края на разговора. - Кой е казал, че е гей? Наистина не е.
- Не е, но е негодник - отвърна Ана твърдо и погледна Стив. Той излизаше от упойката добре, Лукас също намери състоянието му за задоволително, после ги остави да продължат разговора си. - Мислех, че си си отишъл завинаги - с обич промълви тя.
- И аз мислех така... върнах се...
- Виждам. Защо не останеш тук? По-късно ще трябва да ми обясниш за Кентъки. - Ала дори в отнесеното си състояние, той си спомни, че не е подписал документите. Спомни си много неща - как напусна Меридит... отиде да види Ана... а после не си спомняше кой знае колко... докато не я видя в реанимацията и не усети болката в гръдния си кош.
- Обичам те - повтори, твърдо решен да я убеди.
- И аз те обичам, но сега си почини. Ще бъда тук. Няма да мръдна, Стив. - Никога не бе изпитвала такова щастие да види нечие лице, както неговото сега, особено сега, когато знаеше, че той ще оцелее. През последните три месеца бе плакала за него всяка нощ. Но сега той бе тук, каквато и да бе причината.
- Защо не искаш да се омъжиш за мен?
- Не трябва. Освен това ти казах, че мразя богатите момчета.
- Върнах й всичко... сега съм беден...
- По-скоро си луд - усмихна му се тя.
- Ти също - рече той, после се унесе в дрямка.
- Как е? Добре ли е? - попита Харви, когато дойде да провери какво става.
- Всичко е наред, ще се оправи - отговори Ана. Стив бе в добри ръце. Имал бе късмет този следобед.
Бе извадил късмета, който заслужаваше. Харви хвърли поглед през рамо, докато излизаше от реанимацията, и видя Ана да държи ръката на Стив и да се усмихва.
- Това Стив Уитман ли е там? - попита го една от сестрите. Вече се бе разчуло в травматологичното отделение.
- Несъмнено.
- Какво прави тук? - Всички бяха объркани. Мислеха, че е още в Калифорния.
- Възстановява се, надявам се - отвърна Харви Лу-кас.
- Връща ли се? - попитаха го и сестрите на рецепцията.
- Сигурно - усмихна се Харви. Дали? Кой знае? Случват се странни неща.
А докато седеше до него и го гледаше как спи, Ана държеше ръката му и не откъсваше поглед от лицето му. Винаги бе искала да бъде с него. Нямаше потребност от обещания, сватбени пръстени или пари. Просто искаше да бъдат заедно. И той се бе върнал. И за двамата кошмарът и самотата бяха свършили.

сканирала: Валя Петрова

обработил: Сергей Дубина

файлов източник: dubina.dir.bg

19 август 2008
Даниел СТИИЛ
НЕУСТОИМА СИЛА
Американска, първо издание
Превод Боряна Семкова
Редактор Олга Герова