Единайсет минути
Паулу Куелю
ПОСВЕЩЕНИЕ
На 29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напълня от намиращия се там извор няколко шишета с чудотворна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?" Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите книги са оказали върху живота му, завършвайки с думите: „Те ме карат да мечтая."
Чувал съм това изречение безброй пъти и винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути" се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Северна Франция, близо до Белгия) и си записах името му.
Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.
И защото съм първата u последната,
аз съм уважаваната u презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната.
Химн на Изида, Ш или IV (?) век, открит в Наг Хамади
И ето, една жена от града, която беше грешница, като узна, че Той седи на трапеза в къщата на фарисея, донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро.
Като видя това фарисеинът, който Го бе поканил, рече в себе си: да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.
Като се обърна към него, Иисус рече: Симо-не, имам нещо да ти кажа. А той отвърна: кажи, Учителю!
Иисус рече: един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет;
но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне?
Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди.
И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.
Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми.
Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.
Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.
Лука, 7:37-47
Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.
Момент! С „имало едно време" започват детските приказки, докато „проститутка" е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живота ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия - в ада на ежедневието, ще запазя това начало:
Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.
Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща й беше амбулантен търговец, майка й - шивачка, а в родния й град, който се намираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще пристигне неочаквано, ще покори сърцето й и те ще тръгнат заедно да завладяват света.
Но тъй като вълшебният принц така и не се появяваше, не й оставаше нищо друго, освен да мечтае. Влюби се на единайсет години, на път за училище. Още в първия учебен ден забеляза, че заедно с нея към училището върви и едно момче, което живееше близо до тях, а часовете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много й харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.
Тази сцена се повтаряше няколко месеца. Мария, която не беше особено ученолюбива и чието единствено развлечение в живота бе телевизията, с нетърпение чакаше денят да свърши бързо, за да поеме отново пътя към училището, и за разлика от някои момичета на нейната възраст се отегчаваше страшно много през почивните дни. Но тъй като часовете се изнизват много по-бавно за едно дете, отколкото за един възрастен, тя страдаше, дните й се струваха прекалено дълги, защото прекарваше само десет минути с любовта на живота си и хиляди часове в мисли за него, представяйки си колко хубаво би било, ако можеха да разговарят.
И това се случи.
Една сутрин момчето се приближи до нея и я попита дали не може да му услужи с един молив. Мария не отговори, като си даде вид, че е подразнена от това неочаквано заговаряне; и ускори ход. Вцепенила се бе от страх, виждайки го да тръгва към нея, уплашила се бе да не разбере колко много го обича, колко дълго го е чакала, как е мечтала да го хване за ръка, да минат край портала на училището и да продължат по пътя, който водеше към някакъв голям град, пълен с хора, подобни на героите от телевизионните сериали, с художници, коли, много кина и безброй хубави неща.
През останалата част от деня не успя да се съсредоточи върху уроците, понеже страдаше заради абсурдната си постъпка, но в същото време изпитваше облекчение, тъй като знаеше, че момчето също я е забелязало, а моливът е само претекст да завърже разговор - след като се бе приближило, тя бе видяла, че от джоба му се показва химикалка. Реши да изчака следващия път, а през нощта -както и през следващите нощи - измисляше какви ли не отговори в търсене на най-хубавия начин да започне една любовна история, която никога да не свършва.
Следващ път обаче нямаше. Въпреки че продължаваха да ходят на училище по същия път, като Мария понякога вървеше няколко крачки по-напред и носеше в дясната си ръка молив, а друг път изоставаше след момчето, за да може да го съзерцава с нежност, то никога повече не я заговори. Мария нямаше друг избор, освен да го обича тайно и да страда цяла учебна година.
По време на безкрайната лятна ваканция една сутрин тя се събуди с плувнали в кръв бедра и помисли, че ще умре. Реши да остави писмо за момчето, в което да му разкрие, че то е най-голямата любов в живота и, и да тръгне из непроходимите гори, за да я изяде някое от онези чудовища, всяващи ужас у селяните в околността: върколакът или безглавото муле1. Само така родителите й нямаше да страдат заради смъртта й, тъй като бедните винаги запазват надежда въпреки нещастията, които им се случват. Така те щяха да живеят с мисълта, че тя е открадната от богато бездетно семейство и би могла някой далечен ден да се върне, известна и богата, а сегашната й (и вечна) любов щеше да я помни винаги и всяка сутрин да се измъчва, че не я е заговорил отново.
Не успя да напише писмото, тъй като майка й влезе в стаята, видя изцапаните с кръв чаршафи, усмихна се и каза:
- Вече си девойка, дъще моя.
Мария поиска да узнае каква е връзката между факта, че е девойка, и течащата от нея кръв, но майка й не можа да й обясни много добре. Каза й само, че това е нещо нормално и че отсега нататък ще трябва четири-пет дни в месеца да си слага между бедрата нещо като възглавничка за кукла. Попита дали мъжете използват някаква тръбичка, за да не се стича кръвта през крачолите на панталоните им, и разбра, че това се случва само на жените.
Мария се ядоса на Господ, но постепенно свикна с менструацията. Не успяваше обаче да свикне с отсъствието на момчето и не преставаше да се самообвинява за глупавото си държане - да избяга от това, което най-силно желаеше. Един ден преди началото на новата учебна година тя отиде в единствената църква в градчето и се закле пред лика на Санту Антониу, че ще поеме инициативата и ще разговаря с момчето.
На другия ден тя се постара да изглежда колкото се може по-добре, обличайки роклята, която майка й бе ушила специално за този случай, и излезе от къщи, като благодареше на Бога, че най-сетне е дошъл краят на ваканцията. Момчето обаче не се появи. Измина една седмица, изпълнена с тревога, докато накрая Мария научи от своите съученици, че се е преместило в друг град.
- Замина надалеч - каза някой.
И в този миг Мария разбра, че човек губи някои неща безвъзвратно. Разбра също така, че съществува някакво място, наречено „далеч", че светът е огромен, а нейното родно градче - малко, и че най-интересните хора винаги заминават. Тя също би искала да замине, но все още беше твърде млада; въпреки това, гледайки прашните улици на градчето, в което живееше, реши, че някой ден ще тръгне по стъпките на момчето. През следващите девет петъка, както повеляваше нейната религия, тя се причестяваше и молеше Дева Мария да й помогне да напусне това място. Страда известно време, опитвайки се безуспешно да открие следите на момчето, но никой не знаеше къде са се преместили родителите му. И тъй, Мария осъзна, че светът е прекалено голям, любовта - много опасна, а Дева Мария - светица, която живее високо в небесата и не обръща внимание на молбите на децата.
Изминаха три години, тя започна да учи география и математика и да следи сериалите по телевизията, за пръв път разгледа в училище еротични списания и започна да си води дневник, в който описваше монотонния си живот и желанието да види всичко онова, за чието съществуване бе научила от сериалите - океана, снега, мъжете с тюрбани, елегантните жени, окичени с бижута... Но тъй като не може да се живее само с неосъществими желания — особено когато майка ти е шивачка, а баща ти не се задържа вкъщи, - тя скоро разбра, че трябва да обръща повече внимание на онова, което се случва около нея. Учеше, за да побеждава, и в същото време търсеше някого, с когото да сподели мечтите си за приключения. Когато навърши петнайсет години, се влюби в един младеж, с когото се бе запознала на религиозно шествие по време на Страстната седмица.
Не повтори грешката от детството си: завързаха разговор, сприятелиха се, започнаха да ходят заедно на кино и по забави. Забеляза също така, че и този път, както и в случая с предишното момче, любовта бе свързана много повече с отсъствието, отколкото с присъствието на любимия: младежът й липсваше, тя прекарваше часове, представяйки си за какво ще разговарят на следващата среща, и си припомняше всяка секунда, през която са били заедно, опитвайки се да открие кога се е държала както трябва и кога не. Харесваше й да се възприема като момиче с опит, пропуснало една голяма любов и познаващо болката, която тя причинява, но сега бе решена да се бори с всички сили за този мъж, за брака, защото именно той бе най-подходящият за семейство, деца, къща с изглед към океана. Мария поговори с майка си, която започна да я умолява:
- Много е рано, дете мое.
- Но ти си била на шестнайсет, когато си се омъжила за татко!
Майка й не искаше да й обяснява, че причината е била нежеланата бременност, ето защо си послужи с довода, че „сега времената са други", с което приключи въпроса.
На другия ден Мария и приятелят й отидоха на разходка извън града. Поговориха малко, тя го попита дали не изпитва желание да пътешества, но вместо да й отговори, той я притисна в прегръдките си и я целуна.
Първата целувка в живота й! Колко много беше мечтала за този миг! А и пейзажът беше прекрасен - летящите чапли, залезът, полуизсъхналата растителност с агресивната й красота, едва долавящата се музика. Отначало Мария се престори на възмутена, но след това го прегърна и повтори жеста, който беше виждала толкова много пъти в киното, списанията и по телевизията: притисна устни в неговите, като извиваше глава ту на едната, ту на другата страна в полуритмично, полумашинално движение. Почувства как от време на време езикът на младежа докосва зъбите й и това й хареса.
Но той изведнъж спря да я целува.
- Не искаш ли?
Какво трябваше да му отговори? Че иска? Разбира се, че искаше! Но една жена не бива да се издава по този начин, особено пред бъдещия си съпруг, в противен случай той до края на живота си ще счита, че тя твърде лесно приема всичко. Ето защо предпочете да не казва нищо.
Той отново я прегърна и целуна, но този път не толкова пламенно. След това спря, зачервен, и Мария разбра, че нещо не е наред, но се боеше да попита какво. Хвана го за ръка и тръгнаха към града, разговаряйки на други теми, сякаш нищо не се бе случило.
Същата нощ, намирайки с мъка думите, защото смяташе, че един ден всичко, написано от нея, ще бъде прочетено, и защото беше сигурна, че се бе случило нещо много сериозно, тя отбеляза в дневника си следното:
Когато срещаме някого и се влюбваме в него, имаме чувството, че цялата вселена е на наша страна; на мен това ми се случи днес, при залез слънце. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?
Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди.
На другия ден тя разговаря със своите приятелки. Всички те я бяха видели да излиза на разходка с бъдещия си „приятел" - в крайна сметка не е достатъчно да имаш една голяма любов, трябва също така да показваш пред другите, че си много харесвана. Приятелките й бяха много любопитни да узнаят какво се бе случило и Мария, изпълнена с гордост, им каза, че най-хубавият момент настъпил, когато езикът му докоснал зъбите й. Едно от момичетата се разсмя.
- Ти не си ли отвори устата?
Изведнъж всичко й стана ясно - въпросът, разочарованието.
- Но защо?
- За да може езикът му да влезе.
- И каква е разликата?
- Не знам. Хората така се целуват.
* * *
Прикрити усмивки, съжалителни погледи - това бе тържествуващото отмъщение на момичетата, в които нито един младеж не се бе влюбвал. Мария се престори, че не придава голямо значение на случилото се, и също се разсмя, въпреки че душата й плачеше. Тайно проклинаше киното, което я бе научило, че трябва да затвориш очи, да обхванеш главата му с ръка, да си движиш лицето малко наляво, малко надясно, но което не показваше основното, най-важното. Съчини правдоподобно обяснение (не пожелах да ти се отдам веднага, защото не бях убедена, но сега открих, че ти си мъжът на живота ми) и реши да изчака следващата възможност.
Видя младежа едва след три дни на една забава в градския клуб, но той държеше за ръка нейна приятелка - същата, която я бе разпитвала за целувката. Мария отново се престори, че нищо особено не се е случило, издържа до края на вечерта, като разговаряше със съученичките си за артисти и за момчета от града, преструвайки се, че не забелязва съчувствените погледи, които те й отправяха. След като се прибра вкъщи, нейният свят сякаш се срина и тя плака цяла нощ, страда през следващите осем месеца и стигна до извода, че любовта не е за нея, нито пък тя самата е създадена за любов. От този момент нататък започна да се замисля над възможността да стане монахиня и да посвети останалата част от живота си на такъв вид любов, която не наранява, нито оставя мъчителни белези в сърцата - любовта към Исус. В училището им бяха говорили за мисионери, които отиват в Африка, и тя реши, че именно това е спасението от сивото й съществуване. Кроеше планове за влизане в манастир, научи как се дава първа помощ (тъй като някои от учителите й твърдяха, че в Африка умират много хора), стана по-прилежна в часовете по религия и започна да се вживява като една съвременна светица, която спасява хората и обикаля из горите, пълни с тигри и лъвове.
* * *
Впрочем нейният петнайсети рожден ден й донесе не само откритието, че хората се целуват с отворена уста и че любовта е източник най-вече на страдания. Откри още нещо: мастурбацията. Стана съвсем случайно веднъж, когато, докато чакаше майка й да се върне от работа, тя галеше клитора си. Като дете често го правеше, харесваше й приятното усещане, което изпитваше, но един ден баща й я видя и здраво я наби, без да й каже защо. Мария запомни този бой и разбра, че никога не трябва да се гали в присъствието на други хора. И тъй като не можеше да върши това на улицата, а вкъщи нямаше собствена стая, забрави за приятното усещане.
Забравила го бе до този следобед, шест месеца след целувката. Майка й се забави, тя нямаше никаква работа, баща й бе излязъл с някакъв приятел и тъй като по телевизията не даваха нищо интересно, тя започна да разглежда тялото си и да търси някое нежелано косъмче, което да отскубне с пинцета. За своя изненада откри една пъпчица в горната част на вагината си; започна да я гали и вече не бе в състояние да спре; усещането ставаше все по-приятно, все по-силно и цялото й тяло - най-вече мястото, което докосваше - се втвърдяваше. Постепенно започна да й се струва, че се намира в рая, удоволствието ставаше все по-силно, тя забеляза, че слухът й и зрението й се замъгляват, всичко наоколо се оцвети в жълто и тя изпита първия си оргазъм.
Оргазъм! "Удоволствие!
Сякаш се бе издигнала в небесата и сега бавно се спускаше с парашут към земята. Тялото й бе плувнало в пот, но тя се чувстваше задоволена, пълноценна, изпълнена с енергия. Значи това бил сексът! Не беше ли прекрасно! Не й трябваха порнографски списания, в които всички говорят за удоволствие, а на лицата им е изписана болка. Не й трябваха мъже, които ценят тялото на една жена, но презират сърцето й. Можеше да върши всичко сама! Направи го отново, като този път си представяше, че я гали известен филмов артист, и отново бе в рая, и отново се спусна с парашут, изпълнена с още по-голяма енергия. Щеше да го направи и трети път, но майка й си дойде.
Мария сподели с приятелките си своето ново откритие, но този път не им каза, че е направила първия си опит само преди няколко часа. Всички, с изключение на две, знаеха за какво говори, но нито една от тях не се бе осмелила да обсъжда с другите тази тема. Мария се почувства революционерка, лидер на групата, и измисляйки една абсурдна „игра на тайните изповеди", накара всяко от момичетата да разкаже за предпочитания от него начин на мастурбация. Научи много техники, като например да стоиш под одеялото през лятото (защото, твърдеше едно от тях, потта помага), да използваш гъше перо, с което да докосваш мястото (тя не знаеше как се нарича това място), да позволиш на някое момче да го направи (на Мария това й се струваше излишно), да използваш струята на бидето (тя нямаше такова вкъщи, но щеше да опита, като отиде на гости на някоя от богатите си приятелки),
Така или иначе, след като откри мастурбацията и приложи някои от техниките, подсказани й от нейните приятелки, Мария се отказа окончателно от монашеския живот. Изпитваше голямо удоволствие, а според Църквата сексът е най-лошият от пороците. Пак от приятелките си тя научи и доста небивалици по този въпрос: лицето се покривало с пъпки от мастурбирането, което можело да доведе до лудост, а също и да причини забременяване. Поемайки всички тези рискове, Мария продължи да си доставя удоволствие поне веднъж седмично, обикновено в сряда, когато баща й излизаше да играе на карти с приятели.
В същото време се чувстваше все по-несигурна в отношението си към мъжете, като изпитваше и все по-голямо желание да напусне града, в който живееше. Влюби се втори, трети, четвърти път, вече умееше да се целува, галеше и позволяваше да я галят, когато оставаше насаме с приятелите си. Но все нещо не беше както трябва и връзката й приключваше в момента, в който тя най-сетне се убеждаваше, че е открила подходящия мъж, с когото да изживее останалата част от живота си. Измина доста време и Мария стигна до извода, че мъжете причиняват само болка, неудовлетворение, страдание, а също и до усещането, че дните се точат безкрайно бавно. Един следобед, докато седеше в парка и гледаше как една майка играе с двегодишното си дете, реши, че би могла да помисли за съпруг, деца и къща с изглед към океана, но без да се влюбва никога повече, защото любовта разваля всичко.
1ака премина пубертетът на Мария. Тя ставаше все по-красива със загадъчния си и тъжен поглед и все повече мъже я ухажваха. Започна да излиза с един, после с друг, мечта, страда - въпреки клетвата, която бе дала да не се влюбва отново. По време на една от тези срещи изгуби девствеността си на задната седалка на някаква кола; тя и приятелят й се галеха по-разгорещено от обикновено, младежът се възбуди и Мария - на която й бе омръзнало да бъде последната девственица сред приятелките си - му позволи да я обладае. За разлика от мастурбацията, която я отвеждаше в рая, сега тя почувства само болка, докато най-накрая от нея изтече струя кръв и изцапа полата й. Нищо общо с вълшебното усещане при първата целувка - летящите чапли, залезът, музиката... не, тя не искаше никога повече да си спомня за това.
Прави секс със същия младеж още няколко пъти, след като го заплаши, че баща й е в състояние да го убие, ако открие, че е изнасилил дъщеря му. Превърна го в инструмент за обучение, опитвайки се по всякакъв начин да разбере къде се крие удоволствието от секса с партньор.
Така и не разбра; мастурбирането беше много по-малко измерително и доставяше много по-голямо удоволствие. Но всички списания, телевизионни предавания, книги, приятелки, АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ твърдяха, че мъжът е необходим. Мария започна да мисли, че има някакъв сексуален проблем, който не би могла да сподели с никого, и се съсредоточи още повече върху ученето, забравяйки за известно време това прекрасно и пагубно нещо, наречено Любов.
Из дневника на Мария, когато стана на 17 години:
Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично.
Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете... Някои от бащите на тези мои приятелки вече са ми правили предложения, на които съм отказвала. По-рано това ме шокираше, а сега смятам, че е част от мъжката същност.
Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не у спяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми.
Станa на деветнайсет години, завърши средно образование и си намери работа в магазин за платове. Собственикът се влюби в нея, но Мария вече знаеше как да използва един мъж, без самата тя да бъде използвана от него. Въобще не му позволяваше да я докосва, въпреки че се държеше предизвикателно, съзнавайки силата на красотата си.
Силата на красотата: а как ли се оправяха в живота грозните жени? Имаше няколко приятелки, на които никой не обръщаше внимание по забавите, никой не им задаваше въпроса: „Как си?" Колкото и невероятно да изглеждаше обаче, тези момичета ценяха много повече малкото любов, която получаваха, страдаха мълчаливо, когато биваха отхвърляни, и се стараеха за в бъдеще да търсят други неща, а не само да се кипрят за някого. Бяха по-независими, по-вгльбени в себе си, въпреки че според Мария светът сигурно им се струваше непоносим.
Тя самата впрочем знаеше, че е красива, и въпреки че често забравяше съветите на майка си, винаги си спомняше за един от тях: „Дъще, красотата е нетрайна." Ето защо не допускаше много близо до себе си своя шеф, но не го и отблъскваше, което й донесе значително увеличение на заплатата (не знаеше докога ще може да поддържа в него надеждата, че някой ден ще спят заедно, но пък печелеше добре) освен допълнителното заплащане на извънредните часове, прекарани в магазина (в крайна сметка на шефа й му беше приятно тя да е край него, може би се боеше, че ако излиза вечер, ще се влюби в някого). Мария работи двайсет и четири месеца без отпуска, започна да оставя всеки месец пари на родителите си и най-сетне успя! Спести достатъчно пари, за да прекара една седмица в града на мечтите си, средището на артистите, пощенската картичка на родината си: Рио де Жанейро!
Шефът й предложи да я придружи и да поеме всички разходи, но Мария го излъга, че майка й се е съгласила да я пусне в един от най-опасните градове на света само при условие, че ще отседне у братовчед си, който тренира жиу-жицу.
- Освен това - продължи Мария - нямате доверен човек, на когото да оставите магазина през това време.
- Не ми говори на „вие" - каза той и Мария забеляза в очите му нещо, което вече добре познаваше: огъня на страстта. Това я изненада, тъй като смяташе, че този мъж желае единствено сексуална връзка с нея; погледът му обаче казваше точно обратното: „Мога да ти осигуря дом, семейство, пари за родителите ти." Замисляйки се за бъдещето си, тя реши да поддържа огъня.
Каза му, че ще й е мъчно за работата, която толкова обича, за хората, с които много й харесва да работи (нарочно не спомена имена, карайки го да се пита дали под „хората" няма предвид именно него), и обеща да внимава много за чантата и честта си. Всъщност нещата съвсем не стояха така: тя не желаеше до себе си никого, абсолютно никой, който би могъл да провали нейната първа седмица на пълна свобода. Искаше да прави всичко -да се къпе в океана, да разговаря с непознати, да разглежда витрините на магазините и да бъде на разположение, в случай че се появи някой вълшебен принц и я отвлече завинаги.
- В края на краищата една седмица не е много - каза тя със съблазнителна усмивка, докато вътрешно се молеше да не е така. - Ще мине бързо и скоро ще се върна, за да поема отново задълженията си.
Шефът й бе неутешим, отначало се възпротиви, но накрая прие, тъй като вече тайно кроеше планове да й предложи да се оженят веднага щом тя се върне. Не искаше да действа прибързано и да развали всичко.
Мария пътува четирийсет и осем часа с автобус, настани се във възможно най-евтиния хотел в Копакабана (Ах, Копакабана! Какъв плаж, какво небе...) и преди още да извади багажа си от куфарите, облече новия си бански костюм и въпреки облачното време отиде на плажа. При вида на океана се изплаши, но накрая влезе във водата, умирайки от срам.
Никой на плажа не забеляза, че това момиче осъществява първия си контакт с океана, с богинята Йеманжа, морските течения, пяната на вълните и бреговете на Африка с нейните лъвове от другата страна на Атлантика. Когато Мария излезе от водата, до нея се приближиха жена, която продаваше сандвичи от екологично чисти храни, красив негър, който я попита дали не е свободна тази вечер, и някакъв мъж, който не знаеше нито дума португалски, но с жестове я канеше да изпие с него едно кокосово мляко.
Мария си купи сандвич, защото се срамуваше да каже „не", но не отговори на двамата непознати. Изведнъж се натьжи. Защо бе реагирала така неадекватно точно сега, когато най-сетне й се предоставяше възможността да прави всичко, което поиска? И тъй като не можа да намери логично обяснение, седна и зачака слънцето да се покаже иззад облаците, все още изненадана от собствената си смелост и от температурата на водата, която бе толкова студена в разгара на лятото.
Междувременно мъжът, който не говореше португалски, се появи до нея, поднасяйки й чаша кокосово мляко.
Тя изпи млякото, доволна, че не е длъжна да разговаря с непознатия, усмихна му се, той също й се усмихна. Прекараха известно време в това удобно, нищо незначещо общуване, усмихвайки се един на друг, докато накрая мъжът извади от джоба си малък джобен речник с червени корици и каза със силен акцент: „красива". Тя отново се усмихна; много й се искаше да срещне своя вълшебен принц, но той трябваше да говори на нейния език и да бъде малко по-млад.
Мъжът обаче бе настоятелен, разлисти речника и попита:
- Вечеря днес?
След което веднага добави:
- Швейцария!
После изреди няколко думи, които звучаха като камбанен звън от рая, независимо на какъв език биваха произнасяни:
- Работа! Долар!
Мария не познаваше ресторант „Швейцария", но нима нещата бяха толкова лесни, нима мечтите се осъществяваха толкова бързо? По-добре да бъде предпазлива: „Много благодаря за поканата, но съм заета, освен това не обменям долари."
Мъжът, който не разбра нито дума от отговора й, започна да се отчайва; след много усмивки от негова и нейна страна той я остави сама за няколко минути и се върна с преводач. С негова помощ й обясни, че идва от Швейцария (не ставало дума за ресторант, а за страната) и че би искал да вечеря с нея, тъй като възнамерявал да й предложи работа. Преводачът, който се представи за приятел на чужденеца и охранител в хотела, където мъжът бе отседнал, добави:
- Ако бях на твое място, щях да приема. Този човек е известен импресарио и е дошъл да открива нови таланти, които да работят в Европа. Ако искаш, мога да те запозная с момичета, които приеха предложението му, забогатяха и сега са женени, с деца, без да се боят, че ще бъдат ограбени на улицата или че ще останат без работа.
И, завършвайки, се опита да я смае с богатата си култура:
- Освен това в Швейцария се правят превъзходни шоколади и часовници.
Артистичните изяви на Мария се свеждаха до ролята на продавачка на вода - която мълчаливо се появяваше и изчезваше от сцената - в една пиеса за страданията на Христос, поставяна по инициатива на кметството по време на Страстната седмица. Не бе успяла да се наспи в автобуса, но се чувстваше възбудена от океана, изморена от яденето на какви ли не сандвичи, а освен това и объркана, тъй като не познаваше никого и трябваше незабавно да си намери приятел. И по-рано бе попадала в подобна ситуация, в която един мъж обещава какво ли не, а нищо не изпълнява, и бе убедена, че тази история с превръщането й в актриса е само начин той да я заинтригува, прикривайки истинската си цел.
Но Мария бе убедена, че самата Дева Мария й предоставя този шанс и че трябва да се възползва от всяка една секунда от отпуската си, а ако отидеше в някой луксозен ресторант, щеше да има какво да разказва, когато се върне в родния си град. Ето защо реши да приеме поканата при условие, че преводачът дойде с тях, понеже се бе изморила да се усмихва и да се прави, че разбира това, което говори чужденецът.
Имаше обаче един проблем и той никак не бе маловажен: тя нямаше подходящи дрехи. Една жена никога не споделя толкова интимни неща (по-лесно й е да приеме, че съпругът й е изневерил, отколкото да признае, че няма какво да облече), но тъй като Мария не познаваше тези двама мъже и може би никога повече нямаше да ги види отново, реши, че няма какво да губи.
- Току-що пристигам от североизточната част на страната и нямам дрехи, с които да отида на ресторант.
С помощта на преводача мъжът й каза да не се притеснява и поиска адреса на хотела й. Същия следобед тя получи рокля, каквато никога в живота си не беше виждала, и чифт обувки, които сигурно струваха едногодишната й заплата.
Почувства, че оттук започва пътят, към който толкова се бе стремила през детството си в бразилската пустош, понасяйки сушата, безперспективните младежи, почтеното, но бедно градче, монотонния и безинтересен живот: започваше да се превръща в принцеса! Един мъж й бе предложил работа, долари, чифт страшно скъпи обувки и рокля, сякаш взета от приказките! Нямаше грим, но администраторката прояви солидарност и й помогна, предупреждавайки я преди това, че не всички чужденци са добри и не всички кариоки са улични крадци.
Мария не обърна внимание на предупреждението, облече божествения подарък и стоя с часове пред огледалото, съжалявайки, че не е взела със себе си фотоапарат, за да запечата този момент, докато накрая си даде сметка, че е закъсняла за срещата. Излезе тичешком от стаята си като Пепеляшка и отиде в хотела, където се намираше швейцарецът.
За нейна изненада преводачът още в началото заяви, че няма да дойде с тях:
- Не се притеснявай за езика. Важното е той да се чувства добре в твоята компания.
- Но как, след като няма да разбира какво му казвам?
- Именно. Не е нужно да разговаряте, всичко е въпрос на енергия.
Мария не знаеше какво означава „въпрос на енергия". В нейния край при среща хората изпитваха нужда да разменят думи, изречения, въпроси, отговори. Но Маилсон -така се казваше преводачът-охранител - й гарантира, че в Рио де Жанейро, както и в останалата част на света, нещата са различни.
- Не е нужно да разбираш, опитай се само да го предразположиш. Човекът е вдовец, без деца, собственик е на нощен бар и търси бразилки, които искат да работят в чужбина. Казах му, че ти не си от този тип, но той настоя - бил се влюбил в теб, щом те видял да излизаш от водата. Харесал му и банският ти костюм.
След кратка пауза добави:
- Честно да ти кажа, ако искаш да си намериш мъж тук, трябва да си избереш друг модел бански. Мисля, че освен на този швейцарец твоят не би се харесал на никого, много е старомоден.
Мария се престори, че не е чула. Маилсон продължи: — Струва ми се, че той не търси просто авантюра с теб. Смята, че си достатъчно талантлива, за да се превърнеш в главната атракция на неговия бар. Не те е виждал нито да пееш, нито да танцуваш, разбира се, но това се научава, докато красотата е нещо, с което човек се ражда. Такива са европейците: пристигат тук и си мислят, че всички бразилки са чувствени и умеят да танцуват самба. Ако намеренията му са сериозни, съветвам те, преди да напуснеш страната, да поискаш договор с подписа му, който да бъде легализиран в швейцарското консулство. Утре ще бъда на плажа пред хотела, потърси ме, ако нещо не ти е ясно.
Усмихвайки се, швейцарецът я хвана за ръка и й показа таксито, което ги чакаше.
- Ако обаче неговите или твоите намерения са други, средната цена за една нощ е триста долара. Не се съгласявай за по-малко.
* * *
Преди да успее да отговори, вече бяха на път за ресторанта, а мъжът се опитваше да произнесе необходимите думи. Разговорът беше много прост.
- Работи? Долар? Бразилска звезда?
Но Мария все още размишляваше върху това, което й бе казал преводачът-охранител: триста долара за една нощ! Цяло богатство! Нямаше нужда да страда от любов, можеше да го съблазни така, както бе сторила със собственика на магазина за платове, да има деца и да осигури хубав живот на родителите си. Нямаше какво да губи! Той беше стар, може би скоро щеше умре и тя щеше да стане богата. В крайна сметка по всичко личеше, че в Швейцария има много пари и малко жени.
Вечеряха, без да разговарят много - усмихваха се един на друг и Мария постепенно започваше да разбира какво означава „енергия". Мъжът й показа албум с разни надписи на език, който тя не разбираше; снимки на жени по бански (несъмнено бяха по-хубави и по-предизвикателни от този, който тя носеше следобеда), изрезки от вестници, луксозни брошури, от които успя да разчете единствено думата ,Brazil", изписана погрешно (не са ли учили в училище, че се пише със „ s"?). Пи много, тъй като се страхуваше, че швейцарецът ще й предложи да спи с него (въпреки че никога досега не го бе правила, триста долара не бяха малко, а благодарение на алкохола нещата изглеждаха много по-лесни, освен това никой тук не я познаваше). Мъжът обаче се държа като истински кавалер, дори й държеше стола, когато тя сядаше или ставаше. Накрая Мария каза, че е уморена, и му определи среща на другия ден на плажа (посочи си часовника, уговори часа, направи вълнообразно движение с ръце и произнесе много бавно „утре").
Той изглеждаше доволен, на свой ред си погледна часовника (вероятно швейцарски) и се съгласи с часа на срещата.
* * *
Мария не можа да спи добре. Сънува, че всичко това е само сън. Събуди се и видя, че е истина: роклята й стоеше на стола в скромната стая, хубавите обувки също бяха тук, а тя имаше среща на плажа.
Из дневника на Мария от деня, в който тя се запозна с швейцареца:
Предчувствам, че съм на път да взема неправилно решение, но грешките неизменно съпътстват нашите действия. Какво иска светът от мен? Да не поемам рискове? Да се върна там, откъдето съм дошла, без да имам смелостта да кажа „ да " на живота?
Веднъж вече сбърках, когато бях на единайсет години и едно момче ми поиска да му услужа с молив; още тогава разбрах, че понякога не ни се предоставя втори шанс и е по-добре да приемаме подаръците, които светът ни прави. Рисковано е, разбира се, но нима рискът е no-голям например от този да катастрофира автобусът, с който пътувах четирийсет и осем часа дотук? Ако трябва да съм вярна на някого или на нещо, в такъв случай трябва да съм вярна първо на самата себе си. След като търся истинската любов, ще трябва най-напред да се изморя от посредствената любов, която срещах досега. Малкото житейски опит, който имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия - както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало толкова пъти), накрая разбира, че нищо не му принадлежи.
А след като нищо не ми принадлежи, тогава не си струва да си пилея времето за неща, които не са мои; по-добре да живея така, сякаш днешният ден е първият (или последният) от живота ми.
На другия ден с помощта на Маилсон, преводача-охранител, превърнал се в неин импресарио, Мария каза, че приема поканата, стига да получи документ от швейцарското консулство. Швейцарецът, който явно бе свикнал с подобни изисквания, отвърна, че и той самият го желае, тъй като за да работи чужденка в неговата страна, тя трябва да докаже, че ще върши нещо, което нито една швейцарка не би могла да върши. Веднага след като подписаха договора, преводачът-охранител-импресарио поиска аванс в брой и задържа трийсет процента от получените от Мария петстотин долара.
- Това е предплата за една седмица. Една седмица, разбираш ли? Ще печелиш чисто по петстотин долара на седмица, защото аз вземам комисионна само при първото плащане!
До този момент пътуванията, идеята да замине надалеч, всичко това й изглеждаше като сън, а да сънуваш е много удобно, стига да не си принуден да осъществяваш плановете си. Така си спестяваш рисковете, разочарованията, трудните моменти, а когато остарееш, винаги можеш да обвиниш другите - на първо място родителите си, съпруга си, децата си - за това, че не си постигнал желанията си.
И ето че внезапно се бе появил шансът, който Мария от толкова време очакваше, молейки се в същото време той никога да не й се предостави! Как да се справи с предизвикателствата и опасностите на един начин на живот, който й бе непознат? Как да изостави всичко, с което бе свикнала? Дали Света Богородица не бе отишла твърде далеч?
Мария се утеши с факта, че всеки момент би могла да промени намерението си, че това е само някаква лекомислена шега, нещо различно, за което щеше да разказва, когато се върнеше в родния си град. В края на краищата живееше на повече от хиляда километра оттук, имаше в чантата си триста и петдесет долара и ако поискаше, още утре щеше да си стегне куфара и да избяга, без те да разберат къде се е скрила.
Същия следобед, в който ходиха в консулството, тя реши да се разходи сама край брега и да погледа децата, волейболистите, просяците, продавачите на традиционни бразилски сувенири (произведени в Китай), хората, които тичаха и правеха гимнастика, за да прогонят старостта, чуждестранните туристи, майките с деца, пенсионерите, които играеха на карти в края на плажа. Дойде в Рио де Жанейро, вечеря в един от най-скъпите ресторанти, видя консулство, запозна се с един чужденец, намери си импресарио, подариха й рокля и обувки, които никой, ама съвсем никой от нейния град не би могъл да си купи.
А сега?
Впери поглед в хоризонта: според уроците по география, ако вървеше по права линия, щеше да стигне до Африка с нейните лъвове, с джунглите й, пълни с горили. Ако обаче тръгнеше на север, щеше да пристигне във вълшебното царство, наречено Европа, където са Айфеловата кула, европейският Дисниленд и наклонената кула в Пиза. Какво щеше да изгуби? Научила се бе да танцува самба както всички бразилки още преди да каже „мамо"; ако не й харесаше, щеше да се върне; вече бе разбрала, че възможностите съществуват, за да се възползваш от тях.
Прекарала бе по-голямата част от времето си, казвайки „не" на неща, на които би искала да каже „да", решила бе да изживее само това, което умее да контролира, като приключенията си с мъжете например. Сега се бе изправила пред неизвестното, толкова неизвестно, колкото този океан е бил някога за мореплавателите, решили да плават из него, както й бяха обяснили в часовете по история. Винаги можеше да каже „не", но нима щеше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки, както все още правеше при спомена за момчето, което й бе поискало молив и бе изчезнало заедно с първата й любов? Винаги можеше да каже „не", защо пък този път да не се осмели да произнесе „да"?
Поради една много проста причина: тя бе провинциално момиче без никакъв житейски опит освен този от гимназията, притежаваше култура, получена от телевизионните сериали, и увереността, че е красива. Това обаче не бе достатъчно, за да се справи в живота.
Забеляза група хора, които се смееха и гледаха океана, но се страхуваха да се приближат до него. Преди два дни и тя бе изпитала същото чувство, но сега не се боеше и влизаше във водата всеки път, когато й се приискаше, сякаш бе родена тук. Дали и в Европа не би могло да се случи същото?
Безмълвно помоли Света Богородица за съвет и няколко секунди след това вече бе взела решение да продължи напред, защото се чувстваше закриляна. Винаги можеше да се върне обратно, но едва ли някога щеше да има шанса да отиде толкова далеч. Струваше си да рискува, стига мечтата й да издържеше на четириисет и осем часовото пътуване в автобус без климатик и стига швейцарецът да не бе променил решението си.
Беше толкова въодушевена, че когато той отново я покани на вечеря, тя реши да се направи на съблазнителка и взе ръката му в своята, но той веднага я издърпа. Мария разбра - с известен страх, но и с облекчение, - че намеренията му наистина са сериозни.
- Звезда самба! - повтаряше мъжът. - Красива звезда самба бразилски! Пътуване друга седмица!
Всичко това беше чудесно, но „пътуване друга седмица" бе немислимо. Мария обясни, че не може да вземе решение, без да се посъветва със семейството си. Ядосан, швейцарецът й показа копие от подписания документ и тя за пръв път се изплаши.
- Договор! - каза той.
Въпреки че бе решила да замине, тя пожела да се посъветва с Маилсон, нейния импресарио. В края на краищата му плащаше, за да й помага.
Но Маилсон бе зает, тъй като ухажваше някаква германка, която току-що бе пристигнала в хотела и сега се печеше по монокини на плажа, уверена, че Бразилия е най-либералната страна на света (без да си дава сметка, че е единствената жена, показваща гърдите си, и всички останали я гледат с известно неудобство). На Мария й беше много трудно да привлече вниманието му върху това, което казваше.
- А ако променя решението си? - настояваше тя.
- Не знам какво пише в договора, но той може да изпрати хора да те арестуват.
- Никога няма да ме открие!
- Права си. В такъв случай не се безпокой.
Но швейцарецът вече бе похарчил петстотин долара, както и пари за чифт обувки, рокля, две вечери и разходите по документите в консулството, поради което започваше да се тревожи. И тъй като Мария настояваше да говори със семейството си, той реши да купи два самолетни билета и да я придружи до родния й град, стига всичко да се разреши за четирийсет и осем часа и те да могат да пътуват още следващата седмица, както бе уговорено. След като отново започнаха да се усмихват един на друг, Мария разбра, че това условие фигурира в документа и че за в бъдеще трябва да внимава със съблазняването, чувствата и договорите.
Каква изненада, каква гордост за малкия град бе да види своята хубава Мария в компанията на чужденец, който я канеше да стане голяма звезда в Европа! Всички съседи научиха новината, а приятелките й от гимназията я питаха: „Как стана?"
„Провървя ми."
Те поискаха да узнаят дали в Рио де Жанейро често се случват такива неща, тъй като бяха гледали подобни епизоди от телевизионните сериали. Мария не каза нито „да", нито „не", за да събуди любопитството на приятелките си, да ги накара да разберат, че тя не е коя да е.
Отидоха у тях, където швейцарецът отново показа брошурите с бар „Бразилия", изписан погрешно, и договора, а през това време Мария обясняваше, че вече има импресарио и иска да се посвети на артистична кариера. След като видя предизвикателните бански костюми на момичетата от снимките, които чужденецът показваше, майка й веднага му ги върна обратно, без да задава въпроси - най-важното за нея бе дъщеря й да е щастлива и богата, или нещастна, но богата.
- Как се казва? - попита я тя.
- Роже.
- Ружериу! Имах братовчед със същото име! Мъжът се усмихна, изръкопляска и всички си дадоха сметка, че не е разбрал въпроса. Бащата на Мария добави:
- Но той е на моите години.
Майка й го помоли да не пречи на щастието на дъщеря си. Тъй като всички шивачки постоянно си бъбрят със своите клиентки и научават много неща за брака и любовта, тя я посъветва следното:
- Скъпа моя, по-добре да бъдеш нещастна с богат мъж, отколкото щастлива с беден, а там ще имаш много повече шансове да бъдеш нещастна богаташка. А ако нещата никак не вървят, ще си хванеш автобуса и ще си дойдеш.
Въпреки че бе родена в това затънтено място, Мария беше по-умна, отколкото я смятаха майка й и бъдещият й съпруг.
- Мамо - възрази тя, - няма автобус от Европа за Бразилия. Освен това искам да правя кариера като танцьорка, а не да се омъжвам.
Майка й я погледна отчаяно.
- След като има начин да отидеш там, не може да няма начин да се върнеш. Кариерата на танцьорка е много хубава за едно младо момиче, но ще продължи само докато си хубава и ще свърши, когато станеш на трийсет. Ето защо трябва да се възползваш от случая, да намериш някой, който е честен и влюбен в теб, и да се омъжиш. Не е нужно и ти да изпитваш любов, аз самата в началото не обичах баща ти, но парите купуват всичко, дори и истинска любов. А баща ти, както виждаш, дори не е богат!
Изключително лош приятелски и в същото време прекрасен майчински съвет. Четирийсет и осем часа след това Мария отново бе на път за Рио, като преди това се отби - сама - в магазина за платове, където собственикът й каза следното:
- Научих, че някакъв прочут френски импресарио е решил да те заведе в Париж. Не мога да ти попреча да търсиш щастието си, но искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш.
Извади от джоба си един медальон и продължи:
- Това е чудотворният медальон на Света Богородица Милосърдна. Нейната църква се намира в Париж, иди и я помоли да те закриля. Виж какво пише тук.
Мария прочете следните думи, изписани около образа на Дева Мария: „О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин."
- Не забравяй да казваш това изречение поне веднъж на ден. И - той се поколеба, но вече бе късно да спре... -ако някой ден се върнеш, знай, че ще те чакам. Пропуснах възможността да изрека простичките думи „обичам те". Може би вече е късно, но бих искал да го знаеш.
Тя отдавна бе разбрала какво означава „да пропуснеш възможността". А „обичам те" бе чувала много пъти за двайсет и две години, затова й се струваше, че това изречение е загубило всякакъв смисъл - никога не бе довело до нещо сериозно, дълбоко, което да се превърне в трайна връзка. Мария благодари за хубавите думи, запечата ги в подсъзнанието си (никога не се знае какво ни готви животът, затова е добре да знаем къде е аварийният изход), целуна невинно бившия си работодател по бузата и тръгна, без да поглежда назад.
Върнаха се в Рио и само за един ден й извадиха паспорт (Бразилия наистина се е променила, както каза Роже, служейки си с малко португалски думи и много жестове, които Мария си преведе като „по-рано ставаше много бавно"). Постепенно с помощта на Маилсон, преводача-охранител-импресарио, бе свършено и останалото (купени бяха дрехи, обувки, грим, всичко, за което жена като нея би могла да мечтае). Роже видя как танцува Мария в един бар, в който отидоха вечерта преди пътуването за Европа, и се поздрави с направения избор - пред него наистина стоеше бъдеща голяма звезда от кабаре „Колони", мургава красавица със светли очи и коси, черни като крилете на грауна (бразилска птица, с чийто цвят местните писатели обикновено сравняваха черните коси). Разрешителното за работа, което швейцарското консулство трябваше да издаде, също бе готово, стегнаха куфарите и на следващия ден вече пътуваха към страната на шоколада, часовниците и сиренето, като Мария тайно кроеше планове да накара този мъж да се влюби в нея - в края на краищата не беше чак толкова стар, нито грозен, нито беден. Какво повече можеше да иска?
Пристигна в Швейцария страшно изморена и още на летището сърцето й се сви от страх: разбра, че зависи изцяло от мъжа до нея - не познаваше нито страната, нито езика, нито студа. С всеки изминал час държането на Роже към нея се променяше; той вече не се стараеше да бъде любезен и въпреки че никога не се бе опитал да я целуне или да докосне гърдите й, погледът му бе станал съвсем студен. Настани я в малък хотел, където я запозна с друга бразилка, млада и тъжна жена на име Вивиан, която трябваше да я обучи за новата й работа.
Вивиан я изгледа от главата до петите, безцеремонно и студено според Мария, която все пак за пръв път бе в чужда страна. Вместо да я попита как се чувства, тя направо пристъпи към въпроса.
- Не си прави илюзии! Той отива в Бразилия всеки път, когато някоя от танцьорките му се омъжи, а това, както изглежда, се случва често. Роже знае какво иска, надявам се и ти да знаеш. Сигурно си дошла да търсиш едно от следните три неща: приключения, пари или съпруг.
Но как бе разбрала? Нима всички търсеха едно и също? Или пък Вивиан умееше да чете мислите на другите?
- Всички момичета тук търсят едно от тези три неща - продължи Вивиан и Мария се убеди, че тя чете мислите й. - Колкото до приключенията, тук е прекалено студено за каквито и да било, а и парите не стигат за пътешествия. Ако искаш да спечелиш пари, ще трябва да работиш почти цяла година, за да можеш да си купиш билет за връщане, след като си платиш хотела и храната... -Но...
- Зная: уговорката ви е била друга. А всъщност ти не си се сетила да попиташ, както и всички останали. Ако действаше по-внимателно, ако поне беше прочела договора, който си подписала, щеше да разбереш с какво се захващаш, защото швейцарците не лъжат, макар и да премълчават някои неща, когато това е в техен интерес.
Мария усети как подът се залюлява под краката й.
- И най-накрая, ако си дошла да си търсиш съпруг, трябва да знаеш, че всяко момиче, което се омъжва, означава голяма финансова загуба за Роже, ето защо ни е забранено да разговаряме с клиентите. Ако искаш да предприемеш нещо в тази посока, ще трябва да рискуваш. Кабарето не е място за срещи като улица „Берн".
Улица „Берн"?
- Мъжете идват тук заедно с жените си, а малкото туристи, след като видят семейната обстановка, отиват да търсят жени на други места. Научи се да танцуваш; ако можеш и да пееш, заплатата ти ще се увеличи, но също и завистта на останалите, така че те съветвам да не се опитваш да пееш.
И най-важното: не говори по телефона. Ще изхарчиш всичко онова, което още не си спечелила, дори и то няма да ти стигне.
- Но той ми обеща петстотин долара на седмица! — Почакай и ще видиш.
Из дневника на Мария, след две седмици престой в Швейцария:
Ходих в бара и се срещнах с „хореографа ", който е от някаква страна, наречена Мароко. Трябваше да науча всяка стъпка от това, което той, без никога да е стъпвал в Бразилия, смята, че е самба. Дори нямах време да си почина от пътуването в самолета, трябваше още първата вечер да започна да се усмихвам и да танцувам. Шест момичета сме, нито една от нас не е щастлива и нито една не знае какво прави тук. Клиентите пият и ръкопляскат, изпращат ни целувки и тайно правят неприлични жестове, но се ограничават с това.
Вчера ми платиха заплатата, която е една десета от уговореното - останалата част, според договора, ми се удържа заради пътуването и престоя ми. Според изчисленията на Вивиан така ще бъде цяла година, тоест през това време няма как и къде да избягам.
Но струва ли си да бягам? Току-що пристигнах, всичко ми е непознато. Защо да не танцувам седем вечери в седмицата? По-рано го правех за удоволствие, сега го правя за пари и слава; краката ми не се изморяват, no-трудно ми е да задържам усмивката на устните си.
Имам възможността да избера дали да бъда жертва на тоя свят или авантюристка, която търси своето съкровище. Всичко зависи от това как гледам на живота.
Мария избра да бъде авантюристка, която търси съкровище, престана да обръща внимание на чувствата си, спря да плаче всяка нощ, забрави коя е; откри, че има достатъчно силна воля, за да се преструва, че е като новородена и не й е мъчно за никого. Чувствата можеха да почакат, сега трябваше да спечели пари, да опознае страната и да се върне преуспяла в родината си.
Впрочем всичко наоколо й напомняше за Бразилия, дори за родния й град: жените говореха на португалски, оплакваха се от мъжете, приказваха на висок глас, недоволстваха от работното си време, пристигаха със закъснение в заведението, опъваха се на шефа си, смятаха се за най-красивите на света и разправяха истории за своите вълшебни принцове - които обикновено или живееха далеч, или бяха женени, или пък нямаха пари и живееха на техен гръб. Обстановката в кабарето, противно на това, което си бе въобразила, виждайки брошурите на Роже, бе точно такава, каквато я бе описала Вивиан: семейна. На момичетата бе забранено да приемат покани или да излизат с клиенти, защото бяха официално регистрирани като „танцьорки на самба". Ако бъдеха заловени да приемат листче с телефонен номер, биваха наказвани да не работят две седмици. Мария, която очакваше много повече разнообразие и емоции, постепенно се остави да бъде завладяна от тъгата и скуката.
През първите петнайсет дни от престоя си тя почти не излизаше от пансиона, където живееше - особено след като откри, че никой не разбира нейния език, дори и когато произнасяше съвсем бавно всяко изречение. Изненада се също така и след като научи нещо, което не се срещаше в родината й: градът, в който живееше сега, имаше две различни имена - Женева за жителите му и Женебра за бразилките.
Скучаейки часове наред в малката си стая без телевизор, Мария стигна до следните изводи:
а) никога нямаше да намери това, което търси, ако не може да изказва мислите си. Ето защо трябваше да научи местния език;
б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.
Из дневника на Мария, четири седмици след пристигането й в Женева/Женебра:
Тук съм от цяла вечност, не говоря езика, по цял ден слушам музика в стаята си и мисля за Бразилия, мечтаейки да дойде часът, в който започвам работа, а когато работя, мечтая да се прибера no-скоро в пансиона. С една дума, живея в бъдещето вместо в настоящето.
Някой ден в далечното бъдеще ще мога да си купя билет и да се върна в Бразилия, за да се омъжа за собственика на магазина за платове и да слушам злобните забележки на приятелките си, които никога не са рискували и поради това са способни единствено да обсъждат поражението на другите. Не, не мога да се върна, предпочитам да се хвърля от самолета, докато лети над океана.
Но тъй като прозорците на самолетите не се отварят (впрочем никога не съм предполагала подобно нещо; колко жалко, че човек не може да диша чист въздух!), ще умра тук. Но преди да умра, искам да се боря за живота си. Ако се науча да се справям сама, ще постигна това, което искам.
Още на другия ден Мария се записа в дневен курс по френски, където срещна хора с най-различни житейски философии, вероизповедания и възрасти - мъже, облечени в ярки цветове и с множество златни гривни по ръцете, забулени жени, деца, които учеха по-бързо от възрастните, докато би трябвало всъщност да е обратното, тъй като възрастните имат по-голям опит. Изпита гордост, когато разбра, че всички познават нейната страна, карнавала, самбата, футбола и най-известната личност на света, наречена Пеле. Отначало тя се постара да бъде любезна и се опита да поправи произношението на името му (Пеле, а не Пьоле!), но скоро се отказа - в манията си да променят всички имена и да смятат, че са прави, чужденците слагаха ударението в собственото й име на последната сричка.
Същия следобед, решена да практикува езика, Мария за пръв път излезе из града с двете имена. Откри един чудесен шоколад, сирене, което никога не бе опитвала, огромен фонтан по средата на езерото, все още неутьпкания от стъпките на женевците сняг, ресторантите с камини (въпреки че не бе влязла в нито един от тях, бе видяла пламъка на огъня и това бе породило у нея приятно чувство на спокойствие). С изненада откри също така, че не всички надписи рекламираха часовници, имаше и реклами на банки. Мария така и не разбра защо има толкова много банки за толкова малко жители, след като в тях рядко се виждаха хора, но реши да не разпитва за това.
След три месеца на самоконтрол, който си бе наложила по време на работа, буйната й бразилска кръв - както всички на света смятаха, - заговори и тя се влюби в един арабин, който учеше френски в същия курс. Увлечението й трая три седмици и една вечер тя реши да изостави всичко и да отиде с него в планината край Женева. Когато на следващия следобед се върна на работа, Роже я извика в кабинета си.
Още неотворила вратата, Мария разбра, че е уволнена поради лошия пример, който давала на останалите момичета. Разгневен, Роже й каза, че се е разочаровал за пореден път и че на бразилските жени не може да се има доверие. (О, господи, пак тази мания да се обобщава всичко!) Тя напразно се опитваше да го убеди, че е имала много висока температура поради различията в климата, докато той негодуваше, че ще трябва пак да ходи в Бразилия, за да й намери заместничка, и че най-добре би било да направи шоу с музика и танцьорки от Югославия, тъй като те били много по-красиви и дисциплинирани.
Въпреки младостта си Мария не беше глупава, освен това арабският й любовник й бе казал, че в Швейцария синдикалните закони са много строги и тя би могла да се позове на факта, че е експлоатирана като робиня, като се има предвид, че по-голямата част от заплатата й оставаше за собственика на заведението.
Мария се върна в кабинета на Роже, като този път заговори на доста добър френски, в който се прокрадваше думата „адвокат". Излезе оттам, след като бе получила няколко обиди и пет хиляди долара обезщетение - сума, за която никога не бе мечтала дори, и всичко това благодарение на вълшебната дума „адвокат". Сега можеше свободно да се среща с арабина, да купи подаръци, да си направи снимки в снега и да се завърне славно у дома, както бе мечтала.
Първото нещо, което стори, бе да се обади по телефона на една съседка на майка си и да й каже, че е щастлива и я очаква блестяща кариера, така че да не се тревожат вкъщи за нея. Оставаше й само да напусне стаята в пансиона, която Роже бе наел за нея, да потърси арабина, да му се закълне във вечна любов, да приеме неговата религия и да се омъжи за него - дори и да се наложи да носи на главата си един от онези странни шалове. В края на краищата всеизвестно е, че арабите са много богати, какво друго й трябваше?
Арабинът обаче по това време вече бе далеч - може би в Арабия, страна, която тя не познаваше - и дълбоко в себе си Мария благодари на Света Богородица, че не се бе наложило да измени на религията си. И така, след като вече говореше френски доста добре и имаше пари за обратен билет, трудова книжка, причисляваща я към категорията „танцьорка на самба", карта за престой, която все още бе валидна, и възможността в краен случай да се омъжи за търговеца на платове, Мария реши да върши това, за което знаеше, че е способна: да печели пари с красотата си.
Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пастир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем същият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание - да бъде фотомодел и манекен.
Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябваше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започна да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна сметка си беше инвестиция в кариерата й - мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше много: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя позира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в което разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпрати на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли" и не се съмняваше в победата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.
Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй като нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторанти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започна да учи усилено.
Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се разхождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също място, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колежки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, които се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тормоз" - нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.
Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака телефонното обаждане, което така и не идваше:
Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.
Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че ще е no-разумно да избегнат тези стръмни качвания и слизания и да прекарат цялото време на въртележката, обикаляйки на място?
В момента съм много самотна, за да мисля за любов, но трябва да повярвам, че това ще премине, че ще успея да си намеря работа, нали съм тук, защото самата аз избрах този път. Скоростното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си и да си неудовлетворена и разтревожена, когато не успяваш.
Не ми е лесно да съм далеч от семейството си и от езика, на който мога да изразявам всичките си емоции и чувства, но от днес нататък, когато съм потисната, ще си спомням за този увеселителен парк. Ако заспя и изведнъж се събудя на някое скоростно влакче, какво ли ще почувствам?
Е, добре, най-напред ще изпитам чувството, че съм в затвор, ще се изплаша от завоите, ще ми се повръща и ще поискам да сляза. Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоростното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда.
Въпреки че бе написала неща, които й се струваха много мъдри, тя самата не успяваше да следва собствените си съвети; все по-често я обземаше депресия, а телефонът продължаваше да мълчи. За да се разсее и да практикува френския език през свободното си време, Мария започна да си купува списания с известни артисти, но скоро разбра, че харчи много пари, и потърси най-близката библиотека. Библиотекарката й каза, че не се дават списания за вкъщи, но тя самата би могла да й препоръча някои заглавия, които да й помогнат да усъвършенства френския си.
- Нямам време да чета книги.
- Как така нямате време? С какво сте заета?
- С много неща: уча френски, водя си дневник и...
- И какво още?
Тя щеше да каже „чакам да ми позвънят по телефона", но реши, че ще е по-добре да замълчи.
- Вие сте млада, животът е пред вас. Четете! Забравете какво са ви казали за книгите и четете.
- Чела съм много.
Изведнъж Мария си спомни за „енергията", за която й бе говорил някога Маилсон. Библиотекарката, която стоеше срещу нея, имаше вид на чувствителна жена с мек характер, би могла да й помогне, ако всичко се провали. Трябваше да я спечели на своя страна, интуицията й подсказваше, че би могла да й бъде приятелка. Мария бързо се поправи:
- Но бих искала да чета още. Моля ви, помогнете ми да си избера книги.
Жената донесе „Малкия принц". Същата вечер Мария прелисти книгата, видя рисунките в началото, където се появяваше една шапка - авторът обаче твърдеше, че всъщност за децата това е змия, погълнала слон. „Струва ми се, че никога не съм била дете - помисли си Мария. -На мен ми прилича повече на шапка." И понеже нямаше телевизор, тя реши да придружи малкия принц в неговите пътувания, макар че се натъжаваше всеки път, когато се появеше думата „любов" - забранила си бе да размишлява на тази тема, тъй като рискуваше да стигне до самоубийство. Въпреки няколкото покъртителни романтични сцени между принца, лисицата и розата, книгата бе много интересна и тя престана да проверява на всеки пет минути дали батерията на мобилния й телефон не е изтощена (боеше се да не пропусне шанса си поради невнимание).
Мария започна да посещава често библиотеката и да разговаря с жената, която й изглеждаше също толкова самотна, колкото бе и тя, искаше й съвети, обсъждаха заедно не само авторите, но и нещата от живота. В един момент обаче парите й почти привършиха, ако останеше още две седмици, нямаше да може да си купи билет за връщане.
И тъй като животът винаги изчаква критични ситуации, за да покаже добрата си страна, телефонът най-сетне звънна.
Три месеца след като бе открила думата „адвокат" и два месеца след като бе получила обезщетението, от което живееше, една агенция за модели я потърси и се поинтересува дали г-жа Мария все още може да бъде намерена на този телефон. Отговорът бе едно студено „да", което тя бе репетирала дълго, за да прикрие тревогата си. Съобщиха й, че някакъв арабин, който бил професионален импресарио на модели в своята страна, искал да я покани да участва в ревю. Мария си спомни за неотдавнашното си разочарование, но помисли също така и за парите, от които отчаяно се нуждаеше.
Уговориха си среща в един много луксозен ресторант. Срещу нея седеше елегантен и много очарователен възрастен господин, какъвто досега тя не бе срещала. Той я попита:
- Знаете ли чия е онази картина? На Хуан Миро. Знаете ли кой е Хуан Миро?
. Мария мълчеше и се правеше на много съсредоточена в храната, доста по-различна от тази в китайските ресторанти. В същото време отбеляза наум, че при следващото си ходене в библиотеката трябва да поиска книга за Миро. Арабинът обаче продължаваше:
- Онази маса там е била любимата маса на Фелини. Какво мислите за филмите на Фелини?
Тя отговори, че много ги харесва. Арабинът поиска да задълбае в подробности и Мария, давайки си сметка, че няма да издържи теста за обща култура, пристъпи направо към въпроса:
- Не съм тук, за да играя театър. Единственото, което знам, е да правя разлика между пепси и кока-кола. Не бихте ли желали да поговорим за модното ревю?
Изглежда, че откровеността на момичето направи добро впечатление на арабина.
- Ще поговорим за това след вечеря, когато отидем да изпием по едно питие.
Настъпи пауза, през която двамата се гледаха и се опитваха да отгатнат мислите си.
- Много сте красива - продължи арабинът. - Ако се съгласите да изпиете нещо с мен в моя хотел, ще ви дам хиляда франка.
Мария веднага разбра. Дали вината бе в модната агенция? Или пък в нея самата, тъй като не бе разпитала по-подробно за вечерята? Вината не бе нито в агенцията, нито в нея: чисто и просто нещата се уреждаха по този начин. Изведнъж тя почувства колко много й липсват затънтеното й родно градче, Бразилия, прегръдката на майка й. Спомни си за предупреждението на Маилсон на плажа, когато той бе споменал за триста долара; тогава й се бе сторило забавно, че би могла да получи толкова много пари за една нощ с някой мъж. В този момент обаче тя осъзна, че няма нито един човек на света, с когото би могла да разговаря; беше сама, в чужд град, живяла бе сравнително добре двайсет и две голини, но те не можеха да й помогнат да реши кой би бил най-добрият отговор.
- Налейте ми още вино, ако обичате.
Арабинът наля вино в чашата й, а през това време мисълта й пътуваше по-бързо от Малкия принц, който обикаляше планетите. Бе дошла да търси приключения, пари, а може би и съпруг, знаеше, че ще й бъдат правени подобни предложения, защото не бе наивна и бе свикнала с поведението на мъжете. Но все още вярваше в агенции за модели, звезди, богат мъж, семейство, деца, внуци, красиви дрехи, славно завръщане в родния град. Мечтала бе да преодолее всички трудности благодарение на своята интелигентност, чар и силна воля.
Реалността се бе стоварила върху главата й с цялата си сила. За изненада на арабина тя се разплака. Разкъсван между страха от скандал и мъжкия инстинкт да закриля момичето, човекът се чудеше какво да прави. Махна с ръка към сервитьора, за да поиска веднага сметката, но Мария го спря:
- Не правете това. Налейте ми още вино и ме оставете да си поплача малко.
И Мария си спомни за момчето, което й бе поискало молив, за младежа, който я бе целунал, без тя да си отвори устата, за радостта, с която бе отишла в Рио де Жанейро, за мъжете, които я бяха използвали, без да й дадат нищо в замяна, за чувствата и любовта, които бе изгубила в извървения досега път. Въпреки привидната свобода, на която Мария се радваше, животът й бе безкрайна поредица от часове в очакване на чудото, на истинската любов, на приключение с романтичен край, каквито бе виждала във филмите и за които бе чела в книгите. Някакъв писател бе казал, че нито времето, нито мъдростта променят човека - единствено любовта може да накара някого да се промени. Каква глупост! Написалият подобно нещо познаваше само едната страна на медала.
Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратната страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: нарича се отчаяние. Да, може би любовта е в състояние да преобрази някого; отчаянието обаче преобразява човека по-бързо. А сега, Мария? Дали да не излезе от ресторанта тичешком, да се върне в Бразилия, да стане учителка по френски, да се омъжи за търговеца на платове? Или да продължи напред, само една нощ в град, в който тя не познава никого и никой не я познава? Дали една-единствена нощ и толкова лесно спечелените пари ще я накарат да продължи по същия път и да стигне дотам, откъдето няма връщане? Какво представлява настоящият миг: голям шанс или изпитание, изпратено й от Света Богородица?
През това време арабинът обхождаше с поглед картината на Хуан Миро, мястото, където се е хранел Фелини, момичето от гардероба, влизащите и излизащите клиенти.
- Вие не знаехте ли?
- Още вино, ако обичате - бе отговорът на Мария, която продължаваше да плаче.
Молеше се сервитьорът да не се приближи и да разбере какво се случва, а сервитьорът, който следеше всичко с крайчеца на погледа си, се молеше мъжът с момичето да плати колкото се може по-бързо сметката, защото ресторантът беше пълен и имаше хора, които чакаха.
Най-сетне, след като бе изминала цяла вечност, тя проговори:
- Казахте едно питие за хиляда франка, нали? Самата Мария се изненада от начина, по който прозвуча гласът й.
- Да - отвърна арабинът, който вече се разкайваше за предложението си. - Но не искам по никакъв начин...
- Платете сметката. Отиваме да изпием по едно питие във вашия хотел.
И отново й се стори, че говори не тя, а някоя друга жена. До този момент бе едно любезно, възпитано, весело момиче, което никога не би говорило с такъв тон на непознат мъж. Но сякаш това момиче бе умряло: за нея бе започнало едно друго съществуване, в което питиетата струваха хиляда франка или прехвърлени в по-универсална валута, около шестстотин долара.
Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получила), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.
Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.
Из дневника на Мария, на другия ден:
Всичко си спомням, само не и момента, в който взех решението. Най-интересното е, че не изпитвам никакво чувство за вина. По-рано гледах на момичетата, които спят с мъже за пари, като на хора, нямащи друг избор в живота. Сега разбирам, че не е така. Бих могла да кажа както „да ", така и „не ", никой не ме е принуждавал да приемам каквото и да било.
Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани " от съдбата? Домакинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музикант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, момичето, което би дало всичко, за да работи в телевизията, но единствената работа, която е намерило, е била на касиерка в супермаркет.
Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойнство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го накарам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но - както повечето човешки създания - предоставих на съдбата да избере посоката, в която да тръгна.
Не съм единствената, въпреки че пътят, който избрах, ми изглежда незаконен и краен в сравнение с този на другите. Но всички ние сме равни в търсенето на щастие: директорът музикант, зъболекарят писател, касиерката актриса, домакинята фотомодел, никой от нас не е щастлив.
Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъчение, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.
За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя винаги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съученичките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата - които никога преди не бе виждала - мислеха в момента. В действителност никой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и полицията да не забележи, че я няма.
Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, видя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се преструва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:
- От коя държава идват кюрдите?
За нейна изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, които носеха лозунги и на фона на някаква музика скандираха нещо на странен език.
„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да кажа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!"
Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила наивност, - или наистина са смятали, че той ще й намери работа в страната си?
Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близката до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, защото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствието й, но тя беше тук.
Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, която приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Жената също й се усмихна и й каза да внимава, защото нещата не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че
отговаря за постъпките си и че не е възможно да съществува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хора, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, което трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жилището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно време, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за себе си и билети за местата, които открай време бе мечтала да посети.
Невидимата жена до нея повтори, че нещата не са толкова прости. Въпреки че бе доволна от неочакваната компания, Мария помоли жената да не прекъсва мислите й, животът наистина беше по-труден, отколкото си бе представяла.
Отново започна да обмисля, но този път по-внимателно, възможността да се върне в Бразилия. Съученичките й от гимназията, които никога не бяха напускали родния си град, веднага щяха да подхвърлят, че са я уволнили от работа и че никога не е имала талант, за да стане звезда от международна величина. Майка й щеше да се натъжи, защото така и нямаше да получи обещаната месечна издръжка - макар в писмата си Мария да твърдеше, че в пощата крадат парите, които изпраща. Баща й щеше да я гледа до края на живота си с онова изражение, което означава „знаех си", тя щеше да се върне в магазина за платове, да се омъжи за собственика, след като бе пътувала със самолет, бе опитала швейцарско сирене, бе научила френски и бе газила из снега.
От друга страна, съществуваха питиетата за по хиляда швейцарски франка. Може би нямаше да трае дълго - в края на краищата красотата отминава бързо като вятъра, -но за една година тя щеше да събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката и да започне нов живот, като този път тя самата щеше да диктува правилата на играта. Единственият проблем, който стоеше пред нея, бе, че не знаеше какво да направи, как да започне. Докато работеше в семейното заведение, едно от момичетата бе споменало за улица „Берн" - впрочем това бе първата му реплика, преди още да й каже къде да си остави куфарите.
Мария се приближи до едно от големите пана, каквито изобилстваха в Женева, градът бе любезен с туристите, не би искал да ги остави да се загубят, ето защо от едната страна на тези пана имаше реклами, а от другата - план на града.
Наблизо стоеше някакъв мъж и тя го попита дали не знае къде се намира улица „Берн". Той я погледна с любопитство и поиска да разбере дали тя търси именно въпросната улица или пътя за Берн, столицата на Швейцария.
- Не - отвърна Мария, - търся точно улицата, която се намира тук, в града.
Мъжът я изгледа от главата до петите и се отдалечи, без да каже нито дума, убеден, че го снима скрита камера за едно от онези телевизионни предавания, в които публиката много се радва да види как всеки човек може да изглежда смешен. Мария стоя там петнайсет минути - градът беше малък - и накрая намери улицата.
Нейната невидима приятелка, която бе мълчала, докато тя разглеждаше плана, сега се опитваше да изтъкне разни аргументи; не ставало дума за морал, а за това, че който тръгне по този път, не се връща.
Мария отговори, че след като е успяла да спечели достатъчно пари, за да напусне Швейцария, ще съумее да излезе от всякакво положение. А и нито един от минувачите, които бе срещнала по време на разходката, не бе избрал това, с което наистина искаше да се занимава. Такава е действителността!
„Намираме се в долината на сълзите - каза тя на невидимата си приятелка. - Възможно е да имаме много мечти, но животът е тежък, неумолим, тъжен. Какво искаш да ми кажеш? Че ще ме осъдят? Никой няма да разбере, а и това ще бъде само един период от живота ми."
Невидимата й приятелка се усмихна нежно, но и с тъга и изчезна.
Мария отиде до увеселителния парк, купи си билет за скоростното влакче, крещя заедно с другите, но знаеше, че не съществува никаква опасност, че е само игра. След това отиде в един японски ресторант, където дори не разбра какво точно яде - знаеше само, че е много скъпо, - но сега бе готова да си позволи всякакви скъпи удоволствия. Беше весела, не се налагаше да чака да позвъни телефонът, нито да брои монетите, които харчи.
В края на деня тя се обади в агенцията, каза, че срещата е минала много добре, и благодари. Ако агенцията беше сериозна, щеше да я попита за снимките. А ако се занимаваше само със сводничество, щеше да й уреди нови срещи.
Пресече моста, върна се в малката си стая. реши в никакъв случай да не си купува телевизор, въпреки че имаше пари и много планове за бъдещето си: трябваше да мисли, да използва цялото си време за мислене.
Из дневника на Мария, същата вечер (с бележка в полето „не съм много сигурна"):
Открих защо един мъж плаща, за да има една жена: иска да бъде щастлив.
Не е възможно да плаща по хиляда франка само за да изпита оргазъм. Това, което иска, е да бъде щастлив. И аз искам, всички искат, но никой не го постига. Какво ще изгубя, ако за известно време се превърна в... трудно ми е да изрека и да напиша думата... хайде... какво мога да изгубя, ако реша да бъда проститутка за известно време?
Честта си. Достойнството си. Себеуважението си. Като се замисля, никога не съм имала нито едно от тези три неща. Не съм се родила по собствено желание, не намерих никой, който да ме обича, винаги съм вземала погрешни решения. Повече няма да позволя на живота да решава вместо мен.
На другия ден се обадиха от агенцията и попитаха кога ще бъдат снимките и ревюто, тъй като вземали комисионна за всеки сключен договор. От което Мария веднага стигна до извода, че те нищо не знаят, и им каза, че арабинът ще влезе във връзка с тях.
Отиде в библиотеката и поиска книги за секса. Щом предвиждаше сериозно възможността да работи — само една година, както си бе обещала — в област, от която нищо не разбираше, то първото нещо, което трябваше да научи, бе как да се държи, как да доставя удоволствие и как да получава пари в замяна.
За нейно разочарование библиотекарката й каза, че имали само специализирана литература, понеже библиотеката била правителствена институция. Мария прочете съдържанието на едно от ръководствата и веднага го върна: авторите не разбираха нищо от щастие, след като говореха само за ерекция, проникване, импотентност, предпазни мерки и други скучни неща. За миг се поколеба дали да не вземе „Психологически предпоставки за фригидността у жената", тъй като тя самата получаваше оргазъм само при мастурбиране, въпреки че й беше приятно, когато някой мъж я обладаваше и проникваше в нея.
Но тя не търсеше удоволствие, а работа. Благодари на библиотекарката, мина през един магазин и направи първата си инвестиция в евентуалната кариера, която се очертаваше на хоризонта - купи си дрехи, които й се сториха достатъчно секси, за да събудят желание у всеки мъж. След това отиде на онова място, което бе намерила на картата. Улица „Берн" започваше от една църква (какво съвпадение, намираше се близо до японския ресторант, където бе вечеряла предишния ден), следваха витрини, които предлагаха евтини часовници, а на другия й край се намираха заведенията, за които бе чувала да се говори, като по това време на деня всички те бяха затворени. Мария отново се разходи край езерото, купи - без никакво притеснение - пет порнографски списания, за да научи какво евентуално ще трябва да прави, изчака да се стъмни и отново се отправи към същата улица. Там избра наслуки един бар с внушителното бразилско име „Копакабана".
Разговаряйки със самата себе си, тя установи, че нищо не е решила. Това щеше да бъде само един опит. Откакто бе дошла в Швейцария, за пръв път й беше хубаво и се чувстваше свободна.
- Търсиш работа - каза й собственикът, който миеше чаши зад бара. Дори не се бе постарал да придаде въпросителна интонация на изречението. В бара имаше маси, дансинг в единия ъгъл и няколко канапета покрай стените. -Нищо не мога да направя. За да работиш тук, където спазваме закона, трябва да имаш поне трудова книжка.
Мария му я показа и настроението на мъжа сякаш се подобри.
- Имаш ли опит?
Тя не знаеше какво да отговори: ако каже „да", той ще попита къде е работила преди това. Ако даде отрицателен отговор, може да я отпрати.
- Пиша книга.
Идеята й хрумна неочаквано, сякаш невидим глас й помагаше в този миг. Забеляза как мъжът се престори, че й вярва, макар да бе разбрал, че лъже.
- Преди да решиш каквото и да било, поговори най-напред с някои от момичетата. Тук има поне шест бразилки, така че ще разбереш какво те очаква.
Мария понечи да каже, че не се нуждае от ничии съвети и че нищо не е решила, но мъжът вече се бе отдалечил, оставяйки я сама, без дори да й предложи чаша вода.
Момичетата започнаха да пристигат, собственикът забеляза няколко бразилки и ги помоли да поговорят с новодошлата. Нито една обаче не гореше от желание да го стори, от което Мария заключи, че се боят от конкуренция. Влязоха и момичета с азиатски черти, а също и други, които сякаш бяха пристигнали от романтичните заснежени планини около Женева. Най-сетне, след като чака два часа, устата й пресъхна, изпуши няколко цигари, изпитвайки все по-силното усещане, че е взела погрешно решение, и безброй пъти си повтори наум въпроса „какво търся тук?", разгневена от пълното безразличие както на съдържателя, така и на момичетата, до Мария се приближи една от бразилките и я попита:
- Защо избра точно този бар?
Мария би могла отново да се позове на историята с книгата или да стори това, което бе направила в случая с кюрдите и с Хуан Миро: да каже истината.
- Заради името. Не знам откъде да започна, а и не знам дали искам да започна.
Момичето като че ли се изненада от прямия и искрен отговор. Отпи една глътка от питието си, което приличаше на уиски, заслуша се в бразилската музика, която звучеше в момента, спомена за носталгията по родината си, каза, че ще има малко клиенти тази вечер, защото били отложили голям международен конгрес, който трябвало да се проведе в околностите на Женева. Накрая, след като видя, че Мария не си тръгва, каза:
- Много е просто, трябва да спазваш три правила. Първо, не се влюбвай в никого, с когото работиш или с когото правиш секс. Второ, не вярвай на обещания и винаги вземай парите предварително. Трето, не се дрогирай. Момичето направи пауза и продължи:
- И започни веднага. Ако днес се върнеш вкъщи, без да си си намерила клиент, ще премислиш и няма да имаш смелостта да се върнеш.
Мария бе дошла с намерението да чуе някакъв съвет, да получи информация за възможността да поработи временно, но разбра, че се намира пред онова чувство, което кара хората бързо да вземат решения - отчаянието!
- Добре. Ще започна още днес.
Не си призна, че бе започнала вчера. Жената отиде до съдържателя на бара, наричайки го „Милан", и той се приближи, за да разговаря с Мария.
- С хубаво бельо ли си?
Никой не й бе задавал този въпрос досега. Нито гаджетата й, нито арабинът, нито приятелките й, още по-малко някой непознат. Но такъв бе животът тук: пристъпваше се направо към въпроса.
- Със светлосиви бикини съм. - После добави предизвикателно: - И без сутиен.
Вместо отговор обаче получи мъмрене.
- Утре трябва да си с черни бикини, сутиен и дълги чорапи. Да се събличат колкото се може повече дрехи е част от ритуала.
Без да губи повече време, убеден, че пред него наистина стои начинаеща, Милан й обясни останалата част от ритуала: „Копакабана" е приятно място, а не бардак. Мъжете влизат в този бар с надеждата да срещнат жена, която е сама, непридружавана от никого. Ако някой се приближи до нейната маса, без да бъде отклонен през това време (защото освен всичко съществуваше и понятието за „изключително право върху клиент за някои момичета"), със сигурност ще я попита: „Искате ли нещо за пиене?"
На което Мария би могла да отговори с „да" или „не".
Свободна е да избира компанията си, въпреки че не е за препоръчване да казва „не" повече от един път на вечер. В случай че отговори положително, ще си поръча плодов коктейл, който (случайно) е най-скъпото питие в бара. Не трябва да пие никакъв алкохол, нито да оставя на клиента да избира вместо нея.
След това е добре да приеме евентуална покана за танц. Повечето от посетителите на бара са постоянни и освен „специалните клиенти", за които Милан не навлезе в подробности, не представляват никаква опасност. Полицията и Министерството на здравеопазването изискват ежемесечни изследвания на кръвта, за да се откриват носителките на болести, предавани по полов път. Използването на презерватив е задължително, въпреки че няма как да се контролира дали това правило се спазва, или не. Никога не трябва да предизвиква скандали - Милан беше женен, баща на семейство, и се грижеше за репутацията си и за доброто име на своя бар.
Той продължи да говори за ритуала: след танца се връщат на масата и клиентът, сякаш й съобщава нещо неочаквано, я поканва да отиде в някой хотел с него. Средната цена е триста и петдесет франка, от които петдесет франка остават за Милан като наем за масата (легален трик, за да бъдат избегнати всякакви юридически усложнения и обвинения в сексуално експлоатиране с цел печалба).
Мария отново се опита да възрази:
- Но аз спечелих хиляда франка за... Собственикът понечи да се отдалечи, но бразилката, която присъстваше на разговора, се намеси:
- Тя се шегува.
И обръщайки се към Мария, каза на хубав, звучен португалски:
- Това е най-скъпото заведение в Женева (тук градът се наричаше Женева, а не Женебра). Никога не повтаряй подобно нещо! Той знае какви са цените на пазара, знае също така, че никой не плаща по хиляда франка, за да преспи с проститутка, с изключение на „специалните клиенти", ако имаш късмет и умения.
Погледът на Милан, за когото Мария впоследствие разбра, че е югославянин, който живее тук от двайсет години, не оставяше и следа от съмнение.
- Цената е триста и петдесет франка.
- Да, цената е тази - повтори Мария, унизена. Първо я пита какъв е цветът на бельото й. После определя и цената на тялото й.
Нямаше време за размишления, мъжът продължаваше да дава инструкции: тя не трябва да приема покани в частни домове или в хотели, които не са петзвездни. Ако клиентът няма къде да я заведе, отиват в хотел, който се намира на пет пресечки от заведението, но с такси, за да не запомнят другите жени от останалите барове на улица „Берн" лицето й. Мария не му повярва и си помисли, че истинската причина е страхът му тя да не получи покана за работа при по-добри условия в друг бар. Запази обаче тези мисли за себе си, спорът за цената й бе достатъчен.
- Повтарям още веднъж: никога не пий по време на работа, така както не пият и полицаите във филмите. Оставям те, след малко започват да пристигат клиентите.
- Благодари му! - каза й на португалски бразилката. Мария му благодари. Мъжът се усмихна, но все още не бе свършил с наставленията
- Забравих нещо: времето между поръчването на напитката и излизането от заведението не трябва в никакъв случай да е по-дълго от четирийсет и пет минути. В Швейцария навсякъде има часовници, така че дори и югославяните и бразилците се научават да бъдат точни. Не забравяй, че аз изхранвам децата си с твоята комисиона.
Нямаше да забрави.
Наля й чаша газирана вода с лимон - напитката лесно можеше да мине за джин с тоник - и й каза да чака.
Постепенно барът започна да се пълни. Мъжете влизаха, оглеждаха се, сядаха сами, но скоро се появяваше някой от персонала; сякаш бе приятелско събиране, всички се познаваха отдавна и сега се възползваха от случая, за да се позабавляват след дългия работен ден. Мария въздъхваше с облекчение всеки път, когато някой от мъжете си избираше компания, въпреки че вече се чувстваше много по-добре. Може би защото беше в Швейцария, може би защото рано или късно щеше да срещне авантюрата, парите, мъжа, за които винаги бе мечтала. А може би и защото - тя едва сега си даде сметка - за пръв път от много седмици излизаше вечер и се намираше в заведение, в което имаше музика и в което можеше от време на време да чуе някой да говори на португалски. Забавно й беше да наблюдава момичетата наоколо, които се смееха, пиеха плодови коктейли и весело разговаряха.
Нито една от тях не бе дошла да я поздрави или да й пожелае успех в новата й професия, но това бе нормално, в края на краищата тя им беше конкурентка, противничка, която им оспорва трофея. Вместо да се почувства потисната, тя изпита гордост - бореше се, сражаваше се, не беше някаква безпомощна личност. Ако пожелаеше, можеше да отвори вратата и да си тръгне завинаги, но никога нямаше да забрави, че е имала смелостта да стигне дотук, да преговаря и обсъжда неща, за които досега не бе дръзнала да си помисли. „Не съм жертва на съдбата", повтаряше си Мария всяка минута: поемаше риск, прекрачваше собствените си граници, изживяваше моменти, които един ден, в скуката на старостта, когато сърцето й се успокоеше, щеше да си спомня с известна тъга - колкото и абсурдно да изглеждаше.
Сигурна беше, че никой няма да се приближи до нея и утре всичко това щеше да й изглежда като безумен сън, който тя никога не би се осмелила да повтори. Бе си дала сметка, че хиляда франка за една нощ се случват само веднъж и че ще е най-добре да си купи билет за връщане в Бразилия. И за да минава по-бързо времето, тя започна да изчислява по колко печели всяко едно от тези момичета: ако излизат с клиент по три пъти на вечер, за четири часа труд ще спечелят това, което тя печели за два месеца в магазина за платове.
Толкова много? Е, добре, тя също бе спечелила хиляда франка за една нощ, но може би само защото бе имала късмета на начинаещия. Така или иначе, доходите на една проститутка бяха много, много по-високи от това, което би могла да спечели като учителка по френски в родния си град. И всичко това с цената на единственото усилие да постои в един бар известно време, да потанцува, да си разтвори бедрата и толкова. Дори не е необходимо да разговаря.
„Парите могат да бъдат силен аргумент", продължаваше да размишлява Мария. Но нима са всичко? Дали пък намиращите се тук клиенти и жени наистина се забавляваха? Дали светът не бе по-различен от това, на което я бяха учили в училище? Ако използва презерватив, нищо не рискува, няма вероятност и да бъде разпозната от някой неин съгражданин. Никой не посещава Женева - както бяха казали веднъж по време на курса по френски, - с изключение на хората, които обичат да ходят по банки. Но повечето от бразилците предпочитат да ходят по магазини, най-вече в Маями или в Париж. Триста франка на ден, пет дни седмично.
Цяло богатство! Какво правеха тези момичета тук, след като за един месец спечелваха достатъчно пари, за да се върнат в родината си и да купят къщи за майките си? Може би работеха отскоро?
А може би - и Мария се изплаши от собствения си въпрос, - може би им харесва?
Отново изпита желание да пие - шампанското й бе помогнало много предишния ден.
- Искате ли нещо за пиене?
Пред нея стоеше мъж на около трийсет години в униформа на някаква авиокомпания.
Светът около нея сякаш се завъртя в забавен кадър и Мария изпита усещането, че излиза от собственото си тяло и се наблюдава отстрани. Като умираше от срам, но в същото време се стараеше да не се изчервява, тя кимна, усмихна се и разбра, че от този миг нататък животът й завинаги ще се промени.
Плодов коктейл, разговор, какво прави тук, студено е, нали? Тази музика ми харесва, аз пък предпочитам АББА, швейцарците са студени, ти от Бразилия ли си? Разкажи ми нещо за родината си! Има карнавал. Бразилките са красиви, знаеш ли?
Усмихва се и приема комплимента, може би трябва да си придаде леко срамежлив вид. Танцуват отново, но този път забелязва погледа на Милан, който се почесва по главата и сочи часовника си. Миризма на мъжки парфюм, бързо разбира, че ще трябва да свикне с най-различни миризми. Тази поне е на парфюм. Танцуват прегърнати. Още един плодов коктейл, времето минава. Милан й бе казал четирийсет и пет минути, нали така? Поглежда си часовника, мъжът я пита дали не чака някого, тя отговаря, че след час ще дойдат нейни приятели, той я кани да излязат от бара. Хотел, триста и петдесет франка, душ след секса (мъжът, заинтригуван, отбелязва, че другите момичета не го правят). Тя не е Мария, в тялото й е друга жена, която нищо не чувства, а само изпълнява механично някакъв ритуал. Тя е актриса. Милан й бе обяснил всичко, само не и как да се раздели с клиента. Благодари му, той също не знае какво да каже, а освен това му се спи.
Бори се със себе си, иска да се прибере вкъщи, но трябва да се върне в бара и да остави петдесетте франка, и тогава се появява друг мъж, пак коктейл, въпроси за Бразилия, хотел, отново душ (този път без коментар). Пак се връща в бара, собственикът взема комисионната си, казва й, че може да си тръгва, тъй като тази вечер няма много клиенти. Не взема такси, преминава през цялата улица „Берн" пеша, разглеждайки другите заведения, витрините с часовници, църквата на ъгъла (затворена е, винаги е затворена. ..). Както обикновено никой не я поглежда.
Върви в студа. Не усеща ниската температура, не плаче, не мисли за парите, които е спечелила, изпаднала е в нещо като транс. Някои хора се раждат, за да се оправят сами в този свят. Това не е нито хубаво, нито лошо, просто такъв е животът. Мария е от тях.
Прави усилие, за да размишлява върху случилото се. Започна днес и вече се смята за професионалистка, струва й се, че е започнала отдавна, че цял живот е вършила това. Странно е, но изпитва гордост, че не избяга. Сега трябва да реши дали да продължи напред. Ако продължи, ще стане най-добрата - което досега никога не й се беше случвало.
Но животът постепенно я учи - и то много бързо, - че само силните оцеляват. А за да си силен, трябва да си най-добрият, нямаш друг избор.
Из дневника на Мария, на другата сутрин:
Аз не съм тяло, което има душа, а съм душа, която има някаква видима част, наречена тяло. През всички тези дни присъствието на душата ми беше много no-осезаемо, отколкото си представях. Тя не ми казваше нищо, не ме критикуваше, не ме съжаляваше. Само ме наблюдаваше.
Днес разбрах коя е причината: отдавна престанах да мисля за онова нещо, наречено любов. Тя като че ли ми бяга, сякаш вече не е толкова важна за мен, не се чувства добре дошла. Но ако не мисля за любовта, с мен ще е свършено.
На другия ден, когато се върнах в „Копакабана ", се отнасяха към мен с много повече уважение - доколкото разбрах, много момичета се появяват за една вечер и се отказват. Която продължи, се превръща в нещо като съюзничка, в приятелка, защото е способна да разбере трудностите и причините или no-скоро липсата на причини, накарала ги да изберат този начин на живот.
Всички мечтаят да дойде някой и да открие в тях истинската жена, спътница, любовница, приятелка. Но всички знаят още от първия миг на всяка нова среща, че нищо подобно няма да се случи.
Трябва да пиша за любовта. Трябва много да мисля и да пиша за любовта - иначе душата ми няма да издържи.
Макар и да смяташе, че любовта е нещо много важно, Мария не забравяше дадения й още първата вечер съвет и се опитваше да я изживее само върху страниците на своя дневник. Впрочем отчаяно търсеше начин да стане най-добрата, да спечели много пари за малко време и да намери сериозна причина за това, което вършеше.
Ето кое беше най-трудното: да открие истинската причина.
Вършеше това, защото имаше нужда от пари. Не беше точно така - всички винаги се нуждаят от пари, но не всички избират да живеят извън рамките на обществото. Правеше го, защото търсеше нови преживявания. Дали бе така? Градът предлагаше какви ли не нови удоволствия - като например да кара ски, да се разхожда с лодка по езерото, - а тя никога не бе проявявала какъвто и да било интерес към тях. Правеше го, защото нямаше какво повече да губи, животът й представляваше ежедневно, постоянно разочарование.
Не, нито един от тези отговори не бе истинският, по-добре беше да забрави тази тема и чисто и просто да продължи по избрания път. По много неща приличаше на останалите проститутки, както и на другите жени, които бе срещала през живота си: най-голямата й мечта бе да се омъжи и да води сигурно съществуване. Не мечтаеха за това единствено омъжените (почти една трета от момичетата, с които работеше) или наскоро разведените. Ето защо, за да разбере по-добре себе си, тя се опита - много внимателно - да разбере защо другите са избрали тази професия.
Не научи нищо ново и направи списък с отговорите:
а) казваха, че трябва да помагат на мъжете си за издръжката на семейството (А ревността? А ако в бара се появеше някой приятел на мъжа? Но тя не се осмели да навлиза в такива подробности);
б) да купят къща за майките си (извинение, подобно на нейното, което изглеждаше благородно, не беше сред най-често срещаните);
в) да съберат пари, за да си купят билет за връщане (колумбийките, тайландките, перуанките и бразилките много обичаха да изтъкват тази причина, въпреки че вече много пъти бяха събирали сумата и веднага след това я бяха изхарчвали, защото се страхуваха да осъществят мечтата си);
г) за удоволствие (средата не предразполагаше много към това, тази причина звучеше фалшиво);
д) не бяха успели да намерят никаква друга работа (това също не беше основателна причина, тъй като в Швейцария имаше много свободни места за чистачки, бавачки, готвачки).
В крайна сметка Мария не откри нито една основателна причина и престана да се опитва да си обяснява заобикалящия я свят.
Разбра, че собственикът Милан има право: никога повече не й предложиха хиляда франка, за да прекарат няколко часа с нея. От друга страна, никой не се пазареше, когато му поискаше триста и петдесет франка, като че ли знаеха цената предварително и я питаха само за да я унижат - или за да нямат неприятни изненади.
Едно от момичетата отбеляза:
- Проституцията е нещо различно от останалия бизнес: начинаещите печелят повече, натрупалите опит печелят по-малко. Затова трябва винаги да се правиш на начинаеща!
Все още не знаеше какво представляват „специалните клиенти", за които й бяха споменали още първата вечер - никой не засягаше тази тема. Постепенно Мария научи някои от най-важните подробности в професията, като например никога да не разпитва за личния живот на клиентите, да се усмихва и да говори колкото се може по-малко, никога да не си урежда срещи с тях извън бара. Най-ценният съвет й бе даден от една филипинка, наречена Ния.
- Трябва да стенеш в момента на оргазма. Така клиентът ще те потърси пак.
- Но защо? Те нали плащат, за да се задоволяват?
- Лъжеш се. За да докаже, че е истински мъж, на мъжа не му е достатъчно да получи ерекция. Той е мъж, ако е в състояние да задоволи една жена. А ако успее да задоволи една проститутка, мъжът се смята за ненадминат.
Така изминаха шест месеца: Мария научи всички уроци, от които се нуждаеше - като например как функционира „Копакабана". Тъй като беше едно от най-скъпите заведения на улица „Берн", клиентелата му се състоеше в по-голямата си част от бизнесмени, на които им бе позволено да се прибират вкъщи късно вечер, тъй като „вечерят навън с клиенти", но тези „вечери" не биваше да продължават след 23 часа. Повечето от проститутките бяха на възраст между осемнайсет и двайсет и три години и се задържаха в бара средно по две години, след което веднага биваха замествани от новодошли. Оттам се прехвърляха в бар „Неон", след това в „Ксениум" и колкото повече остаряваха, толкова повече намаляваше цената им, както и работното време. Почти всички накрая отиваха в „Тропикъл Екстази" - заведение, което приемаше жени над трийсетте. След като попаднеха там обаче, това, което успяваха да изкарат благодарение на един-двама студенти на ден, им стигаше само да си платят обяда и наема (средната цена бе колкото тази на бутилка евтино вино).
Мария прави секс с много мъже. Никога не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на дрехите, които носеха, нейните „да" или „не" зависеха единствено от миризмата, която мъжете излъчваха. Нямаше нищо против цигарите, но не можеше да понася евтини парфюми, некъпани тела и дрехи, пропити с миризма на алкохол. „Копакабана" беше спокойно място, а Швейцария може би беше най-подходящата страна на света, където да работиш като проститутка, стига да имаш карта за престой, работна виза и изрядни документи и да си плащаш стриктно социалната осигуровка. Милан постоянно повтаряше, че не желае децата му да го видят на първите страници на жълтите вестници, ето защо беше по-стриктен и от полицай, когато се налагаше да провери изрядността на подчинените си.
В крайна сметка, след като психологическата бариера на първите една-две нощи биваше преодоляна, професията на проститутките не беше по-различна от останалите професии: работеха много, бореха се с конкуренцията, полагаха усилия, за да са на ниво, спазваха работно време, подложени бяха на стрес, недоволстваха, когато имаше малко клиенти, и почиваха в неделя. Повечето от момичетата бяха вярващи и почитаха своите богове, ходеха на литургии, молеха се и общуваха с Бога.
А Мария, за да не погуби душата си, се бореше със страниците на дневника си. За своя изненада откри, че една пета от клиентите й не идваха в бара, за да правят секс, а за да разговарят. Плащаха цената съгласно тарифата, плащаха и стаята в хотела и в момента, когато Мария започваше да се съблича, й казваха, че не е необходимо. Искаха само да споделят с нея за напрежението в службата, за изневерите на жените си, за това колко са самотни и как няма с кого да разговарят (състояние, което й бе добре познато).
Отначало й се струваше странно. Един ден обаче, докато отиваше към хотела с някакъв високопоставен французин, който подбираше талантливи хора за отговорни длъжности (обясняваше й го, сякаш ставаше дума за най-интересното нещо на света), тя чу от него следното:
- Знаеш ли кой е най-самотният човек на света? Това е мъжът на ръководен пост, който има успешна кариера, получава много висока заплата, ползва се с доверието на висшестоящия и нисшестоящия, прекарва отпуската със семейството си, помага на децата си да си напишат домашните и един прекрасен ден се среща с тип като мен, който му прави следното предложение: „Искате ли да си смените работата и да печелите двойно повече?"
Този човек, който има всичко, за да се чувства полезен и щастлив, се превръща в най-нещастното същество на планетата. Защо? Защото няма с кого да разговаря. Изкушава го мисълта да приеме предложението ми, но не може да го обсъди с колегите си, тъй като те ще направят всичко възможно да го убедят да остане. Не може да говори с жена си, която дълги години е следила успешната му кариера и знае какво означава сигурност, но не знае що е риск. Не може да разговаря с никого, а трябва да вземе най-важното решение в живота си. Можеш ли да си представиш какво изпитва този човек?
Но Мария познаваше най-самотния човек на света, който беше друг: тя самата. Въпреки това се съгласи с клиента си с надеждата да получи хубав бакшиш - така и стана. След това, което чу, Мария разбра, че трябва да намери начин да освобождава своите клиенти от огромното напрежение, под което се намираха, което означаваше подобряване на качеството на нейните услуги и възможност за допълнителна печалба.
След като установи, че да се премахва напрежението в душата е също толкова и дори по-печелившо, отколкото премахването на напрежението в тялото, тя отново започна да посещава библиотеката и да взема книги, в които се разглеждат брачни проблеми, психология, политика. Библиотекарката бе очарована, тъй като момичето, което й беше толкова симпатично, бе престанало да мисли за секс и сега насочваше вниманието си към по-важни неща. Мария започна да чете редовно вестници, като се стараеше да не пропуска и икономическите страници, тъй като повечето от клиентите й бяха на ръководни постове. Вземаше и книги за автотренинг, понеже почти всички й искаха съвети. Запозна се и с научни трудове за човешките емоции, защото по една или друга причина всички страдаха. Мария се превърна в уважавана проститутка, различна от другите, и шест месеца след като бе започнала тази работа, вече имаше многобройна, подбрана и вярна клиентела, което предизвикваше завист, ревност, но също така и възхищение у колежките й.
Що се отнася до секса, до този момент той с нищо не бе обогатил живота й: разтваряше бедра, изискваше да слагат презерватив, стенеше по малко, за да увеличи шансовете си за бакшиш (благодарение на филипинката Ния бе открила, че стенанията могат да й докарват по петдесет франка отгоре), и вземаше душ веднага след половия акт, за да може водата да измие поне малко душата й. Все едно и също. Никакви целувки - за една проститутка целувката е най-свещеното нещо. Ния й беше казала да пази целувката си за своя любим, както в приказката за Спящата красавица; тази целувка щеше да я пробуди и да я върне във вълшебния свят на приказките, а Швейцария отново щеше да се превърне в страната на шоколада, кравите и часовниците.
Също така никакви оргазми, удоволствия или други възбуждащи неща. Опитвайки се да стане най-добрата, Мария бе изгледала няколко порнографски филма с надеждата да научи нещо, което би могла да използва в работата си. Бе видяла много интересни неща, но не изпитваше желание да ги прави с клиентите си - изискваха много време, а за да бъде доволен Милан, момичетата трябваше да се срещат с по трима мъже на вечер.
В края на тези шест месеца Мария бе внесла в банката шейсет хиляди франка, започнала бе да се храни в най-скъпите ресторанти, купила си бе телевизор (който никога не използваше, но й харесваше да го има в жилището си) и в момента обмисляше сериозно възможността да се премести в по-хубав апартамент. Вече разполагаше с достатъчно средства, за да си купува книги, но продължаваше да посещава библиотеката, която за нея бе мост към реалния свят, по-солиден, по-траен. Обичаше да разговаря с библиотекарката, която се радваше, че Мария най-сетне е срещнала някого и си е намерила работа, въпреки че не я попита, понеже швейцарците са срамежливи и дискретни (истинска лъжа, защото в „Копакабана" и в леглото бяха точно толкова разкрепостени, весели или комплексирани, колкото всеки друг народ по света).
Из дневника на Мария, един скучен неделен следобед:
Всички мъже, независимо дали са ниски или високи, арогантни или стеснителни, симпатични или надменни, имат нещо общо: идват в бара със страх. По-опитните го прикриват, говорейки прекалено високо, no-срамежливите не успяват и започват да пият, за да прогонят това усещане. Но съм абсолютно сигурна, със съвсем малки изключения - и това са „специалните клиенти", които Милан още не ми е представил, - че наистина се страхуват.
От какво се боят? Всъщност аз съм тази, която би трябвало да трепери. Излизам от бара, отивам на чуждо място, не съм достатъчно силна физически, не нося със себе си оръжие. Мъжете са много странни, нямам предвид само тези, които идват в „Копакабана ", а всички, които съм познавала досега. Способни са да се бият, да крещят, да заплашват, а умират от страх пред една жена. Момее би не пред тази, за която са се оженили, но винаги има някоя жена, която ги плаши и ги подчинява на всички свои капризи, била тя и собствената им майка.
Мъжете, с които се бе запознала след пристигането си в Женева, правеха всичко възможно, за да изглеждат самоуверени, сякаш управляваха не само собствения си живот, но и целия свят. Мария обаче виждаше в очите на всеки от тях страха от съпругата, паниката, че може да не получат ерекция, че няма да успеят да се докажат като истински мъже дори пред една проститутка, на която плащат. Ако са си купили обувки, които не им харесват, се връщат в магазина с касовата бележка в ръка и настояват да им бъдат върнати парите. Но ако не получат ерекция, въпреки че са платили за компаньонката си, никога няма да се върнат в същия бар от страх, че историята се е разчула сред останалите момичета, което би било голям позор.
,,Аз съм тази, която би трябвало да се срамува, че не е успяла да възбуди мъжа. А се получава така, че те се срамуват."
За да избягва подобни притеснения, Мария винаги се стараеше да ги предразположи, а когато някой от тях й се виждаше прекалено пиян или твърде уязвим, тя избягваше да прави секс и се ограничаваше единствено с ласки и мастурбиране. Те оставаха доволни, колкото и абсурдно да й се струваше, като се има предвид, че и сами можеха да мастурбират.
Не биваше да допуска клиентите й да се чувстват засрамени. Всички тези мъже, толкова властни и арогантни в работата си, където непрекъснато им се налагаше да общуват с чиновници, клиенти, доставчици, да се справят с предразсъдъци, тайни, преструвки, лицемерие, страх, потиснатост, приключваха деня в един бар и плащаха, без да се замислят, триста и петдесет франка, за да престанат да бъдат самите те поне една нощ.
„Поне една нощ? Стига, Мария, ти преувеличаваш. Всъщност са четирийсет и пет минути, а ако не броим свалянето на дрехите, някоя друга престорена милувка, баналния разговор, обличането на дрехите, ще сведем времето на самия полов акт до единайсет минути."
Единайсет минути. Светът се въртеше около нещо, което трае само единайсет минути.
И заради тези единайсет минути в рамките на едно денонощие (ако приемем, че всички правят секс с жените си всеки ден, което би било лъжа и пълен абсурд) мъжете се женеха, издържаха семейство, понасяха плача на децата си, търсеха оправдания за закъсненията си, захласваха се по десетки, стотици други жени, с които биха желали да се разхождат край Женевското езеро, купуваха скъпи дрехи за себе си и още по-скъпи за жените си, плащаха на проститутки, за да компенсират онова, което им липсваше; на тях се крепеше една огромна индустрия от козметични средства, диети, гимнастика, порнография, власт - а когато се срещаха с други мъже, изобщо не говореха за жени, както е прието да се мисли. Разговаряха най-вече за работа, пари и спорт.
Имаше нещо много погрешно в съвременната цивилизация и то не беше свързано с унищожаването на тропическите гори на Амазония, озоновия слой, смъртта на пан-дите, цигарите, канцерогенните храни, положението в затворите, както се тръбеше в пресата.
Беше свързано с това, което Мария правеше: секса.
Но Мария го правеше не за да спаси човечеството, а за да увеличи банковата си сметка, да издържи още шест месеца на самотата и на избора, който бе направила, за да може да изпраща всеки месец пари на майка си (която много се зарадва, като научи, че отначало парите не са пристигали заради швейцарските банки, които не функционирали толкова добре, колкото бразилските пощи), да си купува всичко, за което бе мечтала, но никога не бе имала. Премести се в много по-хубав апартамент, с централно отопление (въпреки че вече беше лято) и изглед към някаква църква, японски ресторант и едно уютно кафене, в което тя често се отбиваше, за да прегледа вестниците.
Но както си бе обещала, налагаше се да изтърпи още половин година това ежедневие: „Копакабана", ще пие ли нещо, какво мисли за Бразилия, хотела, да вземе парите предварително, да поддържа някакъв разговор и да умее да докосва точните места - както по тялото, така и в душата, най-вече в душата, - да помогне за разрешаване на интимни проблеми, да бъде приятелка за половин час, от който единайсет минути ще бъдат пропилени в „разтвори си бедрата", „затвори си бедрата", стенания, имитиращи удоволствие. Благодаря, надявам се да ви видя отново другата седмица, вие сте истински мъж, ще ми разкажете края на историята следващия път, когато се срещнем, много щедър бакшиш, но наистина нямаше нужда, изпитах голямо удоволствие да бъда с вас.
И най-вече никога да не се влюбва. Това беше най-важният, най-разумният от всички съвети, които една от бразилките й беше дала - преди и тя да изчезне, тъй като вероятно се беше влюбила. Още след първите два месеца получи много предложения за женитба, от които поне три бяха много сериозни: от директора на една счетоводна фирма, от пилота, с когото бе прекарала първата вечер, и от собственика на магазин за хладно оръжие. И тримата й обещаваха „да я спасят от този живот" и да й осигурят почтен дом, бъдеще, може би деца и внуци.
И всичко това само за единайсет минути на ден? Невъзможно! Сега, след опита, който бе натрупала в „Копакабана", знаеше, че не само тя се чувства самотна. Знаеше също така, че човек може да издържи една седмица на жажда, две седмици на глад, много години без покрив над главата си, но не може да издържи на самотата. Тя е най-лошото от всички мъчения, от всички страдания. Мъжете, които търсеха нейната компания, страдаха също като нея от това пагубно чувство - усещането, че никой на тази земя не го е грижа за тях.
За да избегне изкушенията на любовта, Мария изливаше сърцето си само в своя дневник. Влизаше в „Копакабана" единствено с тялото и ума си, все по-възприемчив, все по-остър. Убедена беше, че за да дойде в Женева и да стигне до улица „Берн", съществува много по-основателна причина, което се потвърждаваше и от всяка нова книга, която тя заемаше от библиотеката: никой не бе описал както трябва тези най-важни за деня единайсет минути. Може би именно това бе съдбата й, макар и да й се струваше страшно трудно в момента: да напише книга, да разкаже своята история, приключението си.
Точно така, приключение. Въпреки че бе забранена дума и никой не се осмеляваше да я произнесе, като повечето от хората предпочитаха да гледат приключението по телевизията, във филми, които се излъчваха и повтаряха по всяко време на деня, именно това търсеше Мария. Приключението за нея бе свързано с пустини, пътешествия из непознати места, тайнствени мъже, които да я заговарят на някой кораб насред реката, самолети, филмови студиа, индиански племена, ледници, Африка.
Идеята за книгата й хареса и тя реши да я озаглави „Единайсет минути".
Започна да разделя клиентите си на три групи. Терми-наторите (име, което взе от един от любимите си филми) влизаха в бара, лъхащи на алкохол, и се преструваха, че не гледат към никого, убедени, че всички гледат тях. Танцуваха малко и директно поставяха въпроса за хотела. Хубавите жени (наричаше ги така заради друг филм), които се стараеха винаги да бъдат елегантни, любезни, ласкави, сякаш светът се нуждаеше от тяхната доброта, за да влезе отново в релси. Те сякаш случайно се отбиваха в бара, вървейки по улицата. Отначало бяха нежни, но щом като се озовяха в хотела, ставаха несигурни и заради това бяха по-взискателни от Терминаторите. И най-накрая Кръстниците (заради друг филм), които гледаха на тялото на една жена като на стока. Те бяха най-естествени, танцуваха, разговаряха, не оставяха бакшиш, знаеха какво купуват и колко струва, не се оставяха да ги омае с думи жената, която избираха. Те бяха единствените, които по някакъв много проницателен начин бяха разбрали значението на думата „авантюра".
Прочетено: 4600 пъти
Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят. |
Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите. |
| Ако не знаете как, кликнете тук |
11 минути- Паулу Куелю 1 част
-
- Подобни теми
- Отговори
- Преглеждания
- Последно мнение
-
- 0 Отговори
- 23 Преглеждания
-
Последно мнение от Mozo
пон дек 04, 2023 15:24
-
-
Таксито идва за 4 минути, но вече вози по-скъпо
от Mozo » пон яну 22, 2024 12:47 » в Любопитни новини - 0 Отговори
- 15 Преглеждания
-
Последно мнение от Mozo
пон яну 22, 2024 12:47
-
-
-
4 минути убивали Пейо, свидетел е минал покрай колата
от Mozo » пет яну 26, 2024 14:45 » в Любопитни новини - 0 Отговори
- 19 Преглеждания
-
Последно мнение от Mozo
пет яну 26, 2024 14:45
-
-
-
На социалистите дадоха 15 минути, за да разберат Закона за домашното насилие
от Mozo » ср юли 05, 2023 13:37 » в Любопитни новини - 0 Отговори
- 17 Преглеждания
-
Последно мнение от Mozo
ср юли 05, 2023 13:37
-
-
- 0 Отговори
- 20 Преглеждания
-
Последно мнение от шони
ср май 10, 2023 16:40