Чудомир

[Stoiedno]

Винаги ми е била интересна личността на Чудомир. За мое огромно съжаление, нито по "татово" време, нито сега, го включват в учебните програми. Вие как мислите? Още ли се преоткриваме в неговите герои, та ни е страх да го изучаваме по-сериозно? Или литературата ни е толкова богата с такива творци, та не може да се вреди горкият? За мен си е чист пропуск. Ама що се правят, че не забелязват пропуска, господата от образованието - това вече си е чиста мистерия. Ще се радвам да споделите мнения. Лично за себе си, ще се радвам, ако се науча да гледам на живота, като него - с мъдра насмешка и с любов.

[Mozo]

То само той да беше... Мен, ако питаш и Стратиев трябва да се изучава, редом с Братя Мормареви и Павел Вежинов, но никой не ни пита...

[Stoiedno]

Точно така! Абе, ако не залягат в учебната програма, поне да ги карат някое есе да напишат, че да ги прочетат децата. Срещам все повече млади хора, дето, ако им подхвърля някое от тези имена изпадат в "пълно затъмнение".

[Mozo]

Нормално :плач: ... Изпростяването на нацията е факт, но като гледам как са в САЩ, явно това е страничен ефект от демокрацията .

[Rebba]

Павел Вежинов мисля, че го бяха включили преди няколко години, сега не зная дали не е изпаднал.

[Ми_ми]

Наистина ли има млади хора, които изпадат в "затъмнение" при споменаването на Чудомир?!?! Та аз дадох на дъщеря ми още във втори клас да прочете разказите на Чудомир, при все че с диалектните думи и беше по-сложничко, но пък и ги обяснявах и сме се заливали от смях с нея, също така и Диви разкази на Хайтов, ми то ако тези книги човек не е прочел, какво в същност е чел????

[Mozo]

Диви разкази съм я чел три пъти. Феноменална книга!!!

[Ми_ми]

Аз също и все още като ми е лошо настроението успява да ме разсмее, стои на видно място в библиотеката.

[dipemi]

Този разказ на Чудомир мога да го чета до безкрайност!
НЕ СЪМ ОТ ТЯХ

Не обичам, как'Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!...
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди...” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!... Да започна да ти разправям, как’Сийке!... Ами не ми е по характера...Не съм от тях!...

[Stoiedno]

И на мен ми е един от любимите разкази от Чудомир. Другия, който също много ме разсмива е "Вечеринка". Когато ги прочетох за първи път бях дете, но и до ден днешен си оправям настроението с тях.

[Ми_ми]

Вечеринка

Пуста наша Пена, пустите ù превземки! Откак се е заговорило, че ще има вечеринка и нейният Йовчо ще казва стихотворение, хукнала е като луда из село и като почнеш от Джанков вир чак, та до гробището, човек не е оставила да не му се похвали:

Наш Йочко туй, наш Йочко онуй... Че като му дали стихотворението да го учи, затворил се в новата стая и до тъмно чел; че как още на втория ден го научил цялото и го казал пред всички след вечеря; че как баба му посегнала да го целуне, та съборила гърнето с боба и попарила котката... То хвалби, то преструвки - да им се не наслушаш. Да ми е стихотворение като свят поне, ами за магаре се разправяло в него. Види се, за подигравка са му го дали даскалите, защото тейко му едно време все с магарета се разправяше. Пие, пие, пие из кръчмите и като излезе, качи се на магарето, върже му въжето за кръста си, та като падне от него, той да си лежи, дорде изтрезнее, а магарето да пасе наоколо и да го чака.

Е, майка е, чедо ù е: да си се радва; ама дано и ний сме ги имали пък. Наш Динко, кога беше колкото нейния Йовчо, два пъти е чел Апостола в черква и исо държеше на певците, ама чула ли си ме нявга да разправям щяло и нещяло из село.

- Учи го, булка Денковице, учи го това дете, че дарбата му е голяма и глас има като звънче. Един поп ще стане от него, че и дрипите му ще попуват - ми думаше поп Глигор тогава, ама като не бяхме възможни! Да имаше как да го пратя в Бачковския манастир, нямаше сега да ходи и да се блъска блъските из гората, ама нà, орисница пуста!

Тъй приказваше в навечерието на вечеринката, която учителите готвеха да дадат срещу Водици, Мокра Иванца на кумата си Вела Глухата и крещеше, та се чуваше из цялата махала.

Вечерта срещу вечеринката даде господ хубаво време. Ни студ, ни вятър, ни нищо. Хаджи Дончовата топола, щръкнала нагоре като минаре, хич не пошавнуваше, ама нали сме пусто в дол, уж ясно е небето, а в село сглъхнало и тъмно като в къртичина дупка. Само училището светеше отвред и хора прииждаха, прииждаха. Наша Пена, то се знае, най-напред е дошла и най-напред седнала. Току до самата сцена, го речи. Билетът ù бил по-назад, ама пред нея се случил Дълъг Пейо. „Аз - рекла - съм дошла тук вечеринка да гледам, а не на Дълъг Пейо рошавия врат.“ Хукнала се до къщи, донесла си стол и се натъкмила на първо място до попадията. На него ред бяха още и попът, стария даскал Минчо с дъщерите си и писарката. Седнала там Пена, ама все нещо ч не сдържа и все се мушка в стаята на даскалите да види какво прави Йовчо. Първия път му обърсала носа и косите му пригладила с плюнка, а втория - му закопчала горното копче на панталонките, потупала го по гърба и пак се върнала да седне.

Чукаха по сцената, тропаха, притичваха се през публиката дечурлигата за забравени вещи, най-после удари трети звънец, завесата заскрибуца и се дигна, ама единият ù край отиде по-нависоко, а другият увисна надолу. Най-напред децата изпяха една песничка, след това младият учител изсвири нещо на кимàн и след това изведнъж се потопорчи на сцената като лалугер и Йовчо Пенин. Щом го видя майка му, и тъй си остана с отворени уста. Изправи се Йовчо, разкопча се копчето на панталона, пак го закопча и като се загледа в чича си Нена Сенегалеца, подсмръкна веднъж и без да се поклони, извика, колкото му глас държи:

- Магаре!

Чичо му Нено, като чу тая дума,сякаш с чук го тупнаха по темето. Сви се на кълбо, надзърна крадешком дали още го гледа хлапето, извърна се да види дано има някой друг зад него, за когото да се отнася думата, и занемя ма стола си.

Публиката се закиска, заизвива се назад и смути за момент малкия декламатор, който се окопити пак, премести погледа си върху дяда попа и извика пак:

- Магаре! Стихотворение от Ве Иван Стоянов.

После опъна шията си като книжно фенерче, прилепи ръце до краката си и започна бързо и с всички сили:


Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.

И спря. Публиката отново се развесели. Някои изръкопляскаха, а Иванчо Маймунката се обади:

- Длъжки са, длъжки са ушите ти, ама нищо! Тя майка ти, няма вече да ги дърпа!

- Мълчи бре! Твоите малки ли са! Я ги виж! Като тиквени ластуни са увиснали - изсъска буля Пена и пак се вторачи в сина си.

- Сссст! - сопна се даскал Минчо. След това, погледна към малкия и рече кротко: - Бравос, Йочко, бравос, момчето ми! Карай сега нататък!

Но Йовчо, бледен и смутен, напразно се мъчеше да погълне нещо.

Ту откопчаваше, ту закопчаваше онова копче и не можеше да си спомни втория куплет. Запъна се наново и пак спря. Една мъчителна минута се проточи. Пак се напъна да каже нещо - хъката-мъката... - и пак спря.

За да се спаси положението, даскал Минчо плесна с ръце и извика:

- Стига вече, Йочко, стига, момчето ми! Бравос, бравос! Ха иди си сега! Стига!

- А бре как ще си иде, даскале - извика майка му. - Няма да си иде! Знае си го детето. От две недели ми го декламира и си го знае на вода. Ха, мама! Ха спомни по-нататък как беше, чедо!

- Не мъчи детето, булка - намеси се и попът. - човек е и обърква се най-паче. Нека си иде сега, а други път пак ще го каже до конец.

- А бре, дядо попе, казвам ви, на вода го знае бре! Ушите ми беше приглушило. Къде ще си ходи? Ха, Йочко, маминото, ха сега нататък!...

Малкият стоеше като втрещен. В ушите му бръмчаха рояци оси, гърдите му се повдигаха често-често и нито чуваше вече учителя, който му подсказваше от кулисите, нито виждаше нещо.

- Е, боже! Е, мамке - хленчеше права буля Пена и се удряше с две ръце в главата: - Мари пуста моя празна кратуна! И аз го знаех мари! И аз го знаех това пусто стихотворение. От него го бях научила, ама идва ли ми сега на ума?!... А бре, Йове! А бре, майка! Забрави ли го бре, сине?...

Йовчо нито и помръдваше. Тъй си стоеше с прибрани ръце, като закован на пода. Само очите му почнаха да клепкат често-често и една едра сълза се търкулна по лявата му буза. В едната си ръка стискаше силно откъснатото вече копче.

- А бре думай, Йове!... Казвай бре, тъпако - беснееше буля Пена. - Казвай или се пръждосвай да не ме срамиш бре! Гиди, обеснико! Гиди, въжернико проклети? Аз да му правя попара всеки ден и млин да му точа, а той да ми стои като пукал насреща! Казвай де! Ще казваш ли? А? Гиди, тиквенико!

И като посегна с дългите си ръце, хвана го за новата антерия, свали го от сцената в поповите крака и почна да го налага с юмруци, където свари.

Първият акт от вечеринката беше приключен. Само завесата не се сетиха да спуснат. Тъй си остана тя, дигната с единия край нагоре, а другият увиснал надолу и мръсен като на Миндил Данка фустата.

[cvete_78]

Срамувам се да си призная ,но не съм чела нищо от Чудомир.Благодара на Ми_ми и dipemi,че са публикували за такива като мен тези два разказа ще се постарая да поправя грешката и да наваксам.Иначе "Диви разкази" съм ги чела няколко пъти дори скоро отново се потопих в красотата им.Жалко ,че в училище децата учат една камара глупости,но не и такива ценни неща.

[ironcross]

Павел Вежинов винаги се е изучавал - и преди, и сега. По-точно - "В един есенен ден по шосето".

[Mozo]

Е, аз не съм и за това го казах. Винаги ми се е искало да се изучават "Произшествие на тихата улица" и "Следите остават" .

[ironcross]

"Следите остават" е хубава книга, но носи немалък идеологически заряд от миналото и едва ли ще се изучава.
Иначе на Чудомир му имам томчетата Такива масали няма никъде другаде... Особено за Лала Шапшалкина разказите.