Военно изкуство

[Mozo]

В О Е Н Н А А К А Д Е М И Я “Г. С. Р А К О В С К И”
ФАКУЛТЕТ “НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА”
К А Т Е Д Р А “ВОЕННА СТРАТЕГИЯ”

ПОЛК. ДОЦ. БОРИС БОГДАНОВ

Военна наука и военно ИЗКУСТВО: СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ

УВОД
Неоспоримо остава днес твърдението, че войната е продължение на политиката, което от своя страна разкрива не само нейния произход, но и същност. Очевидна остава и връзката показваща влиянието на войната върху политиката. Тези аксиоматични положения обаче залагат съществуването и определянето на категорията – военно дело, като обект на военната наука.
Военното дело и неговата основна съставна въоръжената борба е главния, специфичен носител и признак на войната, но определено може да се подчертае, че то в никакъв случай не изчерпва нейното съдържание. Продължението на политиката чрез война обхваща цялата съвкупност от въоръжената, икономическата, дипломатическата, идеологическата, информационната и другите форми на борба. Само като единичен пример може да се посочи международния тероризъм като форма на войната.
От друга страна военното дело недвусмислено насочва вниманието си повече към практическата страна на въпросите на войната, което е наложило голяма част от военните теоретици да го подчиняват на военното изкуство и дори да призовават към отхвърляне на военната наука.
Военното изкуство, като теория и практика на военното дело се оказва твърде специфична (частно-военна) гледна точка към изключително значима за обществото дейност, по осигуряване военната сигурност на страната. То може да се разглежда единствено в тясна връзка с военната наука и чрез нея да претворява измененията в условията за използване на военна сила, а така също и резултатите от други научни области.
Анализа на резултатите от протичащата реформа в нашата армия показва, че единството на военната наука и практиката на военното изкуство остава неразбираемо за голяма част от обществото. Дори във военните среди поради конюнктурни обстоятелства се загърбват утвърдени принципи и закономерности, произтичащи от връзките между теория и практика във военната дейност. Това доведе до известно затваряне в себе си на военната наука и същевременно редица необосновани или неефективни решения във войсковата практика.
Горепосоченото разкрива важността от изследване и познаване на причинно-следствените връзки между военната наука и военното изкуство и значението им за всички страни на обществения живот и дейност.
Целта на теоретичната разработка е на основата на анализа на развитието на военната наука и военното изкуство да се разкрият връзки и зависимости между тях и очертаят направления и тенденции за разрешаване на възникналите в годините на реформата проблеми.

1. Възникване и развитие на военната наука и военното изкуство.
Съвременното схващане, че военната наука се занимава с проблемите на военнополитическите кризи и военните конфликти не се е формирало изведнъж. Както е известно възникването на всяка наука се предшества от процес на натрупване на знания, а при опознаване на света се върви от опита към теорията. Военната наука и военното изкуство се развиват въз основа на хилядолетен военен опит, който служи на човечеството за опознаване явленията и процесите на войната.
В дълбока древност, когато не е съществувала никаква наука, военното дело е било изкуство което се е изучавало само практически. По късно към практическото изучаване на военното дело се е прибавило и теоретическото, като за целта се използват специални написани трудове по военно дело.
В робовладелския строй науката като цяло не е била разделена на отделни области от знания, военно-теоретичните и военно-историческите въпроси са се разглеждали от философията. Най-стари трудове от тази епоха са трактатите на китайските мъдреци и военноначалници Сун Дзъ, Конфуций, Шан Ян, Удзъ и др. Сред тях трактатът "За военното изкуство" на Сун Дзъ е с голяма известност. Той е издаден 4 - 5 столетия преди новата ера и в него се обобщава опита от водените от китайските робовладелци войни. Няколко съчинения по военно изкуство са написани и в Египет и Персия.
Трактатите от това време са се отнасяли към много по-широк спектър от човешки дейности, не само към военните действия и са имали значение за войната, мира и благоденствието на държавата. Освен това може да се твърди, че през това време възниква военното изкуство, като теория и практика на военното дело. Военното изкуство се изразявало чрез своите принципи.
По-късно постепенно започва процес на отделяне на основите на военната теория от философията в относително самостоятелен отрасъл от знания. Първоначално в древна Гърция се появяват първите книги по военна история и военна теория, с които се слага началото на историята на тактиката. Най-известни автори от това време са древногръцките философи, Платон и Аристотел и историците Херодот и Ксенофонт.
В Рим през периода от I до IV в. от н.е. се появяват вече и чисто военни произведения, които по същество са представлявали военни устави. Особено значими в това отношение са трудовете "Наставленията за военноначалниците" от Онисандър и "Кратко изложение на основите на военното дело" от Вегеций.
Това е периодът, в който всички трудове в областта на стратегията и тактиката се свеждали главно до разглеждане на организацията на войските, тяхното обучение и построение на бойния ред. Те, както и знаменитите военни походи на великите пълководци Александър Македонски, Анибал, Юлий Цезар и др. са оказали огромно влияние върху развитието на военното изкуство.
Впоследствие, след известни застой, военната теория получава значително развитие едва през XVI - XVII в., в периода на укрепването на абсолютните монархии. През това време се заражда теорията на използуването на създаваните постоянни, а след това и на редовните армии във войни и сражения и на внедряването на огнестрелното оръжие. Появяват се трудовете на такива военни теоретици като Бобан, Мориц, Валхаузен, Фолар, Макиавелли и др. Като цяло тези трудове носят преимуществено характер на описание на историческия опит, но обобщенията и изводите в тях играят определена роля за развитието на военната теория и формирането на военната наука.
Окончателното отделяне на военната наука от науката като цяло и оформянето й като система от знания за подготовката и воденето на войната започва през XVIII в. и продължава почти до края на XIX в. Затова способствуват значимите изменения на материалната база на войната, въвеждането на воинската повинност и нарастването на числеността на армиите. През тази епоха за пръв път е използуван термина "военна наука" от крупния представител на военно-теоретичната мисъл, създател на един от първите капитални военни трудове, английския генерал Хенрих Лойд. В особено значимия свой труд "История на седемгодишната война”, издаден през XVIII в. той твърди, че "на света няма по-трудна наука от военната" и че "военното изкуство се основава на постоянни принципи". Би било неправилно да се счита, че още тогава е общопризнато съществуването й.
Силно влияние върху военно-научните изследвания и обособяването на военната наука като относително самостоятелен дял от знания оказват Великата Френска революция и водените войни след нея, Разработените и успешно използуваните в тях от великия френски пълководец Наполеон I нови форми и способи за водене на военните действия дават голям стимул на опитите да се разкрие същността и съдържанието и определи предмета на военната наука и военното изкуство.
Пръв, който се опитва да даде определение на военната наука, е видният германски военен теоретик Бюлов. В особено значимия негов труд “Духът на новата военна система" той пише, че тя е "стратегията и тактиката или науката за използуване на силите на държавата за укрепване и защита на обществото в името на общественото благо и чест". Според него в съдържанието й се включват три части - политическа стратегия, военна стратегия и тактика.
По-късно опити да разкрият същността и съдържанието на военната наука правят редица видни военни теоретици, като Жомини /Франция/, оставил значително военноисторическо наследство, Клаузевиц /Германия/, най-признатия и най-крупния военен теоретик от това време, на който се позоваваме и днес, ерцхерцог Карл /Австрия/, Молтке, А.Шлифен и други.
Едва към края на XIX в., когато ходът на войната започнал да се подчинява на естествения закон за причинно-следствената връзка, когато възникнала възможността за изясняване на съотношението между причината и следствието във войната, макар и не с такава точност каквато е свойствена на естествените науки, военната наука се обособява като относително самостоятелна система от знания.

Целият материал: