.
Може би сте разбрали, а може би не сте, но легендата на лондонския футболен клуб Арсенал, Тиери Анри се завърна с гръм и трясък, в отбора, който го направи звезда. Кой е Тиери Анри? Един от най-добрите нападатели за последното десетилетие, играли във Висшата Лига на Англия. Световен и клубен шампион, спечелил всичко в Англия и Испания. Понастоящем, в зенита на футболната си кариера. Но да се върнем на темата.. Преди няколко дни, направи дебюта си, в домакинския мач за FA Cup, срещу Лийдс Юнайтед. Колко често виждаме футболист, който има издигната статуя пред стадиона на отбора си, да излезе на самия терен, в официален мач? Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че това е прецедент. Публиката е във възторг, още когато го вижда на скамейката. Всяко негово движение се следи, всеки жест. Не е учудващо, когато е вкарал над 220 гола за този отбор, във всички изиграни мачове. (174 във официални турнири) Самото му присъствие на стадиона, би се възприело точно по такъв начин. Разбира се, Анри е на 34 години и никой не очаква от него да решава мачове. Арсенал го взе под наем от американския Ню Йорк Ред Булс, по-скоро за морална подкрепа и да вдъхновява младите играчи. От време на време, в решени срещи, да се поразходи по терена за 10-тина минути, за да получи полагащите му се, аплодисменти. Не и в този мач. Лийдс играха добре подредено, защитаваха се прекрасно, а играта на Арсенал не вървеше, както се искаше на пълният с привърженици, домашен стадион Емирейтс. Пропускаха положенията си, изпитваха трудности при разиграването на топката, в средата. И това се повтаряше до средата на второто полувреме. Тогава, треньорът на Арсенал, Арсен Венгер, даде на стадиона това, за което всички бяха дошли. Анри облече екипа, който бе съблякъл преди пет години и се подготви да влезне в игра. Емоцията на зрителите, в този момент, не може да се опише. Трябва да се види. На трибуната, седяха и доста футболни звезди, между които Самир Насри и Дейвид Бекъм, като последният беше довел и синовете си. Това, което се случи в последствие, ще е нещо, което да разказват от първо лице, когато пораснат. Резултатът е 0-0 и мачът отива към преиграване. Минутата е 68-ма и целият стадион аплодира завръщането на една легенда. Анри е посрещнат с аплодисменти, както от футболни звезди и фенове на Арсенал, така и от фенове на Лийдс. Всички в Англия, знаят кой е Тиери Анри. Макар сега да прилича на по-слаба версия на Бари Уайт и да е лишен от линейната скорост, която притежаваше на младини, си остава велик и бе посрещнат подобаващо. Естествено, влизането му не промени трудностите, които изпитваше Арсенал при изграждането на атаките си. Анри застана на върха на атаката, където е свикнал да бъде и зачака своя шанс. Всяко негово докосване на топката, беше посрещано с бурни аплодисменти. Всъщност, той направи точно пет докосвания, за десет игрови минути. Но какви бяха последните две? Перфектно спиране на пас, който го изведе зад защитата и завършващ удар, покрай вратаря, който влезе в долния десен ъгъл. Удар, какъвто същите тези фенове, бяха виждали много пъти, по време на престоя му в Арсенал. Елегантен, спокоен, с марка "Анри". Кралят на Арсенал, бе дочакал своя шанс и собственоръчно направи приказката - легенда. Еуфорията, която се случи след гола, който малко по-късно се оказа и победен, съм сигурен, че е предизвикала удовлетворение у всеки уважаващ себе си, футболен фен, без значение, от това какъв отбор подкрепя. Тиери Анри бе избран за играч на мача, още преди да се появи в игра. Може би, още един прецедент? В последствие, обаче, не само заслужи наградата си, а и направи едно от най-бляскавите завръщания, които футболните фенове, сме виждали и вярвам, че някой ден ще се превърне в страхотен материал за филм или книга. Но дотогава, ще разказваме тази футболна приказка, а Анри, вероятно има още няколко листа, които да ни напише.
http://dox.bg/files/dw?a=692ad9de56 Това е второто полувреме на мача. Описаното по-нагоре, заслужава да се види от всеки фен на най-великата игра в света.
Статията я написах аз, защото не намерих достатъчно добра между помията, която раждат масата български спортни журналисти. Което, по никакъв начин, не значи, че това, което съм написал е кой знае колко добро. Все пак, не съм Иво Иванов.
