Политически идеализъм. Политически реализъм. Неореализъм

[Mozo]

Приоритетни теми: създаване на система на колективна сигурност на основата на доброволно разоръжаване и отказ от войната като средство за разрешаване на конфликти.
*култура на насилието

След Първата Световна война – отказ от прилагане на сила в международните отношения.
• У. Уилсън;
• Пактът Бриан- Келог от 1928г.;
• Доктрината Стаймсън ( отказ на САЩ да признаят каквато и да е промяна постигната чрез сила).

След Втората Световна война политическият реализъм е представен от идеите на Дж. Картър, Бжежински, Дж. Буш.
• Йоан Павел II, Йоан Павел VI, Йоан X - идея а създаване на световно правителство, което да е панацеята срещу всякакви конфликти.

Политически идеализъм - утопични, анархични идеи, които са обект на сериозна критика. В основата му е нормативистки подход, който е отхвърлен от практиката, от самото развитие на международните отношения. То съдейства за възраждането на европейската класическа традиция ( сила, баланс на силата, национален интерес, конфликт), но вече пренесена на американска почва.

Политически реализъм - развит в теориите на Ханс Моргентау, Дж. Кенан, Кисинджър, Нибур, Фр. Шуман.
• Х. Моргентау – „ Политическите отношения между нациите. Борбата за власт” 1948г.
Визията на реалистите за международните отношения е свързана с разглеждането им като сцена на остро международно противоборство. В основата на всяка мислима международна активност е заложен стремежът към увеличаване на властта и силата, както и към разрушаване силата на другите. Това е вътрешен порив на всеки играч.
Властта се разглежда като военна и икономическа мощ. Тя може да бъде гаранция за сигурност, развитие, разширени възможности.
Реалистите виждат два основни начина за осигуряване на власт, два взаимнодопълващи се аспекта на външната политика – дипломация и военна стратегия. Дипломацията се разглежда като мирна борба за постигане на власт, а военната стратегия като продължение на политиката с насилствени средства( в духа на Клаузевиц).
Според Моргентау държавите изразяват потребността си от власт в термина национален интерес. Резултат от този стремеж към максимално удовлетворяване на националния интерес води до установяване на определено равновесие, баланс на силата, мощта, властта. Това е единствено реалистично средство за осигуряване на световен мир. Състоянието на мир пък е състояние на определено равновесие на силите.
Два са основните фактора за обуздаване стремежите на държавите: самото международно право и морала, но реалистите отбелязват, че не бива да им се предоверяваме. В поротивен случай ще преминем към идеалистите.
Според реалистите проблемите на войната и мира не могат да бъдат решени чрез механизма на международната сигурност. Като утопични се разглеждат и проектите за хармонизиране на националните интереси чрез международна общност или общо превителство. Единствен шанс дава модернизирането на дипломатичните институти.
Реалистите определят шест основни принципа:
1. Самата политика и обществото се управляват от обетивни закони, чиито корени са заложени във вечната човешка природа. Съществува възможност за създаване на рационална теория , която да отрази изискванията на тези обективни закони, макар и само относително. Такава теория би ни помогнала да дефинираме обективната истина и да я разграничим от цубективността на съжденията ни за нея;

2. Основен показател е понятието интерес, изразен в термините на властта. Той изразява връзката между политическия разум, който полага усилия да разбере МП и самите факти, предмет на международно познание. Така могат да бъдат избегнати две грешки:
◦ Съжденията ни за интереса на един и друг политически актьор не на основата на мотива, а на неговото поведение;
◦ Да се извежда интереса от неговите зададени идеологически предпочитания, а не на основата на официалните задължения
Политическият реализъм включва и определен нормативен елемент. Той настоява за необходимост от обоснованост на политиката. Рационална политика означава продуктивна политика, максимализираща изгодите. Тя е повлияна и от моралните и практически цели, които тя преследва;

3. Съдържанието на понятието интерес не е фиксирано. То зависи от този политически и културен контекст, в който реално се формира межународната политика на държавата. То е приложимо и към понятието сила, равновесие.

Политическият реализъм се различава преди всичко в отношенията си по въпроса как може да бъде изменен съвременния свят. Това може да бъде постигнато чрез умелото използване на изискванията на обективните закони, налице в миналото, настоящето и бъдещето, а не чрез подчиняване на абстрактен идеал, непризнаващ действието на тези закони.


22.03.2007

IV. Част – Аналогии между спорта и политиката – Плексиология
• Анализът на международните отношения не бива да бъде ограничаван с наблюдаване и описване. Необходими са оценики и изработване на стратегии;
• Морални аспекти на правенето на политика;
• Каква стратегия е морална и каква е разумна и рационална;
• Силни и слаби страни на усилието за постигане на мир чрез установяване на Закона( един всеобщ авторитет);
• Предимства и недостатъци на стремежа към мир чрез имперска политика;

Трудът „Мир и война между нациите” е исновополагащ за френската политическа мисъл и развитието на т.нар. френска социология. Като тази линия се следва и от наследниците.
Наблюдават се два подхода:
• Френска социология
• Линията на М. Вебер

Разликата между двете теории е доста условна. Този активитет не отрича казуалнстта в международните отношения, посочвайки, че детерминизма е субективен, т. е. изразява определено отношение.
Причините, които действат в международната политическа практика и тяхната интерпретация носят някакво решение. Този извод е направен на базата на налични критерии. Наи-съществена черта на фактите в международните отношеня е, че те са натоварени с някакви значения( типова интерпретация) и че имат ценностна натовареност( ценностни критерии за оценка).
Централен проблем е понятието решение. При това тази социология на МО трябва да тръгва от реалните цели на самите хора – интереси.

* Полевология – Гастон Ботул, Ж. Фройд – комплексно изучаване на военните кoнфликти и на всички форми на колективна агресивност в МО. Заложена е идеята, че трябва да бъдат привличани и науки като демографията и др.
Според Ботул, динамичното изследване на МО предполага, че историята на МО никога няма да бъде представена не като история на войните, защото:
• самите военни конфликти раждат историята, самата история е започнала като военен конфликт;
• войните са основен фактор на т. нар. Колективна имитация( диалог във взаимстване на културни стандарти), играеша значима роля. Тя е насилствена имитация, т. е. военните конфликти не позволяват на държавата да се затвори в своята автаркия. Именно конфликтът е най-ефективната форма на цивилизационен контакт. Тя същевременно е и доброволна имитация, тъй като народите страстно взаимстват онези видове военна технологии, дори и модата на военните униформи;
• военният конфликт е основен двигател на техническия прогрес. Всички нации продължават да се изтощават в надпреварата за усвояване на нови средства, копирайки се в тези сфери;
• самият военнен конфликт е най-забележимата от всички мислими преходни форми на еволюцията. Той е резултат и източник на нарушаване и възстановяване на равновесието в МО.
Като основна задача се поставя обективното, всеобхватно изучаване на войните като социални феномени, чрез които мойем да изясним причините за глобалните промени в човешката история.
Трудностите в този процес са свързани с псевдо-очевидността на самите войни; привидната тотална зависимост на войните от човешката воля; чисто юридическата илюзорност, обясняваща причината за войните с фактори от чисто теологично, метафизично или метаморфно естество; сакрализирането на самия анализ на войните( Хегел, Клаузевиц)
За да се изяснят обективно причините трябва да се мобилизира огромен обем от данни.

Основни направления при класификацията на фактите:
• систематизиране на фактите на основата на тяхната отрицателна ефективност;
• описание на всички видове реално поведение, като то да се извърши на основата на представата на участниците за собствените им цели.

Етапи:
• аналитици;
• изясняване на всички метафизични, моралисти възгледи и доктрини;
• подбор и групиране на фактите;
• допълнителни нива на обяснение;
• поредица от хипотези;
• лансиране н идеи относно периодичността;
• социално типологизиране на войните( типовите характеристики на обществата-участници).

Класификация на причините:
• нарушаване на взаимното равновесие между отделните структури( икономически и демографски);
• създаващата се на основата на такова нарушение политическа конюнктура;
• чисто случайни причини и мотиви;
• агресивността и войнствените импулси като чисто психологическ проекция на психо-соматичните състояния на социалните групи;
• враждебността и войнствените комплекси. Те се разглеждат като основни механизми на една колективна психология.
Разглеждат се три главни комплекса:
• бащите детоубийци се подчиняват на някакво подсъзнателно желание да принесат децата си в жертва на някаква собствена наслада( Аберхарм);
• натрупване на страхове, фрустрации, подозрителност, които се насочват според някакъв външен враг, на който се приписват такива намерения;
• т. нар. Дамокриф комплекс( невидима заплаха). Той е най-сложният и най-важен. Чувството за незащитеност, което е една проекция на непознатостта – обществена паника.
Поради тези причини обществата се стемят към вътрешно сплотяване, която обаче не е надежден ограничител във времето.
В идеите на политологията са заложени идеите на строгия детерминизъм. Правата на случайността се отхвърлят. Наблюдава се редукционизъм на причините.
Противопоставяне на войната като динамично състояние на МО, на самият мир като състояие на подреденост.
Противопоставяне на самата иренология( социология на мира).

Целият материал: