Създаване на израелската държава и развитието й до Суецката криза

[Mozo]

СЪЗДАВАНЕТО НА ИЗРАЕЛСКАТА ДЪРЖАВА И РАЗВИТИЕТО Й ДО СУЕЦКАТА КРИЗА


СЪДЪРЖАНИЕ

І. Увод.
ІІ. Развитие на идеята за създаване на Израелска държава до появата на политическия ционизъм.
ІІІ.Ционизъм. Дейност на Световната ционистка организация.
ІV. Декларацията “ Балфур “ и управлението на Палестина по време на мандата на Англия.
V. Решението на ООН от 1947 г. и провъзгласяването на Израел.
VІ. Първа арабско – израелска война 1948-1949 г.
VІІ. Първи години от утвърждаването и развитието на Израел до Суецката криза.
VІІІ. Заключение.

І. Създаването на еврейската държава има продължителна, а ако не пренебрегваме като исторически източник Старозаветните текстове на Библията, дори хилядолетна предистория. Без преувеличение тя може да бъде определена като уникална. Визията за “завръщането в свещената земя “ присъствала в живота на разпръснатите по целия свят евреи не само в тяхната Библия, но и в ежедневните им молитви. Неизменно поддържаната вяра за “ Догодина в Йерусалим “ и до днес е заключителна молитва на празника “ Песах “. И друг фактор, който не може да бъде пренебрегнат, е имал немаловажно значение – независимо от най - жестоките крайности на преследванията от времето на римското господство, евреите никога не били напълно изведени от земята на Израил.
До акта на ООН от 1947 г., сбъднал мечтата на евреите да си имат своя държава в Близкия изток, на територията обещана на Авраам от Бога за “ избрания народ “, евреите трябвало да преодоляват трудности, пред които малко народи са били изправяни – съхраняване на националната идентичност, въпреки разпръснатостта им по целия свят и нарастващото обвързване на всяко следващо поколение със съответния регион на разселване; множеството репресии, достигнали връх в годините на Втората световна война и поставили еврейския въпрос пред съвестта на световното обществено мнение; острите конфликти, породени от съпротивата на арабското население в Палестина, продължаващи и в наши дни и определящи политическия облик на региона.

ІІ. За да си възвърнат “ съществуването като народ “ /Чърчил, Ч. цит. стр. 202 Гилбърт, М. “ 5000 години история на еврейския народ и неговата вяра “/ и да изградят “ еврейско национално огнище “ ционистите (наречени така по името на издигащата се недалеч от Йерусалим планина Цион) били изправени пред парадоксална задача – “ да се спечели суверенитет за една несуверенна нация и преди всичко да се създаде нация, за да се спечели нейният суверенитет. “ /Сафран, Н. цит. стр. 14 Калчева, Д. “ САЩ и израелско-арабския конфликт “/. През ХІХ век за мнозина от евреите в Западна Европа асимилацията и участието в обществения живот изглеждали като отговор срещу предразсъдъците и преследванията, на които не веднъж били подлагани. Но за един немски евреин, равинът Хирш Калишер, асимилацията не можела да предложи търсената сигурност, защото животът в Диаспората рано или късно сблъсквал еврейските общности с враждебността на обществото, а не рядко и с фанатична омраза. За Калишер духовното избавление на евреите можело да дойде само след физическото им завръщане в земята на Израил. Преди Калишер идеята за връщане на евреите в отечеството на техните бащи имала активни застъпници и сред някои значителни фигури от британското общество по онова време. Благодарение на усилията на един от тях – сър Моузес Монтефиоре, през 1856 г. турският султан издал указ, с който на евреите било разрешено да купуват земя в Палестина. Монтефиоре са възползвал от новоизвоюваната възможност, като купил земеделска земя първо в Яфа и Йерусалим, а по – късно и в Галилея, Тиберия и Сафед. С постигнатото от Монтефиоре, стъпвайки на идеите на Калишер за еврейска селскостопанска независимост, Шарл Нетер, един от основателите на Световния еврейски съюз, създаден, за да дава работа и да обучава евреи в нужда навсякъде по света, продължил усилията в тази посока. Неговото усърдие е увенчано с успех и през 1869 г. той получил в Константинопол одобрение от султана на своя план за изграждане на еврейски земеделски селища, а година по-късно близо до Яфа било основано земеделско училище. Така първите стъпки към новия етап на национално съществуване на евреите били направени.
През 80-те години на ХІХ век поредните погроми над еврейско население в Русия и Румъния имали като ефект масова емиграция към Америка и Западна Европа, но и един много по-важен за еврейската история резултат – започнало “ великото преселение в Палестина “ на румънски и руски евреи, основатели на движенията “ Билу “ и “ Любители на Цион “, предтеча на ционисткото движение. Все още с незначителна численост, предвождани от 26 годишен младеж – Залман Давид Левонтин, със средства дарени от един от неговите чичовци, движението “ Любители на Цион “ се сдобило с парче земя в крайбрежната равнина и две групи от Русия тръгнали към нея през 1882 г. В същото време група от около 200 румънски евреи били на път към купената от тях земя в Самарин, точно на юг от Хайфа. През последвалите години призивите за създаване на еврейско отечество в Палестина се засилили, като резултат от нови изблици на гонения и насилие в Русия и особено след широко отразения в еврейската преса в Европа погром над евреи в мароканския град Демнат. В писмо до своя учител, Хаим Вайцман, бъдещият първи президент на държавата Израел, тогава едва 11 – годишен ще напише: “ Нека да понесем нашето знаме в Цион и да се върнем при нашата първа майка, върху чиито колене сме били родени. Защо трябва да търсим от кралете на Европа съчувствие, да чакаме те да се смилят над нас и да ни дадат място за отдих? Всуе! Всички са решили: Евреите трябва да умрат, но Англия въпреки това ще се смили над нас. В заключение – към Цион ! Евреи, към Цион ! Да вървим ! “ /цит. стр. 209 Гилбърт, М. “ 5000 години история на еврейския народ и неговата вяра “ /
Към 1890 г. повече от 50 000 родени в Русия евреи вече се били заселили в Палестина. Много от тях преживяват от земеделие, подпомагани със средства от фамилия Ротшилд. В Йерусалим евреите наброявали повече от 25 000 от общо 40 – хилядното население на града. С безпокойство местното арабско население наблюдавало увеличаващия се приток на новодошлите от Русия. За представляващите мнозинството в тази рядко населена провинция, концентрирането на евреи изглеждало твърде тревожно и накарало водещите мюсюлмани в Йерусалим да телеграфират на турските власти в Константинопол през 1891 г. с молба да бъде забранено влизането на евреи. В резултат, всякаква емиграция на евреи била забранена, но забраната не била въведена в действие.
В тези години, всеотдайната дейност на Бен-Йеуда , роден в Литва като Елиезар Ицхак Перлман, ще постави основите на възраждането на иврит като език на ежедневието. Говорен в I хилядолетие пр. Хр. в Палестина от израилтяните, от ІІ в. пр. Хр. до възобновяването му през ХІХ в., иврит е само научен и религиозен език. Идеята на Бен-Йеуда срещнала противодействие от самите евреи, но резултатът от неговото упорство бил още една успешна стъпка към утвърждаването на еврейската национална обособеност.
ІІІ. През 1896 г. се появява брошурата на Теодор Херцел “Еврейската държава: опит за съвременно разрешаване на еврейския въпрос ” – емоционален памфлет, който провъзгласява необходимостта от създаването на дом за народа на Израил. Макар първите успешни стъпки за връщане към Цион да били вече направени, именно творбата му и политическата му всеотдайност в организацията на ционисткото движение довеждат 50 години по-късно до създаването на държавата Израел. Кореспондент на най - прочутия по това време виенски вестник “ Нойе Фрайе Пресе “, първоначално и той като мнозина други вижда в асимилацията път към освобождаването на евреите от антисемитизма: “ Като живеем като неевреите, като бъдем вкарани в политическите и икономически течения и влияния, които определят техния живот, ние ще станем като тях. “/цит. стр. 213 Гилбърт, М. “ 5000 години история на еврейския народ и неговата вяра “/. Докато отразява обаче “ аферата Драйфус “ – процес, в който един френски армейски офицер от еврейски произход е обвинен и осъден несправедливо, както се оказва по-късно, за предаване на тайни на Германия, той се сблъсква със силата на враждебността към еврейската общност. Така позицията му претърпява поврат и през 1895 г. той ще сподели пред барон Морис дьо Хирш: “ Аз нямах намерение да се захващам с еврейските работи, но обезпокояващото нарастване на антисемитизма ме накара да променя решението си. Близо две хиляди години ние бяхме разпръснати по целия свят без наша собствена държава. Това доведе до голяма трагедия и деградация. Ако имаме наш собствен политически център, ние бихме могли да започнем да решаваме нашия проблем “/цит. стр. 213 Гилбърт, М. “ 5000 години история на еврейския народ и неговата вяра “/. Според неговия план, еврейството ще поиска от света да му предостави територия, достатъчно обширна, за да даде подслон на една нация. Еврейският народ ще одобри предложената му земя, ако тя отговаря на определени разумни изисквания: “ Палестина е нашият вечнопомнен исторически дом. Самото име на Палестина ще привлече нашите хора с чудодейна сила “ /цит. стр. 214, Гилбърт., М/. Държавата ще бъде модерна и прогресивна, ще възприеме всички най-добри идеи на цивилизованото общество: “ Ние сме достатъчно силни да създадем държава и даже модел за държава. Ние притежаваме всички човешки и материални ресурси, необходими за целта. “/цит. стр. 214 Гилбърт, М. “ 5000 години история на еврейския народ и неговата вяра “ /
Първоначално малотиражна, брошурата привлича значителен интерес по света и предизвиква яростни антисемитски кампании по страниците на европейския печат. Сред евреите в Европа започнали нови спорове и очаквания. Не малко били противниците на идеята, страхувайки се, че създаването на държава на евреите ще е още един повод за гонения: “ Евреино, иди си в Палестина! “ бил често чуван призив на антисемитите в Полша през 30-те години на ХХ век.
В края на ХІХ в., движението, чиято програма провъзгласява обединяването на всички евреи, е вече факт. Привлечените от идеологията му сподвижници виждат в Палестина мястото на бъдещата еврейска държава, мотивирайки избора си с библейските текстове на Стария завет. На първия ционистки конгрес в Базел през 1897 г. се учредява Световната ционистка организация. Основно положение в нейната програма е създаването на еврейски национален дом в Палестина, населена тогава предимно с арабско население. Отхвърля се идеята евреите да живеят като граждани на други страни. Пред ционистката организация се поставя задачата да събере в Палестина евреи от различни държави, да ги засели и да им създаде поминък, да създаде нова общоеврейска култура и да проведе необходимите мероприятия за постигане на формираната цел - създаването на еврейска държава. В края на конгреса Херцел пише в дневника си: “ В Базел аз създадох Еврейската държава. Ако трябваше да кажа това гласно, щях да бъда посрещнат с общ смях, но след пет години, а със сигурност след други петдесет години, всички ще бъдат убедени в това. “ /цит. стр. 14 Калчева, Д. “ САЩ и израелско-арабския конфликт “/ Макар и случайно, написаното тогава предвижда бъдещето.
Веднага след приключването на първия ционистки конгрес, Херцел и неговата новосъздадена ционистка организация се заемат със събирането на средства, преговори с Великите сили и търсене на по-широка подкрепа сред евреите. Херцел не успява да осигури от турския владетел предоставянето на Палестина за автономен район, в който да живеят евреите. Домогнал се до вниманието на британските власти, през 1903 г. Англия му предлага с грамота еврейска поселническа територия в Уганда (приблизително 13 000 кв. км), която да бъде под суверенитета на английската корона, в която имало възможност да имигрират и се установят 1 млн евреи. Предвиждало се територията да има еврейска администрация и английски губернатор. Херцел приема Африка за място на новата си родина, казвайки че “ като Мойсей и той води хората към тяхната цел с очевидно заобикаляне “ /цит. стр. 31 Гилбърт., М. “ Израел . История “/. Идеята среща ожесточена съпротива от последователите на ционизма на Шестия ционистки конгрес, които свързват визията за своята бъдеща държава само с територията, населявана от техните предци още в библейски времена и не приемат предложената в Уганда земя дори като временно място за убежище.
След смъртта на Херцел през 1904 г., лидерството и центърът на ционизма се преместват първо в Германия, а по-късно във Великобритания. Неговите лидери ще търсят покровителството на Великите сили и ще се присъединяват към тях в не един момент от историята (напр. през 1918 г. Бен Гурион, бъдещият първи премиер-министър на Израел, осъзнавайки, че Англия ще контролира Палестина след краха на турците през Първата световна война, помага за създаването на два еврейски батальона, които да се сражават в редиците на британската армия. Еврейски войници ще воюват и във всички армии на съюзниците през Втората световна война) .
ІV. През 1916 г. между Англия и Франция е сключено тайно споразумение – Сайкс - Пико, което прави опит да отстрани противоречията между двете империалистически държави в стремежа им за налагане на господстващи позиции в Близкия изток, като установява над Палестина международен контрол и Англия и Франция си разпределят зоните на пряк контрол и сферите на влияние в арабския свят. В този период САЩ все още нямат формулирана близкоизточна политика, въпреки че вече се е появила определена икономическа заинтересованост, по – специално по отношение на нефта. Непостигнало целта си, след съглашението Сайкс – Пико последвало приемане на декларация от английското правителство през 1917 г. известна като декларацията “Балфур “ – важен момент за затвърждаване на английското влияние в Близкия изток. Декларацията “ Балфур “ е несъмнен успех за ционисткото движение, тъй като английското правителство официално заявява своята ангажираност с еврейския въпрос. Под формата на писмо, адресирано до лорд Ротшилд като представител на ционистите, английският външен министър А. Балфур обявява: “ Правителството на Нейно величество разглежда благосклонно въпроса за създаване в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи всички усилия да улесни осъществяването на тази цел, като трябва ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което би могло да нанесе вреда на гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или на правата и политическото положение, с които се ползват евреите в която и да е друга страна. “/ цит. стр. 16 Калчева, Д. “ САЩ и арабско-израелският конфликт “/
Декларацията “ Балфур “ отговаря както на целите на Световната ционистка организация , така и на интересите на английската дипломация в Близкия изток. Тя разкрива определени възможности Лондон да установи пряко управление над Палестина и да ликвидира международния контрол над територията й, установен със съглашението Сайкс – Пико (между двете световни войни Англия ще бъде главната сила в района, както като военно присъствие и политически контрол, така и като икономически позиции). В по-голяма или по-малка степен, декларацията е мотивирана от британските имперски интереси, “ осигуряващи Палестина като защитна стена за британските позиции в Египет и като сухопътна връзка с Изтока. “ /Тилман, С., цит. стр. 17 Калчева, Д. “ САЩ и арабско-израелският конфликт “/ Тясно хуманитарният на пръв поглед смисъл на декларацията не може да прикрие по-далечните стратегически цели на английското правителство – да се стабилизира чрез широкомащабна еврейска имиграция влиянието на Англия в район, където нейните интереси са подложени на риск. Не след дълго, през 1922 г., на Англия ще бъде даден мандат от Обществото на народите върху територията на Палестина. За ционистите декларацията разтваря вратите за еврейската имиграция в “обетованата земя “ и дава възможност за разширяване на понятието “ еврейски национален дом в Палестина “, идентифицирайки го с еврейска държава.
Еврейската имиграция в Палестина се развива на четири етапа. Първата вълна започва с установяването на английския мандат над Палестина и продължава до 1933 г. Този първи етап е време на известно разочарование за ционистките лидери, тъй като потокът от заселници не надхвърля 10 000 души годишно и не оправдава очакванията им за мащабност на процеса. Положението рязко се променя след идването на Хитлер на власт – подложени на жестоки гонения от нацистите, реалната заплаха за физическото оцеляване ще принуди десетки хиляди евреи от Германия, а по-късно и от Австрия и Чехословакия да напуснат Европа и да се отправят към Палестина. Непосредствено преди избухването на Втората световна война, Великобритания публикува документ, станал известен като “ Бялата книга “, в който обявява официално становище за политиката си в Палестина. Новата политическа линия е опит на британското правителство да подсили разклатените си позиции на първостепенна западна сила в региона. Изготвена от комисия, на която е възложено да предложи мерки след сблъсъците от 1929 г. и протестите на арабите в Палестина, “ Бялата книга “ препоръчва да се ограничи получаването на земя от евреите и да се спре притока на имигранти евреи. Правителството ограничава потока да 75 хил. имигранти и поставя срок 1944 г. за приключване на процеса. Въпреки наложените ограничения, в навечерието на Втората световна война, еврейската общност в Палестина вече надхвърля половин милион души. Започването на войната, белязала ХХ век с една от най-срамните страници в човешката история – масовото изтребление на евреи в “ лагерите на смъртта “ (по различни данни – до над 6 млн. души) - намалява чувствително броя на имигрантите – до около 16 000 годишно. Четвъртата имиграционна вълна протича в първите следвоенни години. Основното й ядро са оцелелите от унищожение в Европа евреи.
Приетите с “ Бялата книга “ ограничителни мерки върху имигрантския поток и засилващите се преследвания на евреи в хитлеристка Германия предизвикват преориентацията на ционизма към нов покровител – САЩ. През 1939 г. група сенатори публично протестират срещу ограниченията върху имиграцията на евреите в Палестина в тази критична за тях ситуация. Насочването на ционисткото движение към САЩ отразява както измененото съотношение на силите в Близкия изток, така и новата роля на САЩ в световната политика. Завоят е направен на конгреса на ционистките лидери, проведен през май 1942 г. в хотел “Балтимор “ в Ню Йорк и приема т.нар. Балтиморска програма, провъзгласяваща стремежа към създаване на еврейска държава.
Изходът от Втората световна война превръща Съединените щати в първостепенна по важност военна и икономическа сила. В съответствие с новото си положение, САЩ пристъпват към преразглеждане на външната си политика и в частност, на политиката си в Близкия изток.

Целият материал: