Филиал Смолян
по
ФИЛОСОФИЯ
НА ТЕМА : ЖАН ЖАК РУСО И ИДЕЯТА ЗА „ОБЩЕСТВЕНИЯ ДОГОВОР”
Изпълнил : Възложил :
Специалност :
Фак.№ :
Гр.Смолян 2012
“Човек е роден свободен, а пък навсякъде е в окови.”
Един от видните мислители на 18в.е Жан Жак Русо(1712-1778г.).Той поставя по нов начин проблема за отношението между разума и чувствата. Роден е на 28 юни 1712г. в Женева.Огромно влияние върху развитието на младия Русо оказва баща му – Исаак Русо,който е часовникар в Женева.Той научава Жан Жак да чете още в ранно детство.На тринайсет години Жан Жак Русо започва работа като чирак при един гравьор, когото напуска след спор, обвинен в някаква дребна кражба, скита, сменя различни работи, но не престава да се самообразова, като чете разностранна литература. Като младеж са му били близки идеите на демократичните слоеве на френското общество. Русо остава верен цял живот на прогресивните демократически идеи.
През 1731год. Русо посещава за първи път Париж.От това си посещение, обаче,той не остава очарован. Шокира го резкия контраст между богатство и мизерия, изисканите обноски и борбата за оцеляване. Жан Жак Русо твори по време, когато погледът върху западноевропейската история през 18в. разкрива следната картина : Англия, която през 17в. преживява две революции- от 40-те и 80-те години,-е основна икономическа и политическа сила на континента.За разлика от „бритите и саксите”,народите от континентална Западна Европа почти през целия 18в. са в „предреволюционен сън”. Разбира се,принципите за свобода и равенство на хората,провъзгласени и частично осъществени в Холандия и Англия,оказват влияние върху социалната мисъл и в другите страни.Във Франция тези идеи се възприемат,доразработват и използват от идеолозите на „третото съсловие” като теоретични основания за предстоящите революционни промени.
Третото съсловие е основа на „великата епоха във френската история”, която в края на 18в. и началото на 19в. превръща Франция във водеща държава.Тя се нуждае от велики мислители,обединени около принципите на Просвещението.Идеите за обществото,държавата и природата трябва да оправдават пред съда на разума правото си на съществуване или да изчезнат във „всепоглъщащата паст на времето”.Важно място в този „съд над остарялото и негодното” заемат Монтескьо и Русо .
Жан Жак Русо с право е смятан за първия голям модерен политически мислител. От Платон Русо възприема някои по-широки философски и етически възгледи, определящи политическата му теория. Това е например убеждението, че политическото подчинение е предимно етически проблем, а след това въпрос на закона или властта. От Платон идва и основната предпоставка че общността, а не индивидът е главна морална ценност и основен политически субект.
От тази гледна точка Русо се противопоставя на индивидуалистичната политическа философия в лицето на Хобс и Лок. За тях действащият мотив е личният интерес и всичко принадлежи на индивидите – естествените права, собствеността, способността да общуват, да се пазарят, да сключват спогодби, да образуват държава.
Русо задава въпроса откъде индивидите вземат всички тези способности, ако не от обществото. Според него само вътре в обществото може да има индивидуалност, свобода, личен интерес, договори и съглашения, вън от обществото няма нищо ценно, нищо морално или политическо. От обществото индивидите черпят своите възможности и в него извършват дейностите си, там те стават човеци. Затова основната морална и политическа категория е не човекът изобщо, а гражданинът.
Тази основна теза на Русо изисква анализ на основните за теорията на естественото право понятия като “естествено състояние на индивидите” и “естествен човек”. Русо отбелязва, че естествената свобода на човека се състои в това, че той не е като животните прост обект в ръцете на природата, нито пък е подчинен на волята на друга личност. Доколкото всички хора еднакво притежават естествена свобода и доколкото природата се грижи за всички тях. Според Русо нищо не е по-благородно от човека в неговото примитивно (естествено) състояние.
Русо дава различни обяснения за прехода от дивачеството към обществото и потисничеството. Но най-важното от тях е, че прокламираната собственост върху земята е причина за нещастията на човечеството. Идеята на Русо за частната собственост като първопричина за възникване на гражданското, на политическото общество е забележителна. А възгледът му за естествената доброта на човека е противоположен на християнската доктрина за първородния грях. Не неподчинението и безбожието са причинили нещастията на човечеството, а неестествените социални уредби, които предизвикват неравенство, несправедливост, загуба на свободата и последвалото ги деградиране на цивилизованото човечество.
Още в първото си произведение, написано през 1730 г., неголямо по обем, но значително по съдържание произведение – в дисертацията, която отговаря на въпроса съдействало ли е възраждането на науката и изкуството за пречистване на нравите – Русо посочва смисъла на борбата, която се води между хората в обществото. Той вижда причината на тази борба в това, че едни са твърде богати, други извънредно бедни.
Той сочи частната собственост като причина за общественото неравенство и обяснява процесите на хората с разлагащото влияние на частната собственост и предизвикваните от нея обществени отношения.
Като идеолог на дребната буржоазия Русо не е могъл правилно да осъзнае причините от феодалната експлоатация на трудещите се и да намери пътя на нейното премахване. Той внимателно се вглежда в живота на народа, наблюдава изключително тежкото положение на селячеството, процеса на обезземляване на селяните във Франция и натрупването на едрата поземлена собственост у манастирите и аристократите. Но изхода от създалото се положение Русо съвсем не намира в освобождаването на селячеството от икономическия и политическия гнет, а в премахването системата на експлоатацията във Франция. На съществуващият строй на неравенство и бедност Русо противопоставя своя утопически идеал за общество, състоящо се от равноправни дребни собственици. Пътят за неговото осъществяване той вижда в пропагандирането на своя идеал, като отговарящ на принципите на справедливостта.
От справедливостта са изведени свободата и щастието на народите. Понятието щастие е твърде неопределено и от различните представи за щастието се раждат различни политически принципи.
В областта на изучаването на природата Русо изказва също редица прогресивни идеи. Русо проповядва любов на човека към природата. Той се опитва да изведе цялото познание от усещанията, да го свърже с живота, с практическите интереси на хората. Русо се бори с религията и църквата, но едновременно той обожествява човешкия разум, смята го “за висше същество”. В своята естетическа теория Русо установява противоречие между изкуството и науката, от една страна и чувствата, интересите на народните маси - от друга. Неговото твърдение, че развитието на изкуствата е съдействувало за влошаване на нравите, съвсем не значело, че той отричал положителното значение на изкуството за обществото. Русо се обявявал срещу съвременното му издребняло и безсъдържателно феодално изкуство.
В своето съчинение “За обществения договор” Русо се стреми да намери такава форма на асоциация на хората, която би защитавала и пазила имота на всеки член на обществото и би давала възможност на всеки човек, обединен в своята дейност с други хора, да се подчинява само на самия себе си и да остава свободен, какъвто е бил в естественото състояние. Русо се бори за демократическо обществено устройство, като излиза в защита на свободата и равенството. Идеалът за демократическо буржоазно устройство намира ярък израз в неговите съчинения. Многобройните по-късни прояви на буржоазно-демократичните социолози и историци се опират до голяма степен върху съчиненията на Русо.
Според Русо хората трябва да се вземат такива, каквито са. А изходното условие е, че “човек се ражда свободен, а пък навсякъде е в окови”. За Русо всички цивилизовани хора са във вериги и това се отнася не само за експлоатираните трудещи се, но и за самите господари. Проблемът е да се намери форма на асоциация, която ще защитава и пази с цялата обща сила личността и благата на всеки асоцииран и в която всеки ще остава свободен както преди. Проблемът се решава с обществения договор, чрез който всеки индивид доброволно връчва на общността цялата си власт и всичките си права.
По същество общественият договор е своеобразен юридически акт, посредством който се учредяват държавата и правото. Общественият договор е съглашение на всички. Народът встъпва в съглашение сам със себе си. Общественият договор по силата на своя произход трябва да бъде справедливо. Договорът е ненарушим.
Общественият договор се нарушава, когато една от страните не спазва неговите предписания или когато договорът не ги задоволява. Но според Русо народът се договаря сам със себе си, следователно другата страна не съществува. Другата страна се оказва управителите, на които суверенният народ поверява управлението. Така общественият договор се допълва с договор между суверенният народ и управителите.
Според Русо общественият договор открива пътя на една нова свобода поради уникалната природа на публичната личност, формирана от свободните воли на индивидуалните личности. Корпоративното същество, създадено от частните индивиди притежава обща воля, която е единствен източник на всички справедливи закони. Основното качество на общата воля е винаги да изисква и декретира истинска свобода за всички. Съвсем естествено изниква въпросът как подчинението на една воля може да означава свобода? Отговорът е, че общественият договор, в който всеки от нас поставя своята личност и властта си във върховно разположение на общата воля, създава неотменим, неделим и безпогрешен суверен, чиито команди са действително освобождаващи закони. Според Русо хората дължат справедливостта и свободата си единствено на закона, който е единствен орган на волята на всички и който установява равенството между хората. Това, което човек губи с обществения договор е естествената си свобода, но печели гражданската свобода, т.е. подчинението на закона, което ние предписваме на себе си. В изпълняване диктата на общата воля по такъв начин личността всъщност се подчинява на себе си. И тъй като подчиняването на своята истинска воля, вместо това на простите инстинкти и желания, е истинската морална свобода, белегът на хуманността, човек по този начин е свободен в подчиняването си на суверенната обща воля и несвободен в неподчиняването.
Индивидуалната воля се покрива с общата само когато индивидът се волеизявява коректно, т.е. когато желае не от гледна точка на своя частен интерес, а в съгласие с общия интерес. Само тогава волята му ще е идентична не с нечия частна себична воля, а със суверенната, некорумпирана, неделима воля, която е единственото и достатъчно условие за усъвършенстване на човечеството. Общата воля не е волята на мнозинството. Тя не може да бъде непосредствен емпиричен факт, установяван с прост изборен вот. Общата воля обхваща само общия интерес, докато волята на мнозинството и дори волята на всички вземат предвид частния интерес и така не са нищо повече от сума на особени воли.
В учението на Русо за обществения договор могат да се забележат редица неясноти и противоречия. В него, например, няма място за правата и властта на правителството, тъй като последното е просто агент на народа и е лишено от независима власт, следователно не може да бъде субект в договора. Противоречия съдържа и знаменитият парадокс на свободата. В ,,Обществения договор” Русо пише, че ако някой откаже да се подчини на общата воля, той ще бъде принуден със сила към това, т.е. да бъде свободен. Допуска се, че когато човек желае нещо различно от това, което социалният ред му дава, той е просто капризен и сам не знае своето собствено добро, поради което трябва да бъде потискан. Насилването на човека да бъде свободен е всъщност само смекчен начин да го направиш сляпо подчинен на силната партия. Теорията на Русо за общата воля отнема на правителството всякакви права. Суверенитетът принадлежи само на народа като корпоративно тяло. Това изключва всякаква форма на представително управление, доколкото суверенитетът на народа не може да бъде представляван. Единственото свободно правителство в този смисъл е пряката демокрация, в която гражданите участват в общо събрание. Основният недостатък на тази теория е прекалената и абстрактност, откъсването и от политическата действителност. Русо изобщо изключва партиите и борбата за власт от политиката – така политическата дейност остава без реално съдържание.
Деспотическото управление унищожава обществения договор. Когато деспотите или правителствената власт присвоят суверенитета, тогава общественият договор е разкъсан. Суверенно право на народа е да унищожи всеки договор, който отнема неговата свобода и естествени права. Всъщност освобождаването от деспотическо управление означава призив към въстание. Но правото на народа да отхвърли деспотическата власт Русо заменя с църковна проповед. Църквата е обявила властта за свещена и неприкосновена, на което поданиците са длъжни да се подчиняват. С доводите на църквата Русо отнема това, което провъзгласява за суверенно право на народите.
След изброяване отрицателните последици от възникването на гражданското общество, създадено въз основа на обществения договор, Русо стига до скептичното заключение относно неговото възникване и съществуване. Всички бедствия, които произлизат от създаденото гражданско общество, не биха съществували, ако хората “бяха си запазили своята първоначална свобода”. Общата воля в политическото учение на Русо е органически свързана с народния суверенитет, разбиран като форма на нейното изразяване.
Общественият договор като съгласувана воля на всички в политическото общество узаконява народния суверенитет, изразяван от общата воля.
Русо и днес продължава да оказва значително влияние върху либералната мисъл, подчертавайки духа на равенството, съзнанието за морални обществени ангажименти и необходимостта от политическа система, в която всеки да може да действа свободно и отговорно.
Жан Жак Русо и идеята за „обществения договор”.rar- (11.67 KиБ) Свален 21 пъти