Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Херберт Маркузе- Едноизмерният човек

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с философията.
Антична философия, средновековна философия, съвременна философия, метафизика, онтология, епистемлогия, етика, полтическа философия, естетика, логика, философия на езика, философия на науката, рационализъм, емпиризъм.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Льо
Луд за връзване
Луд за връзване
Мнения: 13886
Регистриран: нед мар 10, 2013 09:19
Репутация: 47104
пол: Мъж
Местоположение: Пловдив

Херберт Маркузе- Едноизмерният човек

Мнение от Льо »

При управлението на едно репресивно цяло, свободата може да бъде превърната в могъщо средство за Господство.
Свободния избор на господари не премахва господарите или робите.

Херберт Маркузе- Едноизмерният човек

Херберт Маркузе е роден на 19 юли 1898 г. в Берлин, Германия. Има еврейски прозиход. Като студент във Фрайбург става член на Социалдемократическата партия. Дипломира се през 1922 г. Той е един от основателите на Франкфуртския институт за социални изследвания. След идването на Хитлер на власт заминава за Женева, а през 1934 г. емигрира в САЩ. Преподава в Колумбийския университет. По време на войната работи в американското военно разузнаване като експерт, а след завършването и възглавява Централноевропейския отдел на Службата за разузнавателни изследвания. Връща се на преподавателска работа от 1951 г. в Колумбийския университет, а до 1954 г. - в Харвард. Преподавал е и в други американски университети, като Калифорнийския университет в Сан Диего (1965 - 1976), където след пенсионирането си е посочен за заслужил (emeritus) професор. Умира на 29 юли 1979 в Щарнберг, Германия.
Името на Маркузе нашумява особено много във връзка със студентските вълнения от 1968 г. То става знаме на левичарски настроените студенти. Маркузе е сред най-видните представители на Франкфуртската школа

"Извори на социологията"; проф. Г.Фотев

На български език са преведени следните текстове на Маркузе: Ерос и цивилизация, Христо Ботев, С., 1993; и Едноизмерният човек, Христо Ботев, С., 1997.
Основните му интереси са към социалната теория и марксизма. Влияе се от Кант, Хегел, Киркегор, Маркс, Ницше, Фройд, Хусерл, Хайдегер, Лукач.
По време на революционните събития в Германия през 1918г. за известно време Маркузе се присъединява към лявото крило на социалдемокрацията. Според него едноизмерната мисъл систематично се подкрепя от онези, които правят политиката, и техните доставчици на масова информация. Техният свят е населен от самодоказващи се хипотези, превръщащи се в диктати.
Според Маркузе движеща сила на социалните изменения са аутсайдерите (преследвани национални малцинства, безработни и др.) и радикалните слоеве на студентите и интелигенцията. Възгледите му са разновидност на постиндустриалния романтизъм.
Социалната рефлексия е основен акцент в теоретичните търсения на Маркузе като един от създателите на критичната теория на Франкфуртската школа. Маркузе датира зараждането на критичната теория към първата половина на XIX век но смята, че през XX век нейните понятия са изгубили своята опозиционна острота по отношение на обществото. Обществото по различни начини е надраснало революционните някога противоречия и е трансформирало тези антагонистични сили. То е станало тоталитарно, в специфичното разбиране на Маркузе - терористично, икономически координирано общество, т. е. обществото е лишило всички критични идеи от опозиционност, вграждайки ги в своето функциониране. Основа на саморегулирането на съвременната индустриална цивилизация вече не е репресията, не е потискането на влеченията и потребностите на мнозинството, а формирането на стандартни, илюзорни потребности, привързващи индивида към съвременното общество, потребности, които Маркузе нарича репресивни. Поради това индивидът се лишава както от онтологична, така и от морална основа, върху които би могъл да изгради не само своя автономия, но и своята способност да противостои на тоталността в лицето на едно вече действително цялостно структурирано общество. Така например, ако в Ерос и цивилизация Маркузе разглежда създаването на репресивната цивилизация, то в Едноизмерният човек вниманието вече е насочено към интерпретация на състоянието на човек в съвременното индустриално общество. Според Маркузе в основата на съвременната развита индустриална цивилизация лежи определен исторически проект - отношението на човека към света, определящо както неговото мислене за света, така и дейността му в него и това е технологичният проект или технологичната рационалност. Доминиращо в отношението на европейския човек към природата е стремежът да я покори, промени и приспособи към удовлетворяване на своите потребности. Но този стремеж се обръща и срещу самия човек като част от природата. И това е същността на ирационалността на репресивната рационалност, пораждаща непредвидими катастрофални последствия както за самата природа, така и за човека. Катастрофичното развитие на технологичната цивилизация е заловено също и в това, че то унищожава шансовете за алтернатива, тъй като прави човека неспособен да се откаже от благата, предоставяни от тази цивилизация. Самата мисъл за възможен отказ от тези блага, от задоволяването на илюзорните потребности изглежда на съвременния човек катастрофична. Така не за първи път сферата на политиката става сфера, където се прави опит да бъдат решавани философско-теоретични противоречия, което обяснява търсенето от Маркузе на радикални средства и политизираността на неговите текстове.

Специфика на модерната свобода

Модерният начин на живот не просто променя съдържателните определения на обществото, регулативните механизми и индивида. Най-важното е, че радикално се променя “относителната тежест”, структурната значимост на всеки един от тези условно разграничени аспекта на човешкия живот. Затова и тяхното представяне налага промяна в последователността.
На първо място конкретният човешки индивид става реална отправна точка, около която се гради социалният живот. Това не означава само индивидуализация на социалния живот. Обратното, съществено става това, че личният живот на човека получава една значителна самодостатъчност и самоценност.
Индивидът в една решаваща степен става самодостатъчен. Тъй като сигурността на живота е, в общи линии, гарантирана, то най-важният проблем вече не е оцеляването, а живеенето – начинът на живот и качеството на живота. С личните си ресурси индивидът може да осигури условията си за живот и този принцип радикално атомизира човешкото общежитие. Индивидът е станал съществен със своята отделност и се е превърнал действително в атом, т.е. неделим по-нататък отвъд неговото уникално “Аз”. Но пък индивидуалността се универсализира - всеки човек става носител на лична индивидуалност и така, в тази си индивидуална равноправност, всички хора стават равноценни.
Модерният човек рационално-целесъобразно премисля и планира поведението си; за него употребата на разума е станала всекичасна привичка, защото “войната е импулс, търговията е пресмятане”.
Независимостта на човека става важна, когато той има основания да излезе извън предписаното поведение. Само този, който може да извлича полза от употребата на независимостта си, я цени. Само продуктивно употребяващият личната си воля човек забелязва посегателствата над нея.
От друга страна обаче, сдобилият се с неприкосновен личен живот модерен индивид изцяло потъва в неговите грижи. Бремето на тези грижи няма на кого да бъде прехвърлено щом вече няма роби. Модерният човек се оказва обречен да превърне себе си в инструмент за създаване на средства за живота си. Така че, ако, от една страна, чрез предприемаческата си активност личността е станала свободна, то, от друга страна, тя изцяло сякаш се разтваря в утилитарната си дейност.
Модерната свобода е свобода от предписаност на поведението, но е свобода за себе-употреба.
Но пък и тази втора страна на модерното съществуване има своя “друга страна” - чрез себе-употребата си, индивидът получава средства за множащи се удоволствия. Освен това обаче възниква и благодатта от себеутвърждаването в съзидателните дела. Земното щастие става мислимо и не просто като постижимо, а като норма и мяра на човешкия живот.
От този живот няма излизане, той е постоянният хоризонт на индивидуалното съществуване. Прозаичното всекидневие, разчекнато между производство и потребление, е попрището на индивида, където той “се занимава със своите сделки, със своите начинания, с добитите и преследваните облаги”... В този смисъл, още на това сравнително едноизмерно равнище откриваме неотстранима вътрешна противоречивост на модерния човек (Х. Маркузе - Едноизмерният човек).
От една страна, той е станал действително свободна инстанция на своето поведение. Той е основанието и “господарят” на своя живот, станал е субект, създавайки сам себе си, както казва големия български социолог Ив. Хаджийски, “дращейки с кървави нокти по стръмния път на живота”.
От друга страна, целият му живот във всекидневието е сякаш лишен от автентичност. Собственият живот е върволица от социално определени роли. Индивидът може да ги играе съзнателно или не - и в качеството му на производител, и в качеството му на купувач, и в качеството му на получател (ползвател) на добитите облаги.

Биографични данни

 Маркузе е роден на 19 юли 1898г. като първи син на заможен еврейски текстилен фабрикант.
 1916г. Във връзка с военните събития Маркузе полага изпит за завършване на гимназия и го вземат войник
 1917-18г. Член на Независимата Социалдемокритическа партия (USPD).
 1919-23г. Следва литературознание и философия в Берлин и Фрайбург/Брисгау. Промовира във Фрайбург с дисертацията: Der deutsche Künstlerroman.
 1923-29г. Работи като книготърговец и издател в Берлин.
 1929г. Връщане във Фрайбург, за да продължи следването си при Е. Хусерл и М. Хайдегер.
 1932г. Маркузе с помощта на Хусерл става сътрудник на Бюрото в Генф на Института по социални изследвания, след като един опит за хабилитация при Хайдегер се проваля.
 1934г. Емиграция в САЩ, сътрудничество с преместилия се също в Ню Йорк Институт по социални изследвания до 1942.
 1942-50г. Ръководител на Office of Strategic Services във Вашингтон, американското служба за контрашпионаж, по-късно ръководител на отдела за Европа.
 1950-52г. лектор по социология и Senior Fellow към руския институт на Колумбийския университет в Ню Йорк.
 1952-54г. Senior Fellow към Руския изследователски център на Харвардския университет в Кеймбридж Мас.
 1954г. Професор по политически науки към Brandeis-University в Уолтъм Мас.
 1964г. Покана да ръководи катедрата по социална философия към Калифорнийския университет в Сан Диего.
 1965г. Хоноруван професор в свободния университет в Берлин.
 На 29 юли 1979г. Маркузе умира по време на пребиваване в Щарнберг, Германия.

Теорията на Франкфуртската школа смята, че човешкото общество има 3 периода на развитие: варварство, когато слепите природни сили властват върху човека; история на западната цивилизация, когато човек се опитва да властва върху природата чрез овладяване и господство. При овладяването човек разгръща своите сили за да достигне до хармония с природата. При господството има тотално налагане на волята на човека върху природата.
В края на 19 и началото на 20 век вместо да се реализира либералния капитализъм и човек да овладее природата, човек реализира господството като принцип на социалната действителност. Оттук се реализира и страшната социално ситуация, която води до третия етап – манипулираното общество. при него господството но човека над природата създава невиждани гигантски сили – икономика, бюрократичен апарат, идеологии. Хората живеят в едно общество и започват да се подчиняват на силите, които те са създали. Човек е обезличен в това общество, той е кръгла нула (“Едноизмерният човек” – Х. Маркузе). Това е станало, защото човек е създал поробващи го безлични сили. Бъдещото общество е обществото но великия отказ, то ще бъде на аутсайдерите, те ще бъдат онези, които ще разрушат тази зависимост.
Идеализмът като убежище - „Идеализмът” беше подходящ за философската мисъл, защото понятието за примата на мисълта (съзнанието) също така и показва безсилието на мисълта в емпиричния свят, който философията надхвърля и коригира в мисълта. Рационалността, в името на която философията изостави своите оценки, получи онази абстрактна и всеобща „чистота”, която я направи неподатлива за света, в който човек трябваше да живее. С идеализма философията рядко се измъчваше от горчилките на човешкото съществуване”.
(Х. Маркузе - Едноизмерният човек)


Творчество и идеи

Херберт Маркузе и други хора от Франкфуртската школа на критическата теория или повлияни от нея,мислят внимателно за връзката между несъзнаваното и историята. Може да се твърди, че по-голямата част от работата на Теодор Адорно, Макс Хоркаймер и Ерих Фром (поне през 30-те години) се отнася до границата между природата и културата и въпроса за втората природа. Те, и най-пространно Херберт Маркузе, се занимават с “психологичните препятствия, които стоят на пътя на смислените обществени промени” (Jay, 1973 pp. 107), а Хоркаймер е пределно ясен по отношения на дълга, който има към Фройд работата на Франкфуртския Институт за Социални Проучвания: “Неговата мисъл е един от основополагащите камъни, без които собствената ни философия не би била това, което е” (pp. 102). Книгата на Маркузе “Ерос и цивилизация: философско изследване на Фройд” (1955) е опит да бъдат изследвани допусканията, приети в “Цивилизацията и неудовлетворението от нея” от гледна точка на нео-марксистките идеи за човешката природа като относително социален феномен, състав от социални отношения. В тази и други ключови творби - особено в “Едноизмерния човек: идеология на индустриалното общество” (1964), “Есе за освобождението” (1969а) и “Пет лекции: психоанализа, политика и утопия” (1970) - той прави критика на психологията и социалната наука, която според мен, няма равна на себе си по отношение на проблемите на човешкия дух в съвременното общество по своя обхват и проницателност сред писателите от втората половина на века. За настоящите ми цели, не е подходящо да правя цялостно изложение на аргументите му. (Например, за разлика от много хора, които се ползват от Фройд за идеи от социалната сфера, Маркузе се стреми да придаде дължимата тежест на нагона към смърт, деструктивната страна на човешката природа.)
Маркузе предлага набор от концепции, които имат два елемента (Marcuse, 1955, гл. 2). Първият е универсален за човешката природа, докато вторият е исторически релативен. От време на време той сякаш казва, че първият елемент също е исторически релативен по отношение на много по-голям времеви обхват, но в работата му този проблем остава неразрешен.
На първото ниво имаме, например, принципа на реалността, така както е зададен от Фройд. Но Maркузе добавя един друг елемент, който се променя с времето и е резултат от конкретни исторически формации и случайности. Той нарича това “принцип на полезното действие” (производителността), мярка за изискванията за производителност в образованието и в работата, който се променя, когато например фабричната система заменя надомния труд или автоматизацията заменя по-ранните версии на монтажните конвейри. В едно по-справедливо и егалитарно общество, в което съревнованието за оскъдните ресурси е до голяма степен редуцирано или премахнато, аспектът на “полезно действие” ще намалее радикално, може би до степен на изчезване. И все пак, така както стоят нещата, силите, които се стремят да ни убедят, че необходимостта да се подчиним на изискванията на свръх-експлоатацията е “реалистична.” Maркузе иска да признае необходимостта от реализъм и да запази правото да предвижда по-добро общество, без да взима под внимание усещането за неотменима неизбежност на настоящото. При съществуващия ред на нещата, това колко усилено работят хората е резултат от социална и икономическа система, която той ненавижда. Производителните норми се определят от мотива на печалбата. При една различна система (не като тези, които доскоро действаха в Източна Европа, които той също ненавижда), трудът би могъл да бъде много по-малко отчужден - по-малки изисквания за изпълнение на норми, за производителност според търсенето.
Един втори пример за концепциите на Maркузе, които имат както универсален, така и исторически елемент, е свързан с изтласкването, основен механизъм на несъзнаваното. Той изтъква, че в определени общества степента на изтласкване драматично нараства, като така води до изискване на “допълнително изтласкване”, което, подобно на принципа за полезно действие - е исторически релативно. Това е едно от важните неща, които занимават Франкфуртската школа, тъй като те се опитват да разберат психо-социалния феномен на фашизма в Европа, който ги изпраща в изгнание и на крайния конформизъм в Америка, при който търсят убежище и където Маркузе остава до смъртта си през 1979г. Мощните сили на авторитаризма и конформизма действат и в двете общества, макар и да се привеждат в действие по различен начин. Нещо повече, Маркузе пръв сред левичарите критикува ортодоксалния комунизъм. Неговата творба “Съветският марксизъм” (1958), заедно с “Ерос и цивилизация” и “Едноизмерния човек” е ключов текст за студентите - радикали и “Новите леви” от 60-те години, които искат да възродят идеалите на една неопетнена идея за комунизъм без да трябва да приемат или защитават сталинизма или дори, в много случаи, ленинизма.
Маркузе не е защитник на левия либерализъм от типа “да става каквото ще”, който много хора свързват с това движение. Той говори мъдро и предупредително за сублимацията и десублимацията, което може да се приложи в частност към така наречен





Целият материал:
Херберт Маркузе- Едноизмерният човек.rar
(23.05 KиБ) Свален 41 пъти
Прочетено: 1306 пъти
"Много трудно се обяснява на глухи, показва на слепи и спори с идиоти"
Нова тема Отговори

  • Подобни теми
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение

Върни се в “Философия”