"Бягство от свободата" - Ерих Фром

[Kotkata68]

УНИВЕРСИТЕТ ПО АРХИТЕКТУРА, СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ

“Бягство от свободата“
Ерих Фром


Ерих Фром е световноизвестен немски философ, психолог и психоаналитик. Член е на Франкфуртската школа на критичните мислители. Фром изследва човешката природа и я определя като същностна динамична и диалектична. Същественото в човека е неговата способност да действа свободно и да разбира любовта като обективно единство. Трудовете на Фром са забележителни със своите социални и политически коментари, както и със своите философски и психологически опори. Неговата първа творческа работа е „Бягство от свободата“, публикувана през 1941г.
Свободата е висша ценност и важна категория в аксеологията. Свободата е характерна за съществуването на човека и съдържанието й се изменя в зависимост от това, доколко той се чувства и възприема като независимо, самостоятелно същество. В човешката история, централно място заема желанието и борбата за свобода (духовна, икономическа или политическа). Борейки се за собствена независимост, хората се борят изобщо за освобождението на човека, това ги обединява, създава една мечта, един идеал. Мнозина са загинали в името на свободата с убеждението, че е по-добре да загинеш, отколкото да живееш в робство. Смъртта в името на свободата е най-голямото признание за падналите. Човекът премахва външното господство (природата, църквата, абсолютната държава и това, като че ли е единствено условие за постигане на заветната цел : свобода на личността.
„Бягство от свободата“ на Ерих Фром представя идеята му че oсвобождаването от физическите ограниения превръща свободата в тежест, непосилна за възможностите на човека, от която той се опитва да избяга. Свободата не е само отсъствие на външен натиск, но и присъствие на нещо стойностно в човека, без което тя не може да бъде постигната. Колкото повече свобода човек постига при отделянето си от първичното, толкова по – добре разбира, че няма друг избор освен да се приобщи към света със спонтанността на обичта и труда си или да търси сигурност чрез нови зависимости от света, които ограничават свободата му.
Развитието на човечеството се характеризира с преминаване от съзнаване за единство на човека с природата и околния свят към съзнание за отделеността на човека от природата и различието му от другите хора. Дълго време човекът приема себе си като здраво свързан с природата, но постепенно той съзнава че представлява нещо отделно, различно. Процесът на съзнаване ( т.нар. „индивидуализиране“) е процес на прекъсване на първичните връзки със света. Тези връзки обаче му гарантират чувство за принадлежност, сигурност и ориентация, макар и да не позволяват на индивидуалността да се реализира. Такива са връзките на детето с майка му, на члена на първобитното общество с рода му, на средновековния човек с Църквата и т.н. При достигане на пълно индивидуализиране човек се освобождава от първичните връзки и се изправя пред нова задача: да се ориентира в света и да намери нови форми на сигурност.
Със индивидуализирането си човек съзнава себе си като една малка нищожна част от целия свят, той е различен от всички други и отделен от природата. Свободата му дава правото да избира, но неограничените възможности са причина за чувства на страх и несигурност. Индивидуализирането означава все по - голяма изолация, човекът се съмнява в собстената си роля по отношение на Вселената и в смисъла на живота си. Пораждат се чувства на безсилие и нищожност и пориви за отказ от индивидуалността, за превъзмогване чувството за самота и безсилие чрез сливане с външния свят, но е невъзможно да се върне назад в психологически план процеса на индивидуализирането. Зараждат се тенденции към бягство от подобен вид свобода и към подчинение на някакъв авторитет, гарантиращо изход от несигурността дори срещу загубата на свободата.
Според Фром свободата на съвременния човек има две страни. С индивидуализирането си човек става по – независим, уверен в себе си, но същевременно изпада в по – голяма изолация, самота и страх. На мястото на старите врагове на свободата, от които човек се е спасил, идват нови, различни по своя характер, но те не са външни ограничения, а вътрешни фактори, които възпрепядстват пълната реализация на личността. Хората са освободени от силите извън тях, но са заслепени от вътрешните ограничения и страхове. Фром говори за т.нар. отрицателна свобода („свобода от“) ,причина за отчуждението и самотата му, и позитивна свобода („свобода да“), свързана със способността на човек да живее активно и спонтанно да разбира същността на собствената си личност.
Чувството на изолация и безсилие не се осъзнава от съвременния нормален гражданин. То е засенчено от обичайното всекидневие на всеки човек. Но хората не могат да продължат да носят тежестта на „свободата от“ . Те трябва или да избягат от нея или да преминат към позитивната свобода. В усилията си да избяга от самотата и безсилието, човек е готов да жертва дори и собствената си личност като се подчини на нови форми на авторитета или като се приспособи към утвърдените образци. Пътищата пред съвременния човек са два: към „позитивната свобода“ – като свърже спонтанно жовота си със света на обичта и труда, чрез непринудена изява на своите емоционални и интелектуални качества. Другият път е бягството – отказ от индивидуалността, при който животът става възможен чрез надмогване на паниката.
Механизмите на бягството са авторитаризъм, деструктивност и автоматично подчинение (конформизъм).
Авторитаризмът е механизъм за бягство от свободата, който се характеризира с отказ от независимостта на личността и приобщаване с нещо или някого извън нея, с което се придобива липсващата и сила. Обща черта на авторитарното мислене е, че животът се ръководи от сили извън човека. Той търси нови „вторични връзки“ като заместител на изгубените първични зависимости. Най – важна особеност на авторитарния характер е отношението към властта, според която съществуват два типа хора: властният и немощният. Много ясни форми на този маханизъм са стремежът към подчинение и господство или с други думи мазохистичните и садистични наклонности у хората.
Мазохистичните наклонности се проявяват с чувство за малоценност, безсилие и нищожество. Оплакващите се от такива състояния показват зависимост от сили извън тях – от други хора, институции или от природата. Не се изтъкват, не правят това, което им се иска, подчиняват се на външните фактори. Мазохизмът е характерен с това че човек иска да се отърве от собствената си индивидуалност, да се обезличи. За мазохиста основният стремеж е да приведе съзнанието за собствената самостоятелност до нищо. Така конфликтът между желанието да бъде свободен и чувството за нищожност би бил преодолим. Лицето се стреми също да стане част от по – голям и по – силен фактор извън себе си.
При характери от същия тип се наблюдават и противоположните тенденции – садистични. Личността подчинява другите на себе си и упражнява абсолютна и неограничена власт над тях. Характерни за садистичните наклонности са експлоатацията, използването, ограбването, както и желанието да се причиняват страдания на другите. Мазохистът очевидно зависи от своя господар, но и садистът съшо зависи от своя обект. Садистът се нуждае от човека, който ръководи, защото от това произтича неговата сила. Садистът, както и мазохистът, губи своята собствена цялост и изпада в пълна зависимост от хората, които ръководи. Садистът израства, превръщайки друг в съставна част от себе си и придобива сила, която му липсва, ако е сам. Мазохистичните и садистични промени имат за цел да помогнат на личността в бягството и от непоносимата самота и безсилие. И при единия и при другия случай свободата и личността се загубват.
Деструктивността е различна от садизма, тъй като тя не се стреми към симбиоза, а към унищожаване на обекта. Човек приема, че може да се избави от собственото си безсилие по отношение на света, като го разруши. За разлика от садизма, който има за цел господството над другите, деструктивността цели премахването на всяка външна заплаха. Деструктивността в повечето случаи е неосъзната; използват се всякакви мотиви за да се оправдае. Деструктивността е опит за преодоляване на чувството за безсилие, защото целта и е премахването на всякакви обекти с които личността може да бъде сравнявана. Тя е и естествена реакция срещу страха.
Конформизмът се среща в повечето хора в съвременния свят. Личността изоставя собствения си характер и приема образа, възприеман от обществото. Тя става такава, каквито са всички останали и каквато те очакват, че ще бъде. Несъответствията със света изчезват, както и страха и чувствата за безсилие. Появява се феномена псевдомислене, псевдожелание и псевдочувство, когато човек приема чувствата, начина на мислене и желанията на обществото като свои собствени.Те не са истински за лицето, но то не може да осъзнае това и ги счита за свои. Псевдомисленето е подтиквано от рано. Още от първите учебни занимания на децата те са обучавани да възпроизвеждат мислите на някой друг, а не мисли породени от собствената им активност. По същия начин системата повлиява на техните чувства и желания. Резултатът е подмяната на собствената личност със псевдоличност и това поставя човека в напрежение и несигурност, понеже е загубил част от самоличността си. Индивидът е принуден да се подчини на общественото мнение. Обезличаването още повече подчинява човека. Той може да бъде сигурен за себе си само ако живее така, както другите очакват от него.
Ерих Фром не разглежда само отрицателната страна на свободата. В книгата му е изразена идеята че истинската свобода може да бъде постигната. Човек може да бъде свободен и независим без да се чувства самотен и изпълнен със съмнения. Това той може да постигне със собствената си реализация, с осъществяването на цялостната си личност. Позитивната свобода се състои в спонтанната, естествена активност на личността. Спонтанната активност изисква притежанието на едно важно качество в човека – свободна воля. Спонтанността е възможна само ако човек не подтиска съществени елементи от своето Аз. Най важните компоненти на спонтанната активност са обичта, като спонтанно утвърждаване на другите и труда, като творческа активност. Важното е процесът, а не резултатът.
В последните страници на книгата си Ерих Фром изразява отношението на човешкият характер към обществения процес. Въвежда понятието социален характер – общото в структурата на характера на мнозинството от групата и използва това понятие за обяснение на главните обществени процеси, които протичат по това време. Човешкият характер зависи от условията на живот, но въпреки това той притежава свой динамизъм, който е определящ фактор в еволюцията на обществените процеси.