Кой съм аз?

[Mozo]

Наистина, какво означава да се питаш така? Не “какъв съм” или “какво съм”, а тъкмо “кой съм”? Ако пък не се питаш кой си, за какво говори това? Изобщо как ти “звучи” един такъв въпрос? Чувал съм, че на някои хора подобен въпрос им изглеждал крайно… “претенциозен”. На други пък звучи съвсем естествено. Важно е да се разбере смисъла му. Ето нещо, което може да помогне на мнозина в тази насока. Това е един опит за насочване към автентичния смисъл на въпроса “Кой съм аз”…

“Кой съм аз?” - защо питам така? “Аз съм аз!” - има ли нещо за питане? Уж всичко е ясно, но дали е случайно, че отвреме-навреме или дори по-често пред мен се изправя този въпрос: “Кой съм?”? Нима някой друг се пита същото, каква е тази моя странност? А ако се опитам да отговоря - какво ли бих могъл да кажа? “Нищо” - тъп отговор на един също такъв въпрос…

“Аз съм нищо!” - какво е пък това? “Аз съм нищото, което може да бъде… всичко!” - какъв “остроумен” отговор?! Е, все пак е нещо, не е като да мълчиш и да немееш. “Аз съм нищо, но аз съм и всичко - поне за мен самия” - може ли да мисля така? За мен самия аз съм всичко на този свят - или поне съм “много”, “най-многото” - така ли е?

Действително, ако мен ме няма, то и нищо друго няма да има - за мен самия, разбира се. В този смисъл като че ли правилно казах: “аз за себе си съм всичко”. Има, естествено, и други “важни” неща, но аз, така да се каже, съм “най-важното”, единствено по рода си, незаменимо.

Ето там срещу мен стои някой друг. Той за себе си е едно “аз” - същото, каквото съм и аз за себе си. Ние двамата поотделно сме две “аз”, нещо като… “два свята”, настръхнали един срещу друг, “гледащи се под вежди”. Но, да речем, изведнъж ни хрумне “да експериментираме”: той да стане “мене”, а аз - “него”, един вид “да се разменим”, да си сменим “азовете”. Искам да кажа, че “той” става “аз”, а “аз” - “той”. И какво ще излезе от това? Нищо: аз пак ще съм си аз, а той - той. Нищо не се е променило. А дали няма да стане така, че аз съм… влязъл в неговото тяло, а той - в моето? Все едно, че сме си сменили “кожите” - възможно ли е това? Глупости, та нали той със своето “аз” ще замъкне всичко, включително и тялото си?! Нали и моето тяло е принадлежност на моя “аз”? Тогава какво би станало с нашия експеримент? Нещо като… “подухване на вятъра”, при което аз мълниеносно бих заел неговото “място”, а той, по същия начин - моето. Но как е възможно да се занимавам с такива глупости? Срамота, не е лошо да се стегна малко…

Аз съм някой - какво значи това? “Ня-кой” - какво ли е скрито зад тази дума?

Питам “кой си?”, отговарям: “някой”. Интересно - ако запитам “кое е това?”, имайки пред вид… дървото пред мен, никога не мога да отвърна: “Някой”, ще кажа - “нещо”. За мен обаче, надявам се, никой не може да отговори “той е нещо”, аз винаги съм “ня-кой”. Наистина, ако ме нарекат “нещо”, а не “някой”, аз ще се почувствам дълбоко обиден, все едно че са ме нарекли “дърво”. Или “маса”, да речем. Аз съм някой! - нима не звучи гордо?! Питат “кой?”, отговаря им се: “някой!”. Звучи внушително, един вид… “голяма работа е той!”. Всеки един човек, вероятно, е “някой”, независимо “какъв”. “Какъв” е второстепенно, незначително, важното е че си “някой”. Той е някой, е- хей! Е, могат да кажат: “той е никой”. Звучи обидно, нали? Прилича на “той е едно нищо!”. Дали обаче нямат някакво основание? Дали този, който са нарекли, осмелили са се да нарекат “никой”, няма… заслуга за това? Изглежда той е станал такъв “някой”, който можеш да си позволиш да наречеш “никой”. А обаче няма да допусна това. Както си искат да ме наричат, важното е, че аз в моите очи съм “някой”. При това “много важен”, “най-важния”, “изключителния”, “на никой не приличащия” и т.н. И ще бъда прав: друг като мен, същия, на тази земя няма! Аз съм единствения, за който мога да кажа “аз”! Малко ли е това?

Оказа се, че “много съм знаел за себе си”: я какви ги наприказвах?! “Аз съм…” наистина звучи “много тежко”. Това “съм”, прибавено към “аз”, увеличава “тежестта”. Един камък никога няма да може да каже “аз съм”. Но аз мога и го казвам непрекъснато. Излиза, че имам някакво специално предимство пред “другите неща”. Аз съм (и те, разбира се, са, но за мен!), а те “за себе си” не са. Те не знаят, че са, а аз зная. Тази котка тук “е”, но на нея не й пука за това. За нея би било същото и да не е, все й е едно, по очите й личи. Тя е само затова, защото аз съм благоволил да каже “е”. Само защото аз съзнавам, че тя е. За “себе си”, казах, котката нищо не знае и й е все едно дали е, или пък не е. Същото е и с камъка, вероятно същото е и дори с това безжалостно слънце, което пече, без да знае защо. А аз се грижа “да зная” и “чувствам” и заради него - и поради това се крия в прохладата на тази сянка, откъдето лукаво му се присмивам. Нищо че е толкова голямо и високо, аз и него превъзхождам. А съм повече и от слънцето: то за мен пече оттам! Аз съм “повече”, нищо че съм, всъщност, една “прашинка”, “невидима с просто око” - в сравнение с него. Но нали окото, което вижда, е моето? В това мое “съм”, различно от всичко останало, изглежда е скрита загадката. Всичко произлиза оттук…

“Съм”, “си”, “е” - думички, в които, струва ми се, се крие грамаден, потискащо колосален смисъл. “Съм” значи “ето ме”, “съществувам”, “има ме”, “налице съм”, “тук е моето аз”. Моят език почти нищо може да изрази ако ги няма магическите думи “съм”, “си”, “е”, “сме” и т.н. “Съм” значи “живея”, “съм” значи също “раз-личен съм от всичко друго”, “реален съм”, “съобразявайте се с мен, защото ида!” и т.н. Оказва се, че това “съм” е неизчерпаемо по смисъл, ако някога имам време и “настроение”, ще продължа да се вглъбявам в него. Но нали всекидневно аз най-вече само това правя: неотстъпно да “съм”, да ме има, да съм налице, тук и сега. Какво има повече да умувам: най-важното е, че съм!