Схоластика

[Mozo]

Схоластицизъм
Схоластичното интелектуално движение се разгръща в периода 1050-1350г. То се заражда в катедралните и манастирските училища, а по-късно,когато през 13в. възникват университетите, се оказва водещо в техните учебни програми. След 1050г. схоластиците изместват църковните отци като основни пазители на истината и титлата доктор става също толкова почетна, колкото е било обръщението отец в по-ранната история на Църквата.
Определение на схоластицизма- понятията схоластицизъм и схоластик идват от латински и произхождат от гръцката дума schole, означаваща мястото, където се провежда обучението. „Схоластици” се наричат учителите от двора на Карл Велики или от дворцовото училище, както и средновековните учени, които изследват религията с помощта на философията. Тези учени се опитват да докажат съществуващата истина с помощта на разума, вместо да търсят нова истина. Схоластицизмът може да се определи като опит за рационализиране на богословието с цел вярата да бъде подкрепена от разума. Богословието трябва да се разглежда от философска, а не от библейска гледна точка. Фактите на откровението трябва да се организират систематично, като се използва Аристотеловата детуктивна логика, и да се приведат в хармония с преоткритата тогава философия на Аристотел.
Причини за възникването на схоластицизма
Главната причина за появата на схоластицизма е преоткриването на Аристотеловата философия в Европа. Преводите на Аристотеловите текстове, направени от Авероес(1126-1198), великия арабски философ, достигат до Западна Европа през Испания ок.1200г. Приблизително по същото време на Запад се появяват и преводите на Мойсей Маймонид(1135-1204), известен еврейски равин и философ.
Друга причина за разрастването на схоластическото движение е интересът на новите ордени от просещи монаси към прилагането на философията при изследването на откровението. Тома Аквински, най-великият от всички схоластици, и неговият учител Алберт Велики са доминиканци, а Уилям от Окам и Бонавентура са фрацисканци.
По времето на Абелар университетът в Париж става водещ център на схолатицизма.
Съдържание на схоластицизма - Схоластиците се опитват рационално да организират една система от вече възприетите истини, така че тази цялостна истина, независимо дали е постигната чрез вяра въз основа на откровение или чрез разума на базата на философията, да може да образува хармонично единство. Средновековният ум се стреми към интелектуално, както към политическо и църковно единство. Преоткриването на Аристотеловата философия през 12в кара хората да се заемат с тази сериозна задача. За схоластиците фактите или съдържанието на техните изследвания са неизменими, достоверни и неопровержими. Те съсредоточават вниманието си върху Библията, каноните, изповедите на вярата, формулирани на вселенските събори, и съчиненията на църковните отци. Въпросът, който тези мислители се стремят да разрешат, е дали вярата произтича от разума или му противоречи.
Методология на Схоластицизма - Аристотеловата диалектика или логика е по-скоро дедуктивна, отколкото индуктивна и набляга на силогизма като средство на дедуктивната логика. Онзи, който следва дедуктивния подход, започва с една общоприета истина или закон, които не доказва, а приема за даденост. Той свързва този общ закон с даден конкретен факт и от връзката между тях извлича заключение, а то на свой ред се превръща в нов общ закон или истина, които трябва да се отнесат към нови факти. Общите истини на философията се извеждат от възприетото по откровение богословие. Като използват Аристотеловата методология, схоластиците се опитват да извлекат обосновани заключения с цел да разгърнат една хармонична система. Текстове от Библията, от съчиненията на църковните Отци, от каноните, от изповедите на вярата, приети на съборите, както и от папските декрети се свързват в логична последователност.
Школи на Схолатицизма – Философската рамка, в която повечето схоластици могат да се вместят се основава на гръцката философия и зависи от това, дали конкретният мислител следва общата позиция на Платон или на Аристотел по отношение на проблема за естеството на универсалиите (общите идеи) или същинската действителност, както и на връзката между вярата и разума.
Реализъм. Подобно на своя учител Сократ и на Аристотел, Платон твърди, че общите идеи, като църква и човек, съществуват обективно. За разлика от Аристотел, Платон смята, че тези унивесалии или идеи съществуват независимо от отделните човешки действия, които могат да се определят като истини, красиви и добри. Според Платон хората трябва да търсят истинската действителност отвъд този живот. По-рано Бл. Августин, а след това Анселм Кентърбърийски са водещите мислители, които прилагат това схващане към богословието.
Анселм Кентърбърийски(ок.1033-1109) е роден в Северна Италия, 1093г става архиепископ на Кентърбъри и дълготрайната му слава се дължи на интелектуалните му занимания е сферата на богословието. Разбирането на Анселм за връзката между разума и вярата е обобщено в твърдението: Credo ut intelligam („Вярвам, за да мога да знам”). Вярата трябва да бъде първостепенна, тя е основата на познанието.”Монолог за Божията същност” наистина е едно индуктивно доказателство, преминаващо от резултата към причината, за съществуването на Бога. Това доказателство, под формата на космологичен аргумент, може да се формулира така: човек разполага с много благ, на които се радва през живота си. Те са прости отражения на едно върховно Добро, от което е произлязло всичко.Съчинението на Анселм Кентърбърийски „Беседа за съществуването на Бога” е дедуктивно изведено доказателство за съществуването на Бога. Анселм пише, че в съзнанието на всеки човек е налице представата за едно съвършено върховно същество. Тази представа трябва да съответства на някаква реалност, която съществува обективно, тъй като създание, което не съществува, не пък би могло да бъде нещо, в сравнение с което е немислимо нещо по-велико. Тъй като човек не може да си представи по-велика идея от тази за Бога като съвършено Върховно Същество, Бог трябва в действителност да съществува. Макар тези и някои други интелектуални доказателства за съществуването на Бога да не са изцяло убедителни, тяхната стойност с времето става все по-голяма тъй като те показват на мислещия човек, че на практика нищо не може да се обясни, ако се отхвърли съществуването на Бога.
Умерен реализъм или концептуализъм. Аристотел се придържа към един по-умерен възглед за естеството на действителността. Той твърди, че общите идеи съществуват обективно, но не независимо от отделните обекти, а в тях или в съзнанието на хората. Този възглед през средновековието се обобщава с фразата: Universalia in re. Средновековният схоластик, приемащ Аристотеловата система, се определя като умерен реалист. Абелар и Тома Аквински могат да се характеризират като умерени реалисти.

Целияат материал: