От XIV – XV век в страните на Западна Европа започват поредица от изменения, които слагат началото но една нова епоха, която влиза в историята под названието Ренесанс (Възраждане). Тези изменения са свързани преди всичко с процеса на секуларизация (освобождаване от религията и църковните институции), случила се във всички области на културния и обществен живот. Самостоятелност по отношение на църквата придобиват не само икономическия и политически живот, но и науката, изкуството и философията. Този процес протича отначало забавено и различно в европейските страни. Новата епоха се осъзнава като възраждане на античната култура и античния начин на живот, начин на мислене и чувстване. В действителност обаче ренесансовият човек и ренесансовата култура и философия съществено се различават от античната. Макар Възраждането и да се противопоставя на средновековното християнство, то възниква като резултат на средновековната култура, поради това и носи черти, които не са били присъщи на Античността.
Невярно би било да мислим, че Средновековието съвсем не е познавало Античността или че изцяло я е отхвърляло. Вече говорихме какво голямо е било влиянието върху средновековната философия отначало на Платон и на неоплатониците, а по-късно и на Аристотел и неговите последователи. През Средните векове в Западна Европа са четяли Вергилий, цитирали са Цицерон, Плиний Стари, обичали са Сенека. При това обаче силно е било различието спрямо Античността и Средните векове и Възраждането. Средновековието се е отнасяло към Античността като към авторитет, а Възраждането – като към идеал.
Най-важната черта на светогледа през Възраждането е ориентацията му към изкуството. Ако Средновековието можем да наречем религиозна епоха, то Възраждането е художествено-естетическа най-вече епоха. И ако в центъра на вниманието през Античността е бил природно-космическият живот, а през Средните векове – Бог и свързаната с него идея за спасението, то през Възраждането в центъра на вниманието се намира човекът.
1. Възрожденският хуманизъм и проблемът за уникалността на индивидуалността.
В средновековното общество са били много силни корпоративните и съсловни отношения между хората, поради което дори известните личности по правило са се изявявали като представители на една или друга корпорация или система, която са оглавявали, каквито са били например монархът на феодалната държава или главата на църквата. През Възраждането, напротив, индивидът придобива много по-голяма самостоятелност, той все по-често представлява не един или друг съюз, а самия себе си. Оттук произлиза и новото самосъзнание на човека и новата му обществена позиция.
2. Човекът като творец на самия себе си.
Знаем вече, че през Античността човек е схващан като природно същество в този смисъл, че неговите граници са определени от природата и от човека зависи единствено дали ще следва природата или ще се отклони от нея. Оттук и интелектуалният, рационален характер на елинската етика. Знанието, според Сократ, е необходимо за нравственото действие, човек трябва да познае в какво се състои доброто, а след като познае това, задължително трябва да следва доброто.
Да се обърнем към разсъжденията на един от италианските хуманисти Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494) в прочутите му Речи за достойнството на човека. След като сътворил човека и го поставил в центъра на света, Бог се обърнал към него със следните думи: Не ти даваме, о Адаме, нито определено място, нито собствен образ, нито особени задължения, за да имаш по собствено желание и място, и лице, и задължения, според твоята воля и решение. При Мирандола долавяме отзвук на учението за човека, според което Бог му е дал свободна воля и човек сам трябва да реши съдбата си и да определи мястото си в света. Човек не е просто природно същество, той е творец на самия себе си и с това се различава от другите природни същества.
Целият материал тук
Философията през възраждането антропоцентризъм.doc.rar- (12.19 KиБ) Свален 15 пъти