Албер Камю - Митът за Сизиф

[Mozo]

Тема: А. Камю – „Митът за Сизиф”

Проблемът за самоубийството е един от най-сложните и разисквани въпроси от древността до днес. Това явление е занимавало много велики философи и мислители. То е и централният въпрос, поставен в есето на Албер Камю „Митът за Сизиф”.
Камю започва своето произведение именно като подчертава важността на въпроса за самоубийството – „Да преценим дали си струва, или не да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията”. Той посочва, че съществуват най-различни поводи за това явление – някои хора се самоубиват в името на идеи, които осмислят живота им, а други – точно поради липсата на такива идеи, тъй като няма какво да го осмисли. Ето защо като централен въпрос в своето произведение Камю посочва смисъла на живота.
Също така Камю отбелязва, че самоубийството винаги е било разглеждано като социално явление – нещо, с което той самият не е съгласен. Според него то по-скоро е индивидуално решение, което се заражда дълбоко в подсъзнанието на човека. То е един вид „разкриване”, при което човек признава, че не е успял да се справи с живота, че животът го е победил, че не намира смисъл в навика и рутината на ежедневието и те му се струват безсмислени и безполезни. Той се отделя и отчуждава от обкръжаващия го свят и това поражда усещането за абсурд. Първата тема на произведението на Камю е именно връзката между абсурда и самоубийството и по-точно как самоубийството се превръща в разрешаване на абсурда.
Втората тема се отнася до „отбраната срещу смъртта”. Както казва самият Камю: „В привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света. Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние добиваме навик да живеем преди да придобием навика да мислим”. Тя се отнася по-скоро до вродените ни инстинкти за самосъхранение и стремеж да запазим живота си с цената на всичко.
Третата тема е „надеждата”. След като човек е осъзнал безсмислеността на живота, която се изразява в неговата монотонност и рутина, той се опитва да докаже, че това, което е осъзнал, не може да бъде вярно. Отказва да приеме, че няма причина да живее, започва да търси смисъл в съществуването си и да таи надежда, че в основата му стои някаква голяма цел, някакъв дълбок смисъл. Не желае да се примири с безсмислието и абсурда.
И така, централният проблем в есето на Камю може да се формулира по следния начин: „Ръководи ли абсурдът смъртта?” За да се даде точен отговор на този въпрос, както отбелязва самият Камю, е необходимо да се разсъждава практично и логично, „без излишна разпаленост”. Това Камю нарича „абсурдно разсъждение” – разсъждение без емоция.
Паскал е казал: „Човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си. Не е ли по-добре да останем в неведение за себе си, ако искаме да бъдем щастливи?” Именно в отговора на този въпрос се състои абсурдът на живота. А Камю твърди, че „абсурдът зависи колкото от човека, толкова и от света.” Но абсурдът не е в човека, нито в света, а в „света на човека”. Това, че всеки ден правим едно и също, без да влагаме нищо от себе си и без да намираме смисъл в съществуването си, в това се изразява абсурдът. „Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм.” А „човек, осъзнал абсурда, остава завинаги с него.” Той се уморява от машиналния живот и именно тази умора предизвиква раздвижване на съзнанието. Тя го пробужда и му посочва само два възможни изхода за спасение от абсурда. Според Камю тези два изхода са: надеждата (която той нарича още възстановяване) и самоубийството. „Упоритостта и прозорливостта са привилегировани зрители в тази нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики.”
Самоубийството е свидетелство, че човек трудно успява да осъзнае обкръжаващата го безсмисленост и безизходността от повтарящото се всекидневие и „рутината на живота”. То не е изход, нито достойно отдръпване от абсурда, а бягство от него, завършек на един безцелен живот, примирение. То е краен пункт, към който почти неизбежно води отрицанието на смисъла на живота. Както казва самият Камю: „На живота не трябва да се приписва смисъл, а това неизбежно привежда към осъзнаването, че не си струва да се живее.” Тези мисли отнемат всяка перспектива за бъдещето, убиват всяка надежда и спират целия ход на естествените човешки стремежи. Това спира развитието на индивида и го подтиква да сложи край на живота си. Самоубийството е непоправима пречка за развитието и усъвършенстването.

Целият материал: