Кант - Критика на практическия разум

[Mozo]

КАНТ
Критика на практическия разум
1 Увод. За идеята на една критика на практическия разум.

Теоретичeската употреба на разума се занимава само с предмети на познавателната способност.
Практическата употреба на разума -с определящи основания на волята и нейната каузалност.
Само чистият разум може да бъде практически и щом веднъж е било доказано, че има такъв, той не се нуждае от никаква критика.
Зпочвайки от основни положения, Кант върви към понятията и едва тогава към сетивата. При спекулативния разум се върви в обратна посока.
2 Част първа. Учение за елементите на чистия практически разум.
2.1 Книга първа. Аналитиката на чистия практически разум.
2.1.1 Глава първа. За основните положения на чистия практически разум.
2.1.1.1 Дефиниция.
Положения, които съдържат едно общо определение на волята, което има под себе си много практически правила.
Субективни или максими
Обективни или практически закони
Забелжка.

В една воля може да има конфликт на максимите с познатите практически закони. За едно същество, при което разумът не е напълно сам определящо основание за волята, това правило е императив, отличаващ се напълно от максимата като субективно основно положение.
Максимите са основни положения, но не императиви. От друга страна императивите, ако са само хипотетични (т. е. само с оглед на едно желано действие), са практически предписания, но не и закон. Ако се докаже, че едно правило е практически правилно, тогава то е закон, защото е категоричен императив. Практическите закони се отнасят само до волята.
2.1.1.2 Теорема I.

Всички практически принципи, които предпоставят желанието като определящо основание на волята, не могат да съставят ниакви практически закони.
2.1.1.3 Теорема II.

Всички материални практически принципи спадат под общия принцип на себелюбието или собственото щастие. Удоволствието от представата за съществуване на нещо се основава на възприемчивостта на субекта и принадлежи на сетивото, а не на разсъдъка.
Забележка I.

Ако една представа може да определя свободния избор само чрез това, че предоставя в субекта едно чувство на удоволствие, то това че тя е определящо основание на свободния избор, зависи изцяло от природата на вътрешното сетиво. Дори най-малкият примес от подбуди наврежда на разума, силата и превъзходството му.

Забележка II.

Да бъде щастливо е по необходимост жланието на всяко разумно, но крайно същество и затова е неизбежно определящо основание на способността му за желание. Но тъкмо затова, защото това матриално определящо основание може да се познае от субекта само емпирично, е невъзможно тази проблема да се разглежда като закон.

2.1.1.4 Теорема III.

Ако едно разумно същество трябва да мисли своите максими като практически общи закони, то може да си мисли тези максими само като такива принципи, които съдържат определящото основание на волята не според материята (предметът на волята), а само според формата (на едно общо законодателство).

Забележка

Ако на максимата се даде всеобщността на закон, би последвало пълното унищожаване на самата максима и нейната цел.

2.1.1.5 Проблема I

Да се намери природата на онази воля, която е определима само чрез простата законодателна форма на максимите като единствено достатъчно нейно основание.
Една воля, за която само простата законодателна форма на максимата може да служи като закон, е свободна воля.
2.1.1.6 Проблема II

Ако се предпостави, че една воля е свободна, да се намери законът, който единствен е годен
да я определи по необходим начин.
Законодателната форма, доколкото се съдържа в максимата, е единственото, което може да съставлява едно определящо основание на волята.

Забележка

Свободата и безусловният практически закон се позовават взаимно един на друг. Моралният закон е този, за който имаме непосредствено съзнание и води право до понятието свобода. Понятието за една чиста воля възниква от чистите практически закони, както съзнанието за един чист разсъдък- от чистите теоретически основни положения.
2.1.1.7 Основен закон на чистия практически разум

Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевременно като принцип на едно всеобщо законодателство.

Целият материал: