Федон - диалози на Платон

[Mozo]

„Ф Е Д О Н”
Диалогът „Юедон” представлява един философски, житейски, в същото време много достъпен и завладяващ анализ на човешката душа и безсмъртието й, на древногръцкия философ Платон.
Платон е роден през 427 г.пр.н.е. на о. Егина, близо до Атина. Истинското му име е Аристокъл и съществуват данни за митично начало на родословието му – твърди се, че е син но бог Посейдон и простосмъртната жена Тиро. Основоположник е на прочутата Атинска академия, просъществувала близо век. Ученик е на Сократ и учител на Аристотел. Именно последните часове на своя учител Платон описва във „Федон”. За него Сократ е идеал за човек - мъдър и добър в най-висока степен и едновременно с това човек, който изобщо не се страхува от смъртта. Непосредствено преди да изпие отровата, изпълнявайки условията на смъртната си присъда, Сократ излага възгледите си за душата и вярата си в нейното безсмъртие. В беседата със своите ученици и приятели той твърди, че всеки, който се занимава по достоен начин с философия, не само не би се страхувал от смъртта, а напротив, ще я приветства, защото напускайки тялото душата достига познанието, достига съвършенството и истинската чистота: „който иде при Хадес непосветен и невъведен в мистериите, ще лежи в калта, а който иде там очистен и посветен ще живее с боговете”. [354]i Всеки, който достойно се занимава с философия ще посрещне смъртта спокоен, дори щастлив, защото той ще отиде на по-добро място, при по-добри богове, с по-дори хора: „изпълнен съм с добра надежда, че и след смъртта има нещо, и както се говори от „време оно”, то е по-добро за добрите, отколкото за лошите”. [346] И въпреки че всеки философ трябва да се стреми към смъртта, защото чрез нея се постига пълната свобода, не трябва да посяга сам на себе си, защото душата е най-големия дар от боговете и това би нарушило връзката с тях. Според Сократ душата е окована в телесна рамка, и докато е в нея, тя е ограничена от сетивата на тялото. Подвластна е на страсти, на желания и безброй страхове. И дори въздържайки се от едни удоволствия попада под властта на други: „всички войни възникват поради стремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставя тялото, защото му робуваме и служим”. [350] Тялото е затвор за душата и смъртта е условието за истинското познание: „желаем ли да разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме тия неща със самата си душа” [350] - този акт на освобождаване е пътят на душата към щастието.
Сократ си поставя за цел да убеди последователите си, че неговия път е правилен и излага четири аргумента в подкрепа на безсмъртието на душата. Първият аргумент се основава на това, че всичко на този свят се поражда от своето противоположно. Според твърдението му по-силното се поражда от по-слабото, по-справедливото от по-несправедливото, по-красивото от по-грозното, както и обратното. Противоположно на живеенето е „това да си умрял – Следователно те се пораждат помежду си”. Едното се поражда от другото и обратното, гонейки се в непрекъснат кръговрат. Смъртта произтича от живота, а живота от смъртта: „живите се раждат от мъртвите не по-малко, отколкото мъртвите стават мъртви от живите”.[357] Следователно душата трябва да съществува някъде преди да се всели в тялото и да продължава да живее след като го напусне „и това съществуване е по-добро за добрите души, а за лошите по-лошо”. [358]
Вторият аргумент на Сократ за безсмъртието на душата е учението за знание чрез припомняне. Теорията за това, че знанието е спомен е подкрепена от примери за идеи, които не могат да се изведат от опит. Познанието за еднаквото, красивото, доброто, справедливото, святото и много други са заложени в нас още преди за пръв път да оприличим или да сравним нещо с тях. Усещането, че ни се случва вече преживяна ситуация, или инстинктивния спомен за някой познат, срещайки друг, или виждайки лира да се сетиш за своята любима... Всичко това са спомени, знания, които сме донесли със себе си от предишното си съществуване, и които си припомняме през житейския си път:
Когато човек възприеме нещо било със зрението, било със слуха, било с някое друго възприятие, възможно е по него да се сети за друго, което е забравил и което се доближава до първото с подобие или различие. [362]
Следователно душата трябва да е съществувала преди раждането, притежаваща знание и оживявайки тялото, тя носи със себе си познанието към което човек се стреми през целия си живот. Най-доброто доказателство за това според Кебет е: „че когато го питат, ако го питат правилно, човек отговаря за всичко тъй, както си е”.[358] Става дума за априорното познание, това което е в съзнанието ни още преди опита, за което обаче не можем да си спомним изцяло, поради ограниченията на тялото.
Безсмъртието на душата се обяснява и с това, че е тъждествена сама на себе си и е неунищожима. Сократ приема, че съществуват два вида неща: невидими, които винаги са едни и същи и са неделими, и видими, които винаги са различни и са делими на съставните си части. Невидимите са недостъпни за сетивата ни и са единствено достъпни чрез разума. Това представлява и човекът, който е съставен от две части: видима и невидима. Видимата част е тялото – променливо и различно, смъртно и поради това обречено на робуване. Невидимата част, непроменливата е душата, която наподобява божественото, следователно е безсмъртна и на нея е отредено да „управлява и господарствува”.

Целият материал: