Същността на човешкото битие според Мартин Хайдегер

[Mozo]

Като правило в западната философска традиция както в миналото, така дори и сега най-често понятията онтология и метафизика се възприемат като идентични, означават практически едно и също - това, което стои над физиката, това което обуславя нейната конкретна форма, начинът на съществуване на обектите. В същото време тази традиция се оказва несъстоятелна само в един случай - тогава, когато подходим към темата за човека. Мартин Хайдегер отбелязва, че метафизическото мислене като правило е рационалистично, а рационализмът не е в състояние да разграничи битие от съществуващо.
Мартин Хайдегер свързва понятието за онтология с историческата същност на човека. Той разграничава битието и съществуващото. Рационално светът се познава като “налично” т. е. като съществуващо. Битийно светът и човекът се познават с особен начин на познание. Хайдегер говори за един поврат във философията, така че той скъсва с предходната философска традиция. Според него във философията най-важното място заемат онтологическите проблеми, а от тях - въпроса за битието.
Най - напред всеки метафизичен въпрос винаги обхваща цялостта на метафизичната проблематика. След това всеки метафизичен въпрос може да бъде зададен само така, че питащият да е поставен във този въпрос. Ние питаме, тук и сега, за себе си. Нашето битие е определено от науката. Хайдегер поставя въпроса какво същностно става с нас в корените на човешкото битие, след като науката е станала наша страст.
Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Въпреки това при всички науки ние се отнасяме следвайки собствената им цел, към самото съществуващо. Господстващото за всички науки отношение към света ги заставя да търсят съществуващото като такова, за да го направят предмет на изследване и обосновано определяне според същността му и начина на битие.
Това отличаващо отнасяне на науките към света се осъществява от едно свободно избрано поведение на човешката екзистенция. Към съществуващото се отнасят както прединаучната, така и извъннаучната дейност на човека. Ала науката има своята специфичност в това, че дава първата и последната дума за нeщата по собствен за нея изчерпателен и единствен начин. Особено положение на научното отнасяне към света и водещото в негo поведение на човека напълно могат да бъдат разбрани едва тогава, когато видим и схванем какво става в така осъщественото отношение. Човекът е едно съществуващо, което се занимава с наука. В това занимание става нахлуването на едно съществуващо, наречено човек, в цялостта на съществуващото. По този начин съществуващото бива разкрито.
Отношението към света, поведението и нахлуването, според Хайдегер, говорят за една простота и заостреност на човешкото битие в модуса на научната екзистенция. Ако се приеме така наличното битие като човешка проява, то трябва да се каже, че:
- това, към което се насочва отношението към света, е самото същество – и нищо друго.
- това, от което се ръководи всяко поведение, е самото съществуващо – нищо повече.
- това, с което изследователското търсене осъществява нахлуването, е самото съществуващо – и нищо извън него.
Тук Хайдегер поставя въпроса как стоят нещата с това нищо. Нищото се отхвърля именно от науката и се изоставя от нея като нищожно, именно защото се интересува единствено от съществуващото. За науката нищото е просто мистика и фантазьорство. Науката не иска да научи нищо за нищото. И все пак там, където тя се опитва да изрази същността си, вика на помощ нiщото. Нищото е зададено. Науката го дава с едно хладнокръвно безразличие, отхвърляики го като онова, което “го няма” .
Както отбелязва Хайдегер , ние се опитваме да питаме за нищото. В това питане ние полагаме нищото като нещо, което така и така “е” – като съществуващо. Питането за нищото – какво е и как е – превръща запитването в отговор. По отношение на нищото въпросът и отговорът са еднакво нелепи.
Логиката също отхвърля въпроса за нищото, защото мисленето винаги е мислене за нещо. Би трябвало мисленето за нищото да противодейства на същността на самото мислене. Но с помощта на разсъдъка можем да определим, че нищото е отрицанието на всеобщността на съществуващото, то е абсолютно несъществуващо. При това ние подвеждаме нищото под по-висшето определение за недействително и така – за отреченото. Обаче според учението на “логиката” отрицанието е специфично разсъдъчно действие. Тук, според Хайдегер, възникава въпросът дали наистина “не”-то, отрицателността и самото отрицание са по-висши определения, под които попада нищото като особен вид на отреченото. Само поради това ли, че имаме “не”, т.е. oтрицание, има и нищо? Затова се предполага, че нищото е по-първичното от “не”-то и от отрицанието.
Хайдегер дефинира нищото като пълното отрицание на всеобщността на съществуващото.
Според автора никога не може да се обхване цялостта на съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на разкритото в цялостта си съществуващо. Има съществена разика между схващането на цялостта на съществуващото в себе си и поставеността ни в центъра на съществуващото в цялост. Първото е невъзможно по принцип . Второто постоянно се случва в човешкото битие. Тогава и само тогава, когато не сме заети с нещата и със самите нас, сме завладени от тази “цялост” – например в истинската скука. Тази скука започва да се разкрива, когато “някак е скучно” . Тя ни потапя в едно удивително безразличие и разкрива съществуващото в цялостта.
Друга възможност за такова откриване ни дава радостта от актуалното битие на един обичан човек. Наличността на настроението не само че разкрива по свой начин съществуващото в цялостта, но и самото разкриване става основно събитие в нашето налично битие. Но тъкмо тогава, когато настроенията ни представят по този начин съществуващото в цялостта му, те скриват нищото, което търсим.
Според Хайдегер в битието на човека се появява такова настроение, в което той се изправя пред нищото като такова. Това се случва само за моментите, в които основната настроеност е “страх”. Този страх се различава от сравнително често обхващащата ни страхливост, която в основни линии напълно принадлежи към лесно появяващата се уплаха. Страхът е коренно различен от нея. Уплахата от ... винаги е боязън за нещо определено. В стремежа си човек да се спаси от това определено плашещо, той става несигурен по отношение на нещо друго, т. е. изцяло е в “паника”.
Страхът не позволява да се появи такова объркване. По-скоро той налага своеобразно спокойствие. Наистина страхът винаги е страх от ... , но не от това или онова. Все пак тази негова неопределеност “от какво и за какво” не просто е липса нa определеност, а направо – съществена невъзможност за определяне. Ние не можем да кажем какво е страшно. Някак изцяло е така. Всички неща и самите ние потъваме в безразличие. На нас не ни остава никаква опора. Тогава страхът открива нищото. Страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в цялостта си се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване, че нещо “е”. Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим мълчанието с безразборно говорене, е само доказателство за присъствието на нищото. Когато страхът изчезне, трябва да се каже ,че това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували, “собствено” е било нищо. В действителност самото нищо - като такова - е било тук.
Нищото се разкрива в страха, но не като съществуващо. То не е дадено и като предмет. Страхът не е обхващане на нищото. Въпреки това нищото се открива в и чрез него. В страха съществуващото изцяло става неустойчиво. Все пак съществуващото не се унищожава от страха, за да остане след това нищото.
В страха имаме едно оттегляне от ..., което съвсем не е бягство, а е спокойствие. Назад от ... всъщност започва от нищото. То не привлича към себе си, по-скоро дори същностно отблъсква. Това изцяло отблъскващо насочване към изплъзващото се съществуващо, е същността на нищото – онищостяването. Онищостяването не може да се сравнява с унищожаване и отрицание. Самото нищо онищостява.
Хайдегер отбелязва, че същността на първично онищостяващото нищо се състои в това – да изправя наличното ни битие (Da-sein) вече пред съществуващото като такова.
Само въз основа на първичната откритост на нищото битието на човека може да се насочва и да вниква в съществуващото. Наличното ни битие значи : вместимост в нищото. Бидейки вместено в нищото, човешкото битие вече е над съществуващото в цялостта. Такова битие отвъд съществуващото ние наричаме трансценденция.
Без първичната откритост на нищото няма лично битие и свобода. Нищото не е нито предмет, нито изобщо е нещо съществуващо. Нищото е възможност за откритостта на съществуващото като такова за човешкото битие. Нищото не прибавя противоположното понятие към съществуващото, а изначално принадлежи към самата му същност. В битието на съществуващото става онищоствяването на нищото.
Отдалечаването от нищото е ограничено според собствения му смисъл. То – нищото в онищостяването си – ни насочва именно към съществувущото. Нищото онищостява и знанието, в което всекидневно се движим, не може да ни каже нещо за него.
Отрицанието обаче в никакъв случай не се прибавя от само себе си към даденото нищо като средства за противопоставяне или различаване, за да се въвлече непосредствено в него. Нищото може да бъде открито единствено тогава, когато неговият произход, онищостяването на нищото в тоталност и с това – именно нищото бъде отнето от скритостта. Нищото не възниква от отрицанието, а отрицанието се основава на нищото, което вече ражда онищостяването на самото нищо. Отрицанието е само начин на онищостяващото, т.е. то е поведение, предварително основано на онищостяването на нищото.
Така в основни линии е изказана горната теза: нищото е начало на отрицанието, а не обратно .Ако с това се низвергва властта на разсъдъка в областта на въпроса за нищото и за битието, то така се решава и съдбата на господството на
“логиката” в границите на философията.
Отрицанието не може да се смята за единствено или пък водещо онищостяващо отношение към света, в което битието ни се разтърсва от онищостяването на нищото. Много по-дълбоко от приспособяването на мисловното отрицание е твърдостта на противопоставящото се действие или остротата на ненавистта. По-достойна е болката на отказа и безпомощността на забраната. По-гнетяваща е суровостта на отсъствието.
Тези възможности на онищостяващото поведение не са видове на простото отрицание.Това обаче не им забранява да бъдат изказвани чрез “не” или чрез отрицание. Така напълно се рaзгадава празнотата и широтата на отрицанието. Пронизаността на битието ни от онищостяващото поведение доказва постоянната и пълна забуленост на нищото, което първично се разбулва в страха. Присъщо е за човешкото битие първичният страх да бъде подтискан. Но страхът е при нас. Той само спи. Духът му непрестанно трепти в битието – най-малко при предприемчивия; най-често – при въздържащия се; най-силно – в битието на радикално рискуващия.
Първичният страх може да се събуди всеки момент в човешкото битие. Не е необходимо някакво необикновено събитие за да се случи това.
Вместеността на човешкото битие в нищото въз основа на скрития страх прави човека носител на нищото. Ние сме крайни същества и точно заради това не можем по собствено решение или воля първично да се поставим пред нищото. В човешкото битие така дълбоко прониква смъртността, че отказва на свободата ни собствената й онтологочна крайност.
Вместеността на човешкото битие в нищото въз основа на първичния страх е превъзмогване на съществуващото в цялост: трансценденцията.
Самата метафизика трябваше да осъществи питането за нищото. Метафизиката е излизащото над съществуващото запитване, за да се запази самото съществуващото като такова и да се върне – вече запазено – в разбирането.
При въпроса за нищото става тъкмо такова излизане отвъд съществуващото. Така той се изявява като “метафизичен” въпрос. В началото дадохме двойна характеристика на подобни въпроси: всеки метафизечен въпрос винаги обхваща цялостта на метафизиката. При всеки метафизичен въпрос питащият винаги се въвлича във въпроса.
От край време метафизиката се изказва за нищото чрез многозначното положение: от нищото става нищо. Макар че в изясняването на това положение нищото собствено никога не е ставало проблем, то изразява чрез себе си фундаменталното схващане за съществуващото с насочване към нищото. Античната метафизика схваща нищото в значението му на несъществуващо, т.е. като неоформена материя, която е лишена от самооформящото се и от лика на едно съществуващо според формата. Единствено съществува самооформящата се форма, която като такава се представя в образ (съзерцание). Началото, границите и законът на това схващане за битието се изясняват толкова недостатъчно, колкото и самото нищо. Християнската догматика дава едно ново значение на нищото в смисъл на пълно отсъствие на извънбожествено съществувашо. Нищото става противоположно понятие спрямо самото съществуващо. Но и тук разглеждането на нищото насочва към фундаменталното разбиране за съществуващото. Метафизичното равнище на изясняване на съществуващото се придържа към същото равнище, което е и при нищото. Но въпросите за битието и нищото като такива не остават равноценни. Ако Бог твори от нищо, то Той би трябвало да присъства и да се отнася към него. Но ако Бог е бог, не би могъл да се отнася и да познава нищото, след като “абсолютното” изключва всяка нищожност.
Нищото като понятие се превръща в противоположно на съществуващото, т.е. като негово отрицание. Но щом нищото някак си стане проблем, противопоставянето получава не само по-ясна определеност, но и израства като метафизическо питане за битието на съществуващото.
Ако въпросът за битието като такова е глобалният за метафизиката въпрос, то и въпросът за нищото ще е от оня вид, който изцяло обхваща метафизическата проблематика. Същевременно въпросът за нищото посяга и към цялостта на самата метафизика, доколкото ни принуждава да мислим върху проблема за произхода на отрицанието, т.е. за основата на решението на въпроса за господството на “логиката” в метафизиката.
Нашето тук и сега налично битие ние характеризирахме като същностно определено от науката. Ако така определеното ни битие е поставено в проблема за нищото, тогава самото то би следвало да е проблематично.
Битието на учения има своята простота и заостреност в това, че се отнася по един своеобразен начин към самото съществуващо и единствено към него. Науката изоставя нищото с жест на превъзходство. Но сега при въпроса за нищото стана ясно, че битието на учения е възможно само тогава, когато предварително е вместено в самото нищо. Това битие се разбира собствено какво е тъкмо когато не отхвърля нищото. Само когато нищото е очевидно, науката може да направи предмет на изследване самото съществуващо. Само когато науката съществува чрез метафизиката, тя може постоянно да обогатява същностната си задача, състояща се не в събиране и подреждане на знания, а във вечно новото преразкриване на целокупното пространство на истината за природата и историята.
Единствено поради това, че нищото се открива в основата на човешкото битие, може да ни превъзмогне непроницаемостта на съществуващото. Само тогава непроницаемостта на съществуващото ни подтиска, събужда ни и ни вмества в учудването. Въз основа на учудването, т.е. на откритостта на нищото, се ражда въпросът “Защо?” – Тъй като “защо” като такова е възможно, ние можем да питаме и да обосноваваме, в ръцете на екзистенцията ни е дадена съдбата на изследователя.
Човешкото битие може да се отнася към съшествувашото само когато се придържа към нищото. Излизането над съществуващото става в същността на битието ни. Но това излизане е самата метафизика. Следователно метафизиката принадлежи към “природата на човека”. Тя е основно съ-битие в човешкото битие. Тъй като истината за метафизиката живее в тези първични основания, тя притежава постоянно бдящата възможност да открива и най-дълбоките заблуждения на близките си области. Съобразно с това строгостта на никоя наука не може да постигне сериозността на метафизиката. Философията никога не може да се мери с мащаба на идеята за наука.
Ако повдигнатият от нас въпрос за нищото е бил зададен сериозно, то тогава ние не навлизаме отвън към метафизиката. Ние не сме се и “пренесли” в нея. Не можем да се пренесем, защото – доколкото съществуваме – сме постоянно в нея. Докато човек съществува, по определен начин живее и философията. Философията – това, което наричаме така – е задвижването на метафизиката, в което тя се връща към себе си и към собствените си основни задачи. Философията се задвижва само чрез своеобразното вникване на собствената екзистенция във фундаменталните възможности на човешкото битие в цялост. За това вникване е решаващо: първо да се определи областта на съществуващото в цялост; след това да се задържим в нищото, т.е. да се освободим от кумирите, които всеки има и се стреми; най-сетне да се оставим в неспокойното витаене, връщащо ни постоянно в основния въпрос на метафизиката, която ражда само нищо: Защо изобщо нещо е съществуващо, а не, напротив, нищо?