„Там, където има необратимост, можем да говорим за време” Ил

[dark_angel]

Белгийският физик Иля Пригожин определя необратимостта като спецификация на времето т.е. като негова особена форма на израз. Същевременно Пригожин противопоставя понятията „необратимост” и „обратимост”, а необратимостта от своя страна е здраво свързана с времето – то няма как да бъде върнато назад и условно казано миналото няма как да стане отново настояще. Слагайки равенство между „необратимост” и „време”, то последното е противопоставено на обратимостта.
Можем да изразим времето по много начини: като поток, като лъч, като човешка форма...Изберете си! Това е така, защото то е твърде трудно преодолимо, както е и всяко едно абстрактно понятие, затова човекът измисля сравнения за свое улеснение, но както и да представим времето, то никога не би могло да бъде обратимо. За мен това е чиста истина, макар рядко нещо да може да бъде представено като черно и бяло, но времето е твърде необикновено нещо. А доказателства за необратимостта на времето могат да бъдат открити в живота, в литературата и в науката.
Ако приемем времето за един лъч – той има начало, но няма край. Винаги продължава напред, не се връща обратно, т.е. безкрайният лъч върви в една посока, също както времето. Ако този лъч е една числена ос, започваща от 0 и продължаваща до безкрайност, а с числата поставени върху оста са събития в историята на човечеството или в даден човешки живот, то номерирайки събитията, както числовата ос монотонно нараства, така и „номерът” на събитието и не можем да се върнем към предишно. Именно чрез тази невъзможност за връщане назад се изразява необратимостта на времето.
Можем да си представим времето като поток, който непрестанно тече и се изплъзва през пръстите ни, абсолютно неуловим. Древногръцкият философ Хераклит е казал:”Всичко тече (panta rei), всичко се изменя и не можем да стъпим два пъти в една и съща река.” – panta rei се отнася именно до този поток на времето, който обхваща абсолютно всичко, но от него следва и изменението на нещата, а третата част на мисълта(„...не можем да стъпим два пъти в една и съща река.”) може да бъде разтълкувана като това, че 2 пъти не можем да повторим едно и също действие, но от това следва и че не бихме могли да го върнем. Можем да извършим подобно действие, но то няма да е точно същото до детайл.
В една от книгите си Клифърд Саймък разказва за опасенията на един землянин, който се страхува, че следващата световна война ще се води с много опасни и мощни оръжия, и неговият приятел – извънземен, му казва, че има решение, но то е твърде крайно. И все пак се стига до него – паметта на хората как се използват тези оръжия бива изтрита години назад. В този случай в книгата е представена привидна обратимост, но това всъщност при замисляне не е така - изобретенията продължават да съществуват, но просто хората забравят как да ги използват – тоест има изменение, а не истинска обратимост, въпреки че ситуацията на хората тогава напомня на тази преди изобретяването на някои от оръжията.
Необратимостта на времето може да бъде ясно изразена чрез човешкия живот – в нашия живот се случват много, наистина много неща. Не можем да ги върнем, поне не сега, все още Машината на времето съществува все още само във фантастиката... Не можем да бъдем отново на 17, нито пък можем да изживеем отново първа целувка, или да променим действията си в даден момент, така че последствията да не са толкова ужасни за околните. Необратимостта – може да я открием в съжалението или носталгията за отдавна изминалото. Времето е нашето настояще, което след миг ще бъде бъдеще, а когато това, което сега е бъдеще, стане настояще, сегашния миг ще е минало... Ще е изтекъл през пръстите ни, ще е изиграл своята роля, ще е променил нещо, но веднъж изплъзнал ни се, никога повече не ще можем да го уловим или променим.