Базови комуникационни модели

[Mozo]

Трета глава. Базови комуникационни модели
1. Основен реторичен модел

Първите съчинения по теория на социалната комуникация могат да се свържат с имената на Коракс и на неговия ученик Тизий. И двамата се интересуват от особеностите на съдебната реч, считана в древна Гърция за видна професия, която цели постигането на убеждаващо въздействие върху аудиторията (Ruben, B. D., 1988, p. 24).
Според Тизий техниката на убеждаването е и вид изкуство, наречено реторика, на което човек може да бъде научен.
Практическите правила на Коракс и Тизий, обаче не представляват систематизирано знание в контекста на философията и поради това Емпедокъл може да бъде считан за “баща на реториката” (Апостолова, Г., цит. съч., с. 34).
По-нататъшното развитие на реториката във времето до Платон (427 ­ 347 пр. Хр.) и Аристотел (385 ­ 322 пр. Хр.) се свързва със софистиката, т.е. с умението в процеса на обсъждането или в спора (от страна на неговите участници) да се прилагат неадекватни, неправилни или, казано направо, на неверни, “софистични” аргументи и доказателства. За софистите, обаче изкуството на спора е свързано с развитието на логическото мислене. По повод на това Апостолова отбелязва:

“Софизмите са логически построения, при които логиката ­ разумът, не може да преодолее логическите форми (понятията, изразени в словото), тъй като му липсва достатъчно познание. Те са родени от откриването на неограничените възможности на човешкото мислене като субективна даденост и недостатъците и ограничеността на постигнатата степен на познание. Парадоксите са израз на затрудненията, които произтичат от опитите да се формализират реални отношения на човешкото битие. Използвани умело в спора, те водят до победа, която по думите на Аристотел е демонстрация на мнима мъдрост, защото се градят върху неверни доводи.” (Апостолова, Г., цит. съч., с. 34).

До появата на философските съчинения на Платон, в които той опровергава лъжливото красноречие и доказва, че реториката има стойност само когато се базира на философията (“Федър”, Асмус, В., 1965, с. 11), философията на Сократ (изтърпял смъртното наказание през 394 г. пр. Хр.) очертава и нейната цел ­ идеята за висшето благо, истината и доброто, което е и съдържанието на основните философски категории красиво, добро и справедливо (Апостолова, Г., цит. съч., с. 35).
Според някои автори (Ruben, B., 1988 и Harper, N., 1979) исторически сведения за значението на социалната комуникация могат да се открият във времето още преди настъпването на V в. пр. Хр. ­ в писмените паметници от Вавилон и Египет, а също и в “Илиадата” на Омир. Още преди тях, обаче в Битие ­ първата от петте Моисееви книги в Стария завет, е описана силата на казаното слово:

“И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина...”

Съчиненията на Аристотел за ораторското изкуство разглеждат реториката и като теория, и като практическа дейност. Практическата интерпретация на реториката е наследена от миналото, а теорията (до разглеждането и от Аристотел) е лишена от морална обосновка и от обективна доказателственост (Ничев, Ал., 1986, с. 11 ­ 12). Според Аристотел ораторското изкуство или реториката е причастна към истината, към обективното доказателство, което е и ентимемата или реторичния силогизъм. В същото време значението на личностните характеристики на оратора и чувствата, които той поражда у слушателите, сродяват реториката и с науката за морала (етиката), както и с политиката (учението за държавата ­ Ничев, Ал., цит. съч., с. 11 ­ 13). За античния мислител

“Три са причините, по които ораторите могат да бъдат убедителни ­ защото толкова са нещата, в които вярваме вън от всякакви доказателства. Това са разумът, добродетелта и благосклонността. Хората заблуждават в това, което говорят или на което съветват, или по всички тези причини, или по някоя от тях. Те или поради неразумност не разсъждават правилно, или като разсъждават правилно, поради порочност не говорят това, което мислят, или са разумни и морални, но не са благосклонни, поради което е възможно и да не дават най-добрия съвет, макар и да го знаят. Други причини извън тези няма. Така по необходимост онзи, който изглежда, че има всички тия качества, внушава доверие на слушателите. По какво хората биха изглеждали разумни и почтени, трябва да се види в нашите разсъждения върху добродетелите: защото чрез едни и същи средства човек може да представи с известни качества и някой друг, и себе си. Относно благосклонността и приятелството ще трябва да кажем в частта за афектите.” (Аристотел, 1986, с. 99).

Четири са основните характеристики на реториката на Аристотел, върху които обръща внимание Апостолова в своята книга “Убеждаващата комуникация”:

първата свързва логиката с ораторското изкуство чрез идеята за
ентимемата (реторичния силогизъм);
втората ­ съдържанието на логиката на Аристотел, което е
неразделно свързано с обществената жизнена дейност и с употребата на словото, защото всъщност, тази наука е и една “говорима философия”;
третата ­ триединството на логос, етос и патос в реторичното
общуване, което може да се разглежда и като синтетична проекция на единството на философията, политиката и практическите действия. В него се проявява философският идеал за добро, справедливо, красиво и истинно. Апостолова пише:

“Платоновата идеална държава и Аристотеловата “Политика” са големите обобщения в редицата от опити на древните философи за намеса в разумното устройство на обществото. Древната наука е тясно свързана с обществената практика. Познанието е пряко обвързано с действието в обществото, което възприема като обществен идеал максимата: “Един­ствено онзи човек у нас, който се държи настрана от обществените ра­боти, се смята не само за празен, но и за безполезен” (Тукидид, 1979: 126).
В това общество е възможно философията да възприеме следната позиция: “недопустимо е мъдростта да остава ням свидетел, когато посредствеността взема думата и налага своето гледище... нищо не оправдава един мъдър човек, ако поради страх от непредвидени по­след­ствия или други причини мълчи” или, казано с думите на древните: “позорно е да се мълчи, когато Ксенократ бърбори (Радев, 1988:30). В това общество и при този мироглед в лицето на древната наука ­ философията, е възможна позицията на реториката, изразена от Демокрит: “Държавният мъж не трябва да нарушава законите на истината.” (Маковельский, 1967:354, цит. по Апостолова, Г., цит. съч., с. 37).

четвъртата ­ публичното говорене или убеждаващата реч, съобразена с обществените норми, образува реторичната ситуация “като единство на етос, патос, логос и поставя взаимодействието между говорителя и слушателя върху изискването за вярно отражение на действителността в речта” (Апостолова, Г., цит. съч., с. 38) ­ Фиг. 2.

Фиг. 2. Реторично отношение

Хилядите години, изминали след написването на “Реторика”, не прибавят почти нищо съществено към истините, които засягат комуникационната си­туация и са посочени от Аристотел. Така основният реторичен модел, останал още от Античността ­ “оратор ­ реч ­ аудитория”, все още съществува и днес. Той е допълнен с отделни елементи, които открояват обстоятелствата, в които се осъществява комуникационното действие, както и неговата цел (Фиг. 3).
Все пак има установено и нещо ново през изминалия ХХ в., което обогатява реториката, разглеждана вече и като “теория на убеждаващата комуникация”. Практиката на тоталитарните режими показа недвусмислено възможността теоретичните средства на реториката да бъдат използвани и за постигането на човеконенавистнически цели (Апостолова, Г., цит. съч., с. 52).

Целият материал: