Лекция по социална политика

[Mozo]

ЛЕКЦИЯ 1. КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯ НА СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА /СП/

1. Същност на СП от функционален и управленски аспект
СП е термин с нееднородно теоретично дефиниране, обяснение, разбиране и тълкуване, въпреки широкото му използване в социалната практика. Генезисните термини са лат. дума “socialis” /общество, съвместен живот на хората, общност, социални групи/ и гръцката “politike” /“policy”, “politics” - регулираща дейност на управляващите, механизъм за упражняване на властта; политическо управление и разпределение на властта/. Получава различни определения, адекватни на социалнополитическата практика и социалнополитическите концепции на съответните епохи.
Изходният пункт на СП са социалните проблеми на хората /бедност, безработица, болест, инвалидност, майчинство, старост и пр./, произтичащите от тях негативни последици /социални неравенства/ и намиране на адекватни управленски въздействия за тяхното регулиране/разрешаване.
От функционална гл.т. СП в широк смисъл представлява обществено организирани и правно регламентирани дейности за задоволяване на определен набор от социални потребности. Това са дейности по осигуряване на публични блага и услуги, свързани със заетост, безопасни и здравословни условия на труд, достъп до образование, здравеопазване /профилактика, лечение и рехабилитация/, социален отдих, социално подпомагане, социално осигуряване, битов комфорт /жилище, екологично чиста среда, защита от посегателства върху личността и собствеността и пр./. Тези дейности са институционално закрепени чрез национални социални законодателства и международни правни норми /ратифицирани от съответните страни/, адекватни са на социалните потребности на всички граждани в конкретното общество в ролята им на обекти на СП. Управлението и регулирането им се осъществява от правителствени и неправителствени органи и организации – субекти на СП като цяло. Основната цел на този тип СП е гарантиране на социална сигурност за достойно човешко съществуване.
СП в тесен смисъл представлява обществено организирани и правно регламентирани дейности за задоволяване на определен набор от социални потребности, предизвикани от настъпването на неблагоприятни рискове. Рисковете са свързани с нетрудоспособност, породена от болест, инвалидност, майчинство, детска възраст, старост и пр.; безработица, поради лична неконкурентноспособност на трудовия пазар, структурни реформи в икономиката, обявяване на търговци в несъстоятелност, кражба на юридически лица и пр.; маргинализация, поради бедност и загуба на базисни статуси и екстремни ситуации – природни и социални. Основните дейности, чрез които се осъществява защитата, са дейности по осигуряване на заетост, по социално осигуряване и социално подпомагане, управлявани от правителствени и неправителствени органи и организации.
Разглеждана от управленски аспект, СП се интересува от регулация на социалните дейности и отношения – потребности, права, статусни позиции. Основните й цели са намаляване на социалните неравенства в обществото и запазване на социалния мир.

2. Еволюционен срез на СП / Исторически ракурс/

Наченки на СП като практика се откриват още в прединдустриалните общества /античност, средновековие/. В тези общества социалните потребности са задоволявани чрез семейството, църквата и благотворителни дейности на аристокрацията. СП изпълнява ролята на политика на обществото, поради което често е наричана “червен кръст”. Предмет е масовата бедност и социалната нищета. Обект са социално рисковите групи – нетрудоспособните /поради болест, инвалидност и смърт/, бедните, децата и възрастните. Основната й цел - ограничаване на бедността и запазване на социалния мир. Според Д.Лакичевич в Староеврейската държава, Древния Египет и Древна Гърция социалната защита се осъществява от семейството, религиозните институции и държавата. Основава се на принципа на солидарността между поколенията и на религиозните и етичните норми в традиционните общества /милосърдието се приема за добро дело/. Според Д.Лакичевич в примитивните общества социалната защита се отнася до рисковите групи – деца, болни и възрастни. Приема се като морален дълг на поколенията /ескимоси, индианци/. В робовладелското общество социално защитени са само нетрудоспособните – бедни. Например в Староеврейската държава социалната защита се основава на принципа на солидарността между поколенията и на религиозните норми, в древен Египет – на религията, в древна Гърция – СП се оценява като хуманистично-демократична, защото държавата се е считала длъжна да оказва помощ на материално неосигурените си граждани и утилитарна, защото чрез социалнополитическата дейност се осигурява социалния мир, да се предотвратяват социални размирици/конфликти. Във феодалните общества социална защита е упражнявана спрямо нетрудоспособните /поради болест, инвалидност и смърт/. Осъществява се централизирано от държавата и се поставя началото на преход към децентрализирано управление на социалната защита чрез системата на градска социална защита /1535 г. Белгия/ и чрез взаимоспомагателните каси към цехове и гилдии.

СП възниква като система от знания и правни норми в периода на първоначалното натрупване на капитала. В този период се осъществява преход от традиционните към индустриалните /модерните общества/. За разлика от прединдустриалните общества, през индустриалните потребностите се задоволяват чрез държавна СП. Държавата институционализира социалните регулации чрез социални законодателства, създава адекватни на законодателствата публични институции и организации и конкретни социалнополитически практики. Според Т.Брайкова за пръв път в човешката история социалното законодателство /Poor Law от 1601 г./ в Тюдорска Англия институционализира регулирането на бедността и нейните последици като задължителен елемент на обществото. По този начин някъде през 16 век се заражда СП в съвременния си вид, въпреки че през този период нейното съдържание се изчерпва с регулиране на бедността и нейните социални ефекти.
През индустриалните общества социалните потребности са задоволявани чрез държавна СП, която регулира социалните отношения между труда и капитала и формите за предоставяне на социални услуги и защита на наемния труд. Предмет са отношенията между труда и капитала /ниско заплащане, вредни и нездравословни условия на труд, експлоатация на женския и детския труд/. Обект на СП са заетите и нетрудоспособните /рискови групи/. Основната й цел е гарантиране на държавна социална защита на труда. Според Герхард Брюк регулациите се осъществяват чрез: 1. поредица от социални законодателства /във Франция – Закон за забрана на детския труд за деца под 8 г. - 1841 г.; Закон за създаване на служби по труда - 1891 г.; в Германия - Кралски указ за ограничаване работното време на децата – 1839 г.; Кайзеровото послание за работническото социално осигуряване – 1891 г.; Интернационална конференция за защита на труда – 1890 г.; В Австрия – Закон за ограничаване труда на децата – 1859 г.; в Швейцария – Правата за трудова защита - 1874 г.; Закон за защита на женския труд – 1877 г.; в Англия – Закон за закрила здравето и морала на учениците в памукотекстилните фабрики – 1802 г. и Специален закон за защита на миньорите – 1842 г./; 2. взаимопомощни сдружения на работниците /Сдружението за социална политика от 1873 г.; Генералното сдружение за благоденствие на работническата класа от 1884 г.; Обществото на социалните реформи, издаващо списание “Социална практика” от 1901 г.; профсъюзните организации - във Франция – Закон за професионалните сдружения от 1884 г., в България -... и пр. /; 3. самозащитни дейности на работниците /актуални и днес/ – доброволни помощни каси; общински работнически общежития; производствени и потребителски кооперации /в Англия от 1822 г., във Франция от 1894 г., в България.../.
В съвременните модерни общества и обществата на късната модерност СП се превръща в инструмент на властта на различни нива - държавно, общинско, фирмено, гражданско за реализиране на приоритетни социални цели. През първата половина на 20 век предметният обхват на СП се разширява – въвежда се задължителна образователна система, специални мерки за придобиване и повишаване на професионалните умения на работниците; законодателна защита здравето на децата, жените и трудово заетите, болнично осигуряване, осигуряване при злополука, осигуряване при старост и инвалидност, въвежда се работническо социално осигуряване, законодателни мерки за разрешаване на жилищните проблеми на работещите и др. Приоритетни стават такива конкретни социални цели като: политика на социалното развитие – за постигане на човешка сигурност за всички хора, съгласно класификацията на ПРООН /икономическа, продоволствена, здравна, екологична, лична и обществена, политическа; политика на жизнения стандарт - за запазване на жизнено равнище на всички хора, съгласно класификацията на ООН: здравето и демографските характеристики, храненето, образованието, заетостта, трудовите условия, жилищните условия, социалната сигурност, почивката и свободното време, околната среда и човешките ресурси; и политика спрямо отделни лица, групи и общности, които се намират в неблагоприятно положение - за гарантиране на техния жизнен стандарт, който са имали преди да се случат с тях неочаквани рискове и събития.
В средата на 20 век сърцевина на СП става социалната сигурност. Новата СП има за свой обект не конкретни рискови групи, а всички хора, поради това, че са застрашени /Лудвиг Прелер/ от многобройни рискове в динамичния съвременен живот и жизненият им стандарт не може да бъде запазен. Основната й цел е създаване на такава социалнозащитна мрежа, чрез която да се гарантират нормални условия на живот и достойно човешко съществуване при настъпване на социални рискове.
Променя се и характерът на СП. Докато в предмодерните /прединдустриалните общества СП има социалнопрактическа насоченост и структуроподдържащ характер и нейното предназначение според Лудвиг Прелер е да служи да запазване статуквото на заварената обществена структура и социалния мир, то в модерните/индустриалните характерът й постепенно се променя в “структуропреобразуващ”. Преобразуващата роля на СП според Д.Димова се изразява в това, че като разширява своя обхват СП /превантивна и последваща/ започва самостоятелно да регулира социалните отношения, престава да изпълнява обслужваща роля по отношение на икономиката, намира своето равностойно място при икономическата и другите политики и съвместно с тях съдейства за социалното реформиране на икономиките и на обществените структури като цяло. Това я превръща в обект на изследователски интерес от страна на социалната теория /в края на 19 век/, а в академичните среди започва нейното теоретично осмисляне и преподаване като академична учебна дисциплина.

3. Основни функции на СП
СП като обществен феномен има две взаимосвързани компонента:
1. практика – вниманието е концентрирано върху сферата, формите и средствата на въздействие за постигане на целта;
2. наука – извежда на преден план различни научни схващания, доводи, формулира принципи и закономерностите за развитие на социалните отношения.

СП като практика има следните функции:
Защитна /подпомагаща, съхраняваща, гарантираща / - чрез определени социалнополитически действия да се създадат условия за индивида, социалната група, професионалната или териториална общност или на обществото като цяло да излязат от затрудняващите ги обстоятелства. Тя може да се заключава в най-елементарните комунални дейности, като например предоставен на помощ за хората без средства, но може да означава и защита на обществото като цяло от социална дезинтеграция, от социален конфликт с тежки последици за нацията. Най-стара да се защити човекът и в частност работникът от външни въздействия – и пр. вс. от онези, свързани с труда. Като проява на екзогенната страна на защитната функция се разглеждат всички закони за забрана на детския труд, за закрила на жените и младежите в труда, за регулиране на работното време и пр.; за ”хуманизиране на трудовия свят”; опазване и защита на околната среда, която хората живеят и се възпроизвеждат. Ендогенният компонент на СП означава защита на човека от причини, коренящи се в него самия – закриляща човека не заради самия него, а заради това че е фактор в производството. – човек има не само хуманна, но и икономическа стойност. Например здравословното състояние, семейното положение, социалнопсихическата структура на индивидите са все фактори, които изискват социална защита.
2. Разпределителна – СП разбирана като необходимо действие и средство при отказ на пазарния механизъм. Тази концепция се позовава на схващането, според което пазарният механизъм отказва да служи пълноценно в областта на разпределението. Пазарът разпределя доходите според участието на непосредствените фактори на производствения процес: капитала и живият труд. Социалните субекти, които не доставят никакви резултати за пазара, не получават и никакви доходи от него. Докато съществува единство между производството и разпределението в рамките на големите солидарни фамилии, “социалният въпрос” в неговата дълбочина все още не се проявява. С разкъсването на това единство непродуктивните членове на обществото, както и неефективните от гл.т. на частната инициатива отрасли могат да поддържат само на основата на едно вторично разпределение, което по същество е принудително. На практика чрез механизмите на данъчното облагане и вноските на социалното осигуряване се постига отнемане на част от доходите на едни за сметка на други слоеве от населението. Нарушават се принципите на свободното пазарно стопанство чрез отнемане на част от суверенитета на индивидите като производители и потребители. В първия случай става въпрос за ограничаване на доходите, а с това и на свободата на производителите /как, колко и къде да влагат своите капитали/, а във втория – за създаване на определена зависимост на потребителите /които не са участници в пазарния процес/ от институциите и държавата като цяло. Независимо от тези странични ефекти СП и най-вече държавната СП служи като коректив на “несправедливото” първично разпределение и възстановява справедливостта чрез извършваните многопосочни преразпределителни процеси. На основата на такова разбиране за същността на СП много често тя се нарича “политика на преразпределението”.
2. Преразпределителна – действието на пазара не е “справедливо”, поне що се отнася до онези, които не са участнизци в трудовия процес. По обективни причини децата, болните, инвалидите, възрастните и безработните не участват във функционалното разпределение на доходите. ПРедоставянето на необходимите им доходи става по пътя на преразпределението или, което е същото, по пътя на вторичното разпределение на доходите. Тъй като моралните, хуманните, религиозните и други принципи наред с пазарните са недостатъчни да извършат преразпределението, с това се занимава държавата независимо от властващата политическа сила. Важна функция, тъй като чрез нея се гарантират средства за осъществяване на защитни мерки, но и защото те в най-голяма степен са израз на солидарността, справедливостта и равноправието в обществото. Тази функция има отношение към разпределението на жизненото положение на хората, а не само на техните доходи.
4. Производствено-икономическа – СП осъществява преки и косвени въздействия върху икономиката – чрез оценяване на човека и човешкия му капитал от гл.т. на трудовия процес и от гл.т. на неговите трудови възможности /годност, способност и готовност за труд/. Оценява човешкия капитал като основен фактор на трудовия процес и на общественото развитие.
5. Обществено – политическа – СП има за цел да регулира неравенствата в обществата и да гарантира социалния мир. в своя развой СП се превръща от системостабилизираща в системопреобразуваща. Един от най-важните изрази на тази функция е преобразуването на социалната структура на обществото. В зависимост от характера и целите си СП може да предизвика разместване на съществуващите класи и социални групи, да съдейства за тяхното сцепление в името на общонационални интереси и ценности или да въздейства дезинтегриращо.

Целият материал: