Християнството - възникване и идеи

[Mozo]

Християнството – възникване и идеи
Идеята за времето в християнската и в късноантичната култура

Християнството, наред с исляма и будизма, е една от трите световни религии и все още заема първо място по разпространение сред населението на земята. Днес то е вероизповедание на 1 999 560 000 негови последователи при 1 188 242 000 мюсюлмани и 359 981 000 будисти. То възниква като реформаторско религиозно учение през I век в източните провинции на Римската империя, почитащо и разпространяващо проповедите на Иисус Христос – Божия син, родил се като човек, за да възвести идването на Божието царство на земята и да изкупи чрез страданията си греховете на хората. Отначало това е вероизповедание предимно на онеправданите и потиснатите, на робите и на най-нисшите социални слоеве, защото отговаря на вечния стремеж на човека към свобода, равенство и справедливост. Първите последователи на Иисус виждат в негово лице дългоочаквания и предсказан от древните пророци Спасител на човешкия род – Месията. По-късно евангелистите-апостоли, описали неговия живот в четирите евангелия на Новия завет, го наричат Христос, което е гръцкият превод на еврейската дума „месия”.
Новото християнско учение, толкова различно от всички езически религии дотогава с призива си за любов към ближния и с култа си към доброто, красивото и светлината, даряващи Божията благодат, бързо набира сили, влияние и многочислени предани до смърт последователи. Сравнително за кратко време надхвърля рамките на първите сдружения на християнските-юдеи от Йерусалимската община. Благодарение на размаха в дейността на апостол Павел и неговите съмишленици, християнството се разпространява лавинообразно сред всички народи в обширната Римска империя. Целта на апостол Павел е да го превърне във вселенска религия, която ще обедини духовно света. В резултат на това към християнските общини започват вече да се присъединяват хора от различни народности, с различен статут и образование, богати и бедни, невежи и интелектуалци. Въпреки страшните гонения през първите векове – най-жестоки при император Нерон – те са готови да приемат мъченичеството, но да не отстъпят от новата си религия. На тази тема е посветен знаменитият роман “Quo Vadis” („Камо градеши”) на големия полски писател Хенрик Сенкевич, удостоен за него и за останалото си творчество с Нобелова награда за литература. През IV век – по-точно в 313 г., с Миланския едикт на император Константин Велики гоненията и избиванията на християните са прекратени, а изповядването на християнската религия е официално разрешено.
Макара да възниква най-напред в тясна връзка с юдаизма, християнството скоро добива свой собствен облик и специфика. То черпи твърде много от старозаветните юдейски представи за Бога, за света и за човешката история, приема за своя свещена книга Стария завет, но прибавя към него и канонизираните към Църквата текстове за Иисус, неговите притчи и проповеди, поставящи доброто и любовта на човек към човека на д всичко останало. Още през първите векове на своето толкова драматично разпространение и утвърждаване в политическата Римска империя, християнството си взаимодейства творчески е езическите религии, усвоява идеи на късноантичната елинистична култура и елементи от древните религиозни култове и митове за умиращи и възкръсващи богове. Християнството се доближава в най-голяма степен до водещите течения в елинската философия в от късноелинистичната епоха – стоицизма и неоплатонизма. От тях то възприема веротърпимостта към другия, различията във всяко едно отношение човек, което толкова леко се свързва с основната проповед на Иисус Христос за любов към ближния и за опрощение дори на врага. Създава се една нова култура – християнската, чиито основни идеи и принципи в никакъв случай не се формират и избистрят вън от контекста на идеите на късноантичната култура. Една от тях – идеята за времето - е красноречив пример не само за неизбежните взаимодействия , но и за съществуващите различия или пък паралелни представи за света. Християнският Бог е единен, макар да се явява в трите си ипостаси*: Бог-отец, Бог-син и Свети дух. Той е всемогъщ и целенасочен в своята разумна и съзидателна воля спрямо хората и целия земен свят. Признаването на единствения Бог – като определящ върховен принцип в картината на света – несъмнено се отразява и на възприетите в християнската култура идея и представа за времето. Времето е само момент от вечността, то е създадено и управлявано от Бога и тече по своя предначертан от Божия промисъл ход. Това, което Бог е отредил на човешкия род, то е определящи и за Времето. според християнското учение представата за него може да бъде сравнена с една нишка, с една, която има начало и край. В резултат на това се възприема идеята, че времето започва от момента на Сътворението на света, преминава през страдалческата смърт и възкресението на Иисус и свършва с предсказанието в Библията Второ пришествие, белязано от повторното връщане на Иисус на земята, но вече в ролята на съдник на грешниците при Апокалипсиса.
В съгласие с това основно схващане на християнското учение, времето се сдобива с една особено важна и съдбоносна за човешкия род граница, една ценностно ориентирана точка, която определя и санкционира всичко, свързано волно или неволно с греха и злото. Това е предсказанието за Второто пришествие – точката, бележеща края на света и равносметката за всички мъртви и живи съобразно техните дела. В тази съдбоносна точка във времето – свързана с края на човека и с края на човешкия род въобще, Бог единствен ще има силата да съди и да въздава справедливост, разрешавайки всички съмнения и колебания и на праведника, и на грешника. Това абсолютизиране на времевата граница, на момента на Божия съд, е в основата на своеобразното примирение и дори нещо повече – на сакрализирането на смъртта в християнското учение. Неслучайно и в трите разклонения на християнската религия – православие, католизъм и протестантство – датата на смъртта се оказва по-важна от датата на раждането при оценката на един човешки живот, което повлиява дори на погребалните обичаи. Християнските светци по правило се честват на датата на смъртта им, а не на рождената дата.
През същия този първи век от I хилядолетие сл. Хр. в късноантичната култура, достигнала своя апогей през елинистичната епоха и осезаемо влияеща върху народите в цялата Римска империя, се изповядват други възгледи за времето. Нейната представа за него не е линейна, а циклична, основаваща се на неоспоримо съществуващия и вечно повтарящ се кръговрат. Времето според древните философи и мислители е безкрайно, без начало и безкрай. То не се подчинява, нито пък се олицетворява от Божественото начало, защото е вън от него. Според Епикур, Вселената е равнозначна на вечността, тя е „безпределна, защото ограничението, пределното има крайна точка, която може да бъде определена и различима само при сравнение с нещо друго.” А какво е това друго и има ли го изобщо, за да бъде съотнесено времето спрямо него? Вечният кръговрат в природата намира потвърждение в периодично сменящите се сезони, в естествената и неизбежна – а оттам следва и цикличната представа за времето – смяна на човешките поколения, в календарния цикъл и спазването на неговите проявления, довели до обособяването на т. нар. „подвижни” и „неподвижни” християнски празници. Подвижни се наричат празниците, които всяка година са на различна дата, но се отбелязват в един и същ ден от седмицата. Великден е най-красноречивият пример в това отношение. Докато неподвижните църковни празници са винаги на една и съща дата всяка година.
Цикличната представа за времето, утвърждавана с хилядолетия преди появата на Христос, диктуваща и ритмизираща живота на хората, не е могла лесно да бъде преброена и забранена. Християнската култура и нейната водеща институция – Църквата – сравнително бързо изработват своя система от празници, чествания и забележителни дати.
И след като не може да вмъкне Времето в калъпа на линейната представа, тя се оказва принудена да се съобрази с цикличната, дошла от древността. Затова застава на компромисна позиция спрямо идеята за времето и трансформира редица запомнящи се езически празници в християнски. За целта те се приспособяват към християнските канони, често им се придава коренно ново значение и се преименуват. Новото им название ги внедрява в християнската култура и постепенно заличава спомена за първоначалната им същност. Така например, дълбоко врязалите се в съзнанието и във вярата на езическите народи дни на зимното и лятното слънцестоене, бележещи равноденствието, се превръщат в най-уважаваните и най-сакрализирани църковни празници: Рождество Христово (Коледа), Богоявление, Благовещение, Възнесение Христово, Възкресение Христово (Великден) и т.н.
В книгата си „Евангелски сказания” известният полски писател и антрополог Зенон Косидовски подробно и логично разсъждава върху факта защо първите християни, приемащи раждането на Христос като аксиома и като необратима истина, отначало не са се интересували кога точно то е станало и не фиксират определена дата за това знаменателно за човешкия род събитие. Едва в началото на IV век – т. е. при легализирането и с безпрепятственото разпространение на християнската религия след Миланския едикт, първи християните в Рим започват да честват раждането на Иисус на 24 срещу 25 декември! А това е денят на зимното слънцестоене и равноденствие, бурно празнуван още от зората на Римската империя като Ден на раждането на непобедимото Слънце. Традиционните шествия, веселието, танците, пировете, карнавалите, разменянето на подаръци – всички тези традиционни елементи на езическия празник стават вече показателни и при отбелязването на Рождество Христово. Времето като вечна философска категория и неговите неотменни проявления в крайна сметка примиряват християнската линейна и късноантичната циклична представа за него. Празничния християнски календар следва едновременно и заверените езически празници, и основните събития в евангелския разказ за живота, деянията и смъртта на Иисус.
Датата на неговото раждане е избрана за начало на ново летоброене – Новата ера – която в съчетание с Юлианския календар остава в основите на християнската и на общочовешката цивилизация чак до наши дни. През изминалите вече две хилядолетия от създаването му, християнството извървява един дълъг и крайно противоречив път, често пъти отклонявайки се драстично от нравствената чистота на първите християни и от любовта на човека, дори когато е иноверец, проповядвана от Иисус Христос. Това важи особено за Средновековието, когато християнското учение – толкова хуманно и известно по своята същност – често губи ориентир в хода на всесилното Време и бива използвано като средство за насилие, за насаждане на омраза и за провокиране на братоубийствени религиозни представления и войни.
Независимо от тези тежко изживени от народите заблуди, християнството продължава да съществува и вече навлезе в III-то си хилядолетие. В нашето съвремие то все по-успешно се адаптира към потребностите на динамично развиващото се човечество, към стимулирането на неговия духовен живот и преодоляването на злото в глобален мащаб. Единствената световна религия, която издига в култ любовта към ближния и максимата „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат”, доказва, че има право на бъдеще, именно защото защитава ценности, утвърждаващи мира на земята и любовта между хората.

*ипостаси – проявления, лица