Развитие на аз - концепцията

[Mozo]

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

РАЗВИТИЕ НА АЗ - КОНЦЕПЦИЯТА

В повечето от разработките върху Аз - концепцията в общата, социалната и възрастовата психология, в социологията и антропологията тя се изяснява като компонент на индивидуалната афективна и познавателна системи. Обширно е количеството и многообразието от подходи в изучаването на Аз-конценцията, в определяне на човешкото поведение. На лице е многообразие от терминологични верификации и разочароваща неспособност да се обединят резултатите от различните разбирания и изследвания. Съществуват редица представи истинността, на които мълчаливо се допуска, макар никога да не са доказани. Последното се обуславя от използването на нееднозначно дефинирани теоретични системи и което е по-важно - от различните и често несъвместими способи за измерване.
Сред познавателните успехи на ранните детски години е и нарастващото осъзнаване на собствената личност. Детето е изправено пред голяма количество и разнообразие от стимули, повече отколкото може да приеме и обработи. От особено значение е познавателната структура, която то използва за избор и обработка на информацията относно себе си. Тази структура е Аз-концепцията, която съдържа в себе си когнитивни, емоционално-афективни и конативни елементи. По нея децата се различават едно от друго, т.е. създават представа за собствената уникалност и идентичност.
Изследванията, свързани с Аз - концепцията се обуславят от различни теоретически възгледи:
• символически интерекционизъм (с представители А. Смит, Д. Юм, К. Пиърс, Дж. Рейс, У. Джеймз, Д. Мийд, Ч. Кули, Б. Шибутани и М. Кун);
• психоаналитично направление (с представители З. Фройд, А. Адлер, А. Фройд, К. Хорни, Х. Съливан, Е. Ериксон);
• хуманистична психология (с представители А. Маслоу, С. Джурард, К. Роджърс);
• френска генетична психология (с представители А. Валон, Р. Зазо);
• културно-историческо направление (с представители Л.С. Виготски, В.С. Мерлин, В.А. Ядов и И.С. Кон);
• теории, свързани със социалното учене (с представители А. Бандура, К. Шунк);
• когнитивни теории (с представители Р. Селман, Х. Шрьодер и О. Харви).
Ще бъдат обсъдени само концептуални подходи, които според повечето изследователи са най-продуктивни в изследванията на Аз-концепцията.

ТЕОРИИ ЗА АЗ - КОНЦЕПЦИЯТА

Знанието за себе си като продукт за усвояване на мненията на другите (символически интеракционизъм)
Анализираната гледна точка е основна в позицията на символическите интеракционисти /Джеймз, У., 1982; Кули, Ч., 1990; Мийд, Д., 1990/.
У. Джеймз /1842-1910/ е един от ранните теоретици в психологията, който разглежда Аз-а като централна психологическа конструкция. Знаменателна е неговата разработка за два определени аспекта в теорията за Аз - концепцията, т.е. тоталното цялостно Аз (Self). На него се приписва разграничаването между Аз 1 и Аз 2. Аз 1 (“I” - “чисто Аз”) се осъзнава. Това е личността като субект, като носител на знания. Аз 2 (”Me” - “емпирично Аз”) е личността като осъзнавана, като обект, съдържанието на който е неизвестно. Джеймз разглежда общуването като един от факторите за влияние на обществото върху личността. Той извежда феноменът “социално Аз”, разбиран като “това, което признават в даден човек обкръжаващите го”. Човек има толкова “социални Аз”, колкото съществуват отделни групи, мнението, на които е съществено за него /Джеймз, У., 1982/.
Личността като обект на собствените себевъзприятия, като съдържание на опита (Аз 2) Джеймз очертава в четири аспекта: “духовно Аз” (процеси на съзнание, психически особености); “материално Аз” (тяло, облекло, семейство, имущество); “социално Аз” (стремеж към престиж, дружба, положителна оценка от страна на другите); “физическо Аз” или чувство за лична идентичност, основа, на което са органическите (висцерални и мускулни) усещания.
Самоуважението е вторият аспект на Аз - концепцията, върху който Джеймз отделя особено внимание. В своята класическа формула той определя самоуважението като успеха, постигнат от личността, коригиран от претенциите й /Джеймз, У., 1982/.
Джеймз издига постулата, че личността може да установява за себе си цели, свързани с различни компоненти на собственото Аз и да оценява жизнените си прояви относно тези цели. От това произтича и неговият постулат: самооценката зависи от това, каква личността иска да стане, какво социално положение тя иска да заеме. Това е началната точка в отброяването на собствените й успехи и неуспехи.
В своята теория за “огледалното Аз” Ч. Кули /1864-1929/ развива идеята за мястото на общуването във формирането на индивидуалното самосъзнание, която предлага и У. Джеймз. За Кули /1990/ самосъзнанието е продукт на социалното общуване и усвояването от личността на колективни мнения. Той обособява представите на личността за себе си като: представи за това, каква личността изглежда за другите хора; представи за оценката, която другите дават за това; някакво чувство за “Аз”, например гордост или унижение /Кули, Ч., 1990/. Като правилно очертава обществената природа на самосъзнанието и личността, Кули в същото време разбира личността като сума от психичните реакции на човека по отношение на мнението на околните и недооценява активно-творческата роля на самия субект. За автора личността и обществото имат общ произход. “Огледалното Аз” (the looking-glass self) възниква въз основа на символическото взаимодействие на личността с разнообразни първични групи, на които тя е член. Непосредствените отношения между членовете на групата предоставят възможност за обратна връзка при формирането на самооценката. По такъв начин Аз - концепцията се формира в процеса на проби и грешки, чрез които се установяват ценности, установки и роли.
В съответствие с концепцията за “огледалното Аз”, Д. Мийд твърди, че човешкото Аз, като цялостно психично явление, е социален процес “вътре” в индивида. В неговите рамки възникват “Аз – съзнаващо” и “Аз - като обект” (вж. също У. Джеймз, 1982, б.а.).
Хората реагират на околната среда в термините за значенията, които тя има за тях. Тези значения са определени от процеса на социалните взаимодействия. Личността се определя и разглежда като обект, който се обозначава (приписва му се значение) в процеса на тези взаимоотношения. Отношенията към другите, в частност “значимите други” (например родителите), обикновено се приемат като отношения към самия себе си. Казано по друг начин, ако значимите за Вас хора взаимодействат по начин, който изразява предпочитане от тяхна страна, то Вие също ще заемете към себе си такова отношение. Според Мийд, поведението на човека може да бъде представено като ред от функционални единици. Всяка от тях започва с нарушение на равновесието вътре в организма и завършва с възстановяването му /Мийд, Д., 1990/.
Мийд /1990/ предполага, че самоопределението на личността, като носител на определена роля, се осъществява по пътя на осъзнаване и приемане на представите, които съществуват в другите хора за него. В резултат възниква обобщената оценка на другите хора от страна на индивида (”Me”), т.е. това как изглежда в очите на другите, “Аз” като обект. Тази оценка се образува в резултат на усвоените от човека установки (значения и ценности). От своя страна “I” се интерпретира, като човек в качеството на субект на психичната дейност, който спонтанно възприема частта от своето “Аз”, обозначавано като “Me”. “I” е импулсивна, неподредена тенденция на психичния живот на индивида, почти аналогична на Фройдисткото безсъзнателно. “I” осигурява импулса в човешкия живот, “Mе” го направлява в определени рамки под влияние на социокултурните фактори. Съвкупността от “I” и “Me” образува собствено личностното или интегрално “Аз” (Self).
Според Д. Мийд /1990/ комуникацията посредством значими символи (жест и слово) е основна форма на поведение, която прави възможно преминаването на индивида в личност, т.е. в обект за себе си. От тази позиция самосъзнанието се разглежда като процес на овладяване на значими символи. Предполаганата, антиципирана реакция, която жестът поражда в индивида, е отношението - вътрешната страна на индивидуалния акт. Отношението е съвкупност от интериоризирани жестове, които отразяват значението на обектите за индивида. Източникът на значението е общата реакция на партньорите в общуването, отчитането и съотнасянето на резултата с общия социален акт, който тази реакция реализира.
От изложените възгледи се вижда, че символическият интеракционизъм се опира на три основни постулата. Първо, хората реагират на обкръжаващата ги среда в зависимост от значенията, с които натоварват елементите в обкръжението си. Второ, тези значения са продукт от социални взаимодействия. Трето, тези социокултурни значения са подложени на изменения в резултат на индивидуалното възприятие в рамките на такова взаимодействие.
В рамките на традициите на символическите интеракционисти се търси отговор на въпроса за природата на самопознанието на човека, което едновременно служи за експериментално проверяема хипотеза. Тя се състои в това, че знанието на човека за самия себе си по своята природа е и знание за него и на другите хора. Предполага се пряко усвояване на оценките, давани от другите хора и превръщането им в самооценка. В разгледаните концепции се търси взаимовръзка между три променливи: а/ себевъзприятие (самооценка); б/ възприемане на мнението на другите за себе си (възприемана оценка); в/ реално мнение на другите хора за субекта (реална оценка).
Shranger и Schoeneman /1979/ представят обзор на експерименталните изследвания, в които предмет са тези три променливи. Те достигат до извода, че хората неточно възприемат мненията на другите за себе си. Тези мнения минимално влияят върху съжденията за себе си и в голяма степен са свързани с това, как хората мислят, че ги възприемат другите. Двамата изследователи показват влиянието на обратната връзка (оценка) върху самооценката и посочват редица условия, съществени за разбирането й:
• установява се, че с увеличаването на разминаването на оценка и самооценка, последната се изменя в голяма степен. Самооценките са правдиви или в краен случай правдоподобни, когато изследването предполага гласност на резултатите.
• позитивната информация за себе си се приема с голяма готовност, ако няма заплаха за разгласяване на вторичната самооценка. При заплаха самооценката се изменя по-скоро в негативна посока.
• обратната връзка толкова по-малко влияе върху изменението на самооценката, колкото по-голямо е числото на другите, чиято позиция е в съгласие с първоначалната самооценка на субекта.
• влиянието на обратната връзка върху самооценката зависи от първоначалното равнище на самооценката. Индивидите с ниска самооценка са подложени в по-голяма степен на отрицателни обратни връзка.
Положителни и плодотворни за експерименталната практика са идеите на символическите интерационалисти за това, че:
• образът за себе си се изгражда от приемането на отношението на другите, т.е. че самосъзнаването е организация от отношения или интериоризирани роли;
• обществото обуславя формата и съдържанието на процеса на формиране на Аз-концепцията;
• училищният и социален опит като цяло осъществяват връзката между Аз-концепцията и постиженията.

Целият материал: