Основи на психотерапията

[Mozo]

1. Историческо развитие, състояние и перснективи на психотерапията

2. Същност и определение на психотерапията

Няма единно общовалидно определение за психотерапията.

Определения:

ПТ е всяко лечение, което се бори срещу болестта с психични средства. /Ван Алден/.

ПТ е комплексно лечебно въздействие върху психиката на болния.

ПТ е процес на психологическо подреждане на минало, настояще и бъдеще.

ПТ е раздел от терапията, постигащ отстраняване на срив на висшата нервна дейност чрез словото и средата. /Бг./

ПТ е грижа за грижа за живота, душата и настроението на пациента. /Австр. закон/.


Причините за различията в определенията за психотерапията са следните:

ПТ се намира между медицината и психологията;
Има големи различия в психологическите теории;
Широкото практическо приложение на психотерапията;
Техническото многообразие на психотерапевтичните методи; /игри, танци, разкази, физически упражнения, работа и др./.


Психотерапията съдържа:

Отношения;
Теория;
Промени.






3. Психотерапевтичен процес

Психотерапевтичният процес представлява система от логически свързани действия на психотерапевта. ПТП включва 3 фази: начална фаза, същинска част и завършваща фаза.

I. Начална фаза:

1. Диагностиката трябва да започне с изследване историята на клиента. Терапевтът трябва да се ориентира в проблема на пациента и необходимата му помощ. Тоест в психическата проблематика на пациента – вид психическо разстройство, има ли соматично заболяване и др.
2. Създаване на отношение терапевт – пациент. Психотерапевтичното отношение е уникално, по-различно от другите човешки отношение, формални или не. Отношението е в голяма степен двойствено. Отношението е във висша степен емпатично.
3. Писмен контракт за психотерапия. Осигуряване на информираното съгласие на клиента.

II. Същинска фаза

Втората същинска част на процеса обхваща времето на самата терапия, реализирането на необходимия брой терапевтични сеанси за постигане на ефекта на промяна. Времетраенето е различно и зависи от проблематиката на клиента, от определения вид психологическа помощ, от методическата постановка и др.
В съдържателно отношение включва прилагането на различни психотерапевтични техники в зависимост от прилагания подход. Съществен момент са работата със съпротивите, преноса, правенето на интерпретации, обучението и рефлексията.

III. Завършваща фаза

1. Първата задача е да се направи обобщение и оценка на успеха, чрез сравняване с изходното състояние на клиента.
2. Втората задача е затвърждаване на постигнатите резултати.
3. Следващата задача е да се постигне постепенно отсъединяване на клиента, т.е. клиентът да повярвя, че може да се справя вече сам.
4. Последната задача свързана с приключването е собствената равносметка на терапевта, при която той си дава отговор да въпросите дали е помогнал на клиента, промяната действително ли се дължи на приложената терапия и достатъчно трайна ли е тя.

4. Съпротивите в процеса на психотерапия

Всяка ефективна психотерапия предизвиква промяна, която се посреща със съпротива. Съпротивата може да бъде явна или скрита, осъзнавана или не, но промяна без съпротива няма. Без преодоляване на съпротивите промяната е невъзможна или ефектът й е мимолетен. Съпротивата е всеобщ психотерапевтичен феномен в който се съдържа важен терапевтичен потенциал.
Днес в психотерапията под съпротива се разбира парадоксалното нежелание на клиента да участва в психотерапевтичния процес.
Съпротивата се разглежда като пречка, която трябва да се преодолее.
От друга страна съпротивата означава, че клиентът е въвлечен в процеса. Който не се съпротивлява, значи просто „отсъства” от процеса.
Причини за съпротива на клиента:
1. Причини свързани с неразбиране, неумение на клиента да участва в подобен род общуване като психотерапията.
2. Липса или недостатъчна мотивация – такава се среща при недоброволните клиенти, при деца, също и предубеждения, културни ограничения и пр.
3. Някои личностни особености на клиента /необщителност, недоверчивост, разглезеност/.
4. Не добре изградено терапевтично отношение терапевт – клиент /недостатъчна емпатия, доверие, искреност/.
5. Съхраняване на невротичното равновесие със средата. Терапията разрушава закрепения модел на взаимодействие със заобикалящата го среда.
6. Вторична изгода от боледуването. Много хора с емоционални или поведенчески проблеми, като например заучена безпомощност, са свикнали да получават внимание, съчувствие и търпимост спрямо неприемливото им държание.
7. Преноси: Това е изпитване спрямо терапевта на положителни или отрицателни чувства, които са били актуални в миналото към други значими за клиента хора.
8. Защити: Най-значими за процеса, включително в диагностичен аспект, са съпротивите в резултат на защити. Същите се включват несъзнателно и целят препятстване на мисли и чувства, които предизвикват тревога. Тъй като инсайтът е основна цел на психотерапията, защитите препятстват самата нея. Най-често защитите са свързани с изтласкването и проекцията.
9. Съпротива може да се яви като резултат от патология, която не е била диагностирана своевременно.
10. Съпротива дължаща се на СвръхАза: клиентът отказва да получи помощ, за да не се чувства задължен.

Форми на съпротива:

1. Намаляване времето на психотерапията: Клиентът закъснява или си тръгва по-рано, пропуска сеанси и пр.
2. Нарушаване на комуникацията: мълчание, даване на едносрични отговори или много безсмислено говорене.
3. Стесняване кръга на темите: упорито избягване на теми и/или фиксация само върху една.
4. Бягство в здравето: При нея клиентът внезапно се подобрява, демонстрира психическо здраве и оптимизъм.
5. Отреагиране /acting out/: представлява неадекватно поведение като плач, смях, неуместно шегуване, дори припадък.
6. Манипулативно поведение: прекалено сътрудничество, възхищение, смесване на ролевите отношения.
7. Изолация на психотерапшята от реалния живот.

Преодоляване на защитите:
Работата със съпротивите се основава на двойственото им оценяване, като съюзник на терапевта от една страна, и като пречка на процеса от друга.
В първия случай съпротивата е естествена реакция, която цели запазване на статуквото. Такава съпротива е полезна и необходима, защото без нея промяната като цел на всяка психотерапия е невъзможна или нетрайна.
Вторият случай е разглеждането на съпротивата като пречка за самия терапевтичен процес. Този вид съпротива трябва възможно най-бързо да се преодолява, защото губи терапевтично време и пречи на комуникацията.
Във всички случаи съпротивите се преодоляват от психотерапевта с изключение на защитите.
За преодоляване на съпротивите се използват различни подходи:
1. Усилване на съпротивата – целта е да стане видима и достатъчно категорична за терапевта и за клиента.
2. Насочване на вниманието на клиента и анализ.
3. Начини за влияние върху съпротивителното поведение:
Пробив – директно и категорична изказване;
Мълчание – прилага се при нарушена комуникация;
Саморазкриване, емпатия – при недобро отношение;
Акцент върху положителното;
Парадоксална намеса – поощрява се неподчинението на клиента;
В различни случаи за преодоляване на съпротиви се използва хумор, метафори, заплаха, телесен контакт, увъртане и т.н.

5. Интерпретация и инсайт

Интерпретацията е основното средство за достигане на инсайт, който от своя страна е условие за позитивна промяна. Интерпретацията представлява представяне по подходящ начин виждането на психотерапевта за съществени връзки, аспекти на личността и поведението, формирано чрез собствен анализ на интрапсихическия материал, проявен в хода на сеанса. Интерпретацията преди всичко е ориентирана към несъзнаваното, невидимо и непонятно за клиента. Друга особеност на интерпретацията е вероятностния й характер. За да бъде интерпретацията полезна в контекста на промяна на личността, тя трябва да предлага обяснения.
Видове интерпретация:
Според Е.Шостърм -
Асоциативна интерпретация
Насочваща интерпретация
Според начина на интерпретиране на материала –
Съдържателна интерпретация – отнася се към съдържанието на това което клиента казва;
Процесуална интерпретация – отнася се към това, което се случва по време на сеанса.
Основна е съдържателната интерпретация, защото дава възможност за достигане до базисния конфликг, неговото разясняване и разрешаване.
Обект на интерпретацията:
Не се интерпретира всичко което клиента казва, конкретизира се с течение на времето.
Време и последованелност на интерпретацията:
когато клиентът е готов да приеме интерпретацията;
когато е събран достатъчно материал за интерпретация;
по принцип се върви от общото към частното;
интерпретирането се прави по принцип в края на сеанса.

Начини и форми на интерпретация:
интерпретацията трябва да се представя като хипотеза. По този начин клиентът се ангажира в преработката и се намалява съпротивата. Хипотетичността се изразява основно чрез формулировки като „Бихме допуснали..., Не мислите ли ..., Бих казал..”;
има случаи когато трябва да се изрази категорично становище;
друга форма е метофоричното изказване;
също изискване към начина на интерпретиране е това за лаконичност.
изказана само веднъж интерпретацията може да не бъде чута, затова се налага нейното повтаряне в рамките на процеса.

Целият материал: