Защита правата на човека - лекции в съкратен вариант

[Mozo]

1в. Историческо развитие на идеите за защита на правата на човека
Съвременното понятие за правата на човека се базира на богатия опит на човечеството от предишни векове. Възникват първоначално като представи и идеи и въз основа на тях се формират съответни правила, съотнесени с главното и основното в практическото битие на хората. През последните години се отделя все по-голямо внимание на правата на човека. Това се свързва, както с естественото развитие на обществените отношения в една демократизираща се държава, така също и с международни задължения на Република България (присъединяване към много международни актове по правата на човека). Страните в преход са обект на особен мониторинг, от страна на правителствени и неправителствени организации. В Република България има подчертан стремеж да се организира по-скоро правова държава във всичките и аспекти, всички да имат равен старт.
Въпросите свързани с правата на човека имат различни сфери и нюанси. От една страна е правната рамка, а от друга – личното усещане за свобода и реалните му параметри.
Правата на човека са един вечен въпрос, който е претърпявал множество метарморфози. Защитата правата на човека започват още преди раждането му и реализацията им продължава и след смъртта. Могат да бъдат дадени много примери (социални условия, медикаменти за майката в периода на бременността, защита на авторски и наследствени права, правото на гроб и т.н.).
Равни сме само като правни възможности за реализация. От съществено значение е произходът, в каква среда човек живее и се развива, с какви хора ще общува, образование, начален капитал...., в най-общ смисъл и какъв шанс ще има.
Истински трудно е да бъдат отделено философското от юридическото начало относно "правата на човека", защото те съдържат сложна верига от понятия като природа, морал, общество, отговорност, които влияят върху историческата еволюция и институциализация на правната уредба и на защитата на човешките права.
Концепцията за правата на човека може да се открие още в Старият завет, но историческата основа за развитието на такава концепция обикновено се търси в гръцката Античност - митологията на древните елини където философската мисъл разграничава две основни начала - права, имащи своето основание в самата природа на човека и права, които се създават от разума и по волята на човека. Оформя възгледът, че всички човешки същества са равни. Идеята за равенството се възприема и от школата на стоиците, която влияе върху развитието на тенденциите в Римското право. Така още в древността се достига до същността на проблема за правата на човека.
В съвременното правно мислене концепцията за правата на човека е достигнала относително завършен макар и доста усложнен вид. Те се свързват с най-важни притежания на човешката личност, които тя има към обществото още със своето раждане. Правата на човека тръгват от природата на човека и имат за цел човека. Това са онези негови основни потребности, които очертават параметрите на социалното съществуване. Те имат универсален характер - те имат за свое основание само човешкият индивид като такъв без оглед на неговата раса, пол, етническа или верска принадлежност, гражданство, образование, материално състояние, ценностна система, възпитание и др. От тук произтича необходимостта от универсални актове, които да обявяват и гарантират правата на човека. Те принадлежат на всеки и на всички човешки индивиди като неотменими и неотчуждаеми права. Новата Конституция на България (1991) възприема термина "неотменими". Това означава, че те се отнасят за всеки и важат за всеки с едно и също съдържание, дадени са в еднакъв обем.
Пълният синтез между права и равенство при тях идва също така от обстоятелството, че самото равенство е универсално право. Но с появата на правото и конституирането му като най-важен социален регулатор на обществените отношения, правата на човека не могат да не намерят своето място в него и в този смисъл да се конституират като
феномени на правото.
Правата на човека са онази проява на правото, чието определение от гледна точка на справедливостта е еднозначно. Те са винаги и само справедливи. При това не само универсалните права на човека, но и онези, възникнали при определено състояние на обществото. В основата на теоретичните схващания са:
- Разбирането за човека, като ценност и
- Възприемането на общочовешки стойности, стандарти, норми на поведение, които надскачат пределите на отделната държава.

Свободата означава възможност за избор и правото на всеки да постъпва съобразно собствените си представи и воля без външна принуда в рамките на норматино установените правила, норми, както и на ценностната система въобще.

Историко правни аспекти
--Един от първите познати принципи е принципът на Талион /око за око, зъб за зъб/, в основата на който стои идеята за равенството във възмездието, полагащо се при погазване на естествените права, като право на живот, достойнство, сигурност и т.н.
-принцип е принципа на жребия. В основата му е съдбата, като естествена база за равнопоставеност.
-Хартата на Сирий Велики- Преди около две хиляди преди преди новата ера в земите на древен Иран. В нея на преден план са изведени такива права, като свобода и сигурност, собственост, право на свободно предвижване.
-кодекса на Хамурапи – цар на Вавилон 2000г. преди Христа е записано, че „мисията му е да помага справедливостта да владее в царството, да обезсили злите и насилниците, да предотвратява подтискане на слабия от силния… .....да увеличава благополучието на народа”.
-В древна Гърция – школата на философите-стоици развива учението за естествените и неотнимаеми от държавата права на човека.
-Древен Рим е съществувало деление на хората на свободни и роби; а свободните - на патриции и на плебеи.
През средновековието господства съсловно-йерархичния принцип. В основата си това са колекивни права за принадлежащите към съответната общност. Първите актове в които намира израз това разбиране са приети в Англия.
- Великата харта за свободите – 1215 г.;
- Петиция за правата – 1628 г.
- Бил за правата – 1689 г. /закон с който парламентът обявява и гарантира публичните свободи, право на петиция, свободни избори/
По късно в САЩ са придобили известност:
- Декларация за правата на гражданите на Вирджиния -12.06.1776г., като първа декларация всички хора са по-силата на природата свободни, независими и притежават съответни права.
- Декларация за независимостта на САЩ 4 юли 1776 г., - всички хора са равни по рождение. В основат е идеята за неотнимаемите естествени права.
- Бил за правата – 1791 г. С това наименование са известни първите десет поправки към Конституцията на САЩ от 1787 г.,-неприкосновеност на жилището, забрана за произволни арести.
Във Франция също се извършват промени с революционен характер в сферата на правата на човека:
- Декларация за правата на човека и гражданина – 1789 г.
- Конституцията на Франция-14.09.1791 г.
- Декларация за правата на човека и гражданина-1793 г.Това е Якобинската декларация за правата. (за пръв път е включено равенството чл. 2).
Други актове от този период, които имат съществена роля за регламентирането на правата на човека са:
- Конституциите на държавите в Европа.
- Конституцията на Франция-1848 г,
- Търновската Конституция-1789 г. - правата уредени в ХІІ глава. Това са индивидуални и политически права. Закрепено е безплатно първоначално образование.
- Конституцията на Германия – 1919 г. Наред с традиционните лични права в нея се предвиждат социални функции на държавата, от които следват и права на гражданите в условията на пазарно стопанство.
- Всеобща декларация за правата на човека - 10.12.1948г. акт на ООН.
- Уставът на ООН - 1945г., в няколко теста е отделено специално място за правата на човека.
- Международен пакт за гражданските и политическите права-19.12.1966 г. - международен договор в системата на ООН.
- Международен пакт за икономически, социални и културни права - 19.12.1966 г. Международен договор, който обявява не само съответните права, но и гаранциите и механизмите за контрол и защита.

2в. Основни понятия – права на човека, на личността, на гражданина. Съпоставка и взаимозависимост.
Правата на човека са естествените права, които индивидът има и които са неделими от него като човешко същество. Човекът има естествени права, присъщи му по природа. Тези права са свързани със самото му съществуване. Те предхождат общественият договор, (държавната, политическата организация, предхождат следователно и позитивното право). Най-общо основното съдържание на правата на човека се свежда до свободата, равенството и собствеността. Това са правата на човека като социално същество. Те произтичат от биосоциалната природа на човека, свързани са с нея. Днешното схващане за правата на човека не ги свежда само и единствено до свободата, равенството, собствеността, а отнася към тях и редица други лични, политически, демографски, екологични, технологични и др. Биосоциалната природа на човека предопределя признаване и гарантиране на твърде широк спектър от права.
Правата на гражданина са гражданските и политически права на индивида. Те се коренят в обществения договор, който стои в основата на политическото общество. Регламентирани са със закон. Условията на съществуване на човека и потребностите му се менят. Мени се и каталогът на правата му, техният кръг се разширява, съдържанието им се обогатява, гаранциите им се разширяват (във връзка и с появата на нови заплахи).
Правата на гражданина – това са юридически признати от дадена държава права на гражданите. Те характеризират личността вече като принадлежаща към определена държава. Тук правата на човека са закрепени в национални нормативни актове. Снабдени са с юридически гаранции, като административна и съдебна защита, контрол за конситуционносъобразност, ролята на омбудсмана и т.н.
Понятията права на човека и права на гражданина не съвпадат във всички аспекти, но не се и взаимно изключват.
Различията между понятията не вървят по различията между естественото право и позитивното право. Докато правата на гражданина се регламентират и обвързват от задълженията на другите граждани (в позитивноправната, конституционната и законова уредба), то правата на човека се формулират по общо и абстрактно. Докато правата на човека могат да съществуват и като социални притезания, то правата на гражданите са винаги признати със закон възможности. Тенденцията е правата на човека да получат юридическо признание. Гражданството освен правоотношение е и състояние, статус на личността към конкретно определен момент. ”Статус” от латински термин (status) състояние, положение. В правната наука под “правен статус” се разбира съвкупността от права и задължения, които имат субектите на правото към даден момент.
Понятието “статут” (statutum) –означава нормативен акт за правата и задълженията на определени лица (абстрактно без да се персонифицират) и органи. Статутът води до определен статус към даден момент. Статутът ни насочва към сферата на обективното право, а статусът към сферата на субективното право.
Правна уредба на основните понятия за правата на човека
Понятието „права на човека” чл. 85 ал.1 т. 6 и чл. 6 от Конституцията. Правата на човека като биосъщество. Хората се раждат естестено свободни, генетически не зависят от политическата власт на държавата. Човешката природа е изключително универсална без оглед на пол, раса, религия, принадлежност към определена държава. Но реализацията на правата и задълженията винаги настъпва в определена среда - икономическа, правно-политическа. Въпреки че човек се ражда свободен и независим той живее в обществото, което налага своята ценностна система, своите традиции, обичаи правила и норми.
Понятието „права на гражданите” чл. 24 ал. 2 ,чл. 25, 35, 42, 52, 120 от Конституцията. Изразът „всеки” означава всеки индивид независимо дали е български, чужд гражданин или е лице без гражданство.
В Конституцията на Република България се регламентират по различен начин правата на българските граждани и на гражданите изобщо.
Понятие за „народ”
Народ в широк смисъл означава всички лица на територията на държавата, независимо от статуса им (български граждани, чужденци, бежанци, лица без гражданство, лица с неустановено гражданство).
Народ в тесен смисъл означава само съвкупността от българските граждани.
Понятие за „права на личността”
Това понятие е използвано във въведението на Конституцията и в чл. 4 ал. 2. Основно понятието „права на личността” се използва в международно правната уредба и очертава социалната същност на човека. Целта на правовата държава е да гарантира живота достойнството и правата на личността, както и да се създадат условия за свободно развитие на човека в гражданското общество.

3в. Идеите за правата на човека и реализацията им до Втората световна война.
Правата на човека са обект на правна уредба и реализация преди всичко на вътрешното национално право. Но те са основен въпрос и за Международното право. По своята нравствена природа всеки човек обичайно е хуманист. Той не може да остане и не остава безразличен към останалите човешки същества, където и да се намират те. Бранейки правата на другите, той в крайна сметка брани и свойте права. Би било добре ако хуманното поведение на отделният човек преминава в хуманно поведение на и отделните държави. Доколкото хуманизмът е над национален, неизбежно става по-нататък и интернационализацията на усилията да се осигури определен минимум права на всеки човек. Така хуманизмът от действаща в международни отношения система от морални норми преминава в система от норми на Международното право - възниква международно хуманитарно право.
До Първата Световна война е имало отделни споразумения в защита на някои категории лица, но те не са имали претенцията да осигурят общи гаранции за правата на човека изобщо. Подписани са преди всичко международни спогодби за защита на религията на малцинствата в отделни държави./Вестфалските мирни договори/, Конвенции за забрана на робството и борбата с него-18-19век. Така през 1841г. пет европейски държави се споразумяват, че ще смятат търговията с роби за пиратство и взаимно си предоставят правото да претърсват търговските си кораби. По-късно в общият договор на Берлинската конференция от 26.02.1885 г., се приема, че търговията с роби е забранена според общите принципи на Международното право.
Идеи за създаването на международни организации съществуват много преди 20 век. Политическото разединение и враждите между отделните народи са основен фактор за сравнително късното им реализиране. Първи стъпки към осъществяването на тези идеи се правят през 19 век. Първоначално държавите създават международни организации, за да сътрудничат помежду си по специфични въпроси.
-. Международният телекомуникационен съюз/1865г/
- Международен телеграфен съюз/1874г./
-Световният пощенски съюз (сега и двата специализирани агенции на ООН). Тези две събития дават надежда, че и големи световни проблеми могат да бъдат разрешени по пътя на взаимното съгласие.
Идеята за предотвратяването на последиците от военните конфликти и изграждането на структура, която да се грижи за мироопазването постепенно започва да си проправя път. През 1889 г. в Хага се провежда Международна мирна конференция, която цели да разработи начини за разрешаване на кризи по мирен път, предотвратявайки войни, и систематизиране на правила за водене на война. Като резултат е установен и започва своята работа през 1902 г. Постоянният арбитражен съд. Последиците от Първата световна война провокират вземането на по-радикални мерки като създаването на Обществото на народите на Парижката мирна конференция. В подписаният от 44 държави устав на новата организация заляга Версайската система от мирни договори, което я превръща в удобен инструмент за прокарване на интереси в ръцете на страните победителки.
Парижката мирна конференция одобрява решението за създаване на Обществото на народите на 25 януари 1919 г. Уставът на Обществото е подписан от 44 държави на 28 юни 1919 г. От 27-те държави победителки във войната, от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка, както и от Индия. Към ОН се присъединяват 13 специално поканени неутрални държави. Няколко месеца след създаването на Обществото, се присъединяват България и Австрия (през 1920 г.)
Един от важните органи на ОН е Секретариатът. Той е постоянно действаща институция. Не участват всички, в началото само великите сили, после разделят секретариата, като в него участват постоянни и непостоянни членове:
- постоянни членове – Великобритания, Франция, Италия и Япония (САЩ не приемат Версайския мирен договор, и не са членове на Обществото на народите);
- непостоянни - избират се всяка година от общото събрание.
Секретариатът се разделя на комисии, в които се подготвят законите, за да се приемат от Общото събрание.
Норвежецът Фритьоф Нансен лобира за България. Той счита, че биха могли да помогнат на България, ако тя влезе в Обществото на народите да получи финансова помощ. България става член на Обществото на народите на 16 декември 1920 г., получава 2 заема, които ѝ помагат за излизане от следвоенната криза.
Причините ОН да се смята за провал са разнородни. Изискването за единодушен вот, липсата на военна сила, провеждането на собствените интереси на най-важните страни и бавното вземане на решения от непостоянните Съвет и Асамблея водят до неефективност в дейността ѝ. Неучастието на големи държави също подпомага провала на организацията. САЩ никога не се присъединява. Италия и Япония напускат. Германия е член за кратко, а Съветският Съюз е пет години по-късно след приемането му заради войната с Финландия. Още повече, изключването на предложената от японците Клаузата за „расово равенство” от Устава на ОН уронва авторитета ѝ. Друга основна причина за неуспеха на Обществото на Народите е и тежката икономическа обстановка, в която се намират много от Европейските държави в края на Първата Световна Война
Най-важна е Секцията за малцинствата, която е създадена през 1921 г. ОН влиза във функцията си на закрилник на правата на малцинствата. Още на първото заседание на Съвета на ОН е взето решение да се изработят правила и норми по малцинствения проблем-създадена е комисия от дипломати - специалисти по Международно право, които да изработят правилата. Характерно за тази система, приета 1920г. е, че според нея жалбите (оплакванията на малцинствата се приемат в Секретариата). Генералният секретар решава къде и как да бъдат решавани тези оплаквания. След Първата Световна война е създадена една значително по-широка мрежа от Международно правни актове в защита на правата на човека. Първите стъпки през 1918 – 1920 г са загриженост за правата на бежанците от Русия. Организацията ръководена от д-р Нансен си поставя за цел да снабди бежанците от Русия с паспорти, да легализира пребиваването им на територията на съответните държави, да осигури помощи (дрехи, храни), да съдейства за реализиране на правото им на труд.
Наред с актовете за защита на правата на малцинствата от Централна и Източна Европа са приети конвенции в защита на труда:
- Конвенция относно нощният труд на деца
- Конвенция за закрила на майчинството
- Конвенция относно седмичната почивка
- Конвенция за безработицата
- Конвенция относно платеният годишен отпуск

Израз на загрижеността за съдбата на множеството бежанци, появили се след Първата световна вийна са редица Международни актове, приети в тяхна зашита. Контролът за спазването на сключените Международни договори е поет от създаденото след Първата световна война Общество на народите.(ОН).
През 26-те години от съществуването си ОН е ръководена само от трима генерални секретари. След серия малки успехи и гръмки провали организацията на практика спира да действа след възхода на силите на Оста през 30-те години, водещи Европа и света към нова война. Избухването на Втората световна война практически слага край на ОН, но тя формално е разпусната чак през 1946 г., когато на нейна база се появява нова организация с нова структура и ново име - Организация на обединените нации (ООН). ООН заменя Обществото на народите с по-голям успех, като наследява някои негови агенции и организации.

4в. Създаване на международно правна система за защита правата на човека след Втората световна война. Устав на ООН. Основни структури и организация на дейност.
ООН е създадена на 24 октомври 1945 г. от 51 държави с цел съхраняване мира чрез развитие на международното сътрудничество и колективната сигурност. Днес в организацията членуват 192 държави, сътрудничещи си на принципа на суверенното равенство и мирното разрешаване на споровете.
ООН създава всеобхватно законодателство по въпросите на човешките права ­универсален и международно признат кодекс на правата на човека, към който могат да се присъединят всички страни и да се стремят всички хора. ООН формулира широк спектър от международно признати права - икономически, социални и културни, политически и граждански права. Тя е създала и механизми, които да подкрепят и да защитават тези права и да подпомагат правителствата да изпълняват своите отговорности. В основата на това законодателство са Уставът на ООН и Всеобщата декларация за правата на човека, приети от Общото събрание съответно през 1945 и 1948 година. От тогава насам ООН постепенно разширява законите за човешките права, включвайки специфични стандарти, отнасящи се до жените, децата, инвалидите, малцинствата, мигриращите работници и други уязвими групи подлагани на дискриминация.ООН организира непрекъснато образователни кампании, програми и техническа помощ за развитие на редица национални съдебни и наказателни системи, за обединяване работата на организацията в ключовите области на сигурността, развитието, хуманитарната помощ, икономическите и социалните въпроси. Действително всеки орган или специализирана организация на ООН в някаква степен се занимава със защитата на човешките права.
Основни международноправни актове по правата на човека
В Устава на ООН бяха включени ясни и строги условия за човешките права, които положиха основата на международното законодателство в ерата след 1945 година.
Хартата за правата на човека на ООН включва:
- Всеобщата декларация за правата на човека.
- Пакта за граждански и политически права.
- Пакта за социално-икономически и културни права
- Протоколите за забрана на смъртното наказание и за правото на индивидуална жалба.
Всеобщата декларация за правата на човека
Тя е приета на 10 декември 1948 г. и този ден се отбелязва в целия свят като Международен ден на правата на човека. Нейните 30 члена съдържат основните граждански, културни, икономически, политически и социални права, на които трябва да се радват всички хора във всички страни. Всеобщата декларация има тежест в международно право и служаи за критерий, с който се оценява поведението на държавите. Много държави са включили в основните си закони или в конституциите си цитати от Всеобщата декларация.
Устав на ООН
Уставът на ООН е основен документ на организацията, който урежда правата и задълженията на страните членки и определя органите и процедурите при тяхното функциониране. Като международен договор уставът систематизира основните принципи на международните отношения.
Членството в ООН е открито за всички миролюбиви държави, които приемат съдържащите се в устава задължения и  желаят да  ги изпълняват.
Целите на ООН, произтичащи от нейния Устав са:  да поддържа международния мир и сигурност; да развива приятелски отношения между държавите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите;  да осъществява сътрудничество при разрешаване на международните икономически, социални, културни и хуманитарни проблеми и да насърчава  зачитане на правата и основните свободи на човека;  да бъде център за съгласуване на действията на държавите за постигането на тези общи цели.
Основните принципи в дейността на ООН са:
-суверенно равенство на  всички страни членки;
-добросъвестно изпълнение от страните членки  на задълженията си по устава;
- уреждане на международните спорове с мирни средства по такъв начин, че да не се поставят в опасност международния мир и сигурност;
- въздържане от заплаха със сила или употреба на сила против която и да е държава;
- оказване на ООН всестранна помощ във всички действия, предприемани в съответствие с устава;
- ненамеса във вътрешните работи на която и да е било държава.
Основни структури на ООН
ООН има 6 основни органа.
Общо събрание
Това е съвещателният орган на ООН. Участват всички страни членки като всяка от тях дава един глас, избират се за 3 год с право на преизбиране.Дейността му се подпомага от комисии. Решения по съществени проблеми се приемат при мнозинство 2/3 от гласовете в зависимост от важността на проблема. Чрез своите съвещателни, надзорни, финансови и избирателни функции Общото събрание заема основно място в дейността на ООН. То упражнява контрол върху действията на органите в социалната и икономическа сфера и на тези, занимаващи се с проблемите на несамоуправляващите се територии и в/у Секретариата. Общото Събрание получава годишни доклади от генералния секретар, Съвета за сигурност, Икономическия и социален съвет, Съвета за попечителство и може да отправи предложения към тях. Последните 2 органа извършват дейността си под егидата му. Разполагането с бюджета на ООН. Избирателните -подбира членовете на Икономическия и социален съвет и избираемите членове на Съвета за сигурност и Съвета за попечителство. Освен това взима участие при избора на съдии в Международния съд и определянето на генерален секретар. Заедно със Съвета за сигурност Общото събрание има право да предложи поправки в Хартата, както и да свика конференция за ревизиране на същия документ.
Съвет за сигурност
Членове са 15 страни- 5 постоянни члена(САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай) и 10 непостоянни. Последните трябва да бъдат избирани както следва: 5 от Африка и Азия, 1 от Източна Европа, 2 от Западна и 2 от Латинска Америка. Председателството се поема от всеки член за един месец. При определяне на непостоянните членове Общото събрание не само трябва да се стреми към справедливо географско разпределение, но също да отчете приноса на дадената държава за поддържането на световния мир и сигурност.
Съветът за Сигурност разследва всеки сблъсък или заплаха за реда, но може единствено да направи препоръки за мирното му разрешаване. От друга страна съветът може да изисква от страните членки да наложат различни санкции спрямо държава виновна за застрашаване или нарушаване на мира. Наказания може да влязат в сила и при проява на агресия или неизпълнение на решение на Международния съд. Основна грижа на Съветът за сигурност е запазването на световния мир, което като главна цел на ООН му отрежда изключително важно място.
Икономически и социален съвет
Икономическият и социален съвет е отговорен за изпълнението на сложната система от икономически, социални, хуманитарни и културни дейности на ООН. Неговите 27 члена се избират от Общото събрание за 3 години с възможност за преизбиране. Въпреки че няма постоянни членове, страните, които са нужни за работата на съвета, са редовно преизбирани. Дейността му е подпомагана от комисии, организирани на функционални или географски основи. Четири регионални комисии - за Европа, Азия и Близкия Изток, Латинска Америка и Африка, са създадени да се борят със специфични регионални икономически проблеми.
Секретариат
Секретариатът се управлява от генералния секретар, който е определен от Общото събрание по предложение на Съвета за сигурност с мандатът 5 години и възможност за преизбиране. Административни и политически функции. Той е длъжен да представи на вниманието на организацията всяка заплаха за мира. Генералният секретар назначава върховен комисар по правата на човека.
Международен съд
Международният съд е основният правораздаващ орган на ООН и статутът му е неделима част от Хартата. 15 съдии- избирани от Общото събрание и Съвета за сигурност, които гласуват независимо един от друг. 1 страна може да има само един съдия. Основните Съдиите служат 9 години и не подлежат на преизбиране. Седалището на съда се намира в Хага.

Съвет за попечителство
Съветът за попечителство се направлява от Общото събрание и надзирава администрацията в териториите под попечителство чрез отделни споразумения с управляващите ги държави.
Върховен комисар за правата на човека
Длъжностното лице на ООН с мандат 4 год, което носи главната отговорност за дейността на организацията по правата на човека. Задачи ­ подпомагане и защита на ефективното прилагане на всички човешки права; подкрепа на международното сътрудничество по правата на човека; стимулиране и координиране на дейността по човешките права в системата на ООН; подпомагане разработването на нови стандарти за правата на човека; помощ за ратификацията на споразуменията по правата на човека. Върховният комисар е упълномощен да реагира на сериозни нарушения на човешките права и да предприема действия за предотвратяване на нарушенията.
Службата на Върховния комисар за правата на човека (СВКПЧ) е координатор на дейността на ООН по правата на човека и служи като секретариат на Комисията по правата на човека, на органите по споразуменията за правата на човека (експертните комитети, наблюдаващи спазването им) и на други органи по правата на човека в ООН. Службата извършва и дейности по правата на човека на място и осигурява консултантски услуги и техническа помощ.
Международни стандарти за приемливо поведение на държавите
ООН е установила темпове в създаването на международни стандарти за приемливо поведение на държавите. Като законодател ­ ООН е извършила безпрецедентна кодификация на международното право. Като наблюдател ­ ООН играе централна роля в това правата на човека да не са само абстрактно формулирани, но и да се осъществяват на практика. Като изследовател ­ ООН събира данни, които са незаменими при разработването на законите за човешките права-изготвя проучвания и доклади, даващи насоки за политиката, практиката и нови институции, които могат да укрепят зачитането на човешките права. Като апелативна инстанция ­ жалби срещу държави могат да подават и отделни лица, след като всички вътрешни средства са изчерпани.

Целият материал: