Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Търновската Конституция

Безплатни есета, анализи, реферати, доклади и всякакви теми свързани с правото.
Публично право, частно право, материално и процесуално право, вътрешно право, международно право, субективно и обективно право, правна наука, правна система, континентално право, общо право, религиозно-традиционно право, философия на праото, социология на правото, правни институции.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 231017
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 173849
Местоположение: Somewhere In Time

Търновската Конституция

Мнение от Mozo » пон апр 29, 2019 23:56

1. Каква е ролята на Търновската конституция за изграждане на модерната българска държавност?

На 16. април 1879 г. Учредителното събрание приема Търновската конституция – основният закон на освободена България. Конституцията представлява значимо постижение на демократичната мисъл и полага основите на модерна България. Проектът за основен закон на княжество България е изработен от юристи под ръководството на С. Лукиянов. Обсъждането на проекта предизвикало остра борба в Учредителното събрание между либерали и консерватори. Най-големи дебати предизвикал въпросът за държавната форма на Княжеството и по-точно за правата на бъдещия княз, на самото Народно събрание и начинът на гласуване от страна на избирателите. По тези въпроси консерваторите излезли със свой проект, който предвиждал по-големи права за държавния глава, за създаване на двукамарен парламент и др. Но този проект срещнал острата реакция на представителите на либералите. Поради обстоятелството, че те имали мнозинство, не допуснали приемането на тези предложения. В резултат Търновската конституция станала една от най-демократичните за своето време. Според нея в страната се установявала наследствена конституционна монархия. Князът бил върховен главнокомандващ. На него принадлежала изпълнителната власт. Той свиквал и разпускал Народното събрание, утвърждавал приетите от него закони, назначавал правителствата. Участието на народа в управлението се осъществявало посредством Народното събрание, чиито представители се избирали чрез свободно, тайно и пряко гласуване. Обикновеното народно събрание обсъждало и приемало законите на страната, както и нейния бюджет. То упражнявало непосредствен контрол върху цялостната дейност на изпълнителната власт и можело всеки момент да гласува недоверие на правителството. Търновската конституция предвиждала и свикването на Велико народно събрание за избиране на монарх, изменение на конституцията и др. По-късно някои от членовете на Търновската конституция претърпели промени.
Търновската конституция гарантирала разделението на властите. Ясно са очертани законодателната и изпълнителната власт. Гарантирала се независимостта на съдебната власт. Това обаче не винаги се е спазвало. Съществуват немалко примери за нарушаване на конституцията, например режимът на княжеските пълномощия 1881-1883 г.
Търновската конституция гарантира свободен политически живот. Веднага след Освобождението започва постепенното формиране на българската политическа система. Още в Учредителното събрание се създават първите две партии – либерали и консерватори. По-късно на тяхна база се създават и още партии, които вземат активно участие в политическия живот на България. Българските партии оказват положително влияние върху обществения живот. Те дават възможност за активно участие на народа в управлението на държавата и създават у нас на европейски политически отношения. Едновременно с това партийните борби често се израждат в безпринципни спорове и стремеж към забогатяване за сметка на държавата. Недъзите на партиния живот в България проличават най-ясно в началото на ХХ в., когато е установен т. нар. “личен режим” на Фердинанд.
Търновската конституция гарантира всички основни права и свободи на българските граждани, като равенство пред закона, съдебна защита, свобода на словото и печата, свобода на сдруженията и др.
Търновската конституция полага основите на модерната българска държавност. България има основен закон, който по своята демократичност се равнява на най-напредничавите европейски конституции. Този демократизъм съответства на духовното и политическо развитие на българското общество. Търновската конституция залага основите на нова България и не случайно е актуална и до наши дни.








2. Какви са основните политически цели на българската държава след Освобождението?

Несправедливият Берлински договор поставя като основно политическо изискване пред българското общество след Освобождението реализиране на българския национален идеал – обединение на всички български земи в свободна България. Руско-турската война завършва със Сан Стефанския договор. Договореностите на Русия преди войната и недоволството на западните държави не позволяват създаване на голяма българска държава, т. е. решение на българския национален въпрос.
Първи прояви в тази насока е народната съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес. Тя има мирна и въоръжена форма. Връхна точка е Кресненско-Разложкото въстание от 1879 г. Първата стъпка към национално обединение е Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6. септември 1885 г. Българският народ доказва, че когато е единен, може да се противопостави на великите сили и да се бори за своята кауза. Съединението е защитено в Сръбско-българската война 1885 г. Успехът в нея показва на Европа, че Съединението е окончателно, а българската армия показва небивал патриотизъм и големи бойни качества.
В борбата за освобождение на Македония, Беломорска и Одринска Тракия важна роля играе Българската Екзархия. Тя е единственият легален представител на поробеното население там. Екзархията се грижи за храмовете, за назначаване на свещеници, администрира и подпомага българското образование. Екзархията води упорита борба със сърбоманството и гърцизма, разпространявани сред българите в Македония и Беломорието.
От 90-те години на ХІХ в. борбата за освобождение на поробените български земи оглавяват ВМОРО и Върховния македонски комитет (ВМК). Въпреки някои недоразумения между тях, до 1903 г. те действат в единство. Целта им, а тя е и цел на българската политика е освобождение на Македония и Тракия. Българските държавници и революционни дейци разбират, че пряко присъединяване е невъзможно поради негативна реакция от великите сили и другите балкански държави. За това като цел се поставя автономия на Македония, според чл. 23 от Берлинския договор и обединение при удобен момент. Предвид това разбиране българските политици Ст. Стамболов, К. Стоилов отхвърлят предложенията на Сърбия и Гърция за подялба на Македония. Тази българска позиция търпи еволюция и се променя в началото на ХХ в. Неуспехът на Илинденското въстание от 1903 г. показва, че за решаване на българския национален въпрос остава само един път – войната. Българското правителство обръща сериозно внимание на подготовката й.
Въоръжени сили – обръща им се особено голямо внимание. България вече се ориентира към решаване на националния проблем чрез война. В края на 1903 г. НС гласува Закон за устройство на въоръжените сили. Увеличава се числеността на армията, като крайната цел е 400 000 души. За нуждите на войската ежегодно се отделят 30% от бюджета. Закупени са оръжия от Франция, от фирмата “Шнайдер-Крезо”, от германския концерн “Круп” се закупуват снаряди за артилерията.
През 1908 г. България постига нов успех – провъзгласява своята независимост и в сложни дипломатически преговори успява да я отстои и да получи международно признание.
Българската позиция за дележ на Македония се променя поради военните и политически реалности. Една балканска държава не може сама да победи Османската империя. За целта е необходим съюз на балканските държави. В този случай България е принудена да направи редица отстъпки и на първо място да се съгласи с подялбата на Македония.
Реализира се именно този път – война на балкански съюз срещу Турция. Недобрата българска политика и дипломация обезмислят в голяма степен дадените жертви. Сърбия, Гърция и Румъния се съюзявят срещу България, която е останала и без подкрепа на европейските държави и на Русия. Така се стига до първата национална катастрофа от 1913 г. България получава малко земи, а нейните съседи присъединяват редица територии населени с българи – в Македония, Беломорието, Добруджа. Стремежът на България за ревизия на резултатите от Междусъюзническата война я поставят в лагера на Централните сили през Първата световна война. Поражението и Ньойския мирен договор нанасят непоправим удар върху стремленията на поколения българи. Втората национална катастрофа 1918 – 1919 г. спира поривът за национално обединение.
Националните катастрофи показват, че за предпочитане е еволюционният път на развитие и решаване на значими национални задачи.
В областта на вътрешната политика важна задача е изграждане на демократична политическа система. Отправна точка за това е Търновската конституция – модерна и демократична за времето си. Тя гарантира разделение на властите и основни граждански свободи. В следващите години е изградена партийно-политическата система на България. Макар че партийните борби често придобиват твърде груб характер, наличието на свободни партии показва реални демократични свободи в България.



.
3. Каква е историческата роля на Аспаруховите българи за формиране на българската държавност?

Създадената през 681 г. средновековна българска държава е дело на хан Аспарух. Тя става факт след съюз на прабългари и славянските племена живеещи северно от Стара планина. При изграждането на новата държава от съществено значение е държавническият опит на прабългарите. Не случайно, че макар и по-малко от славяните, те оглавяват държавата и дават името й. Идвайки на Балканите прабългарите имат държавническа традиция, формирана от векове. Дунавска България е пряк приемник на Кубратова Велика България. Последната играе важна роля в Северното Причерноморие. Велика България е модел на изграждането на държавното управление, тя е заимствала опит от Китай, но се и базира на своята традиция.
Разпадането на Велика България води до разпръскване на българските племена. Част от тях, начело с Хан Аспарух се установяват в делтата на р. Дунав. Това променя политическата ситуация в Югоизточна Европа. На границата с Византия се установява силен съсед, който влиза в приятелски отношения със славянските племена на север и юг от р. Дунав. Военната победа над войските на император Константин ІV Погонат през 680 г. е тласъкът за възникване на държава в Северна България. Интересни и дискусионни са отношенията между двата основни етноса в нея. На север от Стара планина е съществувал съюзът на “седемте племена”. Аспарух сключва съюз с него, а също и с племето севери. В резултат на договора славяните отстъпват територии на българите – района на евероизточна България и Добруджа, а Аспарух запазва и владенията си северно от делтата на р. Дунав. Северите се ангажират да бранят проходите на Източна Стара планина. Начело на държавата е Аспарух и прабългарската аристокрация, но вероятно славянските първенци вземат участие при определяне на държавната политика. Славяните запазват старата племенна структура и властта на своите князе, но вече в условията на държава, с единно управляние. Те трябвало да плащат данък на хана и да изпращат войски при необходимост. Аспарух пренася старата държавна традиция и в новата държава. В известна степен тя напомня изграждането на йерархията в българската армия. Важни сановници са кавхана, ичургу-боила и др. Ханът има свои хранени хора – багатури.
При наследника на Аспарух – хан Тервел, България активно се намесва в международните отношения, като признатата държава. Тервел помага на император Юстиниан ІІ да си върне престола. Сключеният договор, изгоден за България, окончателно я легитимира като държава и важен фактор в Югоизточна Европа.
Хан Тервел проявява държавническа мъдрост и далновидност, помагайки на Византия срещу арабите през 717 – 718 г. Той напада арабската армия обсадила Константинопол и й нанася поражение, като арабските жертви са 30 000 души. Така той спира арабската експанзия към Югоизточна Европа. В Западна Европа това става по-късно, като арабите стигат чак до Южна Франция.
Изграждането на българската държава продължава при хан Крум и хан Омуртаг. Техните реформи целят формирането на централизирана държава и ограничаване на самостоятелността на отделните племена. Така те слагат преграда пред опитите на някои от тях да се отцепят от България.
Прабългарската традиция заляга в основата на формирането на ранната българска държава. Това е естетствено предвид опита в държавническата традиция на прабългарите.

4. Защо България е истинската родина на славянската писменост?

5. Какъв е приносът на Васил Левски в развитието на българската националноосвободителна идеология?

- рождена дата – 6 юли 1837 г. В последните години се появиха твърдения, че Апостолът бил с няколко години по-млад, но липсват доказателства за това.
- образование – карловското взаимно училище, а по-късно в старозагорското класно училище, едно от най-добре уредените училища в България по това време.
- хаджи Василий – вуйчо на В. Левски. Да не приемаме на доверие твърдения от художествената литература за твърде мрачния образ на хаджи Василий, като антипод на Апостола. Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир, бил образован духовник, със заслуги в църковната борба. С негова помощ Левски учи в старозагорското класно училище.
- участие в Първа българска легия.
- да не пропуснем размонашването и учителстването на В. Левски – в с. Войнягово, Карловско, а след това в добруджанското село Еникьой. Именно от Еникьой през 1863 г., Левски заминава за Яш и се свързва Раковски, когото познава добре още от участието си в Първата легия. Апостолът не остава дълго в Молдова, а се връща в Добруджа, където продължава учителстването си в различни села още известно време, чак до 1867 г., може би с известни прекъсвания.
- знаменосец в четата на П. Хитов – 1867 г. Избирането му за знаменосец говори за утвърден авторитет сред емиграцията.
- участие във Втора българска легия.
- болестта на В. Левски след разтурването на легията. Претърпява хирургическа намеса – отстраняване на гнойник. Това е една от причините за да не участва в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа. Друга причина – вероятно Левски вече е осъзнал обречеността на четническата тактика и че освободителното движение трябва да търси нов път за развитие.

Идеология на Васил Левски.
Успоредно с изграждането на комитетска мрежа в страната Васил Левски изработва идейна и политическа платформа на революционната организация.
а) за революцията – Левски утвърждава самостоятелното развитие на българското националноосвободително движение. Отхвърля политическите комбинации с чужди сили; независимост на българското освободително дело. Пример: В писмо до П. Хитов от септември 1871 г. той предупреждава емиграцията, че не може да влиза в преговори с чужди държави от името на българското освободително движение. Тактика: общо народно въстание, което да започне през зимата, за да се затрудняват действията на турските войски. В подготовката и въстанието трябва да участва целия народ. Съставът на комитетите на Левски потвърждава това негово виждане. Там са представени всички социални групи на българското общество. В. Левски съзнава, че освобождението на България е съставна част от Източния въпрос, където са преплетени интересите на великите сили. Но той предвижда преговори и международна намеса, когато българите със свои сили са извоювали значими позиции, т.е. когато България ще бъде фактор, при евентуална международна намеса.
б) бъдещето на България – “демократска република (народно управление)” – демократични свободи, равноправие на всички етноси, върховенство на закона. В. Левски е силно повлиян от демократичните идеи на ХІХ в. Апостолът желае създаване на една демократична държава “там където живее българинът...”, т. е. освобождение на всички български земи.


6. Защо “История славянобългарска” се определя като българска национална програма?

Паисий Хилендарски е пръв идеолог на българското национално Възраждане и народен будител. Светското му име е неизвестно. За родно място повечето от неговите биографи сочат гр. Банско. Сведенията за детството и юношеството му са също оскъдни. През 1745 г. Паисий заминал за Света гора и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашеството и като таксидиот (манастирски пратеник и изповедник) обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар да нямал високо образование той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написване на История славянобългарска. Немалка причина да се залови за тази идея било тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцките духовници към българите. В продължение на две години той упорита издирвал сведения из Атонските манастири и в различни краища на българските земи по време на своите обиколки. През 1761 г. бил изпратен в манастира в гр. Сремски Карловци. Тук той използвал своя престой за да се запознае с някои исторически съчинения. След завръщането си в Света гора, Паисий се преместил в Зографския манастир, където завършва История славянобългарска. След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи.

Целият материал:
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Прочетено: 67 пъти
Изображение

Нова тема Отговори

Върни се в “Право”