Демокрация и тоталитаризъм

[sko4]

УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО









РЕФЕРАТ











ТЕМА: ”Демокрация и тоталитаризъм”, Раймон Арон, С, 1993 г.







ИЗГОТВИЛ:









ПРОВЕРИЛ:
(………………)









СОФИЯ

В този свой реферат имам за цел да изложа най-важното от книгата на Раймон Арон “Демокрация и тоталитаризъм”. Тази своя цел се стремя да осъществя разглеждайки следните въпроси:
1. Отричане на търсенето на най-добър режим;
2. Функции, присъщи на всички режими;
3. Специфичност на еднопартийния и многопартийния режим;
4. Несъвършенства по отношение на идеалните типове еднопартиен и многопартиен режим;
5. Западнодемократичните режими или, както авторът предпочита да ги нарича – конституционно-плуралистични режими;
6. Типовете еднопартийни режими;
7. Терорът на съветския режим;
8. Тоталитарният феномен;

Търсенето на най-добър режим е относително поради няколко причини:
1. Съмнително е, че може да се определи най-добрият режим без да се вземе под внимание общата организация на обществото; възможно е най-добрият режим да може да се определи само за даден тип обществена организация.
2. Понятието за най-добър режим е свързано с концепцията за предопределеност на човешката природа. Ако се възприеме детерминистичната концепция за човешката природа, се поставя въпросът за институциите, които са най-пригодни за спонтанното, правилно ръководене на хората.
3. Целите на политическите режими не са еднозначни и не са непременно съвпадащи. Режимът, който дава най-голям дял свобода на гражданите, не винаги осигурява най-голямата ефикасност на властта, режимът, основаващ се на съгласието на управляваните не винаги оставя на имащите властта достатъчно широко поле за действие.
4. Въпросът за най-добрия режим може да се постави единствено на едно високо равнище на абстракция; във всяко общество, институциите трябва да бъдат адаптирани към особеностите на специфичната историческа палитра.
Политическият режим е частен сектор от социалната съвкупност, сектор, който съдържа специфичната характеристика да се ръководи съвкупността. Следователно политическата реалност може да се концептуализира, като се прибегне било до специфични понятия за политическия строй, било до по-общи и неясни понятия, до философски претенции.
Юридическото понятие, чрез което най-често се опитваме да определим политическия строй, е суверенитетът. Това понятие се прилага към притежателя на законната власт, то уточнява кой има право да управлява. Но то се използва в две различни значения. Действително титуляр на властта е този, който притежава законната власт, но той не винаги притежава фактическата власт. Да предположим, че един политически режим се основава на суверенитета на народа. Очевидно е, че един голям народ никога не е управлявал самият той. Народът, съвкупността от индивидите, които съставляват дадена общност, са неспособни да упражняват общо функциите на управлението.
В съвременните общества, суверенитетът става вече само юридическа фикция. Няма съвременен режим, който да не претендира по някакъв начин, че се основава на народния суверенитет. Променят се само юридическите или политическите процедури, чрез които законната власт се предава от народа на легални хора. Според идеологията на фашистките режими, истинската воля на народа се изразява само посредством един човек, Фюрера, или посредством една партия. Според идеологията на комунистическите режими, законната власт изразява волята на пролетариата и има за орган Комунистическата партия. Що се отнася до западните режими, те твърдят, че тъй като народът е суверенен, гражданите трябва свободно да избират между кандидатите за упражняване на властта. С други думи това, което отличава режимите, са процедурите по избора на политическите ръководители, начините на определяне на притежателите на фактическата власт, разновидностите, според които се стига от фикцията за суверенитета до реалността на властта.
В многобройните и сложни общества, има евентуално управления за народа, а не управления чрез народа.
Двете цели на всяка политика са мирът вътре в общността и защитата на общността от други общности.
За да не се убиват хората помежду си трябва държавата, и само държавата, да има право да използва сила.Щом отделни групи в общността си присвоят правото на силата, мирът е в опасност. Обикновено общностите, наречени цивилизовани, съдържат този монопол, но често малки групички претендират, че образуват конкурентни власти.
Полицията трябва да се ползва с уважението на гражданина, защото притежава законно монопола на използването на силата. Тя трябва да се намесва само според правилата или законите. Оттук и един друг аспект от политическата функция: да се определят правилата или законите, според които индивидите трябва да взаимодействат едни с други. Политическата власт в известен смисъл определя правилата на съвместния живот; във всички случаи, тя гарантира спазването им.
Суверенът взема решенията, отнасящи се до връзките с другите общности. Не може да се възприеме веднъж за винаги дадено поведение към другите страни. Същността на дипломацията е промяната.
Суверенът, който поддържа мира, определя правилата, на които трябва да се подчиняват индивидуалните дейности и взема решения относно вътрешните и външните работи, се нуждае от съгласието на управляваните. На всеки режим трябва да се подчиняват. Управляваните трябва да го приемат такъв, какъвто е, трябва освен това режимът да получава от управляваните известно одобрение на конкретните мерки, които предприема. Може да се приеме, че в една страна огромната част от гражданите приема режима, но не приема конкретните мерки, взети от законните притежатели на властта.
Така се очертават три основни функции на модерния политически строй. Първата, административна, се стреми да осигури мир между гражданите и спазване на законите. Втората, която обхваща законодателната и изпълнителната власт, съдържа управлението на отношенията с другите общности, решенията, според които са съставяни, обнародвани и променяни законите и накрая мерките, които трябва да бъдат вземани от индивидите в зависимост от обстоятелствата. Но, тъй като тези мерки, вземани от индивидите, касаят цялото, режимът трябва да бъде оправдан, да бъде считан за законен и да получи лоялността на гражданите. Има и друго. Всеки режим, включващ организация на властта и на отношенията между гражданите, не може да няма представа за собствения си идеал. Всеки режим си поставя цели от морално и човешко естество, с които гражданите трябва да са съгласни.
Не в административния порядък ще открием специфичното за всеки режим. Той непременно притежава големи сходства при различните режими. Ако обществото принадлежи на определен тип, редица административни функции ще бъдат същите, какъвто и да е режимът. Политическата система определя отношенията между управлявани и управляващи, фиксира начина на сътрудничество между хората в ръководенето на обществените дела, насочва държавните действия, организира смяната на управляващите. Следователно именно политическата система в тесния смисъл, ни позволява да открием оригиналните черти, специфични за всеки режим.
Щом много партии имат законно право да съществуват, те неминуемо се състезават за упражняването на властта. Действително по дефиниция, партията има за цел не непременно да упражнява властта, а да участва в упражняването на властта. И тъй като има множество конкурентни партии, трябва да бъдат постановени правила, по които ще протича конкуренцията. Следователно многопартийният режим е конституционен; различните кандидати за законно упражняване на властта познават средствата, които имат право да използват и тези, които са забранени.
От плуралитета на партиите може да се заключи и за легалността на опозицията. Ако много партии имат правото да съществуват и ако не всички са на власт, неизбежно някои от тях са в опозиция. Легалното противопоставяне на управляващите е сравнително рядък феномен в историята и характеризира известен тип режим, този на западните страни.
И накрая от легалността на опозицията произлиза едно още по-общо явление, легалната или умерена форма, която приема упражняването на властта. Може да съществува едно упражняване на властта съобразено със законите, което да не е умерено, ако законите постановяват от самото начало, такива дискриминации между гражданите, че простото прилагане на законите съдържа елемент на насилие. От друга страна правителства, които не са легални, могат да бъдат умерени; познати са деспоти, хора, които са управлявали без да са подчинени на конституционен закон, но не са злоупотребявали с властта си, за да управляват или екзекутират противниците си. Все пак докато протича тази легална конкуренция между партиите за упражняването на властта, самото упражняване е напълно възможно да бъде ограничавано от съществуващите закони и поради това се стреми да бъде умерено.
Така се стига до следната дефиниция за режимите, характерни за западните страни: това са режими, при които съществува конституционна организация на мирната конкуренция за упражняването на властта. Организацията е конституционна; писани или не, правилата уточняват разновидностите на конкуренцията между индивидите и групите за упражняването на властта. Мирното организиране на конкуренцията за упражняването на властта има за нормална изява изборите.
Най-голямата трудност при така дефинирания режим се състои в това, че се дават разпореждания на всички, от името на неколцина. Че тези законни управляващи днес са представители на политически противници, е само неизбежен и второстепенен епизод, който не променя основното. Гражданинът се съобразява със същността на режима, която е желал, когато се подчинява на нарежданията на представителите на своите противници. Но все пак, един такъв режим има за дълг и необходимост да поддържа известна степен на национално съгласие по режима или колективните интереси, без да премахва диалога на партиите, т. е. постоянния спор между групите за това, което трябва да се направи.
Опозицията приема решенията, взети законно от правителството на власт, но когато тези решения поставят под заплаха най-жизнените й интереси, условията й за съществуване, как да не се опита да се съпротивлява?Има обстоятелства, при които малцинството предпочита да се бие, отколкото да се покорява. Тогава се излиза от западния демократичен режим. Всички демокрации са заплашени да пристъпят това, което бихме могли да наречем “прага на насилието”.
Другият тип режим се характеризира с монопола за законна политическа дейност, даден на една партия. Партия, която си запазва монопола на политическата дейност веднага се изправя пред един очевиден и труден проблем: как да оправдае своя монопол?
Комунистическата партия на СССР предлага две системи за оправдаване: едната, чрез понятието за истинско представителство, а другата, чрез историческата цел.
Може да се прецени, че определянето на законните притежатели на властта чрез избори е фалшифицирано, несправедливо, тъй като е манипулирано от обществени сили. За да се осигури истински избор, истинско представителство на народната или на пролетарската воля, трябва, казват те, само една партия.
Втората система за оправдание, комбинирана винаги с първата, се свързва с историческата цел. Според комунистите монополът за политическата дейност на партията е необходим, за да се създаде едно съвсем ново общество, единствено отговарящо на висшите ценности. Не може да се изгради хомогенно общество, да се премахнат обществените класи, ако се самоналага съблюдаването на правата на опозицията. Когато се иска да се извършат основни промени, трябва да се сломи съпротивата на групите, чиито схващания, интереси или привилегии са засегнати. Тогава ако целта на една партия е създаването на общество без подобие сред съществуващите, е нормално партията да изисква монопола на политическата дейност, да отказва ограничаването по какъвто и да е начин на възможностите си за решения и действия, да възнамерява да поддържа неприкосновена своята революционна власт.
Когато една партия притежава монопола на политическата дейност, държавата е неразделно винаги свързана с нея. При еднопартийния режим държавата е сподвижник, неделим от партията, притежаваща монопола на законната политическа дейност. Държавата сподвижник е принудена да ограничи свободата на политическото обсъждане. Тъй като държавата постановява за валидна единствено идеологията на монополната партия, тя не може да допусне официално поставянето под въпрос на тази идеология. Ограничаването на свободата на политическата дискусия е различно по степен, в зависимост от еднопартийните режими.
Монополът на политическата дейност е запазен за една партия, именно защото е имало недоволство от действителността. В своята същност единствената партия е партия на действието, или по-точно революционна партия. Еднопартийните режими са насочени към бъдещето и върховният им довод е, че не са за това, което е било, нито за това, което е, а за това, което ще бъде. Понеже са революционни, те съдържат елемент на насилие. От тях не би могло да се иска онова, което е присъщо на многопартийните режими – спазването на законността и на умереността, зачитането на интересите и вярванията на всички групи. В повечето случаи, единствената партия е завладяла властта не по правилата, а със сила.
Възниква въпроса: може ли вътре в партията да се възстанови мирната конкуренция, която съществува при партиите от един западен режим?
Би могло да има политически режим, който да поставя извън закона всички партии освен една, и който да не поставя извън закона опонентите вътре в монополната партия, режим, който би включвал законност в конкуренцията за упражняване на властта вътре в единствената партия. Фактически тази комбинация е рядко срещана и трудна, поради вътрешни причини.
Първостепенният принцип на демокрацията е спазването на правилата или законите. Последователна демокрация е тази, при която гражданите спазват не само конституцията, определяща разновидностите на политическата борба, но и всички закони, които чертаят рамката, в която се развива дейността на индивидите. Не е достатъчно да съществува спазване на правилата или законите, необходимо е нещо друго, което не може да бъде написано и което не е стриктно свързано със законността – чувството за компромис. Да се приеме един компромис, означава да се признае частичната справедливост на аргументите на другите, да се намери решение, което да е приемливо за всички.
Не е достатъчно да се каже, че принципът на демокрацията е едновременно спазването на законите и чувството за компромис; има добра и лоша употреба на компромиса. Трагедията на западните режими е, че в някои области компромисът предизвиква катастрофи. Често при воденето на външната политика, компромисът не дава изход; трябва да се избира между две политики, всяка от тях има предимства и недостатъци, опасности и възможности. Но междинната политика не намалява опасностите, а ги увеличава, понякога съвместява недостатъците на двете възможни политики.
В икономическата област подходящият компромис често е лесен; използва се нашироко. Но дори в икономиката има ситуации, при които той не е осъществим; 50% от административното управление и 50% от пазарния механизъм не могат да направят една икономика ефикасна.
Явно принципът, който поддържа съществуването и успеха на режима с монополна партия, не може да бъде зачитането на законността и духа на компромиса. Основните принципи на този режим са вярата и страхът.
Да се каже, че принципът на еднопартийния режим е вярата, означава да се повтори с други думи, че монополната партия е партия на действието, революционна партия. А благодарение на какво може да съществува една монополна партия, освен благодарение на вярата на членовете си?За да могат активистите и гражданите да приемат да следват революционната партия, те трябва да вярват на доктрината, на посланието на партията. Но понеже партията е монополна по същество, доколкото обществото не е хомогенно, съществуват хора, които не са съгласни с посланието на партията. Стабилността на такъв режим трябва да устоява на скептицизма и враждебността на тези, които не членуват в монополната партия. Състояние на духа на тези дисиденти, което е най-благоприятно за сигурността на държавата е страхът. Тези, които не вярват в официалната доктрина на държавата, трябва да са убедени в своето безсилие. Устойчивостта на еднопартийните режими изисква заедно с вярата и ентусиазма на вярващите, съзнанието, което невярващите имат и трябва да имат, за своето безсилие.
Чувството за безсилие на невярващите може да бъде придружено от примирение, безразличие, страх, но страхът е необходим и неминуем. Революционната партия не може да предизвиква ентусиазма на едно малцинство, без да предизвиква страх у тези, които не споделят този ентусиазъм.
Разгледаните дотук политически режими са два идеални типа въз основа на понятията за монополна партия, от една страна, и за мирна и организирана конкуренция на множество партии, от друга. Във всеки от тези два идеални типа са комбинирани няколко параметъра. В идеалния тип многопартиен режим те са многобройността на партиите, конституционните правила за избор на управляващите, конституционния характер на упражняването на властта. Характеристиките не са непременно свързани. Може да се различат отделни режими чрез показване на възможното разделяне на тези характеристики. По същия начин може да се постъпи и по отношение на идеалния тип режим, управляван от монополна партия.
Имало е партии, които претендират за монопола на политическата дейност и които не вземат до такава степен на сериозно идеологията или имат идеология, чиито амбиции са ограничени. Така изниква втора категория режими на монополни партии.
В един трети вид режими, самата монополна партия се счита за временна, натоварена да осъществи революционна промяна, но приемаща, че накрая ще се възстанови многопартийността.
Съществуват многопартийни режими с авторитарна насоченост; многопартийни режими, при които изборната конкуренция е фалшифицирана чрез различни видове правителствен натиск; многопартийни режими, при които една част от населението е поставена извън закона и реално не участва в изборите. При някои привидно многопартийни режими, плуралитетът е фикция. Партиите представляват трудно различими една от друга групи и в края на краищата са манипулирани от няколко човека.
В абстрактен смисъл могат да се различават три вида несъвършенства по отношение на идеалния многопартиен режим. Първо, непоследователно прилагане на изборната легитимност, било чрез изключване на групи граждани , било чрез манипулиране на изборите. След това, непоследователно прилагане на правилата за мирна конкуренция, било между партиите, било в парламента. Накрая, непредставителния характер на партиите; те представляват само едно малцинство от страната, прекъсната е връзката между обществените групи и партиите, които претендират, че ги представят.
Описанието на конституционно-плуралистични режими включва четири главни аспекта:
1. Политическата система трябва да се разглежда като частна обществена система, от изборите до вземаните от правителството решения.
2. Политическата система се свързва с така наречената социална инфраструктура. Упражняването на властта или вземането на решения зависят от социалните групи, техните интереси, съперничества, амбиции, възможното им съгласие и непрекъснатото съревнование.
3. Необходимо е да се анализира администрацията или бюрокрацията, която е едновременно изпълнителят на решенията, взети от управляващите, техният технически съветник и една необходима за функционирането на частните дейности инстанция.
4. Трябва да се проучи така нареченото историческо обкръжение на политическата система. Действително всяка политическа система е повлияна, дори определена от един конгломерат от традиции, ценности, начини на мислене и действие, характерни за всяка страна.
Тези четири аспекта са отделими само въображаемо, а не фактически.
Основните параметри на конституционно-плуралистичните режими са няколко.
Първият от тях е самата конституция. Обикновено се прави разлика между конституции от президентски и конституции от парламентарен тип. Това разграничаване на конституциите не осигурява същевременно класификация на видовете режими. Ако искаме да класифицираме конституционно-плуралистични режими единствено според противопоставянето парламентарен – президентски, ще поставим в една и съща категория режими, които в своето функциониране са съществено различни.
Вторият параметър на политическата система са партиите. Те са доброволни групировки, организирани в някаква степен, чиято дейност е повече или по-малко постоянна, които претендират, в името на известна концепция за общия интерес и за обществото, да поемат сами или в коалиция, функциите на управлението. Тази дефиниция се прилага трудно за монополните партии, след като вземат властта. Щом няма повече конкуренти, тя променя естеството си.
Класическата класификация на партиите поставя на двата края два идеални типа, от едната страна, организираната масова партия, а от другата, парламентарната група.
Организираната масова партия е представена от немската социалдемократическа партия, такава каквато е съществувала от края на 19 век до завземането на властта от Хитлер. Като масова партия, тя включва голям брой членове и събира милиони гласове на изборите; нейните членове, симпатизанти и гласоподаватели, са организирани по постоянен начин, разпределени са по секции и федерации, подчиняват се на конституция, която ръководи партийния живот. Партията има постоянна бюрокрация, подобна на тази в големите предприятия. Така едни и същи членове са едновременно и функционери и ръководители на партията.
На другия край, някои депутати, които имат общи идеи или амбиции, се обединяват, за да имат представители в парламентарните комисии или, за да представят кандидатите в случай на гласуване по листа.
Двата най-често срещани типа партийни системи са двупартийната и многопартийната система. Това разграничаване, също така оправдано, дава класификация на видовете режими. Партийната система е един от важните параметри, чиито последици трябва да се анализират, за да се разбере функционирането на политическия режим, но тя не е достатъчно ефикасен параметър, за да ни даде ключа за класифицирането на видовете плуралистични режими.
Третият параметър вътре в политическата система е начинът на функциониране на режима, който включва изборният закон и изборите и начинът на работа на парламента.
Проучването на изборите е една от предпочитаните теми на политическата наука поради простата причина, че е едно от най-лесните. Проучването е количествено, има на разположение цифри, които се сравняват.
Вторият аспект от функционирането на режима, функционирането на самия парламент, е пренебрегнат, защото проучването е по-трудно и не води до цифрово изражение. Под функциониране се разбира отношенията на парламентаристите помежду им вътре в едно събрание, начинът по който си сътрудничат и съперничат.
Четвъртият параметър е това, което се нарича “групи на натиск” .
Наричат се групи на натиск организациите, които се стремят да повлияят на общественото мнение, администрацията или управляващите, но не да поемат функциите на управление. Пример за групи на натиск са професионалните синдикати. Групите на натиск съответстват на естеството на конституционно-плуралистичните режими; би било немислимо работническите или работодателските “интереси” да не могат да се изразяват или защитават.
От само себе си се разбира, че социалната база не е без отношение към функционирането на политическия режим. Един от факторите, определящи избора на гласоподавателите е именно обществено-икономическото състояние на гражданите. Пропорционално повече гласоподаватели гласуват за социалистическата или комунистическата партия всред работниците, отколкото сред тези, които не са работници; структурата на обществото се проявява в партийната система.
Има обстоятелства, при които някои социалноикономически явления имат непосредствено и често решаващо въздействие върху политическите събития. Икономическата криза от 1934 година е пряка причина за увеличаването на гласовете на националсоциалистическата партия. Анализът на политическия режим изисква познаване на социалната база, но взета отделно, тя не позволява, както и всеки друг параметър, класифицирането на видовете режими.
И при бюрокрацията също биха могли да се открият разграничения по видове, но тук те ще бъдат по-малки, защото при всички индустриални общества администрациите изпълняват сходни функции и имат общи черти. В конституционно-плуралистичните режими бюрокрацията трябва да отговаря на три изисквания: да е ефикасна, да е неутрална така, че да не бъде въвлечена в партийните борби, и накрая, да се приема от гражданите не като техен неприятел, а като техен посредник или представител.
Нито едно от тези изисквания не е лесно за удовлетворяване. Ефикасността не е дадена изведнъж на всяка бюрокрация. Във всички плуралистични режими съществува постоянна опасност администрацията да загуби своя неутралитет, защото всяка партия се опитва да я разложи, да пласира в нея “свои хора”.
Съществуват няколко важни параметъра на социалното обкръжение.
Първият е мнението, което имат гражданите за достойнствата на режима. В страните, където гражданите считат, че политическият режим, основан на изборите и парламента е лош, такъв режим трудно се вкоренява. Един режим може да функционира само при условие, че е приет от гражданите. Представата, която имат управляваните за добър режим, определя в голяма степен оценката, която дават на съществуващия. Здрав режим е може би този, при който гражданите са убедени, че живеят при възможно най-добрия режим.
Вторият параметър на социалното обкръжение е начинът на формиране или още историческите традиции.
Третият параметър е отношението между партийната система и църквата или църквите. Във всички страни, един от важните параметри на социалното обкръжение е именно отношението между разнообразието на религиозните убеждения и разнообразието на политическите идеи.
За да се разбере същността на един политически режим, трябва да се обхванат проблемите, които го характеризират: да се съпостави принципът на легитимността с практиката, да се уточнят трудностите, повдигнати от институциите, да се покажат причините за неговата сила и слабост.
На лице са няколко основни проблема на конституционно-плуралистичните режими.
Първият произтича от сравнението между демократична идея и парламентарна практика.
Вторият въпрос е: как да се установи ефикасна организация на управлението, когато то е основано на постоянните партийни разпри?
Третият въпрос, свързан с втория, е следният: как да се избегне един режим, който толерира постоянните конфликти на гражданите, групите, да не разруши националното единство, необходимо за спасението на една общност, каквато и да е тя?
Всеки партиен режим е олигархически. Всички общества, поне всички комплексни общества, са управлявани от малък брой хора; режимите са различни според характера на малцинството, което упражнява властта. Нещо повече, вътре в самите политически партии също управлява едно малцинство. Немислим е режим, който в известен смисъл да не е олигархичен. В самата същност на политиката е решенията да се вземат не от, а за общността. Те не биха могли да бъдат вземани от всички. Народният суверенитет не означава масата от гражданите да вземат сами, пряко решенията, касаещи обществените финанси или външната политика. Абсурдно е да се сравняват съвременните демократични режими с неосъществимата идея за режим, при който народът ще се управлява сам, трябва да се сравняват фактическите режими с възможните.
Конституционно-плуралистичните режими, съчетани с индустриалната цивилизация, със сигурност не дават на всички граждани еднакви шансове за стигане до висша позиция; идеалът за равенство на шансовете не е осъществен никъде, но политически ръководното малцинство вече не е затворено и предполага различни пътища за достъп.
Макиавелистите казват, че успяващите при парламентарните режими са главно тези, които умеят да говорят; ораторите не са непременно компетентни да ръководят обществените дела.
Според марксистите конституционно-плуралистичните режими представляват буржоазни демокрации, в които партиите прикриват господството на капитализма. Тази хипотеза не е абсурдна, може да бъде вярна при известни обстоятелства, невярна при други. Малцинството, което упражнява политическата власт благодарение на изборите и парламентарните механизми, може да бъде едновременно класата, която притежава действително икономическата власт. Всъщност съвпадането на икономически привилегированото малцинство и политически управляващото малцинство, има повече шансове да бъде осъществено в ранната фаза на развитие на индустриалното общество. Страните, в които се забелязва такова съвпадане са най-вече тези, при които икономически господстващото малцинство е това на крупните собственици. Когато масата от населението живее на село, въвеждането на всеобщото гласуване благоприятства избирането на представители на икономически привилегированата класа, тази, която притежава земята и която е естествената върхушка на селските маси. Съвпадането на икономически доминиращата класа и политически ръководното мнозинство, за сметка на това има много по-малки шансове да се задържи, когато 80% от населението живее от труд в градовете. Гражданите нямат естествена върхушка, те гласуват за представителите на партиите, които не са, или което те считат, че не са пълномощници на икономически привилегированата класа.
Ръководните малцинства на икономиката при конституционно-плуралистичните режими, оказват по-голямо или по-малко влияние според страните и епохите, но нямат висша сила.
Не е необходимо да се сменя същността на режима, за да се стигне до по-голяма административна ефикасност.
Стабилността има за основни условия първо съгласуването между конституционните правила и партийната система и на второ място, съгласуването между съвкупността на конституцията и на партията, от една страна, и обществената база или предпочитанията на общността, от друга.
Има опасност интересът на цялата общност да изчезне в безпорядъка на партийната пропаганда; оттук произтича необходимостта да се създадат инстанции, независещи от съперничеството между партиите и групите. Трябва да се осигури безпристрастността или деполитизацията на администрацията, да се желае колкото е възможно по-свободна преса.
Има няколко заплахи, които застрашава режим от такъв вид.
Първата – това е рискът от консерватизъм или парализа, поради прекомерни отстъпки на слабите правителства пред частните интереси.
Втората заплаха идва от постоянното изкушение на управляващите да се поддават не на отделните интереси, а на всеобщата наклонност на хората към лесното.
Третата заплаха е жертването на процъфтяването на икономиката или на цялата общност, поради неспособност да се избере една целенасочена политика.
Затруднението за действие на управляващите все още не е точна мяра за консерватизма на обществото.То може да се променя въпреки правителства, разполагащи с ограничени средства за действие, а от друга страна, възможно е обществото да се променя слабо дори, когато правителствата имат възможност за действие.При тези режими правителството не е непременно двигателят на промените.Би могло да се каже, че често тези режими функционират добре,когато двигателят е в обществото, а спирачките в правителството.Обществото е подложено на бързи промени благодарение на жизнеността на икономиката,правителството в голяма степен се намесва, за да омекоти ударите на промените, които се изискват от растежа на икономиката,нанесени върху групите или индивидите.
В индустриалното общество промените се извършват от само себе си.
Външната политика на конституционно-плуралистичните режими винаги ще бъде заплашвана от неефективност, когато се сблъска с режими от коренно различно естество.
Конституционно-плуралистичните режими никога не осъществяват същността си напълно, никога не решават по съвършен начин проблемите,които изникват пред тях. На тази основа може да се направи известна класификация на явлението корупция.
Първо, можем да различаваме видове корупция според основната причина. Тя може да се намира или в политическите институции, в тесния смисъл на думата, или в колективното съзнание, или в социалната база.
Корупцията на политическите институции се появява, когато партийната система не отговаря на различните групи по интереси или когато функционирането на партийната система е такова, че от съперничеството на партиите не произлиза никаква стабилна власт.
Вторият вид корупция е тази на общественото съзнание, която Монтескьо нарича корупция на принципа. Могат да съществуват различни разновидности на корупцията на принципа: или партийното съзнание заличава съзнанието за общо благо, или склонността към компромис, необходима за функционирането на режима, пречи на каквото и да е ясно решение и твърда политика.
Накрая, корупцията може да има за начало обществената база, когато индустриалното общество не може повече да функционира, когато социалните противоборства станат толкова силни, че политическата власт, произлязла от партиите, е неспособна да ги овладее.
Може да съществува втори вид по-проста класификация, която да се основава на различаването на олигархия и демагогия.
Конституционно-плуралистичните режими могат да се корумпират, поради прекомерна олигархия или прекалена демагогия.
В първия случай те ще са корумпирани, защото едно малцинство манипулира институциите и им пречи да осъществят идеята, която е в тях – тази за управлението на гражданите.
Напротив, вторият вид корупция ще се появи, когато олигархията е така да се каже твърде безлична, когато отделните групи стигат до край в своите искания и когато вече няма власт, способна да запази общия интерес.
Тази класификация също е използваема. Действително корумпираните режими могат да бъдат свързани или с прекомерна олигархичност, или с прекалена демагогия.Но това различаване е също абстрактно: не винаги е лесно да се разбере към коя категория се числи даден случай.
Може да се използва и едно друго просто различаване, това на “не още” и “вече не”. Има конституционно-плуралистични режими, които са корумпирани, защото не са още пуснали дълбоки корени в обществото, а има други, които са корумпирани от времето, от изхабяването, и които вече не функционират.
Повечето от корумпираните режими в смисъла “не още” страдат от прекалена олигархичност; обратно, корумпираните режими в смисъла “вече не”, най-често страдат от прекалена демагогия.
Различните трудности при пускането на корени, могат да се представят от следните три формули:
Трябва първо в дистанцията на обществената сила и политическата власт да бъде правилна. Ако дистанцията е прекалено голяма, взривът е почти неизбежен. Обществените сили ще се опитат или да отстранят, или да манипулират политическите ръководители. Ако няма никакво разграничаване между тези, които упражняват политическата власт и тези, които притежават обществената сила чрез парите или традицията, тогава режимът е псевдоконституционен, манипулиран от олигархиите.
След това трябва формулировката, която служи за база на тези режими да бъде спазвана, институциите да бъдат приемани в техния принцип, съзнанието, необходимо за функционирането на тези институции да е присъщо, ако не на народните маси, поне на ръководните малцинства.
Накрая третото изискване е тези режими да притежават достатъчна ефективност, а тя се измерва спрямо две цели: първата е съхраняването на единството на общността, въпреки многообразието на конфликтите, а втората – модернизацията на икономиката, въпреки консервативната насоченост на групите по интереси.
Рисковете от разлагане могат да бъдат разгледани: първо на равнището на обществените институции, второ на равнището на обществения принцип или съзнание.
Един режим приеман за законен, може да бъде заплашен от собствените си недостатъци.
Разглеждаме терминът принцип в смисъла на Монтескьо. Хората вече не са това, което изисква режимът от този вид, те не притежават повече качествата, необходими за съществуването на режима на свободата.
На равнището на политиката може да се твърди, че конституционно-плуралистичният режим се разрушава сам със своето времетраене или още, че става все по-уязвим, колкото повече трае. Второто ниво е това на икономическата база: може да се каже, че вероятността от упадък на тези режими не се увеличава поради специфично политически причини, а че промените в икономическата и социална структура са такива, че режимът или е напълно парализиран, или му е все по-трудно да функционира.
Всички партии са обречени да използват разделенията, които съществуват във всяко едно от обществата. Обаче ако партиите използват разделенията непрекъснато, вероятно от това ще произлезе постепенно разпадане на националното единство.
Един разложен режим не е непременно пред прага на разрушаването. Той може да трае дълго време. В известни случаи е възможно разложеният режим да бъде по-малко лошото решение на даден проблем или най-добрият отговор на определена конюнктура.
Има главно три разновидности на прехода от един конституционно-плуралистичен режим към друг.
. Първата разновидност е държавният преврат. Преходът се определя от прекъсването на конституционната законност.
Втората разновидност на прехода е легалното или полулегалното издигане на властта, последвано от фаза на революционна промяна. Хитлер идва на власт по законен начин, президентът на републиката го призовава за канцлер, след това, станал господар на властта, Хитлер извършва държавен преврат.
Третата разновидност преход към друг вид режим е военният разгром, чуждестранното нашествие или поне действие отвън.
В противоположност на конституционно-плуралистичния режим, се различават три типа режими. Първият се противопоставя по-скоро на плурализма на партиите, отколкото на конституционността. Вторият тип е враждебен на плурализма на партиите, но благосклонен към една революционна партия, сливана с държавата; това е случаят на хитлеровия режим. Накрая, третият тип е против плурализма на партиите и е благосклонен към една революционна партия, но целта на тази революционно-монополна партия е теоретически обединението на обществото в една единствена класа.
Португалският режим е пример за режим от първия тип. Салазар не приема конституцията от парламентарен тип, но се опитва да ограничи властта на държавата, да установи автономия на социалните тела. Режим от този вид се стреми да създаде представителство, различно от парламентарното. Той изключва съперничеството на партиите, постоянното състезание за упражняването на властта, но признава, че управляващите не трябва да притежават пълна власт, че са подчинени на законите, морала, религията. Той се опира на една традиционалистична идеология, претендира, че премахва борбите на партиите и парламента, без да стига до сливане на властта с държавата.Режим, искащ да бъде либерален, без да е демократичен, но не успяващ да бъде либерален.
Вторият тип режим, който се нарича обикновено фашистки има общо с предния с осъждането на демократичните идеи и парламентарните практики, но се забелязват няколко разлики. Режимът на Салазар желае по-скоро да “деполитизира” хората, а този на Мусолини или Хитлер, иска да ги “политизира” или “фанатизира”. Режимът на Салазар няма държавна партия,режимът на Мусолини или Хитлер има държавна партия.
Режимът, който представлява в най-чист вид втория тип, е националсоциалистическият. Наистина движението е антидемократично и антилиберално, но и също, в известен смисъл, революционно. То се старае да премахне социалните и идеологически структури на Ваймарската република. Принципът за единство не е държавата, както при италианския фашизъм, а нацията, или по-скоро расата.
Третият тип режим, комунистическият, също премахва плуралитета на партиите, но притежава една основна разлика с втория тип. Твърде далеч от това, да отрича демократично-либералните идеи, той претендира, че ги осъществява, като премахва състезанието между партиите. Оправдава тези твърдения с анализ на плуралистичните режими, твърди, че конституционно-плуралистичните режими са само прикритие на капиталистическата олигархия, следователно тя трябва да бъде премахната и трябва да се установи едно единно общество без класи, за да се осъществи истинската свобода и истинската демокрация. Монополът на партията за него не противоречи на свободата и демокрацията, защото този режим сам се поставя в историята. За да се постигнат върховните цели на обществото без класи, е необходима абсолютната власт на една партия, израз на пролетарската класа.
Тези три вида режими могат да бъдат групирани по различни начини. От една гледна точка, на единия край се намира първият режим, консервативен режим от салазаров тип, а на другия, режими вторият и третият, и двата революционни. От една страна, реставрирането на традиционното общество, с ограничавана, но абсолютна държава, а от друга – революционни партии, партийна държава, слята с една партия. Според тази класификация, две революционни системи се определят чрез противопоставяне с една консервативна.
Има втори възможен тип групиране – според идеологиите. В този случай първият и вторият тип се противопоставят на третият, защото последният се изкарва наследник на идеологии, но които се опират конституционно-плуралистичните режими, докато първите два ги отричат.
Според една трета класификация, трите режима не образуват групи, всеки от тях представлява отделна идея. Всеки режим се определя чрез начина, по който съчетава социалните различия с една обща политическа воля.
Първият тип приема естествените различия на семействата, корпорациите, областите, той поддържа единството чрез една силна, но не неограничена държава.
Вторият тип установява национално или расово единство, основано на една единствена партия, за да се превъзмогне различието между социалните групи, предизвикано от индустриалното общество. Според фашистката или националсоциалистическа идея, оставени сами на себе си, класите ще предизвикат социално разпадане, трябва една група сред многото да овладее това различие и да утвърди, ако е необходимо със сила, общностното единство, единството на държавната воля.
Накрая третият тип твърди, че класовият сблъсък е свързан с известен икономически режим. Ако се премахне класовото различие, в самото общество ще има единство. Държавата ще бъде ръководена от една единствена партия, понеже в обществото няма да има антагонистични класи.
На лице са известни различия и сходства между комунистическия режим и режима от фашистки тип.
Хитлеровият режим, както и комунистическият, имат една единствена партия, която притежава монопола на политическата дейност. Тази монополна партия е въоръжена или движена от революционна идеология.
Второто подобие касае съчетаването на идеологията с терора. Режимите от този вид използват повече или по-малко терора срещу своите противници, в името на една идея. Всички те считат идеологическия враг за по-виновен, отколкото углавния престъпник.
Различията са също така поразителни.
Избиратели и активисти не принадлежат към едни и същи социални класи. Членовете на комунистическата партия не са изключително от работническата класа, но редовно, един от основните им източници е работническата класа. Партиите от фашистки тип не набират своите редици главно от работническата партия.
Друго различие, което се набива в очи, са идеологиите и оттам, целите..
Партия, която притежава монопола на политическата дейност доминира държавата и налага на всички организации идеологията си. Посредством държавата, тя си запазва монопола на силовите средства, рекламата и пропагандата.
Едно от най-фрапантните последствия от съветския идеологически режим е терора.
Първата форма на терор е така наречената нормална форма на терор: терора, упражняван от една партия или фракция над партиите или фракциите, които се противопоставят. Това е форма на гражданска война.
Вторият вид терор е този, който се развихря в началото на селскостопанската колективизация, към 1929-1930 година, целяща елиминирането на тези, които са наречени класови врагове, главно кулаците.
Третият вид терор е терор срещу опонентите или дисидентите, реални или потенциални, в самата комунистическа партия.
Петте основни елемента на тоталитарния феномен са:
1. Тоталитарният феномен възниква при режим, който дава монопола на политическата дейност на една партия.
2. Монополната партия е вдъхновена или въоръжена с идеология, на която тя придава абсолютна сила и която впоследствие става официалната истина в държавата.
3. За да разпространява тази официална истина, държавата на свой ред си запазва един двоен монопол – на силовите средства и на методите за убеждение. Всички средства за комуникация, радио, телевизия, печат, са направлявани, командвани от държавата и тези, които я представляват.
4. Повечето икономически и професионални дейности са подчинени на държавата и стават в известен смисъл част от самата държава. Понеже тя е неотделима от своята идеология, повечето от икономическите и професионалните дейности са оцветени от официалната истина.
5. Тъй като всичко вече е държавна дейност и всяка дейност е подчинена на идеологията, грешката, допусната в икономическата и професионалната дейност е едновременно и идеологическа грешка. Откъдето накрая се получава политизация, идеологическо преобразяване на всички възможни грешки на индивидите, и като резултат – един едновременно полицейски и идеологически терор.
Разбира се, при дефинирането на тоталитаризма може да се счита за основен или монополът на партията, или одържавяването на икономическия живот, или идеологическият терор. Явлението е пълно, когато и трите елемента присъстват и са осъществени изцяло.
През 20 век има тоталитарни режими, които не са еднопартийни и има еднопартийни, които не стават тоталитарни, които не развиват официална идеология, не желаят да моделират с идеологията си всички дейности.
Всеки еднопартиен режим в индустриалните общества съдържа риск от тоталитарно развитие. Индустриалните общества са градски общества. Управляващите трябва да се обърнат към управляваните и да оправдаят своята власт. Обаче всеки управляващ в еднопартийния режим е принуден да прекъсне дискусията в известна точка. Оставят се да бъдат дискутирани редица въпроси, освен следния: защо да няма право за групиране в друга партия, освен единствената? Откъдето неминуемо идва желанието на ръководителите на единствената партия, да оправдаят нейния монопол. За тази цел е достатъчна каквато и да е идеология, но тя трябва да се изработи, наложи, да се направи все по-обхватна.
Когато говорим за тоталитаризъм, основното явление, първичната причина е самата революционна партия.