Възникване на политическите идеи в древния свят (Гърция и Рим). Платон. Аристотел. Цицерон

[Mozo]

КОЛЕЖ ПО ИКОНОМИКА И АДМИНИСТРАЦИЯ – ГР. ПЛОВДИВ


РЕФЕРАТ



ПО

ПОЛИТОЛОГИЯ


НА ТЕМА:


ВЪЗНИКВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИДЕИ В ДРЕВНИЯ СВЯТ
( ГЪРЦИЯ И РИМ).
ПЛАТОН. АРИСТОТЕЛ. М.Т. ЦИЦЕРОН


Изготвил:


Проверил:
проф. Г.Манолов



Древността е „люлка на човешката цивилизация”. През тази епоха се формират и еволюират теоретически идеи, възгледи и концепции от почти всички сфери на научното знание. Тогава се поставя и началното развитие на теориите на политиката, възникнали на базата на политическата практика в античните държави. Първи в най-древната политическа теория в Гърция могат да се посочат Демокрит (около 470-370г. пр.н.е.) с неговите схващания за управлението като изкуство и за държавата и частната собственост; Ксенофонт и идеите му за „идеалния управител” от така наречената „правилна държава” и др. Най-висок връх в развитието на политическите идеи през античността достигат великите древногръцки философи Платон и Аристотел, които могат да се определят като основатели на първата класическа политическа школа, независимо от съществуващите различия в техните концептуални виждания.
Платон. Платон (427-347 г.пр.н.е.) е един от най-крупните философски мислители на древността, оставил значими следи от цялостното историческо развитие на теорията за политиката. Като талантлив ученик на Сократ, с право е смятан за един от създателите на политическата наука. Развивайки редица политически идеи в трудовете си „Държавата”, „Пирът”, „Федър, „Федон”, „Политикът”, „Законите” и др., Платон се нарежда сред първотворците на клесическата политическа теория в света.
Политическа същност на Платоновата „идеална държава”. Платон е известнен с концепцията си за „идеална държава”. За древният мислител, политиката заема твърде важно място в обществото, поради което той я определя като царско изкуство, изискващо знания, умения и навици да се управляват хората и държавата. Според Платон политикът е пастир на човешкото стадо и като такъв, той е длъжен да свързва в едно цяло изкуството за управление на държавата с постоянна грижа за законите. Или т.е., политиката не е частно дело на един или друг управник, а универсално съчетание на личностни и политически качества, с помощта на които изкусно се управляват държавните дела. В този смисъл Платон поставя един голям въпрос – строго и принципно да се разграничават частните и държавните дейности от страна на управниците. И според неговите разбирания за политиката не е маловажно и това дали държавниците управляват според законите или не. Тук древният мъдрец съзира генетичната връзка между политиката и властта, като подчертава, че „всяка власт създава закони според това, което е полезно за нея, тъй като справедливото навсякъде е едно и също – полезното на силния”. Според Платон политиката не е самоцелно начинание, а нещо, което представлява една реална прагматична сила и едновременно с това могъщ лост за управление на образцовата държава. Освен това в схващанията му за политиката се третира ролята на законите (в труда „Законите”), които трябва да отчитат общите интереси въз основа на частните, за да се постигне т.нар. „евномия” – хармония в законността и справедлив ред, направляван от мъдросттта.
Най големия принос на Платон разработената концупция за идеалната държава в диалога му „Държавата”. Самата идея за идеална държава произтича от Платоновия абективен идеализъм и свързаните с него постулати за обяснение на света. В тази философска докторина изпъкват ред обществени възгледи, сред които най-важни са: систематизацията на теорията за идеите, глобалната идея за общото благо, безсмъртието на човешката душа и нейната връзка с тялото и др. Върху такава основа Платон конструира своята идеална държава, изхождайки от съответствието между трите ключови всемирни начала – космоса, държавата и човешката душа (по негово мнение). От такива философско-методологически позиции длевният мислител изяснява и същността на идеалната държава. В труда си „Държавата” Платон прави характелистика на идеалната държава, която трябва да бъде копие на божествената идея за държавата и в този смисъл най-съвършената, най-справедливата и най-добрата държава. Най-отличителната черта на идеалната държава е, че в нейната основа лежи една висша идея – идеята за общото благо, а самата държава е въплъщение и продукт на тази висша идея. Идеята за общото благо се разглежда като нещо универсално, без което е невъзможно съществуването на държавата. Тук ярко се открояват двата основни принципа на Платонововата политическа философия, сполучливо формирани от Ф.Уайт: единият, че политическото изразява и представлява едно цяло със свое достойнство и общо благо; и другият, че политическото общество на общото благо трябва да се гледа като първа негова цел, която при евентуален конфликт има предимство пред осаналите. В идеалната държава на Платон друг съществен белег приоритетното място на справедливостта. Според него тя не е само морална категория, справедливостта е резултат от хармонията на посочените вече три начала, където налице е съгласие между всички съсловия относно управлението (кой ще управлява), воюването (кой ще воюва) и т.н. Това разбиране за хармонията произтича от факта, че от една страна всеки гражданин на полиса ще се използва само за онова, на което той самия е способен, а от друга, всичко което е в противорес на общото благо и нанася социална вреда, е несправедливо.
За Платон управлението на държавата е ключовият фактор за нейното ефективно функциониране и той смята, че това е най-трудната професия, изискваща специално обучение и просвещение за разлика от всяко друго занятие. Затова в диалога „Държавата” отговорът на въпроса кой може да управлява е: ”философите да бъдат царе или царете – философи”. Тоест политическият идеал на Платон (подобно на Сократ) е сведен до т.нар. софокация, или до управлението на знаещите и мъдрите хора на държавата. Древният философ определя двете имена на идеалната държава: царство (монархия), когато между управниците се отличава едн държавен мъж със свойте качества; и аристокрация, тогава, когато в държавата се упражнява от мнозина. И още – превилегиите като например предаване на властта по наследство и др. са несъвместими с общото благо, справедливостта и ценностната система в идеалната държава. Ето защо Платон смята, че първите хора в държавата трябва да се лишават от достойни за другите съсловия ценности – от собственост; пари; от жените и собствените им деца и т.н.
В книга осма на „Държавата” Платон класифицира видовете държавна уредба съобразно с господстващата обществена ценност и смята, че нравите орледелят държавното устройтво. Според него държавната уредба бива четири вида: аристокрация – това е най-добрата форма, защото при нея „най-очевиден е стремежът към честолюбие и славолюбие поради господството на изпълнен с дързост управник; олигархия – държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората, управляват само богатите (без участие на бедните в управлението) и при която „управлението е изпълнено с много злини”; демокрация – форма на управление възникваща „когато бедните побеждават...придават равни права на власт и управление..., а длъжностите се раздават чрез жребии”, която форма обаче форма обаче не притежава необходимото компетентно управление; тирания – държавна уредба, при която властта е самоцел, понеже тирънинът се домогва до нея като „протеже” на народа и управлява извън законите.
Аристотел: политиката като наука. Историческата еволюция на древната политическа мисъл достига апогея си в творчеството на Аристотел (384-322г. пр.н.е.), който е основател на политологията като наука. Роден в малкия елински град Стагира, Аристотел (наричан още Стагирит) най-напред учи, а след това и преподава в Платоновата академия и израства до равнището на един от най-големите енциклопедични умове на Древността. Дори нещо повече – той се смята за най-всеобхватния и универсален ум на античността.
Предметният обхват на Аристотелово творчество включва фундаментални проблеми и въпроси на знанието в областта на: Философията – трудът „Метафизика”; Логиката – „Органон” (състои се от няколко тематични изследвания – „Категории”, „За тълкуването”, „Първа аналитика”, „Втора аналитика”, „Топики” и „Опровержението та софистичните доказателства”); Психологията – „За душата”; 4. Физиката, философията и биологията – „Физиката”, „За небето”, „Опикание на животните” и др.; Литературата и естетиката – „Никомаховата етика”, „Поетика”, Етика”; Политиката и политологията – „Политика”, „Атинската политика” и т.н..
Великият Аристотел посвещава голяма част от живота си на изследването на гръцките полиси и на политиката и държавните уредби в тях. Той и неговите ученици са проучили и анализирали държавното устройство на 158 гръцки и други градове-държави в различни аспекти: исторически, сравнителен и т.н. Например според твърденията Стагирит от „Атинската политология” („Атинското държавно устройство”) възловите моменти във всяко от тези съчинения са историята на предходните институции и описанието на тяхното съвременно състояние. На практика тази огромна научноизследователска дейност и разноонбразието от използвани методи при извършването и превръщат Аристотел в първия крупен теоратик на политиката и в създател на политологията като наука.

Целият матриал: