Национализмът на Балканите

[Mozo]

КУРСОВА РАБОТА

НАЦИОНАЛИЗМЪТ НА БАЛКАНИТЕ



Балканите заемат югоизточния сектор на Европа, разделен на 12 държави /от началото на 90-те години/ - Албания, България, Гърция, Румъния, Турция, постюгославските републики, Молдова и Македония.
От историческа гледна точка, два фактора играят ключова роля за формирането на сегашния политически климат на Балканите. Това са 600-годишното османско господство в региона и близо 50-годишното комунистическо управление след ВСВ в 4 от съществуващите на онзи етап 6 държави. Подтискането на нормалните национални процеси на повечето от балканските народи естествено води до деформации на някои от най-съществените им атрибути /език, територия, национален пазар, културно-духовна общност/. В резултат на това възникват изкуствени и спорни граници, взаимни претенции за земя и население, обща атмосфера на недоверие между балканските държави. Трудно могат да се намерят две произволно взети, дори отдалечени една от друга етнически групи, които да не водят или да не са водили спор за жизнено пространство, историческо наследство и взаимно нанесени щети. Тези факти, констатирани още преди столетие, са причина дипломатическият лексикон да се обогати с нов термин – “балканизация”.
Духовното и социалното наследство на региона е в дисонанс с либералнодемократичните и модернизаторски тенденции на западните общества. На Балканите са констатирани уникални явления, които способстват не за туширането, а за възпроизводството на вековни конфликти и съперничества. В противовес на Европа, където паролата е “интеграция”, балканските конфликти разединяват страни и народи, подхранвайки традиционната представа за района като “барутен погреб на Европа”.
Главните фактори, определящи геостратегическото значение на Балканите са неговото географско разположение, природните му ресурси, комуникациите преминаващи през територията на полуострова, прекият контакт с други ключови геополитически зони /Русия, Персийския залив, Средиземно море и др. и накрая, но на последно място специфичното историческо наследство. Мозайката от национални, етнически и религиозни общества е типична за Балканите. В процеса на прехода от авторитарни режими към демокрация /Гърция и Турция също се вписват в този процес в една или друга степен/, повечето балкански страни остават чувствителни и уязвими за всякакъв етнически или религиозен конфликт. Практически всяко малцинство претендира, че страда или е страдало от дискриминация на някакъв етап или под някаква форма.
В края на ХХ век за Балканите е характерна еуфорията на националното във всички държави от региона. След отпадането на големите идеологии националната идея се превръща във водеща и в много от случаите и в държавна политика на балканските страни. Трябва да се подчертае, че след отпадането на биполярната система след като в региона се очертават кризи в държавността и вакуум в сигурността, се стига до реактивирането на стари, унаследени от миналото проблеми, както и до възникването на нови, етномалцинствени, религиозни, териториални и други проблеми. При съответни условия те прерастват в кризисни или конфликтни състояния, а в последните години на века – в открити конфликти с различна интензивност./2/
Историята на националния въпрос на Балканите показва, че националната идея на определен етап от своето развитие дава живот на национализма. Основното при него е идеология на интересите на собствената нация. В този смисъл национализмът е тясно свързан с нейното формиране и укрепване /най-често в борба с чуждо подтисничество и създаването на национална държава. Рядко национализмът представлява стройна система от принципи, по-често е съчетание между политически принципи, психични и емоционални нагласи. Като идеология обхваща обществените сили, независимо от социалните слоеве и политически позиции и обещава на хората едно по-добро бъдеще по отношение на народ и нация. Във времената на бърза социална промяна и в ситуация на политически кризи се създава оптимална среда за развитие на различни видове национализъм. Формите му на проявление са многообразни. /2/
Играе различна роля в историята в зависимост от конкретната ситуация – в някои случаи ролята му е сплотяваща и градивна, способстваща за изграждане на единна държава, в други случаи той е фактор за разпадане на големи държавни образувания. По принцип, когато дадена държава /народ, нация/ са застрашени от чуждо господство, влияние или асимилация, национализмът играе положителна роля, тъй като мобилизира националните сили за съпротива срещу заплахата. Но в много други случаи, особено при разногласия между държави, етноси и пр. той получава крайна форма /шовинизъм/ и води до конфликти. Национализмът, изповядван в условията на голяма и силна държава поражда империалистически тенденции, защото винаги в националната идеология има нюанс на негативно отношение или поне съперничество с други нации и държави. Национализмът може да означава също и политика, линия на поведение на дадена държава в международните отношения. Смята се, че въпреки липсата на здрава доктрина, национализмът доставя на хората без оформена самоличност липсващата идентичност. Някои автори го приравняват към патриотизма, характеризирайки го като проява на “преданост и лоялност към собствената страна”. Подобно отъждествяване не е точно, защото не разкрива политическата, активната същност на национализма. В съвременните условия официалната и академичната позиция в развитите държави е осъждане на национализма, тъй като се схваща като антипод на интеграцията, глобализацията и сътрудничеството. /1/
Провокиран от национална пропаганда и държавна политика, национализмът лесно прераства в сепаратизъм и екстремизъм. Историята показва още, че национализмът, развил се до национален екстремизъм и намерил израз в междуособни войни и чистки е продукт на изостанало в икономическо, политическо и културно отношение общество. Може да се направи паралел с комунизма – и той по-лесно се налага в по-изостаналите страни. След настъпилите промени в края на века на Балканите комунизмът е в отстъпление, а демокрацията още не може да се наложи и развие. В резултат на това се открива своеобразен вакуум, който се запълва от съвременния национализъм и екстремизъм. Международната общност /в лицето на ООН/ от своя страна обикновено се занимава само със следствията. Тя посредничи за “прекратяване на огъня”, приема резолюции, налага санкции и пр., но не е в състояние да предотврати войните, чистките, взаимното изтребление.
В края на ХХ век особена значимост придобиват процесите и проявите на хомогенизиране на мюсюлманските етнически общности в редица балкански държави, при което ислямският фактор като политическо средство за въздействие и натиск се прилага много активно – за спояване на мюсюлманските общности, за инкорпориране на националната кауза на други етнически групи, изповядващи исляма, за реализация на политически цели, за противопоставяне на християнството. Тук религията в много по-голяма степен отколкото в Западна Европа е конструктивен елемент на нацията и на националната държава. Във външен план в повечето случаи езикът приема функцията на различителен принцип, във вътрешен обаче религията все още действа като мобилизиращ фактор.
Характерна особеност на Балканите през последното десетилетие е, че в повечето от страните възникват и се налагат активни политически партии и формации на етническа и националистическа основа. Същите се стремят към активно участие в политическите процеси в различните етажи на властта, с цел постигане на изменения в основните устройствени закони и завоюване на определена степен на автономия и изява в културната, религиозната и етническата идентификация.
БЪЛГАРИЯ - Българската политика след ВСВ има три основни проблема: македонски въпрос,т урски въпрос /респ. и българи в чужбина. Комунистическата партия възприема тезата за съществуването на отделна македонска нация на Балканите,намираща се в Югослаавия която след като извоюва самоуправление ще обедини около себе си македонците от България и Гърция и ще се превърне в съюз между България, Югославия и Гърция. Тази политика на македонизиране на Пиринския край води до упражняване на натиск върху населението в Пиринския край за отказ от българската история и налагане на македонски език в училищата и пресата и пр. В началото на 60-те години обаче България се отмята от политиката си и приема, че в страната никога не е имало славянско население с не българско национално съзнание и следователно населението на Пиринска Македония не е етническо малцинство, а част от българската нация. Това раздухва споровете между Сърбия и България.
Концентриран израз на национализъм в страната е решаването на турския въпрос от комунистическия режим –опит да се побългари цялото мюсюлманско население. Мюсюлманското население е подложено на масиран натиск, който засяга не само религията, но и образованието, обичаите и културата на мюсюлманите, насилствено сменяне на имената, промяна в облеклата; прибавя се политика на дискриминация – отбиване на военната служба като трудоваци, ограничаване достъпа до номенклатурни длъжности и постове, изолация от обществения живот и пр. 300 000 хора се изселват зад граница.Крайният резултат от този политически абсурд е възникването на етнически конфликт в страната. Възниква антагонизъм между българи и турци. Всеки завърнал се изселник е обявен за враг и изменник, всяко искане за човешки права е вече опасност – да не би да поискат автономия, от което да се възползва Турция и да окупира част от България.
След 1989 г. започва обратен процес на проявление на национализма – обучение на роден език и право на организации на етническа основа. През 1990-93г. са създадени няколко партии на туркоетническа основа, една от които – ДПС – играе важна роля в българския парламент.
ЮГОСЛАВИЯ – страната като федерация в продължение на много години притъпява националните противоречия в страната. Затова съдейства обстоятелството, че народите и народностите във Федерацията като цяло се ползват равноправно от всички видове права – политически, религиозни и пр. Немалка е ролята и на авторитета на Тито като управляващ. Но всичко това се реализира в условията на централизирана, комунистическа тоталитарна диктатура. За да запази целостта на федерацията правителството на Тито последователно опитва различни решения: обединени в една държава въз основа на тезата, че сърби, хървати и словенци са един народ/тезата за “триименния народ”/; великосръбска хегемония въз основа на югославския унитаризъм; комунистическа федерация въз основа на националното равноправие на отделните народи и малцинства. Сърбите като доминиращо население са в партийния апарат, в органите за сигурност, в армията и пр. Сърбия се идентифицира с централизма и именно тя се противопоставя на исканията на албанците за промяна на държавнополитическия статут на Косово и Метохия и срещу идеята за създаване на самостоятелна хърватска държава. Тъкмо това положение става главният източник на противоречията в югославската федерация – на центризма се противопоставя неговият антипод – националният автономизъм. Несъвършеното решаване на националния въпрос в Югославия, прекаленият тоталитарен центризъм и възникналата вътрешнопартийна и държавна опозиция на национална основа стават добра основа за развитие на национализма на отделните народи, републики, области и райони, събрани в една миниимперия. Срещата на един национализъм и екстремизъм с друг от многонационална територия води до противопоставяне на народите /етническите групи/ едни на други и до най-безсмислените войни, етнически чистки и взаимно изтребление.
МАКЕДОНИЯ – населението на страната е етнически пъстро – българи, турци, турци, власи, евреи, цигани, сърби и др. През многогодишното си съществуване страната непрекъснато е подложена на териториални претенции от Югославия, Гърция и България . Македония е разменна монета на великите сили – в края на ВСВ Егейска Македония става гръцка област, а Пиринска Македония остава в България. През 1991 г. страната се обявява за независима република.

Целият материал: